Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 20

Аякс обичаше домът му да е обзаведен изискано и комфортно, с всички необходими удобства. Отдавна беше разбрал, че е излишно човек да се ядосва или дразни от нещата, които не му харесват или не са му удобни, стига само да разполага с чудесното средство, наречено пари. Парите могат да решат всеки проблем и да отстранят всяко неудобство. Ето защо той беше преустройвал и обзавеждал московския си апартамент търпеливо и с любов, по свой вкус, след което се бе заел и с вилата. Сега и двете му жилища напълно отговаряха на високите му изисквания и той се чувстваше уютно както в Москва, така и извън града. Аякс беше чудесен къщовник, нежно обичаше жена си и сина си и обожаваше майка си, която живееше постоянно в добре благоустроената вила и при която ходеше с огромно удоволствие. Майката никога не бе имала представа с какво се е занимавал приживе покойният й съпруг, както и с какво се занимава сега единственият й син, а охолството вкъщи възприемаше като доказателство, че нейното момче се е адаптирало успешно към новите икономически условия.

Като се изключи проислямският му криминален поминък, Аякс беше твърде приятен човек във всяко отношение, имаше много, много приятели и познати, а също и протежета, на които беше правил най-различни услуги и които му бяха благодарни и верни. При това негово засмяно лице и весели очи никой никога не би помислил, че този човек най-хладнокръвно издава заповеди да се убиват хора, и смята двете злочести момичета, надарени с необикновени способности, за стока, която трябва „добре да се рекламира“, за да бъде продадена изгодно.

След като изпрати жена си и сина си за три седмици на Френската Ривиера, Аякс всеки ден идваше при майка си на вилата, където го очакваше топла и вкусна вечеря, приятен и задушевен разговор на откритата веранда и чай с неизменното вишнево сладко, което обичаше от дете. Тази вечер също беше тук и тъкмо бе седнал о майка си за традиционния чаен ритуал, когато огромната овчарка, кротко легнала в краката му, изведнъж стана и нервно наостри уши.

— Грета е неспокойна — отбеляза майката. — Сигурно пак някой се мотае пред вратата.

— Ей сега ще видя — стана Аякс и се наметна с якето. — Хайде, Грета, ела да проверим кой се разхожда там.

Придружен от овчарката, той отиде до градинската врата и веднага забеляза госта, който с безразличен вид се оглеждаше наоколо.

— Търсите ли някого? — добродушно попита Аякс, без да излиза на пътя.

Въпросът бе зададен само за очи, защото Аякс добре познаваше този мъж, който много пъти бе идвал при него като свръзка на чеченците.

— Наредиха да ви предам: след три дни започват бойните действия и приютът в планината може да потрябва.

— Ясно, добре. Друго?

— Нищо повече.

Аякс се обърна и бавно закрачи към къщата. Грета ситнеше до него и току недоволно поглеждаше назад към мястото, където бе стоял чуждият човек.

Значи след три дни в Чечня ще започнат интензивни боеве. И ако някой от ръководителите на опозицията или от авторитетните командири бъде ранен, ще го изпратят в карпатския „санаториум“, където хората на Аякс ще му осигурят висококвалифицирана помощ и нужните грижи в обстановка на пълна безопасност. Фактически сградата на бившия детски дом беше наета преди година именно с тази цел. В Карпатите е пълно с малки летища, където може да кацне самолет с ранени, а всички организационни въпроси във връзка с това държи под контрола си полковник Уциев, който открай време служеше в Закарпатския военен окръг и разполагаше там с влиятелни корумпирани хора. „Санаториумът“ беше обзаведен с най-модерна апаратура, имаше чудесна операционна зала и натъпкана с електроника стая за интензивна терапия, където можеха да вдигнат на крака и най-безнадеждно ранения боец, стига само да е още жив. Също така беше осигурен и спешен превоз на лекари, предварително подбрани и готови всеки миг да потеглят към летището. Колко пъти вече се беше случвало медиите официално да съобщят за гибелта на някой виден функционер при военните действия в Чечня, а след половин година той отново да се появи на арената жив и здрав с целия си авторитет. И никой не можеше да си обясни къде се е губил през тия шест месеца и защо е била пусната информация за неговата гибел, а възкръсналият само многозначително се усмихваше и отговаряше, че такава е била волята на Аллах.

След три дни. Значи до три дни санаториумът трябва да бъде опразнен от всички външни лица. А те са Наташа, Асланбек Уциев, синът на полковника, и иранският лекар. Трябва да останат само Василий и медицинската сестра Надя. Е, и охраната, разбира се. Така че се налага сделката да бъде приключена в срок от три дни.

— Кой беше, сине? — загрижено попита майката, когато Аякс се върна на верандата.

— Някакъв мъж се загубил и пита как да стигне до гарата. Хайде да направим нов чай, майко, тоя вече изстина.

— Ей сега ще сложа чайника — с готовност се надигна възрастната жена.

— Стой си — топло й се усмихна Аякс, — аз ще го сложа. Тъкмо ще сипя и храна на Грета. Хайде, моето момиче — почеса той овчарката между ушите, при което тя сладко замижа, — отиваме при купичката.

Когато влезе в кухнята, Аякс плътно затвори вратата след себе си, запали газта на печката, наля вода в чайника и го сложи, на котлона, след което извади от джоба си клетъчен телефон.

— Обадете се на Полукс — полугласно нареди той — и му кажете, че експертите трябва да дойдат в тридневен срок. Ясен ли съм? До три дни, не повече. След това няма нужда да идват. След три дни контролният експонат ще бъде унищожен.

Грета с недоумение и обида гледаше господаря си, който бе произнесъл заветната дума „купичка“, а сега нищо не сипваше в нея. И защо я повика? Не й обръща внимание, стои и приказва нещо в тая кутийка, дори не поглежда към лъскавия пакет на шкафчето, от който обикновено се изсипват толкова апетитни и вкусни възсолени топченца. По-добре да си беше останала при старата господарка — е, тя не й е толкова любима, колкото господарят, но е добра и винаги й дава по нещо вкусничко от масата.

Седнала до краката на господаря си овчарката се опитваше да улови погледа му, но той сякаш беше забравил за нея. Пак натискаше копчетата по черната кутийка.

— Ако до три дни експертите не пристигнат, отървете се от стоката, не можем повече да я държим. След това ще започнат да ни изпращат гости, трябва да се освободи място за тях и да се осигури конфиденциалност. Какво? Все ми е тая, това не е моя работа. Разбира се, с максималната акуратност. Синът? За него няма да имаме проблеми, полковникът е наясно с нещата. Да, много естествено, и него. Довиждане.

— Не ми се сърди, мойто момиче, — гальовно нареждаше той, докато парченцата „Чапи“ с приятен шум се сипеха в купичката, — прегладня, нали? Не те храни господарят, а? Ох, колко е лош, колко е лош, забрави той своето момиче, все се занимава с други работи. Хайде, хубавице. Да ти е сладко.

Грета долавяше всяка интонация в гласа на господаря и сега със задоволство установи, че преди малко той не й беше дал храна не защото тя е направила някаква беля и е виновна. Това беше най-важното. Законите на кучешката преданост диктуваха да не се нарушава волята на господаря. Грета вдигна към Аякс очи, пълни с нямо обожание, и го близна по ръката.

