Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 8

Вера още спеше дълбоко, когато в апартамента на Жестерови зазвъня телефонът. Олег припряно грабна слушалката, за да не се събуди жена му от високия звън. Нека поспи, докато има възможност. А когато се роди бебето, я чакат безсънни нощи, така е с пеленачетата, знае го със сигурност.

— Олег Викторович? — чу се в слушалката непознат глас.

— Да, на телефона.

— Обажда се Валерий Василиевич, лекарят на Вера Николаевна. Сигурно ви звъня много рано, моля за извинение, че ви събудих.

— Не, не, не се безпокойте — бързо отговори Олег. — Вера ли търсите? Сега ще я събудя.

— Всъщност търся вас, Олег Викторович. Бях ви определил час да доведете своята позната утре в дванайсет и трийсет. Въпросът е, че ще ми бъде невъзможно да ви приема, защото изникнаха неочаквани обстоятелства. Ще имате ли нещо против, ако отложим прегледа за понеделник?

— А в понеделник ще имате ли възможност да ни приемете? — недоверчиво уточни Олег.

Той добре помнеше, че Вера му разказа колко зает бил Валерий Василиевич и с какви усилия е успяла да го придума да намери време през тази седмица, защото всичките му дни са плътно заети за един месец напред.

— Със сигурност. Там е работата, че пациентът, на когото бях записал час за понеделник, трябва спешно да замине за чужбина, има билети за събота и помоли да го приема по-рано. Та си помислих, че бих могъл да ви разменя часовете, стига, разбира се, да не възразявате. Той ще дойде в петък, а вие — в понеделник. Доколкото разбрах, не се налага да ви приемам по спешност, нали?

— Да, така е — потвърди Олег. — Исках да прегледате моята позната и да установите възможно ли е нейното лечение. Но тя живее от толкова години със своите страдания, че два дни не са от съществено значение. Разбира се, че ще дойдем в понеделник. Кога точно?

— В седемнайсет часа. Впрочем от какво се оплаква вашата позната?

— От алергия.

— Към какво?

— Фактически към всичко. Храна, лекарства.

— А при цъфтежа на дърветата и тревите има ли реакция?

— Н-не зная — неуверено проточи Олег. — Не ми е казвала, пък й аз не съм се сещал да я питам. Важно ли е?

— Разбира се, но аз ще поговоря с нея в понеделник. Напоследък ходила ли е на някакви изследвания? Например да са и вземали кръв, урина?

— И това не знам.

— Питам ви, защото, ако са й правили изследвания, бих искал да ми донесе резултатите от тях в понеделник, ще ме улесни.

— Но междувременно тя би могла да ги направи.

— Няма смисъл, Олег Викторович, ако се наложи, аз сам ще й определя на какви изследвания да отиде. В случаите на такива тотални алергии са нужни специални изследвания, а без бележка от лекар никой няма да й ги направи, защото са доста скъпи, използват се специални реактиви. Просто ако има някакви изследвания, нека донесе резултатите, иначе няма смисъл да си губи времето, ще направим всичко необходимо едно по едно и на спокойствие.

— Добре, както кажете. Значи в понеделник, в седемнайсет часа?

— Да, понеделник в седемнайсет часа.

Олег затвори и бързо излезе от къщи, вече закъсняваше за работа. Докато тичаше по стълбите, си помисли, че трябва непременно да предупреди Ира, за да си разпредели времето отрано. Просто да се чуди човек как намира сили това момиче да работи толкова много! И непрекъснато, без почивни дни, всеки божи ден, без отпуска и компенсация. Как ли издържа…

Вечерта дойде в „Глория“, поръча си обичайната вечеря и търпеливо зачака. След единайсет си отиде и последният клиент, а към дванайсет без двайсет Ира приключи с миенето на съдовете и изнесе кофата и бърсалката, за да почисти салона и тоалетните. Олег остана с впечатление, че е разстроена от нещо, но реши да отложи разговора за после, да не й прекъсва работата. Седна както винаги да си поприказва с гардеробиера чичо Коля, докато тя измие навсякъде. Накрая я хвана подръка и я поведе към къщи. Някак още от началото им стана навик да не я кара с колата, а да я изпраща пеша. И двамата обичаха тези бавни разходки по пустите тъмни улици. Всъщност Олег всеки път й предлагаше, ако е уморена, да я откара с колата, но Ира винаги отказваше. В тези петнайсетминутни разходки имаше нещо особено, толкова различно от всекидневната й изтощителна работа ту на улицата, ту на стълбищата, ту на битака, ту в ресторантската кухня.

