Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 3

За кой ли път вече Ира виждаше тоя тип в ресторанта. Не че нещо я задиряше, но често поглеждаше към нея с явен интерес.

„Глория“ беше съвсем малък и скромен ресторант, в него не се събираха големи мафиоти и не ставаха погроми. Само веднъж месечно идваше един рекетьор, собственикът му отброяваше определената сума и всички спяха спокойно. Денем „Глория“ работеше като барче, а от осем до единайсет вечерта — като ресторант и тук винаги беше спокойно и уютно. Имаше малко посетители, най-вече редовни клиенти, които предпочитаха вкусно и сравнително евтино да се нахранят недалеч от къщи, вместо по никое време да си готвят вечерята. И гардеробиерът, чичо Коля, и сервитьорките, и барманките знаеха по име почти всички клиенти и техните предпочитания в храната. Затова Ира харесваше семейната атмосфера, която цареше тук. Всички се отнасяха с нея добре, даваха й ядене, държаха се мило. Най-много я обичаше чичо Коля, който живееше точно в шестнайсететажния блок, където тя миеше стълбището, така че всеки ден, когато си разхождаше сутрин кучето, той я виждаше с метла в ръката, после — във входа с парцал и кофа, а вечер — в „Глория“.

— Ще се съсипеш — въздишаше той. — Бива ли да работиш толкова много, на три места да блъскаш от зори до среднощ.

Той още не знаеше за битака.

Днес непознатият млад мъж отново дойде сам, седна на същата маса в ъгъла и пак си поръча филе от есетра на скара, а за пиене — джин с тоник. Но тази вечер наруши обичайните си занимания. Ира тъкмо търкаше тавите, в които денем печаха специалитета на „Глория“ — банички със зеле, — когато усети, че зад гърба й стои някой. Тя се обърна и видя посетителя, който така странно я наблюдаваше.

— Какво искаш? — нелюбезно, но все пак беззлобно попита тя.

— Нищо. Само да си поприказваме — отговори мъжът.

— Е, думай.

— Как ти е името?

— Ира.

— А моето — Олег. Можеш да ми казваш Алик. Ето че се запознахме.

— Е, запознахме се. Казвай сега какво искаш?

— Нищо. Исках само да те попитам какво ти е на лицето. Болна ли си?

— От дете съм си такава. Имам неправилна обмяна. А теб какво те засяга?

— Просто попитах. Сигурно ти е тежък животът, а? Гледам те тука всяка вечер да се трудиш като пчеличка — миеш, търкаш, разтребваш.

— Какъвто трябва, такъв ми е животът. Какво си ми виснал на главата?

Тя говореше с гръб към него, яростно търкайки мазната повърхност на поредната тава.

— До колко часа си на работа?

— До колкото я свърша. Кога както се случи.

— Далече ли живееш?

— Не, наблизо съм.

— Не те ли е страх да вървиш по тъмното?

— Страх ме е. — Тя си позволи лекичко да се усмихне. — Но няма как. Никой няма да ми донесе работата вкъщи.

— Искаш ли да те изпратя тая вечер? — неочаквано попита той.

— Защо? Какво искаш от мен?

— Нищо — отново отговори Олег. — Така че какво решаваш, да те изпратя ли?

— Ми добре, изпрати ме. — Тя равнодушно сви рамене. — Но да знаеш, че вкъщи няма да те поканя.

— Не съм и мислил да се натрапвам.

Той се върна в салона и продължи да си пие джина с тоник. След пет минути Ира забрави за него. Сети се чак когато излезе да мие пода в салона. Масата му беше празна. „Няма що, голям кавалер — подигравателно си помисли тя. — Изчезна. Сега сигурно лежи до кълката на някоя…“ Но не довърши мисълта си, защото откъм фоайето се чу гласът на чичо Коля. Гардеробиерът разговаряше с някого. Ира се ослуша. Другият глас й се стори познат. Май че беше на Олег, добронамерения изпращач.

Тя се помъчи да потисне любопитството си и спокойно да домие пода в салона, преди да се заеме с фоайето и тоалетните. Излизайки в преддверието с кофата и бърсалката, Ира си даваше ясна сметка, че изглежда доста противно: с развлеченото долнище на стария анцуг, избелялата фланелка, с рошава коса и уморено лице. Нека, няма значение. Тя трябва да работи. А щом като не му харесва — прав му път.

Олег дори не я погледна, увлечен в разговора с чичо Коля за футбол или хокей. За секунда й се стори, че той изобщо не чака нея, просто ще си поприказва с гардеробиера, след което насмешливо ще й махне с ръка — чао-чао, кралице на чистачките. Или пък, което е още по-неприятно, чака някоя от сервитьорките или барманките. Тя директно отиде да мие тоалетните с тайната надежда, че ако Олег си тръгне, то поне няма да го стори пред очите й. Той обаче не си тръгна. В един часа Ира приключи с работата, прибра кофата и бърсалката в складовото помещение и тръгна към изхода. Чичо Коля тутакси извади ключовете — негово задължение беше нощем да затваря „Глория“, а сутрин да я отваря.

Ира излезе на улицата, като демонстративно се престори, че не забелязва Олег, или дори да го забелязва, няма представа защо още се мотае тук. Чуваше стъпките му зад гърба си, но за нейно голямо удивление той не направи опит да я настигне. Просто вървеше след нея. Борейки се с нарастващата тревога и желанието да се обърне, тя стигна до дома си.