Както знаем, Александър Ташков от малък беше разбрал каква власт и сила притежават парите, макар че така и не можа да усвои механизма на тяхното приложение, просто приемаше този факт за даденост. Знаеше, че твърде много престъпления се извършват именно за пари дори ако рискът от разобличаване с произтичащите от това неприятни последици е извънредно голям. В деветдесет и девет случая от сто жаждата за пари превъзмогва всеки страх.

Той трезво преценяваше ситуацията с анулирането на договора за аренда и знаеше, че ако е бил осигурен чрез големи подкупи, лицата, от които зависят всички бюрократични въртели, няма да се откажат лесно от своите задължения към арендаторите. Ако разполагаха с достатъчно време, можеше със съдействието на фондация „Щастливо детство“ да бъде организирана мощна кампания в местните масмедии, да бъде мобилизирано общественото мнение, след което да се отиде при отговорните лица, те да бъдат сплашени и да им се предяви иск за предсрочно анулиране на договора, като бъде изразена готовност да се заплатят всякакви неустойки, защото интересите на децата сираци са по-важни от всичко. Дори можеха да се направят постъпки договорът да бъде обявен за недействителен. При такава силна вълна от недоволство чиновниците, от които зависи съдбата на договора, просто вече няма как да се съпротивляват, нито да търсят аргументи в защита на арендаторите. Но за всичко това са нужни не по-малко от четири-пет месеца. А Ташков не разполагаше с толкова време.

Единственият начин да се преодолее съпротивата на онези, от които зависи бързото уреждане на нещата, беше да им се даде още по-голям рушвет от получения преди. Разбира се, рушветът е осъдително действие, няма спор. Но Ташков и не спореше, просто го плати с парите от наследството, оставено от класика на съветската литература Михаил Фьодорович Богатов. И естествено, не го направи лично и директно, всичко беше подобаващо украсено и дори някак интелигентно, същевременно обаче бе извършено с необходимата категоричност, за да не хрумне на рушветчиите да въртят номера и да играят двойна игра. Така че те останаха с впечатление, че са попаднали в ръцете на още по-силни мафиоти, които знаят всичко за тях и ще ги открият навсякъде, ако проявят некоректност, и които имат намерение да си разчистват някакви сметки с арендаторите.

Най-много ги уплаши изискването да отидат официално в сградата на бившия детски дом и да уведомят арендаторите, че спешно трябва да освободят всички помещения. Едно е да уредиш формалностите в кабинета си и да осигуриш всички необходими подписи, а съвсем друго — да се изправиш лице в лице с онези, от които си взел пари и които, меко казано, си изиграл от алчност за по-голяма сума. Не ще и дума, че това мероприятие не беше от най-приятните.

Още пари отидоха за организирането на демонстрация. Събраха всички жители от околните селища, връчиха им плакати, на които пишеше „Детският дом е за сираците!“, „Вън окупаторите от детския дом“, и им обясниха какво и как трябва да се прави. Демонстрантите трябваше да осигурят морална подкрепа на официалните лица и да послужат за жив аргумент в полза на скорошното анулиране на договора.

— Не искахме да ви безпокоим предварително, надявахме се, че всичко ще остане само на думи — говореше на Василий един от представителите на местната администрация. — Но виждате как се обърнаха нещата. И не съм в състояние да направя нищо, защото договорът за аренда беше сключен в нарушение на закона и заобикаляше установения ред, сами го знаете. Ние имахме право да дадем сградата под наем само за кратък срок, и то при условие, че ще бъде освободена незабавно още щом се появи възможност за финансиране на това детско учреждение. Отстъпихме от нормативната уредба и сключихме с вас договор за три години, тъй като бяхме сигурни, че за това време едва ли ще се намерят пари за сиропиталището. Пари обаче се намериха. Ние и без това вече си имаме големи неприятности заради тригодишния срок на договора. Повярвайте, направихме всичко възможно, за да защитим вашите интереси, но уви, напразно.

Ташков стоеше сред тълпата жители, изразяващи общественото възмущение, и внимателно разучаваше околността. Бетонната ограда около сградата бе висока и затова в ролята на енергичен активист Александър се качи върху покрива на автобуса, докарал демонстрантите, после издигна лозунга високо над главата си. Сред кафеникаво-зелената маса от дървета, заобикалящи оградата, набитото му око току откриваше движещи се обекти. Да, охраната тук беше повече отколкото трябва. И още по-лошото е, че тя е пръсната не само по територията на сградата, но и извън нея, по склоновете на околните планини. Сериозни момчета са тия арендатори. Ако беше предприета силова акция, загубите щяха да бъдат много големи. Добре, че пусна в обращение парите на Богатов. Ако има начин да се мине без кръв и жертви, това трябва да бъде направено, независимо колко пари ще струва. Жалкото е само, че не всички шефове го разбират.

Василий Игнатиевич не излезе да изпрати посетителя. Всичко това му дойде като гръм от ясно небе. И как така изведнъж му се струпаха толкова неприятности: не стига, че Аякс заповяда след три дни да се отърват от момичето и Мирон, а на всичкото отгоре сега трябва да освобождават и сградата. От трите определени дни мина вече ден и половина, но засега не бива да се предприема нищо, експертите може да дойдат. И трябва да им се покаже живата Наташа, а не някакъв труп. Нищо, може пък до утре всичко да се оправи.

Но нещата започнаха да вземат много лош обрат. След като си замина чиновникът, демонстрантите не си тръгнаха, както очакваше Василий, а продължаваха да стоят около сградата, без да показват ни най-малкото желание да се разотидат. Дори нещо повече, когато взе да се мръква, те започнаха да разпъват палатки и да палят огньове с явното намерение да си готвят ядене. Ама тия да не смятат да нощуват тук? Идиотизъм. Василий пое дълбоко въздух и излезе на пътя.

— Граждани — високо и колкото може по-уверено каза той, — събирайте си нещата и се разотивайте по домовете си. Представителят на администрацията ме уведоми за взетото решение и аз съм съгласен с него, нищо не оспорвам. Беше ми даден срок от една седмица, за да извозя имуществото и да освободя сградата. Обещавам, че след седем дни нас вече няма да ни има тук. Вашата демонстрация е излишна, няма за какво да ме убеждавате. Решихме всички въпроси.

В отговор той чу силен рев от множество гласове, над тълпата се вдигнаха нови плакати, които Василий не бе виждал през деня: „Кацапи, вън от украинска земя!“, „Украинската земя е на украинците!“.

— Ще стоим тук, докато не се пръждосате!

— Вие сте измамници и лъжци!

— Махайте се от детския дом, той е на сираците!

— Кацап-шкембелия! Дебелогъз кацап, оял се с украински хляб!

— Измитай се оттука, докато си още цял! Заради такива като тебе ние нямаме работа!

Крясъците ставаха все по-агресивни и Василий разбра, че с мирни преговори нищо няма да постигне. Нима ще вземе да открие огън по тая тълпа? Името му фигурира във всички договори за арендата и ако някой от демонстрантите пострада, първо от него ще бъде потърсена отговорност.

— Какво искате? — високо попита той, мъчейки се да запази хладнокръвие. — Защо не си отивате?

— Ще те държим под око — чу се глас от тълпата. — Да видим как ще почнеш да си изнасяш партакешите. Ще проверяваме всички коли, за да не отмъкнеш нещо, което е собственост на детския дом. Хайде, върви да си обираш крушите.

