Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 7

Ира Терехина никога не се замисляше над твърдението, че човек бързо и лесно свиква с хубавото, но дълго и трудно отвиква от него. Тя беше изживяла само една-единствена тежка промяна, когато от щастливо момиче с многобройно семейство изведнъж се превърна в сираче и остана сам-сама да живее в интернат. Това обаче се случи толкова отдавна, че болката някак поутихна. Оттогава животът й винаги беше труден и просто не бе имала случай да свикне с нещо хубаво.

Вече почти цяла седмица Олег идваше в „Глория“ всяка вечер и търпеливо я чакаше да свърши работата си, след което я изпращаше до вкъщи. На два пъти се качи с нея и на пръсти влизаше в стаята й, а приблизително един час по-късно си отиваше пак така безшумно. Ира много се притесняваше да не обезпокои Георгий Сергеевич, човек на възраст, при това порядъчен, пък и не искаше да създава прецедент за другия си квартирант. В петък, както й каза. Олег, щяха да отидат при някакъв много добър лекар, който да я прегледа и да установи възможно ли е да бъдат излекувани пъпките й. Но до петък имаше още два дни.

Тя не беше свикнала да мисли „ами какво ще стане, ако…“. Докато живееше със своето семейство, това не се бе налагало, пък и тогава беше още малка за подобни мисли. А когато завърши училище и се наложи по-нататък да се грижи сама за себе си, тя твърдо реши кое, как и в каква последователност ще върши. Да работи толкова, колкото е необходимо, за да събере пари за лечението на Павлик. Пак така да работи, за да събере пари за паметник на татко си. И без никакви „ако“ и „току-виж“. Олег Жестеров веднага стана част от тези планове, но не решаваща и не основна част. Той честно я предупреди, че жена му е бременна и след три месеца ще роди. Което значеше, че той все така ще идва вечер в „Глория“, ще чака Ира, докато свърши с чистенето, после ще я изпраща до вкъщи, а понякога (разбира се, не всеки ден) ще се качва при нея. И така ще продължава занапред.

След като приключи работата си на битака, Ира дотича вкъщи, взе душ, набързо хапна и хукна към болницата. Последния път й се стори, че нейният любим Павлик изглежда зле. Малчуганът беше тъжен и със сълзи на очи все й разказваше за чудесните играчки, които родителите носят на другите деца. Ира пообиколи магазините, за да види колко струват тези играчки, и с отчаяние разбра, че не може да си позволи такъв подарък. Трябваше незабавно да разведри с нещо Павлик, нямаше сили да гледа разплаканите му очи. Засега нё беше в състояние да му предложи нова играчка, затова реши да купи повече бонбони и плодове. Ако Павлик щедро почерпи другарчетата си от стаята, може би те ще му позволят да си поиграе с техните така съблазнителни конструктори и електронни чудесийки.

До портала на болницата бяха спрели две милиционерски коли с включени буркани, но Ира не им обърна внимание. Болницата беше голяма и една от най-добрите в града, тук се намираше прочутото в цялата страна отделение по травматология и ортопедия, затова милицията често докарваше тук ранени. Но пред блока на детското отделение я спря някакъв мъж с намръщено лице.

— Връщай се, момиче. Днес влизането е забранено.

— Как така е забранено?! — възмути се Ира. — Отивам при брат ми. Тука имам братче и две сестри. Пуснете ме да вляза.

— Нали ти казах, не може. Ще дойдеш утре.

— Защо пък утре? Днес е денят за посещения, от пет до осем. Винаги идвам по това време. Нека вляза.

Мъжът уморено въздъхна и лекичко я завъртя с гръб към входа. Едва сега Ира забеляза, че недалеч от вратата имаше тълпа от родители, които бяха дошли да навестят децата си и също като нея не бяха допуснати да влязат. По-непримиримите сновяха покрай блока, опитвайки се по памет да установят разположението на стаята, където лежи детето им, и да извикат под търсения прозорец. Останалите се бяха скупчили на голяма група и търпеливо чакаха нещо.

— Ти не си единствената. Я виж колко народ се е насъбрал — каза мъжът с намръщеното лице. — Ако искаш, почакай. Когато стане възможно, всички ще влязат. Но за по-сигурно ела утре.

Ира покорно се отдалечи към тълпата.

— Кво се е случило? — по навик не особено учтиво попита тя. — Защо не пускат?

— Убили са една сестра — тутакси се обадиха няколко души.

— Дойде милиция, страшна работа. Изгониха всички посетители, не пускат външни лица.

Това съобщение не направи кой знае какво впечатление на Ира. Виж, ако й бяха казали, че е убито дете, тогава вече щеше да обезумее от ужас, че може да е някое от нейните хлапета. Но щом става дума за медицинска сестра, това вече е друго нещо. Лошото е само, че не може да отиде при Павлик. Сигурно я чака, нали му беше обещала да дойде днес.

Като се поблъска из тълпата, заслушана в разговорите, Ира реши все пак да поизчака. В края на краищата сега беше шест и половина, а до края на времето за посещения оставаше още час и половина. Пък и може родителите да вдигнат врява и да поискат то да бъде удължено до девет или дори до десет часа, щом като се е случило извънредно произшествие. Ако потича и успее да хване автобуса, оттук до „Глория“ пътят е трийсет минути, така че до девет и половина ще може да постои. Дотогава милицията сигурно ще си отиде и ще се открие възможност да види Павлик или поне да му прати бонбоните и плодовете.