— Е, изпрати ли ме? — ядно попита Ира, спирайки пред входната площадка.

— Да — спокойно отговори Олег.

До входа светеше силна лампа и сега Ира можеше добре да разгледа своя нов познат. Среден на ръст, но, естествено, по-висок от нея, със симпатично открито лице. Облечен скромно, но в скъпи дрехи. Дънките, фланелката и якето изглеждаха най-обикновени, но Ира добре знаеше цената на това „обикновено“, тъй като всеки ден сновеше покрай стоките на битака.

— Все пак какво искаш, изпращачо?

— Искам да се уверя, че спокойно ще се прибереш у дома, че не ти се е случило нищо.

— И откъде се взе у тебе тая загриженост? Нямаш ли къде да си губиш времето?

— Имам. А и грижите ми не са малко — неочаквано се усмихна той. — Е, добре, аз си тръгвам. Всичко хубаво.

Той се обърна и бавно тръгна отново към „Глория“. Отначало Ира се зачуди, защото за метрото трябваше да тръгне в друга посока, после си помисли, че сигурно той живее близо до ресторанта — не току-тъй идва да вечеря там всяка вечер.

Вкъщи беше тихо и чисто. Три дни след като се нанесе, новият й квартирант Иляс замина за някъде по работа, като каза, че ще отсъства десетина дни. Георгий Сергеевич вече спеше, в стаята му беше тъмно. Ира сложи чайника на печката и бързо влезе в банята, където имаше голямо огледало.

И какво се лепна тоя тип за нея? Мутрата й наистина би могла да изглежда и по-добре. Каза му самата истина, от дете си е такава, затова не й правят впечатление тия гадни червени пъпки по лицето, но явно отстрани изглеждаше неприятно. А и за косата си не се грижи, виси като кълчища. Но защо наистина тоя се лепна така за нея?

Чайникът на печката започна тихичко да подсвирва и Ира се втурна към кухнята да изключи газта, преди да е запищял силно и пронизително. Не искаше да безпокои Георгий Сергеевич. Отвори хладилника и тъжно погледна маргарина и двата кренвирша, освен тях нямаше нищо друго. „Глупачка такава! — ядно си помисли тя. — Нали Аня ти остави цял плик с храна, а ти забрави да го вземеш. И то заради оня Олег.“ Ира добре помнеше, че вътре Аня й беше сложила две банички със зеле и парче салам. А тя така се разбърза заради Олег, че съвсем забрави за плика.

Сбръчканите, сломени сякаш от собствения си неприятен вкус кренвирши изглеждаха противно. А и няма хляб, за да си намаже маргарина, днес не успя да купи, защото след работата на битака направо отиде да види сестрите си в болницата и се забави там, а когато се връщаше, магазините вече бяха затворени. Разбира се, за нормалните хора не е проблем да си купят хляб по всяко време. Почти до десет вечерта в метрото седят жени, които продават пресни франзели, но двойно по-скъпи отколкото в магазина. А тя няма право на такива разходи. Поставила си е цел, която трябва да постигне, ограничавайки потребностите си до крайна степен. Дори тая хилядарка в повече, която трябваше да даде за хляба, отлага мига, когато ще може най-после да заплати за лечението на брат си.

Върху хладилника стоеше красивата дървена кутия за хляб, която Ира бе оставила за ползване на квартирантите си, а тя самата държеше своя в найлоново пликче в хладилника. Там той не плесенясваше, а тя трябва да прави икономии. Ира крадешком се огледа и отвори кутията за хляб. Вътре имаше голямо парче от начупена кавказка питка и половинка „соколнически“ хляб. Дали да не си отреже една филийка?

Не. Тя решително пусна капака на кутията и дръпна ръката си, сякаш се е опарила. Никога не беше вземала чужди неща, дори в интерната. И сега нямаше да вземе. Да, може да е необразована беднячка, портиерка, чистачка, съдомиячка, но не и крадла.

Сипа си чаша силен чай с малко повече захар и седна на дървената табуретка до масата. В къщата цареше пълна тишина и както винаги отново я налегнаха мислите, които тя не обичаше и се стараеше да прогони от съзнанието си. Защо живее така? Кой е виновен за това? Майка й ли? Да, точно така си мислеше години наред след случилото се. Но напоследък започнаха да й минават и други мисли. Например, защо майка й така внезапно „полудя“? Какво се е случило? Какво й е подействало така силно? Ако само беше запазила паметта си… Понякога, когато беше много уморена, Ира започваше да съжалява, че през онази страшна нощ успя да избяга и да се скрие у съседите. Ако се беше оставила майка й да я блъсне през прозореца, може би сега нямаше да се мъчи така. Щеше да си лежи в болницата на пълна държавна издръжка, без да се тормози за каквото и да било. Във всеки случай сега щяха да я хранят много по-добре, отколкото тя самата се храни, опитвайки се да спести жалки суми. А при по-голям късмет можеше да умре. И нямаше да има никакви проблеми.

Приютът за инвалиди се намираше доста далече, дотам се стигаше с електричката. Настя Каменска знаеше, че майката на Ира Терехина е загубила паметта си вследствие на черепната травма при падането и, общо взето, не очакваше нищо от посещението си при Галина. Реши да отиде там просто за да й е чиста съвестта.

Директорът на приюта не й каза нищо ново, но сестра Марфа се оказа полезен събеседник. Мирското име на тази пълна и добродушна около петдесетгодишна жена беше Раиса. Преди няколко години постъпила в манастира, който се намираше наблизо, и се грижеше безкористно за самотните болни хора. На Галина Терехина отделяше особено внимание, защото й бяха казали, че преди нещастието тя била много набожна.