Това вече на нищо не прилича. Значи Наташа не може да бъде изведена оттук нито жива, нито мъртва. Разбира се, той може да пуска колите, придружени от охрана, която да не позволи такава проверка, но хората му са такива, че от пръв поглед си личи националната им принадлежност. Само това липсваше, да плъзнат слухове, че в Карпатите са се настанили въоръжени чеченци. За нарушаване на секретността Аякс ще му откъсне главата.

Няма друг изход. Налага се да изчака да минат тия три дни и да решава тук, на място, въпроса с Наташа и Мирон. Макар че за какъв дявол да чака? Идването на експертите трябва спешно да се отмени. Тълпата няма да ги пропусне, а дори и да ги пропусне, ще се разчуе, и то където не трябва, че тук са пристигнали чужденци.

Василий влезе в сградата и извика при себе си Марат, началника на охраната, снажен и мускулест мъжага, чието лице бе обрасло с брада чак до очите.

— Трябва спешно да се опакова всичко, няма да ни оставят на мира. Тая нощ довърши каквото трябва и почваме да си стягаме багажа.

— Тия хора така ли ще стърчат покрай оградата?

— Съдейки по всичко — да. Нямат намерение да се разотиват и изобщо се държат крайно недоброжелателно. Не бива да разлайваме кучетата, тука не е Русия. Тук и вие, и ние сме еднакво чужди и нежелани. Украйна не участва във войната. Така че ще трябва да си налягаме парцалите.

— А Охрименко? Как е допуснал подобно нещо?

— Как, как… Допуснал го е, и толкоз. Глупак. Оказва се, че недоволството е назрявало отдавна, а той, вместо да ни предупреди и да вземе мерки, се бил надявал всичко да се успокои от само себе си и да се размине. Защо да умуваме сега? Трябвало е да му мислим по-рано, когато все още е можело да се направи нещо за предотвратяване на тия шумотевици. А вече сме поставени пред свършен факт и трябва да се нагаждаме. С една дума, налага се момичето и синът на полковника да се очистят без много шум, те повече не са ни нужни и ще ни бъдат излишен товар при евакуацията. Най-удобното време ще бъде през нощта, за да не се види нищо. Ще изключиш дежурното осветление.

— И двамата значи?

— Нали вече казах, какво питаш? — кипна Василий. — Щом ти се каже веднъж, трябва да ти е достатъчно. Изпълнявай. И всичко да стане по ноти.

Без да каже нито дума повече, началникът на охраната напусна стаята. Мракът бързо се сгъстяваше. Василий Игнатиевич напрегнато се взираше в тълпата покрай оградата. От прозореца на третия етаж, където беше стаята му, добре се виждаше как хората разпъват палатките и сноват край огньовете. Очевидно демонстрацията бе добре организирана от опитна ръка, всичко се вършеше в пълен ред. От общата маса бе излъчена група за „морален натиск“, която размахваше плакати и дружно скандираше лозунги. Сега, когато първата смяна бе приключила с вечерята, групите се размениха. Хората предаваха плакатите на онези, които вече бяха вечеряли, и се отправяха към огньовете. Явно имаха намерение да досаждат на обитателите на сградата през цялата нощ. Всъщност това не беше чак толкова лошо. През собствените си истерични крясъци те нямаше да чуят онова, което не е за техните уши.

Стана още по-тъмно. Началникът на охраната изпълни заповедта и дежурното осветление по периметъра на сградата и върху покрива на зданието не беше включено. Но изведнъж Василий чу шум на кола, а след миг видя, че към тълпата приближава една камионетка: Тутакси от най-близкия огън се отдели група мъже и след няколко минути стана ясно, че са докарани акумулаторни батерии, към които бяха включени мощни прожектори. След още няколко минути цялата сграда беше залята от ярка ослепителна светлина.

— Гадни копелдаци! — полугласно изруга Василий. — И за това се сетиха. Ще ми се да знам какво толкова искат да видят тук.

Той изскочи в коридора.

— Веднага ми намери Марат! — подхвърли на пазача, дежурещ на етажа.

Началникът на охраната се появи след пет минути, тъкмо се бе навечерял.

— Засега недей да правиш нищо — мрачно му нареди Василий. — Много е светло наоколо.

— Може да пратим на покрива снайперист да им изпотроши апаратурата — предложи Марат. — Надали имат резервни прожектори.

— Ти си луд! Нали сме мирни арендатори, откъде у нас снайпери? Нима искаш да стане скандал? Ако си позволим само един изстрел, утре тук ще довтасат всички — и милицията, и контраразузнаването, и Министерството на отбраната, и пресата. Не ти ли стига световната слава, копеле гадно? Ще кротуваш и няма да си подаваш носа навън! Утрото е по-мъдро от вечерта. Охрименко каза, че разполагаме с една седмица. За това време все ще измислим нещо. И най-важното е да не разберат колко хора сме тук. Ще можеш ли да обясниш на някого защо са му притрябвали на един арендатор, сиреч на мен, петдесетима въоръжени чеченци? Надя, как да е, ще мине за обслужващ персонал. И лекарят може да се изкара оттук без много разправии. Ако се стигне до обяснения, ще представим момичето за моя болна дъщеря, Мирон — за син, тогава става ясно защо тук има лекар и медицинска сестра. Но теб и твоите горили къде да ви дяна? И никаква стрелба, да не съм чул и един гърмеж, ясен ли съм? Незабавно прибери охраната от двора, ще оставиш само хората в гората, слава богу, ония глупаци не се сетиха да я осветят. На територията на сградата да останат само кучетата.

Никога досега на Василий Игнатиевич не му се беше случвало да прекара нощ като тази. Виковете навън не спряха до разсъмване и към изгрев-слънце нервите му бяха опънати до скъсване. Пръв опра пешкира Мирон. Той също бе прекарал безсънна нощ и без да разбира какво става, в шест сутринта помоли пазача от втория етаж да го заведе при Василий.

— Ти какво се шляеш? — кресна му Василий. — Не можеш ли да си седиш на задника?

— Какво става, Василий Игнатиевич? Кои са тези хора? Какво искат? — разтревожено попита момъкът.

— Това теб не те засяга! Не си пъхай носа, където не ти е работа. Ти трябва да се занимаваш с малката, ясно! Разкарай се оттук!

Към пладне напрежението достигна своя апогей. Беше страшна жега и трите дузини едри и яки мъже, които при нормални условия трябваше да стоят на открито и да охраняват сградата, сега седяха затворени вътре, изтормозени от безделието и задухата. Най-лошо от всичко беше, че храната им свършваше. Обикновено ходеха за продукти до Кути, Косов или Заболотов, а понякога изпращаха камионетката в Коломия и се запасяваха за цяла седмица. Месо пазаруваха от свои доверени хора по селата, които товареха по няколко заклани животни и срещу известна сума не задаваха никакви въпроси и на никого нищо не казваха. Зеленчуци също купуваха на едро, а останалите неща закупуваха на малки партиди от различни места, за да не правят впечатление с големите количества. По график вчера трябваше да изпратят колите за продукти, но не успяха. И сега изобщо не беше ясно как да се справят с положението. Дори да убедят демонстрантите, че трябва да се докара храна, на връщане те непременно ще проверят какво има в колата и ще бъдат много учудени при вида на подобни количества продукти. Явно че са много за четирима души дори за цял месец. Ще трябва да се търси някакъв друг изход. Но какъв? Не можеш да нахраниш петдесет мъжаги с празни приказки, те искат месо и хляб най-малкото.