Ира се отдалечи от тълпата и намери една свободна пейка, закътана сред храстите от диви малини, които неизвестно защо растяха тук в изобилие. Настани се на нея и събу старите си износени обувки, за да й отпочинат краката, след което се зае да наблюдава оживлението пред блока, за да улови момента, когато милицията ще си тръгне и посетителите ще се втурнат към входа. Засега никой не излизаше отвътре, повечето влизаха. Очевидно влизащите познаваха намръщения мъж, който пазеше пред вратата, защото се спираха и здрависваха с него. Усмихваха се, сигурно си подмятаха някакви шеги, и безпрепятствено продължаваха навътре. Най-накрая от блока започнаха да излизат. Първо излязоха двама мъже с бели престилки. Те изнесоха носилка, върху която имаше тяло, покрито с чаршаф. При тази гледка Ира вече се разстрои. Спомни си, че точно по същия начин изнесоха от къщи тялото на баща й. И неговото лице беше покрито. Тогава й бяха обяснили, че така се покриват хората, когато са умрели. А когато са живи, ги носят с открити лица. Видът на тялото върху носилката я накара да потрепери. Макар че не й беше никаква тази сестра, все пак я обхвана ужас. Навярно преди два часа е обикаляла из отделението да разнася термометрите и да дава лекарствата на децата. Може и при Павлик да е ходила. Интересно, коя ли ще да е тая сестричка? Тя познаваше всички сестри в отделението и ги различаваше по отношението им към Павлик, Оля и Наташка. Имаше една, която много ги обичаше и се държеше ласкаво с тях, друга една пък беше строга и сериозна, третата изобщо смяташе, че децата не бива да се глезят, дори да са тежко болни, защото иначе се разхайтват. Щеше да е много жалко, ако са убили сестрата, дето беше мила с децата. Павлик така се беше привързал към нея! Само тя можеше да го успокои, когато се разплаче…

От сградата излязоха още двама души, широкоплещест симпатичен мъж и висока слаба жена, която се стори позната на Ира. Девойката я позагледа в лицето и я позна. Да, това беше Каменска от милицията, бившата колежка на чичо Владик Стасов. Жената запали цигара и като се подпря на едно дърво, започна да приказва с широкоплещестия. Ира скочи от пейката и се втурна към тях.

— Здравейте — задъхано поздрави тя. — Аз съм Ира Терехина. Помните ли ме?

По лицето на жената се мярна някакъв странен израз, но Ира беше готова да се закълне, че това не беше изненада.

— Здравей, Ира — спокойно отговори тя. — Разбира се, че те помня. Сигурно си дошла да посетиш братчето и сестрите си?

— Ми да, ама не ме пускат. Павлик ме чака, обещах му, че ще дойда днес — каза на един дъх Ира. — Вие не можете ли да ме вкарате, а? Моля ви.

— Не мога, Ира. Бих се радвала да ти помогна, но в момента влизането на външни хора в отделението е забранено. Там работа оперативна група, следовател, експерти. Така че не бива да има други хора.

— Но аз съм купила плодове, череши, бонбони. — Ира жално я погледна и й показа двете найлонови пликчета, които държеше в ръцете си. — Павлик ме чака. Оля и Наташа също. А към десет трябва да ида на работа. Ако дотогава не ме пуснат, ще трябва да нося всичко обратно. Моля ви.

— Добре, дай торбичките — кимна Каменска, — аз ще ги предам. Всичко ли е за Павлик?

— Не — разбърза се Ира, — за Павлик е тази кесия, вътре има череши, банани и ябълки, и още този пакет, това са бонбони. Но му кажете да не изяжда всичко сам, нека почерпи децата от стаята. Бонбоните изобщо не бива да ги яде, има алергия към шоколада, нека ги раздаде на децата. А това тук са плодове за момичетата, има две кесии, всичко вътре е по равно. Няма да объркате, нали? Да, и кажете на Наташа — тя е по-голямата, лежи в седма стая, — че още не съм намерила книгата на Голдман, но непременно ще я намеря, нека да не се тревожи. Вече ми казаха къде се продават учебници по математика, тия дни ще отскоча дотам и непременно ще я купя.

— Голдман ли? — сега вече Ира видя, че Каменска наистина се изненада, и то много. — Сестра ти иска учебник по висша математика?

— Ми да, така ми каза. Тя ужасно много учи, много е способна.

— Аз имам този учебник. Ако искаш, ще ти го дам.

— А много ли е скъп? — попита Ира, на която от дете бяха внушили, че за всяко нещо трябва да се плаща, защото без пари е само сиренцето в капана за мишки.

— Не зная — сви рамене Каменска. — Учебникът е мой, навремето съм го купила за една-две рубли, нещо такова, но беше преди много години. Ще ти го подаря.

И в същия миг Ира се засрами, че не помни как се казва тази жена. Фамилното име помни, но малкото и бащиното е забравила. Колко неудобно… Няма да се обръща към нея с „другарко Каменская…“

— Ася, излагаме се на голям риск — внезапно се обади широкоплещестият, който до този момент разсеяно се оглеждаше настрани. — Родителите ни забелязаха и вече тръгват насам със своите чанти и пакети. Ще ни бъде трудно да обясним защо правим изключение заради Ира. Я дай на мен торбичките.

Той ловко ги подхвана, като почти насила ги измъкна от ръцете на девойката и с бързи крачки се насочи към порталната врата на болницата, където бяха паркирани милиционерските коли.

— Ма къде ми понесе багажа? — с тревожно недоумение попита Ира, проследявайки го с поглед.

— Не се притеснявай, след известно време ще се върне и ще занесе торбичките в отделението. Иначе ще се наложи да приемем пакетите на цялата тълпа. Всички видяха как дойде при нас и ако бях взела нещата ти да ги отнеса в отделението, щеше да се получи много некрасиво. Съгласна си, нали?

— Общо взето, да. — Ира леко се усмихна. — Някак си не съобразих. А вие там скоро ли ще свършите? Има ли смисъл да чакам?

— Откровено казано, не. Има много работа, навярно ще откараме до много късно. По-добре иди да си починеш. От сутринта си на крак.

— Вие откъде знаете?