— Навестява я само дъщеря й — каза на Настя монахинята. — Има и още един човек, който се интересува от Галина, но никога не отива при нея в стаята.

— Какъв човек? — наостри уши Настя.

— Мъж, доста интересен на вид. Идва приблизително на три-четири месеца веднъж, непременно ме открива и пита за Галина.

— Кой е той? Обясни ли някак интереса си към нея? Роднина, приятел на семейството?

— Не мога да ви кажа — меко се усмихна сестра Марфа. — С какво право ще го разпитвам? Каза ми, че добре познавал покойния съпруг на Галина, и аз съм длъжна да му вярвам. Иначе съм останала с впечатлението, че е лекар.

— И защо? По какво съдите?

— Ами по въпросите, които задава. Интересува се какви лекарства предписват на Галина, какво й е състоянието. И знаете ли кое е най-странното? Никога нищо не й носи — нито за ядене, нито някой подарък. Просто ме намира и ми задава въпросите си.

— И само толкова? — Настя втренчено погледна кръглоликата добродушна монахиня.

— Не.

Сестра Марфа твърдо и спокойно срещна погледа на Настя, без ни най-малко да се смути.

— А какво още?

— Помоли ме да не казвам на никого за неговите посещения. И за това ми даваше пари. С тях купувам дребни неща за Галина — паста за зъби, сапун, бонбони, бельо. И бъдете сигурна, че за себе си не съм похарчила дори една копейка.

— Дори на дъщеря й ли не сте казали за тоя мъж?

— Разбира се, че не съм. Нали дадох дума. В края на краищата това си е тайна на Галина и аз съм длъжна да я пазя. Тя обаче не помни тоя човек. Изобщо няма никакви спомени отпреди нещастието.

— Откъде знаете, че не го помни? Значи все пак сте й разказали за него?

— Но моля ви се, не, как може. Той искаше лично да се убеди, че тя е в пълна амнезия и на няколко пъти мина покрай Галина, когато я извеждах в парка на разходка. Тя не му обърна никакво внимание.

— Може пък да не са се познавали по-рано? — предположи Настя.

— Може — съгласи се сестра Марфа.

— Много интересно. Кога идва този мъж за последен път, отдавна ли беше?

— Преди две-три седмици.

— Значи няма да се появи скоро. Какво да се прави, ще трябва да чакаме. Сестра Марфа, може ли да ви помоля за една услуга?

— Зависи каква — предпазливо отговори монахинята.

— Ще ви оставя телефона си, ако дойде този мъж, да ми се обадите веднага. Но наистина веднага, а не като си отиде. Съгласна ли сте?

— Да, ще се постарая — кимна тя.

Резултатът от посещението в детската болница, където бяха настанени Наташа, Оля и Павлик се оказа пак така неочакван. Непознатият мъж идваше и тук, и пак така заинтересовано питаше за състоянието и здравето на децата. Последиците от падането им бяха различни, общото беше само това, че не можеха да се движат самостоятелно. Тринайсетгодишната Оля например изоставаше в умственото си развитие и в момента все още разсъждаваше като седемгодишно дете, каквото е била, когато майка й я е хвърлила през прозореца. Изпочупените й кости не можеха да зараснат, непрекъснато възникваха разни усложнения и възпалителни процеси, така че до ден днешен момичето прекарваше живота си в гипс. Седемнайсетгодишната Наташа пък напротив, бе останала интелектуално здрава и поразяваше лекарите със своята воля и упоритост, с който успяваше самостоятелно да усвоява училищната програма. Учебниците й купуваше Ира. На няколко пъти лекарите решаваха да я преместят в специален интернат за деца инвалиди, където имаше учители, но всеки път се отказваха, защото Наташа боледуваше често и имаше постоянна нужда от медицинска помощ. От най-лекото течение вдигаше температура едва ли не до четиридесет градуса, която се задържаше по няколко дни. Освен това не минаваше седмица, без да получи сърдечна криза. Основният проблем беше, че както Оля, така и тя имаха алергия към много лекарства и за времето, което бяха прекарали в болницата, целият персонал вече знаеше наизуст какво може или не бива да им се дава. Алергичните реакции при момичетата бяха толкова силни, че при най-малкото забавяне те бяха изложени на опасността да получат ураганен оток на гърлото и да умрат от задушаване. При това положение беше твърде рисковано прехвърлянето в други заведения. Току-виж персоналът там недогледал нещо и последиците щяха да бъдат непоправими.

За разлика от посещенията в приюта, където непознатият мъж се ограничаваше само да разговаря със сестрата монахиня, при идването си в болницата той ходеше да навестява момичетата и малкия Павлик. Ето защо Настя веднага помоли да я заведат при Наташа Терехина. Красивото, но болезнено бледо момиче, пристегнато в специален корсет, седеше на леглото си заобиколено от купчини книги. В стаята имаше още пет легла и в Настя се впериха пет чифта любопитни детски очи.

Освен по външност Наташа се различаваше от по-голямата си сестра и по начина на поведение. Въпреки тежкото си състояние тя се усмихваше и разговаряше с Настя с онази старателна учтивост, която обикновено демонстрират хората, стремящи се на всяка цена да направят добро впечатление. Настя неволно се сети за единствената си среща с Ира: съдейки по всичко, тя ни най-малко не се тревожеше какво впечатление прави на околните.