Към четири следобед се чу вой на милиционерска сирена. Тълпата бавно стори път на един микробус с буркан на покрива. Той спря точно пред вратата и от него енергично изскочиха двама автоматчици, а след тях, пъшкайки, тромаво слезе едър шкембест мъж с милиционерска униформа и пагони на майор. Над тълпата тутакси се вдигнаха нови плакати, на които Василий прочете: „Долу продажната власт!“, „Долу милицията, която живее от труда на данъкоплатците и защитава бандитите“. Очевидно тези плакати бяха взети като резерва, в случай че милицията се застъпи за арендаторите. „Предвидливи копелдаци“ — злобно прошепна Василий. Дебелият милиционер дълго говори нещо на демонстрантите и един по един плакатите с оскърбителни нападки изчезнаха.

Представителят на властта лениво се огледа наоколо и направи няколко крачки към вратата.

— Пуснете го — нареди Василий на охраната.

Крилата на чугунената врата бавно се плъзнаха настрани и дебелият майор, клатушкайки се, закрачи към сградата, а след него потегли микробусът. Василий слезе да посрещне представителя на властта.

— Лошо, панове — без предисловия започна майорът, обръщайки се към Василий на забавна смесица от украински и руски. — Треба да освободите будинок.

— Дадоха ни една седмица да си организираме напускането — възрази Василий. — След седмица няма да сме вече тук, бъдете спокоен.

— Да, ама аз не можу толки да чакам. Виждате що се роби наоколо? Мени главоболия не треба. Збирайте си багажа и напускайте.

Майорът беше уморен и потен, със зачервено, лъснало от мазнина лице, говореше бавно и авторитетно, без дори за секунда да се усъмни в своята правота. Той не иска демонстрации на подведомствения си участък. Всичко се случва, а после той да отговаря и да се разправя с началството. Ами ако възникнат масови безредици? Не му трябват усложнения, районът тук е тих и спокоен. Не дай бог се случило нещастие, може и да го уволнят, а още не е дослужил до пенсия. Така че пановете да забравят за седмицата, която им е подарил с щедра ръка някакъв си чиновник, и да бъдат любезни да се изметат от незаконно заетия будинок, ще рече, от сградата.

Недослужил до пенсия… Внезапно Василий бе осенен от мисълта, че това е единственият им шанс. Ненапразно майорът с такава искрена и неприкрита завист поглежда към златния му „Ролекс“ на ръката. Явно е алчен и озлобен от собствената си бедност.

— Заповядайте да обядвате с нас, каквото дал Господ, господин майор — с гостоприемна усмивка го покани Василий. — Моля, не ни отказвайте.

Дебелият червенобузест майор прие поканата с явно удоволствие. С апетит изгълта борша, дори помоли за допълнително, а на овнешкото задушено се нахвърли така лакомо, сякаш дни наред го бяха държали гладен. Опита се наистина да откаже водката, но по хищния блясък в малките му очички, които тутакси станаха мазни при вида на извадената от хладилника бутилка израелска водка, Василий разбра, че той няма дълго да се съпротивлява. Така и стана.

Обядваха в стаята на Василий. След овнешкото бяха сервирани палачинки и майорът съвсем се размекна. Василий си помисли, че вече е време да го подхване.

Взе да опипва почвата и да говори с намеци, но дебелият майор се оказа съобразителен, явно мозъкът му още не беше затлъстял.

— Колко? — попита той, без да го доизслуша.

— Колкото кажете. Сам разбирате, че работата е деликатна.

Майорът назова сумата. Василий веднага се съгласи, стори му се напълно приемлива.

— Значи така — майорът обърса с ръка мазните си от палачинките устни, — ще ги извозваме на малки групи, по петима души, повече няма да се поберат в колата. Впрочем може да се качат и повече хора, ако насядат плътно един до друг, обаче стъклата са светли, не са тонирани, а тълпата ще занича в купето, така че вътре не бива да има други хора освен служители на милицията. Ще накараме твоите момчета да седнат на пода между седалките и ще ги покрием с нещо, за да не се виждат отвън. Става ли?

— Разбира се — закима Василий. — Вие най-добре знаете какво трябва да се направи. Къде ще ги откарате?

— На мен ми е безразлично, където кажеш — там ще ги откараме. Само да не е далече, защото няма да успеем. Колко курса трябва да се направят…

— Трябва да ги откарате близо до някоя магистрала, където минават автобусни линии. Оттам вече те сами ще се оправят.

— Добро — кимна майорът. — Веднага почваме.

Той погледна часовника си.

— Значи до магистралата е към четиридесет минути път, обратно пак толкова, общо взето — час и двайсет. Сега е пет и половина. Седем… Осем и половина… Единайсет…

Той пресмяташе колко курса ще направи до полунощ и Василий с тревога очакваше окончателния отговор, сиреч, колкото успеем дотогава, толкова ще прекараме, ама след това, ще ме извиняваш. Майорът обаче продължи сметките си, очевидно беше готов да работи цяла нощ без прекъсване, за да вземе по-скоро парите. Във валута, естествено, а не в карбованци или в рубли.

— Господин майор — притеснено се обади Василий, — имаме едно малко затруднение… Дори не знам как да ви кажа. Сред хората ми има един тежко ранен. Надали ще може да бъде прекаран както вие предлагате. Той е почти парализиран и се придвижва с инвалидна количка.

— Нищо, нищо — Махна с ръка майорът, — няма проблем. Щом е един, ще го извозим. Ще го натоварим при някой от нощните курсове, тогава не се вижда добре. Или не е само той?

— Той, само той — побърза да го увери Василий.

Край. Важното е да се измъкнат оттук, като скрият от хорските очи многобройната охрана и болното момиче. А после Марат ще му види сметката. И на Мирон също. Да не забрави да каже на Марат, че младежът трябва да се държи под контрол и да му се запуши устата преди транспортирането, иначе току-виж започнал да крещи от колата.

— Има ли в сградата резервен изход?

— То се знае. Дори два. Единият е люкът към мазето, през него разтоварвахме продуктите.

— О — оживи се майорът, — това вече е хубаво. Значи ще товарим хората през мазето. Така ще прекараме микробуса, че да не се вижда отстрани. Я да идем да видим какво е положението.

Слязоха на партера, излязоха от сградата и я заобиколиха. Люкът за продукти се намираше в задната й част. Все пак демонстрантите можеха да видят…

— Имаш ли кола? — попита майорът.

— Имам, няколко са.

— Докарай ги тука и ги паркирай в полукръг, да закриеш видимостта.