— Стасов ми разказа колко много работиш. Поне случва ли се понякога да си почиваш?

— М-не. — Ира поклати глава. — Кога да почивам? Работя всеки ден. Но не мислете, че се уморявам чак толкова. Свикнала съм. Ще издържа. Сигурна ли сте, че до девет няма да свършите?

— Да.

— Добре тогава — въздъхна Ира, — няма да чакам. Но нали няма да забравите да предадете нещата на хлапетата?

— Но моля ти се, разбира се, че няма да забравя, не се съмнявай. Тръгвай си спокойно.

— И ще кажете на Павлик и на Наташа онова, което ви заръчах, няма да сбъркате, нали?

— Няма — увери я Каменска. — А за учебника на Голдман ще намеря начин да ти го дам. Или, ако искаш, ще помоля да го донесат направо тук на сестра ти.

— Аха — кимна Ира, — така ще е по-добре. Е, хайде, аз си тръгвам.

Тя почти се затича към автобусната спирка, радвайки се на неочаквано появилия се луфт от свободно време. Когато се прибра вкъщи, още от вратата усети миризмата на готвено. Значи Иляс най-после се е върнал, защото за Георгий Сергеевич беше още рано, той се прибираше от работа малко по-късно. Точно така се оказа. В кухнята завари новия си квартирант, но най-лошото беше, че на табуретката до масата седеше не друг, ами Танка паразитката, която мразеше от дън душа. И, разбира се, както винаги пияна. А в мутрата — нашарена като великденско яйце. Въобразява си, че като се нацапоти с три кила боя, никой няма да познае на колко е години. Уу, кучка мръсна.

— Ти кво си се разположила тука ма? — грубо я попита Ира. — Някой да те е канил? Що си дошла?

Беше сигурна, че Танка, с нейния гьонсурат, пак е дошла да я моли утре да почисти участъка й вместо нея. Повечето пъти просто не излизаше на работа и толкоз, оставяше другите портиери начело с портиерското началство да му мислят как да се оправят. Но понякога, водена от неизвестно какви подбуди, идваше при нея с молба да я замести. Предлагаше й пари, хленчеше, дори пускаше по някоя сълза. А Ира, в интерес на истината, има нужда от пари, но човек трябва да има и гордост. Пари от Танка няма да вземе никога, ужасно гадна жена е.

— Ох, Ирусечка — заумилква се Танка паразитката, — двамата с Илясик те чакаме, готвим вечеря. Сядай да си хапнеш, вече всичко е готово.

Да бе, как пък не, „готвим вечеря“! Търкулнало се гърнето, па си намерило похлупака.

— Ще мина и без твойта вечеря! — рязко отговори Ира.

Мълчаливо извади от хладилника пакета със сандвичи, който вчера си донесе от „Глория“, и недопитата двулитрова бутилка пепси, оставена на битака от някой търговец, която тя предвидливо прибра. И защо не? Че тя е почти пълна. Защо да отива нахалост? Беше сигурна, че ако тя самата не я вземе, бутилката ще попадне в ръцете на някой друг, но не на такъв, който ще я занесе вкъщи, защото е беден и няма пари да си купи, ами на някой, който ще я продаде в павилионите, където предлагат колата в чаши.

Ира влезе в стаята си, разтвори пакета, взе си сандвич с шпеков салам, наля си пепси в нащърбената чаша и седна на дивана. Не бяха минали и две минути, когато деликатно се почука на вратата.

— Ирусечка, може ли да вляза? — чу се гласът на Танка.

— Не може — полугласно й се озъби Ира.

Впрочем беше сигурна, че Танка не е чула. Сградата беше стара, с дебели тухлени стени и дъбови врати. Звукоизолацията беше добра. Имало е време, когато строителите са били съвестни! А не като сегашните.

Танка отново задраска по вратата.

— Иришенка! Чуваш ли?

— Чувам — високо отговори Ира. — Кво искаш?

— Може ли да вляза?

— Защо? Кво искаш?

— Да те питам нещо.

Танка се осмели да влезе без разрешение, като неловко провря през вратата едрото си разплуто тяло.

— Е, казвай де — намръщено я подкани Ира, разбрала, че няма лесно да се отърве от тая нахалница. Пък и не можеше направо да я изгони, защото не е дошла при нея, очевидно беше гостенка на Иляс, а не биваше да си разваля отношенията с квартирантите.

— Слушай — заговорнически зашепна Танка, като се стовари на единствения стол в стаята, — разправят, че при тебе идвали хора от милицията.

— Е, и — кимна Ира и продължи да дъвче. — Тебе пък кво те засяга?

— Но какво те питаха?

— Господи, че защо толкова си се затръшкала? При мене идваха, а не при тебе. Какво си седнала да ме разпитваш?

— Ама не, Ирусечка, не мисли, че те разпитвам от любопитство, просто се интересувам да не са питали за мен нещо случайно?

— Да бе, заритали са за тебе! — презрително изпръхтя Ира. — Ще си губят времето. Ако им трябваше, щяха да дойдат направо при теб.

— Не е така — възрази Танка. — Ако има оплакване, че заемам жилищна площ, първо ще идат при всички портиери да разпитат вярно ли е, че не излизам на работа. А тебе какво точно те питаха?

— Каквото ме питаха, това им отговорих — сряза я Ира. — Теб не те засяга.

— Но си сигурна, че не са те питали за мен?

— Абе я ми се махай от главата — избухна Ира. — Твоите нерези и без това предизвикват ужас в целия квартал. Кой ще седне да се оплаква от тебе? На всеки му е мил животът. А сега се пръждосвай оттук. Не стига, че трябва да чистя участъка ти без пари, ами и не ме оставяш да си почина. Махай се. Върви при твоя Иляс, нали сте си сготвили вечеря. Но после да измиете съдовете.