— Чичо Саша е татков приятел — охотно взе да обяснява девойката, когато Настя я попита за мъжа, който ги посещава.

— А как му е фамилното име на този чичо Саша? — поинтересува се Настя.

— Николаев. Александър Иванович Николаев.

От разговора с Наташа се разбра, че „чичо Саша“, така нареченият Николаев, идва да ги навестява веднъж месечно, но без да им носи нищо освен книги за Наташа. Те не знаят откъде се е взел този човек, във всеки случай никога не са го виждали или чували за него, докато е бил жив баща им. Той е много добър и внимателен, интересува се от напредъка на Наташа в учението и дори проверява как тя решава задачите си по физика и математика. Не си жали времето и дълго й обяснява онези раздели от учебната програма, които не е успяла да разбере добре.

Болничните сестри също знаеха за „чичо Саша“, но бяха забелязали, че той почти не се интересува от Олга и Павлик, повечето време прекарва с Наташа, а при тях се отбива само за десетина минути. Наистина, всеки път той разпитва най-подробно за състоянието им. Как изглежда ли? Ами към петдесетгодишен, с приятно лице и тъмна, леко прошарена коса, иначе без особени белези.

— Знаете ли, дори понякога си мислим, че Наташа е негова дъщеря — сподели с Настя една от сестрите. — Вероятно е имал любовен роман с майката. Затова обръща по-малко внимание на другите деца, интересува се за тях само колкото да не бие на очи, че милее единствено за Наташа.

По всяка вероятност сестрата не беше далеч от истината. Във всеки случай това предположение изглежда съвсем логично. И ако Галина Терехина се е срещала някога в апартамента на Анисковец именно с този мъж, то Настя може с чиста съвест да зареже хипотезите си по тази линия. Всичко това нямаше нищо общо с убийството.

И все пак нещо задържаше Настя да се откаже окончателно от проучването на семейство Терехини. Това „нещо“ беше нестихващият интерес на тайнствения чичо Саша към здравето на Галина Терехина и нейните деца. Но само към трите й деца, макар че имаше и четвърто. Кой знае защо, Ира не го интересуваше. Или все пак го интересува?

Всички живеещи във входа, където беше апартаментът на Анисковец, вече познаваха Миша Доценко както по физиономия, така и по име. Нямаше човек, когото да не беше разпитал най-подробно. Доценко беше абсолютно сигурен, че между „видях“ и „направи ми впечатление“ няма чак такава разлика, както си мислят мнозина. Човешкият мозък фиксира всичко, което виждат очите и чуват ушите, и го трупа в хранилище, за което трябва да намериш подходящия ключ. Десетки, стотици хора виждат вървящия по улицата човек и съвсем неправилно е по-късно да се казва, че „никой не го е виждал“. Младият оперативник прояви завидно трудолюбие и упоритост. В крайна сметка той все пак съумя да изясни, че малко преди убийството в сградата е идвал мъж, когото по-рано не са виждали. По-точно не го бяха виждали онези, които живееха там отскоро, а такива бяха болшинството. Мъж на около петдесет години, с приятна външност и тъмна, тук-таме прошарена коса. Никой не го беше заглеждал в лицето, така че не бяха посочени особени белези. Правилни черти и леко гърбав нос, но нищо повече.

Доценко още веднъж обиколи „отдавнашните наематели“ — онези, които живееха в сградата повече от шест-седем години, тоест отпреди да се случи нещастието в семейство Терехини. Усилията му бяха възнаградени: един от старите наематели си спомни, че е виждал мъж с такава външност, и то доста често, но преди много години.

Така се появи новата работна версия: неизвестен мъж, който се е срещал с Галина Терехина в апартамента на Анисковец и е престанал да идва тук, след като Галина и трите й деца са се озовали в болница. Оттогава са минали шест години. През всичките тези години същият мъж редовно е посещавал Галина и децата й, интересувал се е за състоянието им, а съвсем наскоро е бил видян и във входа, където е апартаментът на Анисковец. След което тя е намерена убита. Хубава история, няма що.

— Откровено казано, тая версия е доста слабичка — отбеляза Юра Коротков, когато Настя му разказа за посещението си в приюта и в болницата.

— Който може, да я изфабрикува по-добре — сви рамене тя.

— Но всичко в нея направо се прокъсва, има дупка до дупка — възнегодува Юра. — Нима не виждаш?

— Виждам — невъзмутимо се съгласи Настя. — Но по-добре да кърпим дупки, отколкото да седим със скръстени ръце и да се тюхкаме за преждевременната кончина на Екатерина Венедиктовна. Най-важното е да установим самоличността на четирима мъже: първият се е срещал с Галина Терехина, вторият ходи в приюта и разпитва за нея монахинята сестра Марфа, третият посещава децата й в болницата, при което отделя особено внимание на Наташа, а четвъртият се явява на хоризонта малко преди убийството на Анисковец. Описанието на външността е толкова общо, че би паснало на стотици мъже в съответната възрастова група. И от моята слабичка версия, както благоволи да я наречеш, тутакси изникват още няколко — в зависимост от това колко са на брой мъжете в действителност: един, двама, трима или четирима. Схващаш ли мисълта ми?

— Да бе, лесно е човек да ти схване мислите — изръмжа Коротков. — Слушай, що не ме поканиш да пренощувам у вас, а?

Преходът бе толкова неочакван, че Настя едва не се задави с глътката кафе.