Десет минути по-късно три коли бяха паркирани наоколо така, че демонстрантите да не виждат как от люка се измъкват хора и се качват в милиционерския микробус. След още десет минути първата партида изселници напусна територията на сградата с микробуса, който бавно потегли през тълпата. Високоговорителят на покрива му изпращя и след миг се чу гласът на дебелия майор. Този път той говореше на чист украински език:

— Шановни панове, молим да запазите спокойствие. Органите на милицията ще следят как се изпълнява решението на съда за изселване на чуждите хора от сградата на детския дом. Аз нося персонална отговорност за вашата безопасност, ето защо моля да не се допускат масови безредици и прочие нарушения. На всеки час и половина-два ще идвам, за да проследя лично как протича изселването. Ще влизам в територията на детския дом, за да контролирам да не се повреди или открадне нещо от неговото имущество. Можете да бъдете напълно спокойни. Още веднъж ви обръщам внимание, че е необходимо да се спазва редът, както и да се вземат мерки за противопожарна безопасност. Не оставяйте горящите огньове без надзор и не ги палете в непосредствена близост с горския масив.

Микробусът излезе от тълпата, рязко набра скорост и изчезна от поглед. Василий с облекчение си отдъхна. Не е балама тоя майор. Май всичко се уреди. Все пак парите са велика сила.

Този ден Мирон не можа да види Наташа. След сутрешния сблъсък с Василий той се върна обратно в стаята си да изчака, докато му донесат закуската, след което да отиде при Наташа, но всичко стана не така, както го очакваше. Пазачът, който му донесе закуската, не си излезе както обикновено, а отиде до прозореца, пусна щората и без да промълви нито дума, се настани в креслото до вратата. Мирон се престори, че не забелязва нищо, спокойно дояде закуската и стана от масата.

— Да тръгваме ли? — въпросително произнесе той.

— Днес занятия няма да има.

— Защо?

— Заповед.

Мирон отдавна беше наясно, че охраната тук е неразговорлива и няма смисъл да задава въпроси, защото и бездруго няма да получи отговор.

— И какво ще правя цял ден?

— Ще седиш тук.

— Заедно с тебе ли? — насмешливо попита момъкът.

— Такава е заповедта.

Мирон се чувстваше неспокоен. Навън ставаше нещо, от вчера около оградата се тълпяха хора и крещяха някакви думи, които дори при най-смело въображение не можеха да се приемат за приветствени и доброжелателни. Опита да се поразсее, да почете или да поспи, но нищо не излизаше, мислите му постоянно се връщаха към тълпата зад оградата. Защо са дошли тия хора? Може би в резултат на опитите им с Наташа да се свържат с Москва? Все пак какво става?

Денят се точеше бавно и почти осезателно болезнено. Както обикновено, Мирон получи обяд и вечеря в стаята си. Настъпи нощта, но пазачът не се помръдна от мястото си, продължаваше мълчаливо да седи до вратата. Мирон също не си легна да спи. А към три след полунощ при тях дойде още един брадат пазач с автомат на гърдите.

— Тръгвай — изкомандва той.

— Къде?

— Без въпроси. Върви след мен.

Седящият до вратата пазач също стана и тръгна зад Мирон. Слязоха на партера и продължиха към дъното на коридора. Когато стигнаха, момъкът видя през отворената, обкована с желязо врата някакви стълби, които водеха надолу. Той уплашено се обърна и срещна непроницаемия поглед на пазача, който го следваше.

— Къде ме водите?

— Продължавай напред. Без въпроси.

Като гледаше в краката си, Мирон заслиза по стъпалата. Водеха го в мазето. Нима това бе краят? Той си даваше сметка, че рано или късно ще се отърват от него, но не мислеше, че всичко ще стане толкова бързо и просто. Кой знае защо си представяше, че отначало с него ще разговаря Василий. Или може би ще го бият… Но не така набързо — ставай и ела в мазето. Момъкът дори беше сигурен, че преди това ще има възможност да се сбогува с Наташа, макар че не можеше да си обясни на какво се базира тази увереност.

Още щом стъпи на пода в мазето, Мирон се озова в яките прегръдки на пазача отзад, който запуши устата му с широка лепенка, а после изви ръцете му зад гърба и здраво ги овърза. Високо на отсрещната стена момъкът видя отворен люк, през който се излизаше навън. Двамата пазачи го сграбчиха подмишници и го повлякоха натам, а през отвора още двама го подхванаха и му помогнаха да се измъкне от мазето и да се качи в микробуса. От изненада и страх той не можеше да се ориентира в ситуацията и затова покорно изпълни заповедта да седне на пода между седалките. Успя само да види шофьора на колата, двама автоматчици и някакъв дебел мъж. И четиримата бяха в милиционерски униформи. После покриха главата му с някакъв голям парцал, който смърдеше на бензин и на още нещо неприятно. От острата миризма очите му взеха да сълзят, а в носа му се появи щипане.

— Ще седите тихо — чу Мирон нечий глас над себе си, — няма да мърдате, да приказвате и изобщо да вдигате шум.

През парцала момъкът нищо не можеше да види, но по звуците наоколо се досети, че и между другите седалки са насядали още хора. Накрая вратата на микробуса се хлопна и двигателят забръмча.

Отначало се движеха много бавно, после скоростта рязко се увеличи, колата започна да се друса по неравния път, при което Мирон постоянно си удряше главата в нещо остро и метално. От неудобната поза ръцете и краката му взеха да изтръпват, заболя го цялото тяло. Откъм шофьора се чуваха откъслечни думи, но от разговора нищо не можеше да се разбере. Мирон напрегнато се ослушваше, опитвайки се нещичко да долови.

— Гануся ще ми вдигне скандал, задето не се прибрах тая нощ…

— Стига бе, за такива пари…

— Те ме греят мен, а нея? Трябва да й хвърля някоя лъжа…

— Лесно ще измислиш какво…

Разговорът се водеше за безинтересни неща и за непознати на Мирон хора. Къде може да се наберат най-много гъби, за роднини на Гануся, които тия дни ще ходят на лов за глигани и търсят още ловци, за коварните номера на някой си колега Остапчук, който все си фантазира, че ще завърши службата си не в Ужгород, а поне в Харков или най-добре — в Киев.

Колата плавно забави ход и постепенно спря. Внезапно Мирон усети дори през парцала, че стана по-светло.

— Край, братлета, пристигнахме, слизайте — чу той същия глас, който преди тръгването заповядваше на всички да седят тихо, да не мърдат и да не приказват.

Мирон несръчно се опита да стане, но изтръпналите крака не го държаха, а с ръцете не можеше да си помогне. Изведнъж го обзе почти детинската надежда, че ще го забравят в микробуса, а по-късно някой ще го освободи. Може пък да извади късмет? Момъкът замря в неудобната си поза, сгушил глава между раменете, притаил дъх, за да не мърда вонящият парцал, с който го бяха покрили.

— Излизайте един по един! Оставете оръжието в микробуса! Ръцете на тила! Ще стреляме на месо.

Хванаха ги! Хванаха ги в капан! От радост Мирон понечи да изкрещи, но през здравата лепенка от устата му се разнесе само задавено мучене, което едва ли бе чуто от някого. Сега мисълта, че може да го забравят, му се стори ужасна и го хвърли в паника. Той пое колкото се може по-дълбоко въздух и замуча с всички сили, като клатеше глава и хе мъчеше да привлече нечие внимание. Наблизо се чуха стъпки, някой махна парцала от главата му, подхвана го под мишниците и с едно дръпване го измъкна от тясното пространство между седалките, като го изправи на крака. Мирон се олюля, но мъжът го задържа и го подбутна към вратата на микробуса.