— Ама защо се сърдиш бе, Ириночка? — жално възкликна Танка. — Добре си си ти, я глей какъв палат имаш, цели три стаи, и всичко е твое. Да не мислиш, че другите не искат да си имат свое жилище, и то в Москва? Всеки се урежда както може, в тая работа всички средства са добри. Нали знаеш, че човек винаги търси по-хубавото? Зловиди ли ти се, че си имам квартира?

— Абе кво ме интересува, носи си я на рамо квартирата. Обаче защо караш другите да работят вместо тебе? А заплатата си не забравяш да вземаш, нали?

— Но моля ти се! — възмути се Танка. — Каква заплата? Аз до копейка я давам на началството, в общината и в милицията, за да не ме изхвърлят на улицата. Не мисли, че ламтя за чуждото. Аз само се разписвам във ведомостта, иначе парите отиват за тях. Нали затова се изплаших, когато разбрах, че при тебе е идвала милиция. Помислих си, че някой ме е накиснал, задето давам пари на ченгетата, и е почнало някакво разследване. Знаеш сега как се борят с корупцията. Така де! Пипнат ли някого за рушвет — край, няма мърдане. Хайде, кажи ми честно, не те ли питаха за това?

— Не са ме питали, остави ме вече на мира.

— А за какво те питаха?

— За нищо. Махай се, ти казах. Остави ме да си почина спокойно, скоро пак трябва да отивам на работа.

Танка въздъхна и неохотно се изнесе от стаята. Ира изпи на един дъх пепсито от чашата и върна недоядения сандвич в пакета. От разговора с Танка загуби всякакъв апетит, направо й се гадеше. Полегна на дивана, като се зави със стария голям шал от пухкава вълна. От вчера времето рязко се бе захладило и привечер в стаята й ставаше влажно и студено. Не, ама откъде се вземат такива гаднярки като Танка паразитката? Не стига, че не излиза на работа, не стига, че нейните главорези държат в страх всичко живо наоколо, ами има и наглостта да се тревожи дали милицията не се е заинтересувала от нея. „Ирусечка, Ириночка!“ Гаднярка! Друга дума няма за нея. Интересно откъде ли е разбрала, че чичо Владик идва с оная жена от милицията? Впрочем няма значение откъде. Сигурно й е казал милиционерът, на когото бута рушвети. Навярно той я е пратил да разпитва дали не са му дигнали мерника.

След известно време чу да се хлопва външната врата — значи Танка си отиде. И тутакси някой почука в стаята й. Може би Иляс?

— Ира, ще ми направите ли компания да вечеряме заедно?

Виж, това вече беше сюрприз! Нали щеше да вечеря с Танка?! И изобщо само Георгий Сергеевич я канеше да яде с него, всички ония кавказки цигани не си го позволяваха. За всичките й квартиранта имаше едно задължително условие: да й говорят на „ви“ и да се държат на дистанция. Без никакви фамилиарности. Защото иначе няма да усети кога ще й се качат на главата и ще почнат да си я прехвърлят един на друг. Досега успяваше да ги държи на разстояние, затова минаваше без инциденти. Ира се насили да си спомни всички думи на учтивост, които знаеше някога.

— Благодаря, Иляс, вече се нахраних. Не се безпокойте, моля ви — високо отговори през вратата.

Стъпките се отдалечиха към кухнята. Добре, че новият квартирант не е нахалник. Защото ги има такива, че… Ира се сети за първия си квартирант, азербайджанеца Натик. Той направо я тормозеше със своите угощения. Не мога, вика, сам да ям, у нас не е прието така, у нас канят на масата всички, които са наоколо. Веднъж Ира отстъпи и седна да му прави компания, а после едва не умря. И какво толкова слагат в своите национални ястия? Тлъсти, лютиви, с някакъв особен вкус. А след това пък Натик не престана да й досажда: сега, вика, си вече моя сестра, щом сме яли от един хляб. Много й е притрябвало да му бъде сестра! Днеска — сестра, пък утре ще измисли нещо друго. Аа, без тия.

Ира усети, че започва да трепери от студ. Мохерният шал вече не помагаше, трябваше да пийне горещ чай. Неохотно се надигна от дивана и отиде в кухнята. За нейна изненада там цареше пълна чистота. След като се беше навечерял, Иляс беше измил съдовете, дори бе измел пода. На печката имаше голяма тенджера с вкусно миришещо готвено месо, а до нея — по-малка тенджера с ориз. Ира запали газта под чайника и седна до масата, като се облакъти на нея и подпря брада на ръцете си. И почти тутакси проскърца врата и се чуха предпазливи стъпки — Иляс беше излязъл от стаята си.

— Ира, заповядайте, ако сте гладна, моля ви. Чаках едни приятели и сготвих цял казан с ядене, а те са заети и няма да дойдат.

Учтивост и само учтивост, това е спасението.

— Много ви благодаря, Иляс, не съм гладна. Сега ще пия един чай да се постопля и веднага отивам на работа. Поканете Георгий Сергеевич, когато се прибере.

— Разбира се, непременно — кимна Иляс. — Извинете, че се получи така с Танка. Тя сама дойде, аз не я познавам, и помоли да ви изчака. Позволих й да остане. Не знаех, че това ще ви бъде неприятно.

— Всичко е наред — усмихна се Ира.

Този момък й харесваше, не приличаше на другите й квартиранта, шумни и безцеремонни, оставяха неизмити мръсните си чинии и мокри следи по пода.

— Тя беше много разтревожена, че е идвала милиция — продължи Иляс извинително, — и аз си помислих, че имате някакви неприятности. Да нямате някакви проблеми? Може би ви трябва помощ? Аз имам позната…

— Всичко е наред, Иляс, нямам никакви проблеми. Благодаря ви за вниманието.

Той се прибра в стаята си. Ира набързо изпи чая, колебливо извади недоядения сандвич, но разбра, че не може да яде, и отново прибра пакета в хладилника.