— Да не са те изпъдили от къщи?

— Абе не че са ме изпъдили, ама по-добре е ден-два да не се вестявам там. Бих се натресъл както винаги на Коля, ама е неудобно, нали вече живее с Валентина.

Да, след като Коля Селуянов се запозна с Валентина, проблемът с „постконфликтните“ нощувки стана особено остър за Юра Коротков. По-рано той често ходеше да спи у своя приятел без каквито и да било притеснения, тъй като след развода си Селуянов живееше сам в големия апартамент. А сега присъствието на очарователната Валечка доста усложняваше ситуацията. Не че щеше да бъде тясно, апартаментът беше тристаен, имаше място за всички, но от деликатност Юра не искаше да нарушава уединението на двамата влюбени. Същевременно, кой знае защо, тази негова деликатност не се отнасяше за едностайното жилище на Настя. За Юра бе напълно достатъчно да знае, че в момента съпругът й е в командировка, за да я помоли да го приюти в дома си.

— Да тръгваме тогава — кимна Настя. — Ще ти постеля на походното легло. Само че нямам нищо за вечеря.

— Не се тревожи, ще купим по пътя — оживи се Юра. — Пък и ще порепетираме за сърцераздирателната сцена на утрешната оперативка. Направо виждам как Самуна ще ни разкатае фамилията за делото Анисковец.

— И ще бъде прав — мрачно отбеляза Настя. — Толкова дни минаха, а ние още тъпчем на едно място.

— Е, не си права! — разпери ръце Коротков. — Що труд хвърлихме около версията за грабеж, проверихме всички канали за пласиране на крадени ценности. Впрочем мога да ти се похваля, че помогнах доста на колегите от другия отдел. Наистина не открих заявка за колекцията на Анисковец, няма защо да си кривя душата, обаче затова пък попаднах на следи от заявка за кражба у един голям антиквар. Момчетата са взели всички профилактични мерки и вече чакат крадците с отворени прегръдки. Представи си, че тези крадци са готови на убийство? Значи аз, умното ченге Коротков, съм отървал нашия отдел от поредния труп. А ти дори не щеш да ме похвалиш, само ми се караш и мърмориш.

— О, аз съм цвете в сравнение със Самуна, — разсмя се Настя и ласкаво му разроши косата, — утре така ще те върти на шиш, че аз ще ти изглеждам ангел небесен.

Качиха се в старата кола на Юра, която отдавна плачеше за подмяна, и потеглиха към Шчолковско шосе, където живееше Настя. Вкъщи на бърза ръка приготвиха вечеря от полуфабрикати, при което Юра не преставаше да мърмори колко лоша домакиня е Настя.

— На това му трябва чесън и някаква подправка.

— Чесън няма. А подправки сигурно има, но не знам къде ги държи Льошка.

— Поне майонеза нямаш ли?

— Май нямам. Трябва да погледнеш в хладилника.

— Е, браво! Дори не знаеш какво има и какво няма в къщата ти.

Той отвори хладилника и клекна пред него.

— Майчице мила! Тук има цяла тенджера със супа!

— Така ли? — искрено се изненада Настя. — Я виж, пък аз да не знам. А друго интересно има ли?

— Остатъци от печено, струва ми се агнешко. Най-различни видове сирене в индустриални количества. Абе ти кога за последен път си надниквала в хладилника?

— Стига де, Коротков — махна с ръка Настя. — Обикновено хапвам два-три залъка от онова, което ми попадне пред очите, и бързам да си легна.

— Същинска вещица — осъдително поклати глава Юра. — Льошка се е постарал да ти сготви ядене, за да не пукнеш от глад, докато той е в командировка, а ти се държиш като пълна неблагодарница.

— Я недей да ми се зъбиш, че ще те оставя да спиш на пода. Добре де, извади супата, наистина трябва да я изядем, защото Льошка ще се обиди.

Вечерята се оказа неочаквано обилна и вкусна, така че Настя и Юра, които бяха прегладнели, се натъпкаха до пръсване, след което не можеха да се помръднат от местата си.

— Слушай — с ужас каза Настя, — май не мога да се дигна от стола. Лакомията е голям грях.

— Е, ще поседим на масата, няма закъде да бързаме — флегматично отговори Коротков. — Кога се връща Льошка?

— След три дни.

— Сигурно скучаеш и си се затъжила?

— Аз?! — От това предположение Настя дори изтърва цигарата си.

— Да не би аз. Чистяков е твой мъж, а не мой.

— Не, не скучая. Нали знаеш, Юрик, че аз никога не скучая и не мога да тъгувам.

— За никого ли? — недоверчиво попита той.

— За никого. Аз съм си донемайкъде самодостатъчна. Понякога ми се струва, че нямам нужда от никого. Котка единак.

— А понякога не те ли хваща страх от твоята саможивост, Ася?

— Хваща ме, разбира се — тъжно се усмихна тя, — и то редовно. Но аз се боря с това чувство.

— Как?

— Повтарям си, че за всичко е виновна моята работа, която ми отнема толкова време и сили, че нямам желание да общувам с никого. Освен това си имам и Льошка, който ми замества и приятелки, и приятели, и любовници, всичко наведнъж. Впрочем, като споменах за приятели — забравихме да се обадим на Стасов.

— Да бе! — сепна се Коротков. — Какви сме заплеси. А сега вече е късно, сигурно не е удобно да го безпокоим по това време.

— Късно ли? Че колко е часът?