Преди да слезе, момъкът видя, че се намират на авиационна писта, и позна летището, на което беше пристигнал преди две седмици. Цялото пространство наоколо бе ярко осветено, пред микробуса стояха въоръжени мъже с униформи на специалните части. Онези, които слизаха от колата, веднага бяха отвеждани в самолета отсреща. И всички вече бяха с белезници.

Към него се приближи среден на ръст мъж с доста оплешивяло теме и сериозни очи. С рязко движение той махна лепенката от устата му и строго попита:

— Име?

— Асланбек Уциев.

— Чеченец ли си?

— Ингуш. Тоест не съвсем… аз…

— Защо си вързан и с лепенка на устата?

— Не знам. Навярно Василий се е страхувал, че ще започна да викам.

— Заложник ли си?

— Не, аз…

— Значи си от охраната? — прекъсна го мъжът.

— Не-не — побърза да отрече Мирон, страхувайки се, че ще го помислят за един от хората на Василий, — аз изобщо не съм от тях. Извикаха ме да занимавам Наташа.

— По какво?

— По математика и физика. Слушайте, Наташа остана там, тя е съвсем беззащитна, инвалид е. Спасете я, моля ви.

— Ще се оправим — кратко отговори мъжът. — Иля, качи го на петдесет-седемнайсет.

Развързаха ръцете на Мирон и тутакси на китките му щракнаха белезници. Прекараха го покрай самолета, на който отвеждаха пазачите, пристигнали заедно с него. Малко по-нататък имаше друг самолет, пак такава малка „щайга“, на чийто борд бе изписан номер 5017. Когато се качи и влезе в салона, момъкът съгледа дебелия милиционер от микробуса. След малко се качи и мъжът с пооплешивялата глава.

— Е, какво, Петрович, готов ли си да тръгваш? — попита той.

Дебелият милиционер свали от главата си фуражката и обърса с кърпа мокрото си чело.

— Ей сега, Сашко, остави ме пет минутки да си отпочина.

— После ще почиваш, Петрович, после, Василий Игнатиевич те чака. Не бива да го нервираш. Как мислиш, кога има намерение да изпрати момичето?

— Мислех, че ще го качи за тоя курс. Казах му, че по тъмно най-лесно и незабелязано ще я извозим.

— Измисли нещо, за да го накараш да побърза.

Милиционерът тежко се надигна от седалката и се отправи към вратата.

— По пътя ще измисля. А тоя кой е?

— Твърди, че е студент и се е занимавал с Наташа.

— Студент, а? — злобно се подсмихна Петрович и от тази усмивка Мирон усети тръпки по гърба, сякаш бе виновен за нещо.

— Наистина съм студент — побърза да потвърди той, като че се оправдаваше. — И нямах никаква представа какво се върши там. Казаха ми да се позанимавам с момичето, нещо като частен учител, за което ще ми платят. Нищо не знаех, честна дума.

— И кой те прати там, душко? — пак така подигравателно се осведоми милиционерът.

— Баща ми.

— А кой е баща ти?

— Полковник Уциев от щаба на Закарпатския военен окръг.

— Ясноо — проточи Петрович. — Сериозна работа. И какво правят там с момичето?

— Държат я в една стая на третия етаж. Стаята се подслушва, а може и да има монтирана камера. Моля ви, вземете я оттам час по-скоро, тя е съвсем сама, няма представа какво става и може би е полудяла от страх.

— Стига, Петрович — махна с ръка мъжът, когото милиционерът бе нарекъл Сашко, — тръгвай вече. А ние тук ще си поприказваме със сина на полковник Уциев от щаба на военния окръг.

Ташков не беше спал вече трета нощ и от време на време имаше чувството, че мозъкът му блокира и не може да мисли. Пьотър Петрович се оказа корав мъж, направи вече осем курса до детския дом, представяйки се за тъп и продажен офицер, който срещу много пари е готов да извози на малки групи всички обитатели на сградата. Докараните на летището чеченци веднага бяха изпращани със самолет до Черновци, което беше по-близо, отколкото да ги карат до Лвов или Ужгород, така че до пристигането на микробуса с поредната група малката „щайга“ се връщаше, за да вземе следващите. Засега всичко вървеше според плана, тихо, спокойно, без стрелба и кръв. Всичко освен едно: защо все още не изпращат Наташа. Какво става с нея? Нима Василий е рискувал да я убие? Значи тогава всичко е било напразно?

Александър седеше в салона на 5017 и докато чакаше поредното пристигане на микробуса разпитваше Асланбек Уциев. Общо взето, младежът му харесваше, нямаше вид на човек от тая банда. Но от друга страна, той беше син на полковник Уциев, който по сведения на украинските оперативници поддържа активни връзки с чеченските сепаратисти. Всъщност засега не е уличен в нищо конкретно, но все пак…

— Каква роля играе баща ти в тая работа?

— Не знам точно, но той специално идва да ме предупреди безпрекословно да се подчинявам на Василий.

— И защо ти е казал това? Давал ли си му повод?

— Те забелязаха, че ми е жал за Наташа.

— А ти действително ли изпитваше жалост към нея?

— Да. Тя е чудесна. Двамата с нея направихме всичко възможно, за да се свържем с вас. Вие усетихте ли?

— Разбира се. Браво на вас.

— Александър Николаевич…

— Да?

— Страхувам се за нея. Защо Василий не я изпраща?

— Мен ли питаш? Сам си помисли и ми кажи. Ти по-добре познаваш както Наташа, така и Василий и тамошната обстановка. Каква би могла да е причината?

— Досещам се — развълнувано каза Мирон. — Причината е лекарят. Василий се страхува да изпрати Наташа без него. Навярно лекарят е възпрепятстван от нещо и не може да тръгне. Затова и Наташа още е там.

Ташков се позамисли. Изглежда, момъкът е прав. Задържат Наташа, докато не тръгне и лекарят. А той няма да тръгне, докато… Докато — какво? Докато не цъфнат налъмите? Докато им се подпали сламата под задника?

Лекарят няма да тръгне, докато Василий не се свърже с Аякс и не получи инструкции от него. А с Аякс засега не може да се свърже. И няма да може още доста време. Защото Аякс беше арестуван още щом първата група чеченци пристигна на Кодомийското летище и се разбра, че Василий е налапал въдицата на Петрович. Ташков буквално скочи от самолета и хукна към сградата на аерогарата.

На разсъмване резето изщрака и острият метален звън отекна особено високо в утринната тишина. Аякс не спеше, но все пак трепна от неочаквания звук. В килията беше сам, но това най-малко не го учудваше въпреки всеизвестната пренаселеност на следствените арести. Защото при задържането на асове като него на първо време те се изолират в единична килия. Поне за първата нощ.

— Стани — заповяда дежурният.

— Още няма седем часа — хладнокръвно отговори Аякс. — Нямат право да ме разпитват.

— Казах, стани!

Аякс бавно, сякаш неохотно се надигна и навлече обувките си. Дежурният го поведе по коридора, минаха през няколко решетъчни врати, после влязоха в някакъв кабинет. Вътре седяха трима души, от които двамата бяха цивилни, а третият — униформен. На бюрото Аякс забеляза клетъчен телефон. Своя телефон.

— Цяла вечер и през цялата нощ някой непрекъснато се опитваше да се свърже с вас по телефона. Сега ще се обадите ли?