В десет без петнайсет облече един топъл пуловер, сложи върху него якето и тръгна към „Глория“.

Ира вече крачеше към близкото кръстовище, когато новият й квартирант Иляс пак излезе от стаята си и свали слушалката на закачения в коридора телефон.

— Аз съм — каза той, когато му се обадиха. — Нищо не каза. Нито на мене, нито на оная портиерка.

— Пълен провал!

Полковник Гордеев, по прякор Самуна, бясно крачеше из кабинета, като ядно отместваше столовете, които му попадаха подръка.

— Къде зяпахте през това време?! Той взе да премахва един по един хората, които могат да го идентифицират. Монахинята от приюта, където е Галина Терехина. Сестрата от болницата, където лежат децата. И дори Елена Романовска, която знае името му. Как се стигна до всичко това?

Настя мълчеше. Тя прекрасно знаеше как се стигна. Всичко беше по нейна вина, само тя е виновна. Преди няколко дни в същия този кабинет тя категорично заяви, че няма смисъл да поставят засади в приюта и в болницата, че неуловимият „чичо Саша“ няма да се появи така скоро. Той обаче взе че се появи и започна да убива наред. Това е нейна грешка.

Тутакси обаче изникна и друг въпрос: откъде този „чичо Саша“ е разбрал, че го търсят, че знаят как изглежда и дори че разполагат с що-годе точен негов портрет? Нима изтича информация? Но от кого?

— Това можеше да се избегне, ако още в началото не се бяхме заплеснали по версията за обир. За проверката й отиде маса време, през което той е успял да се добере до Романовска. Ако още от първия ден бяхме започнали да проучваме всички познати на убитата Анисковец, щяхме да попаднем на Романовска и да узнаем името му. Впрочем, Анастасия, имаш ли обяснение защо е убил точно тази сестра, а не друга? Доколкото разбрах от думите ти, той е навестявал децата в болницата цели шест години и би трябвало да го знаят в лице доста хора. Защо именно тя е станала жертва?

— Той е идвал при децата само по време на нейните дежурства. Виновна съм, Виктор Алексеевич, не проверих допълнително показанията на персонала. Всички знаеха, че освен голямата сестра, при децата на Терехини идва и някакъв мъж, техен роднина или приятел на родителите. Това ме заблуди и ми се стори достатъчно като показание. Не обърнах нужното внимание, че само една сестра ми описа неговата външност. Именно убитата.

— Лошо. Но сега вече е излишно да се тюхкаме. Кой още може да идентифицира този човек?

— Децата. И две съседки на Анисковец. Но това са съвсем слаби звена. Всъщност истинска опасност за него представлява само Наташа Терехина. По интелектуално развитие Оля и Павлик са приблизително еднакви, техните показания няма да ни свършат работа, те ще ги променят по десет пъти на ден. Старата Анисия Лукинична може да идентифицира мъжа, когото е виждала преди много години. Ще каже, че навремето е идвал у Анисковец, и какво от това? Как да го свържем с убийството? Няма начин. Съседката, която пък е срещнала търсения мъж малко преди убийството, не го е виждала по-рано. Би могла да го идентифицира, но с това не може да се докаже, че той се е познавал с Анисковец.

— Ами венерологът, който е лекувал Елена Романовска? Намерихте ли го?

— Намерихме го — обади се Коля Селуянов. — Но той е умрял преди няколко години. Бил е в доста напреднала възраст.

— И какво — замислено продължи Гордеев, — значи ни остава само Наташа Терехина. Това е най-слабото ни звено. Ще наредя да й сложат денонощна охрана, но Бог ми е свидетел, деца мои, че това е най-многото, което мога да направя. Сега се води предизборна борба, ситуацията в града е особено сложна, твърде много хора имат нужда от охрана, знаете, че едва не убиха кандидата за помощник-кмет. Двете съседки на Анисковец не можем да охраняваме, няма да ни отпуснат толкова хора, остава само да се надяваме, че те сами ще се опазят. А сакатото момиче ще ни тежи на съвестта. То е съвсем беззащитно и ние отговаряме за неговата безопасност. И то е последната ни надежда да свържем тоя „чичо Саша“ с убийството на Анисковец. От една страна, той посещава Наташа в болницата, с което демонстрира не безразлично отношение към семейство Терехини. От друга, той е лекар, и ако се поровим в биографията му, може би ще открием връзката му с покойния венеролог на Романовска, който пък добре е познавал Анисковец. Иначе няма как да придвижим напред това следствие.

— Но, Виктор Алексеевич, ние сме с вързани ръце — отбеляза Коротков. — Цялата болница се вдигна на крак заради убийството на медицинската сестра и ако оставим там засада, за това ще знаят абсолютно всички. И не е сигурно дали някой няма да съобщи на убиеца. В такъв случай ще бъде невъзможно да го заловим.

— Поне ще опазим момичето — отговори полковникът. — Прав си, Юра, пълноценна засада не можем да организираме, твърде много хора там ще се окажат в течение на нещата. Пък и това е детско отделение. За разлика от възрастните децата не стоят на едно място и са по-непосредствени, щом видят непознатите чичковци, тутакси ще разтръбят за това. Трябва ни човек с особено развита зрителна памет, който да следи мъжете, посещаващи отделението, и да забележи онези, които имат известна прилика с мъжа на нашите портрети. Човек отговорен, съобразителен и с набито око. Имате ли някого предвид?

— Ще потърсим, Виктор Алексеевич — кимна Селуянов, но не много уверено. — Аз бих предложил Миша Доценко. Той хвърли толкова труд за установяването на външните белези на убиеца и за изготвянето на неговия портрет, че сигурно вече го вижда и насън. Миша има най-добра представа за неговата външност. Нали така, Мишаня?