— Дванайсет и половина.

— Ух, какъв си, Юрка, вечно ме заглавикваш с твоите философски приумици. Тогава утре сутринта ще му се обадим. Да вървим да си лягаме.

Тя постла на Коротков походното легло и според законите на гостоприемството му отстъпи правото да влезе в банята пръв. Когато най-после си легна, Настя се сви на кравай и уморено затвори очи, но не можа да заспи. Мислите й все се връщаха към Ира Терехина, която по волята на зла съдба бе останала съвсем сама в живота, макар да нямаше никаква вина за това.

— Не, не разбирам — внезапно възкликна тя на глас.

— Какво не разбираш? — сънено се обади Коротков, който вече беше позадрямал.

— Ами нищо не разбирам. Това момиче се блъска като грешен дявол, тича да работи на четири места и никой не иска да му помогне. Нали родителите на Ира са имали приятели, къде са те сега? Нима хората толкова се променят с времето? Не мога да си обясня, Юрик, къде се дянаха състраданието, съчувствието, най-обикновената жалост, ако щеш! Защо на никой не му трепва сърцето? Спомням си как живеехме ние, когато бях на четиринайсет години. Ако, не дай боже, нещо се беше случило с моите родители, щяха да се намерят най-малкото десет семейства, които да ми помогнат, да бъдат моя опора. Сигурна съм, че нямаше да остана сама. И те нямаше да допуснат да отида в интернат. А сега какво става?

— Именно това, което виждаш като жив пример с Терехина. Парите отравят душата на човека, Асенка. Целият цивилизован свят си е втълпил, че така е редно: някои имат много пари, дори твърде много, а други — малко или дори никак. Това за тях е нормалният ход на живота и няма защо човек да се коси. А нашите съотечественици раснеха с убеждението, че всички трябва да имаме еднакво малко пари. И затова, когато изведнъж се наруши обичайният ход на нещата у нас, и то така рязко, психологията ни не успява да се нагоди. Къде се е чуло и видяло да получаваш пенсия в размер на един билет за градския транспорт? Докато съседът ти разполага с три коли и две крайградски къщи и само при едно влизане в супермаркета харчи по десет твои пенсии. А какво друго може да породи това състояние на нещата освен злоба, завист, равнодушие към чуждото нещастие и неоправдана алчност?!

— Да, очевидно си прав — замислено каза Настя. — Още повече, като се прибави и липсата на сигурност за утрешния ден. Затова и богаташите не се занимават с благотворителност. От страх, че утре ще дойде нова власт и ще унищожи източниците му за доход, всеки гледа да натрупа колкото се може повече средства, за да живее прилично до края на живота си. А при всичките тези страдания на Ира из града снове някакъв си мъж, който живо се интересува от майката, сестрите и братчето й. Защо, Юра? От какво се е породил у него тоя интерес? И защо не се интересува изобщо от самата Ира?

— Слушай какво, ти направо ме изтормози — жално изпъшка Коротков. — Винаги ли, когато хората трябва да спят, ти хрумват така интензивно въпросите? Ще намерим тоя Николаев и ще му поискаме пълни обяснения. Имай търпение.

— Извинявай — виновно каза Настя. — Лека нощ.

Тя отсега вече беше сигурна, че няма да открият никакъв Александър Иванович Николаев. Пак добре, че нямаше да търсят например някой си Иван Петрович Иванов, но всъщност разликата не беше кой знае каква.

Зоя беше пълната противоположност на Вера. Не особено красива и с комплекс за малоценност, останала неомъжена до трийсет и седем години, тя приемаше бременността си като дар Божи и го гледаше с нямо благоговение и възторг. И макар че той беше баща на бъдещото й дете, винаги му говореше на „вие“. За разлика от енергичната и предприемчива Вера дори не намекваше за законен брак.

При работата му със Зоя методиката беше друга, тя трябваше да идва на процедури всяка седмица. И той най-прецизно следеше двете жени да не се засекат в кабинета му.

— Толкова време си губите с мен — срамежливо отбеляза Зоя, обличайки се след процедурата. — Не знам как да ви се отблагодаря.

— Глупости — раздразнено измърмори той. — Това е наше дете и аз съм длъжен да се грижа както за него, така и за теб. Как се чувстваш?

— Благодаря, добре. Само малко ме е страх. Нали казват, че на тая възраст е опасно да се ражда за първи път. Смятате ли, че всичко ще мине благополучно?

— Естествено. Избий си от главата тия мисли. Ти си нормална и здрава жена, така че всичко трябва да мине без усложнения. Нали затова идваш на контролен преглед всяка седмица.

Зоя бе в четвъртия месец. За нея той храни най-големи надежди. Двайсетте години упорит труд, безсънни нощи, връзки с нелюбими жени — всичко това трябва най-сетне да му донесе дългоочаквания резултат. И ако Зоя оправдае надеждите му, може би ще се ожени за нея. Един вид като благодарност към съдбата. Отношенията му с нея са онзи капитал, от чиято рента ще може да живее до края на дните си. Тя би била щастлива да му стане съпруга. А следователно ще му прощава всичко и предано ще се грижи за него цял живот.

Но, общо взето, тя е права, първо раждане на трийсет и седем години е доста рискована стъпка. Разбира се, той следи състоянието й, но за раждането ще трябва да се застрахова. Ще нареди да извикат добър кардиолог, няма да е излишен и хирург, в случай че тя не може да роди нормално и се наложи секцио. Не бива да се рискува животът на тая жена, а още по-малко на бебето. То трябва да бъде захранено с майчино мляко, иначе всички усилия ще отидат на вятъра.