— Не.

— Как мислите, кой може така настоятелно да ви търси?

— Всеки. Маса мои приятели и познати имат номера ми. И вие ме вдигнахте толкова рано, за да говоря по телефона?

— Оценявам вашия хумор — студено отбеляза униформеният. Сега Аякс си го спомни, той беше присъствал при ареста му и на първия разпит, но тогава стоя настрана и изобщо не проговори. — Все пак бих искал да ви напомня, че в Карпатите се намира отвлечената от вас Наташа Терехина. И вие лично отговаряте за живота й. Ако успеем да я върнем в Москва жива и невредима, ще бъде добре. Но ако с нея се случи някакво нещастие, тогава за вас нещата коренно ще се променят. Ето защо бих искал да се обадите, когато телефонът позвъни, и да разговаряте с човека, който ви търси. Разбира се, спокойно и без глупости.

— Защо смятате, че ми звънят във връзка с тая история? Може да ме е търсила жена ми, тя е на курорт в чужбина.

— Може — съгласи се униформеният. — Но при всички случаи е по-добре да отговорите. Впрочем много се съмнявам, че съпругата ви ще звъни така настоятелно през цялата нощ. По-вероятно е да ви търси вашият приятел Коковцев от Карпатите. Знаете, че той там си има проблеми, вече ви казаха. Така че най-добре е да последвате съвета ми. В противен случай ще бъда принуден да ви заставя.

— И как? — високомерно вдигна вежди Аякс. — С бой и изтезания?

— Че как иначе — внезапно се намеси в разговора единият от цивилните. — И с бой, и с изтезания. Но най-вече с увещания. Ние доста дълго разговаряхме след вашето арестуване и вие имахте възможността да се уверите, че са ни известни много неща, твърде много. За вас са безсмислени всички опити да излезете на свобода, защото навън вашите партньори така набързо ще ви видят сметката, че дори няма да успеете да изохкате. Ще ви открият и в следствения арест на МВР. Сам знаете какви хора влизат там и какви са нравите, пък и охраната е продажна, така че вашите приятелчета бързо ще ви докопат. Единствената ви надежда е нашият изолатор. Между другото, тук е хем по-уютно, хем охраната е по-сериозна. Но можем да ви задържим само при условие, че сте подследствен по наша линия. Обаче ако ние с вас се престорим, че по линията на ФСБ нямате никакви грехове, автоматично ставате подследствен на МВР и ще бъдете преместен в „Бутирки“. А там вече ще ви лепнат и Анисковец, и Олег Жестеров, и даже Романовска. Но, разбира се, най-вече монахинята и медицинската сестра. В убийствата на първите трима вие сте участвали като вдъхновител и организатор, а монахинята и медицинската сестра сте удушили със собствените си ръце. Ние все се чудехме и много умувахме как двете жени са допуснали убиеца до себе си, без дори да извикат. А всичко се оказа просто. И двете са ви познавали добре и са ви имали доверие. Аля Миркова е била на практика при вас, когато е завършвала медицинското училище. Впрочем злите езици твърдят, че по това време честичко се е случвало да ви виждат как се уединявате с нея в кабинета си. А обясненията за сестра Марфа са излишни, тя е работила при вас и сте се виждали всеки божи ден. Така че какво решаваме, Сергей Лвович, ще отговорите ли на позвъняването, или ще ви водим в „Бутирки“? Но моля ви, седнете, няма смисъл да стоите на крака в такъв ранен час.

Гуланов седна на предложения му стол. Те са прави, за него вече няма друг изход. Твърде голяма е организацията и твърде много неща има в актива си, за да храни той някаква надежда. А беше толкова уверен, че длъжността му — главен лекар на приюта за инвалиди и стари хора — сама по себе си ще го пази от подозрения. Вероятно именно така е било доста време. Те са търсели неуловимия Аякс, предполагайки, че той трябва да е голям мафиот, че се разкарва с вносна лимузина, живее на широка нога и навсякъде се движи с бодигардове. Е, какво да се прави, всяко нещо си има край. Поживя си чудесно, в охолство и с власт, осигури и майка си, и жена си, и сина си. И честолюбието си задоволи с дръзки операции за хиляди долари. Открай време, още когато наследи „делото“ на баща си, знаеше, че рано или късно всичко ще свърши, и ще свърши не с лека въздишка на смъртния одър, а точно така — грубо и безславно, със затвор, разпити и оскърбления. И беше подготвен за това. Животът му изглеждаше блудкав и скучен и той внасяше в него онова, което го правеше интересен и вълнуващ, придаваше му пикантен вкус и възбудата от постоянния риск. Имаше нужда не толкова от пари, колкото от съзнанието за собственото си могъщество и неуязвимост, ловкост, хитрост, размах…

Телефонът на бюрото забибипка. Гуланов, без да се замисли, посегна и го взе.

— Да, слушам. Да… Браво, измъкна се. Моите поздравления. Нека тръгва, тук ще го посрещнат. Ще го придружиш до Лвов? Ами добре, тук всичко ще бъде наред. Абе всичко ми е ясно, ти не си виновен, а с Охрименко по-късно ще се разправям. Какво? Недей, засега няма нужда, ситуацията се промени. Настани я някъде за един-два дни, изпрати госта до Лвов и после ми се обади да ти кажа какво трябва да направиш. Хайде, Вася, всичко най-хубаво.

Гуланов отново сложи телефона на бюрото.

— Сега доволни ли сте?

— Напълно — весело отговори униформеният. — Идете да си доспите, през следващите три часа няма да ви безпокоят.

Аякс се върна в килията си и легна, като подложи ръце под главата си. Операцията с методиката на Волохов беше най-интересна от всички, защото за нея хвърлила най-много усилия и време. С Валерка Волохов се знаеха от студентските години, бяха от един курс и още тогава той споделяше с него абсурдните си идеи за създаване на свръххора. Но по онова време тази дума будеше лоши асоциации и скоро Валерка започна да се изразява по-предпазливо и да говори за хора с изключителни физически и интелектуални качества. Но и на тия негови приказки се смееха не по-малко.

След като се дипломираха, двамата се разделиха, всеки пое по своя път. Волохов се занимаваше с лечебна практика и научни изследвания, а той, като голям комсомолски активист, предпочете кариерата на администратор. Слуховете за скандала на научния съвет, когато Волохов буквално е бил разгромен и оплют заедно с идеите си за радиологична корекция на плода в ранните стадии на бременността, стигнаха, разбира се, и до него, но по онова време той изобщо не мислеше за подобни неща. А преди шест години позна някогашния си колега от института в мъжа, който дойде в приюта за инвалиди да се осведоми за здравословното състояние на Галина Терехина, загубила паметта си при черепно-мозъчна травма. Именно тогава разбра, че Валерка Волохов все пак не се е отказал от своите идеи. И тогава му хрумна мисълта да се възползва от тези идеи.

Шест години къртовски труд, шест години, през които най-внимателно следяха Волохов, неговите жени и децата му. Когато Ира напусна интерната и заживя самостоятелно, той реши, че не би било зле да я държи постоянно под око. Ловко и бе подхвърлена идеята да дава стаи под наем, а по-нататък всичко бе въпрос на техника. Година по-късно в жилището й се появи и доктор Волохов, което той възприе като щастлив знак от съдбата. Всичко се уреждаше, успехът сам му се навираше в ръцете и би било глупаво да не се възползва от създалите се обстоятелства. Разбира се, операцията бе предвидена за в бъдеще и ако не беше намесата на старата Анисковец, всичко можеше да се изпипа най-прецизно, без да се избързва толкова. Но тя се намеси, дъртата му вещица, пъхаше си носа навсякъде и всичко тръгна с главата надолу. Жалко. Но какво да се прави.