— Ти мене питай, а не Мишаня — строго го скастри Гордеев. — Доценко е не по-малко заангажиран от всички вас, а ти предлагаш да го освободим от всичките му задачи и да го вържем в болницата? Съгласен съм с доводите ти, изглеждат ми разумни, наистина Михаил помни най-добре белезите на „чичо Саша“. Но бъди така добър да ми кажеш кой ще върши неговата работа? Ти, Николай, си като жабите — по-далеч от своя гьол не виждаш.

Но личеше, че Самуна възразява само за авторитет. Дори за едно дете беше ясно, че с тая задача никой не може да се справи по-добре от Миша Доценко.

Убийството на медицинската сестра от детското отделение и убийството на сестра Марфа, така наречената в мирския живот Раиса Петровна Селезньова, си приличаха като две капки вода. И двете жени бяха удушени посред бял ден, с други думи по времето, когато освен персонала наоколо е имало множество посетители, който не се познават помежду си, и затова появата на убиеца не би могла да събуди у никого ни най-малко подозрение. Медицинската сестра Алевтина Миркова бе убита в помещението, където се съхраняват връхните дрехи на децата, с които са били докарани в болницата. На някакво момиченце му станало студено, през последните няколко дни времето рязко се бе захладило, и децата, изнежени от продължителните жеги, започнали да настиват едно след друго. Та Алевтина отишла в това помещение да донесе на момиченцето топла жилетка и повече не излязла оттам. Помещението се намираше в сутерена, а дотам можеше да се стигне както по стълбите, така и с асансьора. Никой не обърнал внимание по кой път е тръгнала сестрата. По това време, някъде към шест часа, всички имали много работа — от пет започваха посещенията, — така че отделението било пълно с хора. Същата картина беше и при убийството на сестра Марфа, но с тая разлика, че посещенията в приюта за инвалиди бяха разрешени през целия ден.

В работата по двете престъпления бяха включени и оперативници от местните териториални отделения на милицията, но въпреки това постоянно се създаваше впечатление, че хората не достигат и времето е малко. А на всичкото отгоре се чуваха и подмятания, че са тръгнали да се занимават с разни монахини, пенсионерки и медицински сестри, докато постоянно се вършат покушения срещу предизборни кандидати и крупни функционери…

Главният лекар на приюта за инвалиди не беше особено доволен от натрапеното присъствие на служителите от милицията. Като всеки ръководител, и той не обичаше да му се бъркат в работата външни хора, които почват да въвеждат някакъв свой ред. Настя Каменска искрено се забавляваше от факта, че лекуващият лекар на Галина Терехина нервничеше и току се озърташе настрани.

— Знаете ли, че главният лекар ще ме убие, ако види колко време губя за разговори с вас — смутено обясни той.

— Но вие не стоите без работа — учуди се Настя. — Ваш дълг е да съдействате на милицията и никой няма право да ви упреква за това.

— Звучи ми като в един стар виц — усмихна се лекарят. — „Кажете ми, имам ли право…?“ — „Да, имате.“ — „Значи, мога…“ — „Не, не можете.“ Права сте, че никой не може да ми забрани да разговарям с вас, но знаете ли как ще си изпатя, ако, не дай си Боже, някой пациент се оплаче, че ме е чакал прекалено дълго за преглед пред кабинета ми или в стаята си, защото съм се занимавал само с вас. Преди всичко аз съм лекар, поверено ми е да се грижа за тежко болни хора, инвалиди, на които по всяко време може да потрябва моята помощ. Бих искал да се отнесете с разбиране към моите задължения.

— Добре — обеща Настя. — А Терехина как възприе факта, че сестра Марфа е била убита в стаята й?

— Отначало, естествено, изпадна в шок. Но след това се появи положителна динамика. Жестоко е да се говори така, но трагичната смърт на жената, която се грижеше за нея, повлия благотворно на Галина.

— В какъв смисъл?

— Започна да си спомня неща от периода, предшестващ черепната травма.

— И вие си мълчите?! — почти изкрещя Настя. — Но това е изключително важно!

— Защо? — искрено се учуди той. — Каква връзка има това с убийството?

Да, прав е, помисли си Настя. Откъде би могъл да знае, че причината за това убийство се крие именно в периода, за който нещастната Галина Терехина не може нищо да си спомни. Пък и изобщо как би могъл да знае, че убийството на сестра Марфа е във връзка с Галина?

— Какво точно си спомни Терехина? — попита тя вече по-спокойно.

— Е, аз не бих поставил така въпроса — усмихна се лекарят. — Засега не си е спомнила нищо конкретно, до този момент има още много, много време. Просто у нея започнаха да се появяват някакви разлети, неясни образи, които нямат връзка с настоящето. Но аз го наричам положителна динамика, защото, откакто е тук, такова нещо не е имало. Паметта й беше като бял лист хартия, а сега, бих казал, че на този лист се появиха отделни щрихи и петна. И трябва много усилена работа, за да се свържат тези щрихи и петна в някакво подобие на картина.

— Вие ли ще работите с нея?

— Този процес е много сложен — въздъхна той, — а аз не съм специалист в това отношение. Тук е необходим именно такъв специалист, обаче ние нямаме, ще трябва да се извика отвън, а ще струва много пари и значителни усилия. С това би трябвало да се заеме главният лекар.

— Вие казахте ли му за Терехина?

— Разбира се, още същия ден.

— И как реагира той?

— Каза, че ще помисли какво може да се направи.

— Строго ли се държи с лекарите и персонала? — попита Настя.

— Различно. Той е човек на моменти. Когато е в добро настроение, се държи безкрайно мило, а свариш ли го ядосан, гледаш само как да се изнижеш от кабинета му. Имате намерение да говорите с него, така ли?

— Да. Но малко по-късно. Кажете ми, вие неотлъчно ли стояхте при Галина Терехина, след като в стаята й бе открит трупът на монахинята?