— Скоро имате рожден ден. Нали няма да се разсърдите, ако ви направя подарък?

Господи, колко е трогателна! Но защо пък трябва да се сърди? Напротив!

— Зоенка, миличка, много ми е приятно, разбира се, че помниш кога е рожденият ми ден — топло каза той. — Но не бива да си харчиш парите за мен. И бездруго за съжаление аз не мога да ти помагам така, както би трябвало и както бих искал — заплатата ми не е голяма, а и знаеш, че имам семейство, жена, деца. Затова бих се чувствал ужасно неудобно, ако започнеш да ми правиш подаръци.

— Но какво говорите — изчерви се Зоя, гледайки го с искрено преклонение, сякаш е икона, — та вие изобщо не сте длъжен да ми помагате или да ми давате пари. Нямам нужда от нищо, всичко си имам. Така че няма да се разсърдите, нали?

Той леко я прегърна и я целуна по косата, приятно лъхаща на шампоан. За всяко идване при него Зоя се готвеше като за първа любовна среща, миеше си главата, обличаше си красиво бельо и си правеше маникюр, макар че напоследък всичките им срещи бяха само в кабинета или в лабораторията. След като забременя, тя не чакаше от него плътски наслади, както ненаситната и жадна за удоволствия хубавица Вера, пращяща от сили и енергия. Зоя изобщо не искаше нищо, освен да й позволява кротко и предано да го обича.

— Хайде, мила — нежно й каза той. — Тръгвай си, че имам много работа.

Всъщност не я излъга, наистина е затрупан с работа. Има запланувани две статии в големи научни списания, а още не е започнал да ги пише, дори не е събрал целия материал за тях. Пък и от миналата седмица на бюрото му лежи дебелият ръкопис на нечия монография, изпратена за рецензия, а той още не я е разлистил. Чака го и собствената му работа, която е много по-интересна и важна за него. Тя няма да му донесе нито световна слава, нито пари, нито публично признание, тъй като за нея нямаше да узнае никой. От двайсет години работи над своята идея и сега, изглежда, е близо до нейното осъществяване. Само успехът ще му донесе удовлетворение. Дори никой да не научи за него. Достатъчно е сам да си каже: „Това е мое постижение, аз доказах, че съм прав. Сега вече съм в състояние да правя онова, което не може никой друг на света.“

После вече може спокойно да доживее дните си с някоя кротка, непретенциозна и вечно признателна Зоя. И греховете, извършени в името на тази идея, нямаше да тревожат съвестта му.

Опасенията на Настя и Коротков не бяха напразни. На сутрешната оперативка полковник Гордеев, по прякор Самуна, за пореден път доказа на целия отдел за борба с тежките престъпления, че няма любимци. Липсата на резултати в работата по разкриване на убиеца в делото Анисковец получи заслужената оценка, която и при най-добро желание не можеше да се нарече удовлетворителна.

— Много лошо — категорично заключи Гордеев. — Свободни сте. Ти, Настася, остани.

Настя се притисна до облегалката на стола в очакване да изяде големия калай. Знаеше, че Виктор Алексеевич не се кара пред всички, запазвайки най-тежките си думи за разговора на четири очи, затова се приготви за най-лошото. Всъщност донякъде бе изненадана, че полковникът не задържа и Юра Коротков, пък и Миша Доценко бе пуснат да си върви. Не беше в принципите на Самуна да търси „изкупителната жертва“ и да излива гнева си на първия, който му попадне пред очите.

Като останаха сами в кабинета, той седна до нея на съвещателната маса, свали очилата си и по навик захапа едната дръжка на рамката.

— Хайде, разказвай — съвсем миролюбиво подхвърли Самуна.

— За какво?

— За делото Анисковец. Вината е моя, аз го пренебрегнах и отслабих контрола, бях сигурен, че всичко се върти около колекцията и диамантите. Отдавна трябваше да поприказвам с тебе. Какво те мъчи, Стасенка? Какво му е толкова необичайното на това следствие?

— Ами всичко! — отчаяно възкликна тя. — Изобщо нищо не разбирам.

— Е, този случай не прави изключение — подсмихна се полковникът. — Подобни думи чувам от тебе най-малкото по веднъж на месец в продължение на десет години.

— Но версиите ми, Виктор Александрович, са направо шантави, а и пътищата за тяхната проверка не са по-добри. И сама няма да се справя, бързо ще ми се изчерпи парата.

— Това вече звучи по-добре — кимна полковникът. — Поне прилича на делови разговор. Макар че и преди съм чувал от тебе за шантави версии. И ако не ме лъже паметта, кажи-речи двеста пъти, откакто се познаваме. Така че не се опитвай да ме стреснеш. Казвай сега — какво има?

— Свидетелите, които са познавали отблизо Анисковец, твърдят, че много хора са й доверявали своите сърдечни тайни, а в дома й са уреждали любовните си срещи редица известни личности. Лошото е, че тя наистина най-ревностно е пазила тези тайни. Във всеки случай никой от свидетелите не можа да ми посочи конкретно име.

— Не можа или не поиска? — уточни Гордеев.

— Не знам — призна Настя. — Фактът е, че не бе цитирано нито едно име. А сред тези „любовници“ има един мъж, който се държи повече от странно. Имам най-сериозни основания да смятам, че е свързан някак с убийството. Но как да го издиря — просто не ми побира умът.