Не, не се срамува от живота си, успя докрай да му се наслади. Дори пътуванията до Рим, така наречения Вечен град, му доставяха желаното и сладостно усещане за риск. А без това чувство той се задушаваше, дори му се струваше, че просто видимо започва да остарява. Е, поживя красиво. И трябва да си отиде красиво. Няма да го безпокоят още цели три часа. Това му е напълно достатъчно. Допотопните руски шерлоковци така и не се научиха да обискират както трябва. И слава богу.

Още щом чу шума на пристигащия микробус, Ташков се втурна да го посрещне. Отначало прозвучаха неизменните команди:

— Слизайте един по един!

— Оставете оръжието в микробуса!

— Ръцете на тила!

— Стреляме без предупреждение!

Той едва се сдържаше да не нахълта в колата. Но не биваше да го прави, докато в нея има макар и само един въоръжен бандит. Ето, на вратата се появи мургав мъж, който очевидно не беше европеец. Ташков разбра, че именно това е чуждестранният лекар, за когото спомена Асланбек Уциев. Значи и Наташа трябваше да е тук. След мургавия чужденец от микробуса надникна Петрович и му махна с ръка:

— Ела да вземеш момичето, Сашко!

Наташа седеше на пода. Светлината, с която прожекторите заливаха летището, беше достатъчна, за да види очите на девойката — огромни и светли, застинали от ужас. Александър се наведе и я вдигна на ръце. Беше лека като перце.

— Всичко е наред, мила — нежно й говореше той, докато я носеше към самолета, — всичко свърши. Ние дойдохме да те вземем. Ти си ми толкова умна, Наташенка, ти си чудесно момиче. Няма вече нищо страшно, всичко е наред. Всичко свърши.

— А Мирон? — мелодично като камбанка прозвуча гласчето й точно в ухото му. — Какво е станало с него?

— Кой Мирон?

— Мирон. Той се занимаваше с мен. Къде е?

— Нима с теб не се е занимавал Асланбек? — Ташков се спря и я погледна внимателно. — Да не грешиш?

— Не, не греша.

Ташков бавно продължи напред. Нещо не пасва. Нима момъкът лъже? Но не, всичко стана както той каза, докараха Наташа заедно с лекаря веднага след като дадоха възможност на Василий да говори с Аякс. Ташков вдигна глава и видя Асланбек, долепил лице до стъклото на илюминатора.

— Я погледни — извърна се той така, че да може Наташа да види илюминатора, — тоя човек ли се занимаваше с тебе?

— Мироон! — извика тя толкова силно, че едва не му пукна тъпанчето. — Мироон!

Ташков едва успя да се дръпне от трапа, за да не го събори Асланбек, който стремително изскочи от самолета и, кажи-речи, измъкна девойката от ръцете му. Момъкът с луда радост започна да я целува по бузите, устата и очите, като я притискаше и люлееше като бебе.

— Ние успяхме! Успяхме! Успяхме!

Когато излезе от градската прокуратура след поредния разпит при следователя Олшански, Валерий Василиевич Волохов се сблъска на входа с Вера Жестерова. За първи път я виждаше толкова разсеяна и някак отчуждена.

— Още ли те разкарват заради Олег? — равнодушно попита тя.

— Да.

Беше доволен, че може да използва за параван гибелта на съпруга й, за да не коментира с нея истинската причина да го призоват в прокуратурата. Вера погледна златното си часовниче.

— Имам още половин час, мен ме извикаха за три и половина. Хайде да се поразходим — предложи тя.

Бавно и мълчаливо закрачиха по оживената улица. Нямаше за какво да си говорят. Внезапно младата жена възкликна:

— Колко е задушно. От тая върволица коли не може да се диша. Ела да влезем в някой двор и да намерим пейка да поседнем.

Бързо намериха двор. Но той не хареса на Вера, защото нямало сянка, а и децата при люлките и пясъка играели много шумно.

— Господи, каква нетърпима жега — изпъшка тя по някое време. — Ако можеше поне за няколко минути да постоим на по-прохладно място. Да влезем в някой вход, а?

Волохов мълчаливо вдигна рамене. Всъщност тя беше права, вътре със сигурност щеше да е по-прохладно и тихо. Влязоха през първата попаднала им врата и се качиха по стълбището една площадка нагоре. Тук наистина бе прохладно и тихо, само дето доста силно миришеше на пържени картофи и риба. Вера се подпря на перваза на прозореца, обърната с гръб към Волохов, и се загледа навън. По едно време отвори чантичката си и затършува в нея. Гледайки напрегнатата й поза, Валерий Василиевич си помисли, че тя плаче и си търси носната кърпичка. Когато младата жена се обърна към него, той дори не разбра какво става. Първо усети изгаряща болка в гърдите и чак след това чу оглушителния гърмеж.

— Мръсник — с каменно лице произнесе Вера. — Такъв гад си заслужава да го излежиш.

Тя хвърли пистолета на площадката и бавно заслиза по стъпалата. С угасващото си съзнание Волохов успя да отбележи с учудване, че никой не изскочи на стълбището, а гърмежът беше толкова силен…

И отново всичко си тръгна по релсите. Ира ставаше в пет сутринта и отиваше да чисти тротоара. После миеше стълбището на шестнайсететажния блок. След това хукваше към битака, а вечер отиваше в „Глория“. Наташа отново си беше в болницата, в същата болница, дори в същата стая. Само дето квартирантите изчезнаха от дома на Ира. По-точно тя си имаше нов — красив черноок момък. По паспорт той се казваше Асланбек, но всички, кой знае защо, му викаха Мирон. Той не плащаше за квартирата, но работеше много и даваше всичките си пари на Ира. До копейка.

— Първо ще съберем за Павлик — казваше й той, — после за паметник на баща ви. А после Наташа ще вземе диплома за висше образование, ще си я приберем вкъщи и ще заживеем чудесно. Ти само ще потърпиш още малко, нали? Ще заживеем чудесно, обещавам ти.

И Ира му вярваше.

Веднъж в седмицата й идваха на гости Зоя и Ташков, същият Ташков, който даде всичките си пари да спаси Наташа. Ира се чудеше как най-добре да ги посрещне и нагости, струваше й се, че до края на живота си няма да може да се отблагодари на този сериозен и прекрасен човек. А и така се радваше, че Зоя все пак се реши да роди детето! Поне ще си има, макар и не съвсем родно, но братче или сестриче, с което ще излиза на разходка, ще си играят на гоненица или жмичка, и което ще прибира от детската градина. А по-нататък може би ще й разрешат да го заведе на училище за първия учебен ден. С Павлик навярно вече няма да има това щастие.

Тя ще си има семейство не само от инвалиди. В него ще бъдат Мирон, Зоя и нейното дете, дори, както изглежда, и Ташков. И животът й ще стане хубав, само трябва много да работи и много силно да вярва в това.

И Ира вярваше.