— Естествено. Стана така, че самата Галина го откри. Очевидно дълго е чакала сестра Марфа в градината, по някое време й омръзнало и помолила някого да я върне в сградата. Галина има хубава количка, но ръцете й са слаби, след счупванията не са се сраснали добре и при по-продължителни натоварвания има силни болки, така че не може да измине с количката такова голямо разстояние самостоятелно. От градината я докарала една от нашите сестри, а когато се качили с асансьора на третия етаж, където е стаята на Галина, я оставила да се прибере сама, това са около десетина метра. Щом влязла в стаята си и видяла падналата на пода сестра Марфа, Галина се развикала, взела да пищи, после припаднала. Тогава ме извикаха, бях още в кабинета си, работният ден не беше свършил. Така че останах с нея, докато се пооправи.

— Разкажете ми малко повече за Терехина — помоли Настя. — За нейния характер, начин на мислене, навици.

— Защо? Нима Галина има някаква връзка със смъртта на сестра Марфа?

Настя си помисли, че е излишно да го усуква и да превръща въпроса в кой знае каква тайна. Но от друга страна, неуловимият убиец е доста хитър и опасен, така че, където е възможно, изтичането на информация за следствието трябва да се предотвратява. Знаеш ли на кого можеш да имаш доверие и да го помолиш да мълчи? Не можеш да надникнеш в душата на всекиго…

— Искам да добия известна представа за сестра Марфа — излъга Настя с най-невинен вид. — Толкова години се е грижила за Галина, сближила се е с нея и ако имам по-добра представа за самата Галина, може би ще науча нещо повече за Раиса Петровна.

— Раиса Петровна ли? Коя е тя? — вдигна вежди лекарят.

— Така се е казвала сестра Марфа, преди да стане монахиня — поясни Настя. — Раиса Петровна Селезньова.

— Я виж — поклати той глава, — не знаех. Бяхме свикнали да й казваме сестра Марфа и никой дори не се е сещал за мирското й име. А колкото за Галина Терехина, бих казал, че е доста своенравна жена. Има много тежък характер. Властна, капризна и деспотична, не търпи чуждо мнение. При това обича да се прави на нещастна жертва, оплаква се от живота. Често хленчи, че голямата й дъщеря я тероризира.

— Точно така ли се изразява? „Тероризира“? — не повярва Настя.

Трудно й беше да си представи, че Ира Терехина може да се държи жестоко към собствената си майка. Разбира се, далеч бе и от мисълта да я определи като ангел в човешки образ, защото е рязка и груба, но все пак не е мръсница. Толкова обича и държи на братчето и сестрите си!

— Да, точно така — кимна лекарят. — Дори смята, че тя й прави всичко напук. Нарочно й носи друго, а не това, което й е заръчала.

— Как така „друго“? — не разбра Настя.

— Например сапун от друго качество, паста за зъби, която не обича, кърпа с друг цвят. Терехина е вечно недоволна от всичко. Включително и от мен. Смята, че се занимавам с нея недостатъчно и че ако й обърна по-голямо внимание, бих я вдигнал на крака. Предполагам, че сестра Марфа е била безкрайно търпелив и добър човек, след като е понасяла това толкова време.

Настя приключи разговора с лекуващия лекар на Терехина и тръгна да търси кабинета на главния лекар. Изглежда, извади късмет, защото й се стори, че той се държи много мило. С други думи, беше го сварила в добро настроение. Сергей Лвович Гуланов беше румен брюнет, с весело проблясващи очички и лукава усмивка, разговорлив и добродушен.

— Влезте, влезте — приветливо я посрещна той, при което стана и галантно й посочи креслото. — Заповядайте, седнете. Предполагам, че сте дошли във връзка със сестра Марфа? Удивителна жена беше, наистина удивителна! Море от доброта и търпение! Това значи набожност. Нима от някой атеист може да се очаква подобна самопожертвователност?

Сергей Лвович охотно й разказа за монахинята, като непрекъснато я хвалеше и се възхищаваше от душевните й качества. Накрая Настя успя да насочи разговора към Галина Терехина.

— Сергей Лвович, смятате ли да предприемете нещо, за да й възвърнете паметта?

Добродушната усмивка изчезна от лицето му, изведнъж той доби толкова сериозен вид, че не остана и помен от безобидния веселяк. Пред Настя вече седеше един професионалист, готов да обсъжда високоспециализиран проблем.

— Засега още не съм решил, но ще ви призная честно, че май няма да предприема никакви мерки.

— Но защо? Лекуващият лекар на Галина каза, че след преживяния шок се е появила реална възможност да й се помогне. Защо да не я използвате?