Тя подробно разказа на шефа си за мъжа с приятната външност.

— Ето защо трябва да действаме на етапи. Отначало трябва да се уверим, ако е възможно, че става дума за един и същи човек. А после да го намерим. За това има два начина. Единият ни гарантира успех, но той е съвсем тъп…

— Тъп ли? — не я разбра Гордеев. — Успехът или мъжът с приятната външност?

— Начинът. В смисъл че е примитивен, нетворчески, а най-важното изисква много хора да се откъснат от текущата си работа, и то за неопределено, но със сигурност продължително време. Имам предвид, че можем да направим засада в приюта за инвалиди и в болницата и да чакаме тъпо кога ще се появи там този мъж.

— А вторият начин?

— Да се опитаме да го открием чрез познатите на Анисковец. Тук има един нюанс, Виктор Алексеевич. С онези, чиито тайни не е пазила, Анисковец не е била особено откровена. Тримата й най-близки хора — бившият съпруг Пьотър Василевич Анисковец, приятелят й от детинство колекционерът Иван Елизарович Бишов и задушевната й приятелка Марта Хенриховна Шулц — никой от тях не е прибягвал до услугите на гостоприемния й апартамент. Но ако намерим хора, които са ходили там на любовни срещи, много вероятно е да се окаже, че именно те знаят кой друг е посещавал дома на Анисковец със същата цел. Аз съм почти уверена, че тя не е била така сдържана с тях.

— И откъде е тая увереност? — вдигна вежди Самуна.

— Това не е точно увереност — поклати глава Настя. — Това е надежда, че от психологическа гледна точка Анисковец е била нормална жена. Нуждата да споделиш тайна е нещо съвсем естествено, независимо чия е тайната — твоя или чужда. И обикновено тази нужда се задоволява в две форми: или се пише дневник, или тя се споделя с някого. Откровено казано, когато се изясни, че нищо не е откраднато у Анисковец, аз веднага си помислих за съществуването на някакъв дневник. Но и тримата й най-близки хора единодушно ме увериха, че тя никога не е имала навик да си води дневник. Допускам, че Бишов и Шулц не биха могли да го знаят със сигурност, но съпругът, с когото тя е живяла толкова години, не може да не е сигурен в това. Значи тя е споделяла с някого. В противен случай ще бъда принудена да призная, че Екатерина Венедиктовна Анисковец е била резидент на чуждо разузнаване и навремето е минала през съответната психологическа подготовка в специален учебен център.

— А защо не? — оживи се Гордеев. — Бабичка-шпионка, звучи добре. Интересна идейка. Но да оставим шегата настрана, мисля, че си права. Съдейки от разказите на познатите й, Анисковец е била нормална, жизнерадостна и дружелюбна жена, значи и психиката й трябва да е била нормална. А казаха ли ти кои видни дейци на застоя са водили при нея любовниците си?

— Нали ви споменах, че не разполагам с никакви имена. Но това са хора от нейния кръг, познати, с които се е срещала по светски сбирки, юбилеи и банкети. Най-напред трябва да направим, доколкото е възможно, по-пълен списък на тези хора, а после да отберем от тях онези, които са изневерявали на съпругите си, прикривайки се зад широкия гръб на Екатерина Венедиктовна. Сред тези лекомислени любовници трябва да открием поне един човек, който да знае нещо за мъжа с приятната външност, срещал се с Галина Терехина. А може да извадим късмет и той да се окаже в нашия списък.

— Ясно. А какъв е проблемът?

— Ами че те няма да пожелаят да говорят с мен по този въпрос. Представете си, Виктор Алексеевич, отивам при някой бивш министър и започвам да го разпитвам за собственичката на апартамента, където той е ходил, извинете за грубия израз, да чука жени. Този бивш големец набързо ще ми обясни, че имам болно въображение, и най-позорно ще ме изпъди. Вие самият колко пъти през живота си сте попадали на хора, които за разкриването на дадено убийство са готови да разгласят собствените си тайни в своя вреда?

— Ами рядко — съгласи се Гордеев. — Тоест толкова рядко, че сега дори не мога да си спомня дали изобщо е имало такъв случай. И какво предлагаш?

— Засега нищо. Знам само какъв е проблемът, но нямам представа как да го разрешим. Единствената ми надежда е, че при изготвянето на списъка с познатите на Анисковец, нашият човек сам ще ни се изпречи пред очите. Предполага се, че той е лекар.

— Ами ако не се изпречи?

— Ще видя какво ще правя. Но дотогава има още време, Виктор Алексеевич. Засега трябва да установим външността му.

— В такъв случай побързай. Днес подписах молбата на Миша Доценко за отпуска.

— Но каква отпуска? — ужасено изохка Настя. — От коя дата?

— От десети юли. Така че мисли му, ако не се справите за това време.

Когато се върна в кабинета си, Настя започна да се обажда на познатите на Анисковец и да си уговаря среща с всекиго от тях.

Дали малко преди смъртта си Екатерина Венедиктовна не е споменала, че се е виждала със свой стар познат, който не се е обаждал от години?

Дали не помнят да има сред познатите й мъж с приятна външност и тъмна, леко прошарена коса?

Има ли сред познатите на Анисковец хора, свързани с медицината?

И още много други въпроси трябваше да зададе. А нямаше никаква гаранция, че отговорите ще хвърлят някаква светлина върху убийството на старата дама.