— Разговаряли сте с доктор. Замятин? Трябваше направо да дойдете при мен, аз щях да ви обясня неща, които той не е в състояние да разбере. Доктор Замятин се интересува само от физическото здраве на човека. И бих допълнил, че двамата с него сме от различни научни школи. Замятин е сух материалист, възприел всичко най-лошо, което донесе на науката войнстващият атеизъм — че душата не е в състояние да въздейства на материалните обекти, — и в своите методи за лечение той следва именно тази доктрина, тъй като човешкият организъм е всъщност един материален обект. Правилното лечение си е правилно, смята Замятин, и непременно трябва да помогне, независимо от душевното състояние на пациента. А аз се придържам към други разбирания, може би защото израснах в Латвия и навремето завърших медицинския институт в Рига, а в тази страна има достатъчно католици, не се кланят на научния атеизъм. Така че, уважаема Анастасия Павловна, аз съм твърдо убеден, че човек, на когото — казано с прости думи — му е черно на душата, никога няма да се почувства физически здрав. Ако е болен, никога няма да оздравее. Ако е здрав, ще боледува хронично. И за да ви го поясня, ще взема за пример самата Терехина. Онова, което е направила преди години, е нещо ужасно и за него няма никаква прошка. Тя е посегнала на живота на собствените си деца. Трудно е да си представи човек по-страшен и по-тежък грях, съгласете се. Но за да се реши на тази стъпка, трябва да я е подтикнало нещо наистина чудовищно. Сега тя не помни нищо. Казали са й, че го е сторила, и тя приема тази информация просто като информация. Тя не помни гледката на окървавените детски телца, проснати на тротоара, не помни как е гонила децата си по стаите, как са се дърпали от ръцете й, как са плакали и пищели от ужас. Тя не помни чудовищните събития, които са я накарали да извърши престъпление срещу децата си и самата себе си. И аз казвам: трябва ли Галина да си припомня този ужас? Здравословното й състояние се стабилизира. Разбира се, тя не може да се движи самостоятелно, защото е с увреден гръбнак и натрошени крайници, но иначе се чувства доста добре. Сърце, бъбреци, черен дроб — всичко това е в сравнително добро състояние, като се вземе предвид възрастта и претърпяната травма, а също така и последвалите няколко операции и медикаментозното лечение. Вероятно са ви казали, че тя има тежък характер, че е капризна и заядлива? Казаха ви, нали? Според мен това е признак за добро душевно състояние. Тя има куража да се оплаква от дъщеря си само защото не чувства и не съзнава вината си пред нея. Тя не съзнава, че е искала да я убие и че сега фактически момичето е принудено да работи, за да издържа своята майка убийца. И представете си какво ще стане, ако й възвърнем паметта. Тя ще се озове лице в лице с този кошмар. Безпомощна, болна и самотна, терзана от вината си към всички. След това, уверявам ви, една след друга ще се занижат болести. Човек, останал насаме с такива спомени, няма да има желание за живот и подсъзнателно ще се стреми към смъртта си, към саморазрушение и самоунищожение. Именно това ще провокира всевъзможните заболявания, едно от друго по-тежки и коварни. Поговорете с някой добър психиатър и той ще ви каже, че при клинично необяснимите случаи трябва незабавно да се изследва психиката на болния. Например даден човек боледува продължително, боледува от неизвестно какво, никой не може да постави диагноза или, ако я постави и назначи лечение, то не помага, лекарите не могат да си обяснят защо и вдигат ръце. А по-късно се оказва, че този човек има ужасен комплекс за вина, самобичува се заради своите грехове й пороци и просто не иска да живее. Неговото подсъзнание разрушава организма, не му позволява да оздравее. Боя се, че точно това ще се случи с Галина Терехина, макар че доктор Замятин не споделя моите опасения. Но както вече ви споменах, ние се придържаме към различни научни школи. Аз лично смятам, че да се опитваме да възвърнем паметта на Галина би било рисковано от гледна точка на медицината, и нехуманно — от чисто човешки позиции. Нека всичко да продължи както е било досега. В края на краищата, бих ви помолил, уважаема Анастасия Павловна, да помислите за бъдещето. Голямата дъщеря на Терехина е още твърде млада и е съвсем естествено, че не може да прибере вкъщи майка си и да се грижи за нея. Момичето трябва да работи, да получи образование, да се изправи на крака. Но като минат години, ще се появи възможност да я вземе при себе си. До мен стигнаха слухове, че тази девойка, струва ми се името й беше Ирина, не е много мила с майка си, дори я нагрубява. Но човек може да я разбере, съгласете се. Тя е още много млада. С годините ще помъдрее, ще улегне, така че може и наистина да прости на Галина. Още повече че самата Галина не помни греха си. Това е обективно обстоятелство и всеки ще трябва да се съобразява с него, включително дъщеря й. Съзрялата и нормално печелеща дъщеря може да осигури на нещастната си майка достойни старини, да живее с нея и да се грижи за нея. Но ако Галина си спомни всичко, аз се съмнявам, че ще има възможност за такъв съвместен живот. Самата Галина постоянно ще се измъчва от вината си и от натрапчивите кошмарни спомени, а като се вземе предвид нейният властен и деспотичен характер, тя със сигурност ще изтормози дъщеря си. Вината й ще се трансформира в агресия, това се случва твърде често. Хората са склонни да мразят онези, пред които са виновни, за това е писал още великият Лабрюйер. Ако Галина си спомни всичко, ще бъде изключено да заживеят заедно майката и дъщерята. А би било несправедливо Галина да остане тук, в приюта, до края на дните си при голяма жива дъщеря. Не е хуманно. Дори бих казал, че е грехота, не е богоугодно.

Настя слушаше внимателно и съзнаваше, че Гуланов е прав. Най-голямото й желание в момента бе Галина да си възвърне паметта, но същевременно си даваше сметка, че това всъщност й трябва само за разкриването на убийството. Иначе не е нужно на никого. И дори е опасно. А може да настоява, да намери специалисти, които да работят с Галина. Това ще й отнеме известни усилия, но е напълно осъществимо. Дори може да се намерят спонсори, които да платят за лечението. Работата с разрушена или блокирала памет е интересна за много институции, както медицински, така и нямащи нищо общо с медицината, и е съвсем реално да се намерят заинтересовани специалисти, които имат нужда да разработят свои методики или да съберат материал за научни трудове, те дори биха работили безплатно и на драго сърце, ако случаят е необикновен и сложен. Но трябва ли да се прави това? Да разобличиш един убиец с ясното съзнание, че оставяш зад гърба си страдаща от тежкия си грях болна и немлада вече жена? В края на краищата убиецът може да се издири и по друг начин, да, това ще е изключително трудно, но е възможно. На Галина обаче никой не би могъл да възвърне спокойствието и усмивката, ако заживее с кошмара си. Ще остане завинаги нещастна. И тя, Настя Каменска, не може да поеме такава отговорност, не може дори ако това би спомогнало за залавянето на един жесток и опасен убиец.