— Виждаш ми се тъжна, Ира, какво има? — попита Олег, когато излязоха от „Глория“.

— А, нищо — късо отговори Ира, но тонът й беше унил.

— И все пак? Случило ли се е нещо? — настоя той.

— Павлик е разстроен и непрекъснато плаче. Днес ходих при него. Зле му се отрази тая история със сестрата. Вчера не ме пуснаха при него, само приеха багажа ми, а днес го заварих потънал в сълзи, целият трепереше. Тази сестра беше добричка, той много си я обичаше. И през цялото време, докато бях при него, не спря да плаче. Дори при Оля и Наташа не успях да отида, беше се вкопчил в мене и не ме пускаше да си ходя. А когато си тръгнах, така се разрида, че сърцето да ти скъса.

— Е, нищо — опита да я успокои Олег, — на децата бързо им минава. Ще видиш, че утре вече няма да плаче, а вдругиден ще е забравил за сестрата. Такива са всички хлапета.

— Да, може би — въздъхна Ира. — Дори с мен да се случи нещо, сигурно пак така бързо ще ме забрави. Ще поплаче два-три дни и край. Да, децата бързо се оправят.

— Но какво ти става, Ира, защо си мислиш такива неща?! Какво може да се случи с тебе?

— Ми не знам. Нещо. Например — да умра.

— Господи, но защо трябва да умираш? Ти си млада и силна, я виж колко много работиш, на твое място никой мъж не би могъл да издържи. А като те излекуваме, всичко ще бъде наред. И хич не си мисли такива глупости.

— Олег, а на теб може ли да ти се случи нещо? Много ли ти е опасна работата?

— Не — сви той рамене, — обикновена мъжка работа. Нищо особено не се случва при нея.

— Наистина ли работиш като частна охрана?

— Да.

— Не знам защо, но имам чувството, че ме лъжеш.

— И от къде на къде? — небрежно подхвърли той, но усети да го полазват студени тръпки.

— Нали виждам какви главорези работят като охрана. И на пазара ги гледам, и в ресторанта. Ти не приличаш на тях.

— Интересно с какво се различавам?

— Ми… Не знам. Имаш друга физиономия. И не говориш като тях.

— То е, защото не съм тукашен, а от провинцията.

— Да бе, ще излезе, че всички тук са кореняци московчани, нали. Кой ги знае от какви села са надошли в столицата да търсят лесен живот.

Известно време повървяха мълчаливо. Олег си мислеше как по-непринудено да прехвърли разговора към „казанските“ квартиранти на Ира. Откакто се познаваха, беше научил от нея много важни неща за интересуващата го група, но всеки път му се налагаше да хитрува, за да не се усети Ира, че я разпитва. Добре направи, че отиде в дома й, когато тя беше на работа и се запозна с Георгий Сергеевич. Сега може спокойно да заговори за него, а току-виж стане дума и за Иляс.

— Например — подхвана той предпазливо — квартирантът ти Георгий Сергеевич може да се нарече истински столичанин. Умен, интелигентен мъж. И много деликатен.

— Ти пък откъде знаеш? — сепна се Ира. — Да не го познаваш?

— Да, запознахме се. Нима не ти е казвал?

— Не.

— Тези дни те потърсих, но ти беше излязла, та с него си поприказвахме. Много приятен човек, честна дума.

— Така е — съгласи се Ира. — Той е добър и внимателен. Все гледа да ми помогне с каквото може. Дори понякога ми става неудобно. Жалко, че жена му е мръсница. А за какво си приказвате с него?

— За тебе. Каза ми колко добро момиче си и ме помоли да не те огорчавам.

— Ама вярно ли? — кой знае защо се зарадва Ира. — Каза ти, че съм добро момиче, а?

— Да — потвърди Олег. — Интересно какво мисли за тебе другият ти квартирант?

— Не знам — сви рамене тя. — Сигурно ме взема за някаква серсемка.

— И защо?

— Ами преди време при мен идваха от милицията, а вчера ми се натресе Танка паразитката. Представяш ли си, прибирам се снощи и заварвам тая изрисувана крава да ми седи в кухнята. Нали помниш, че съм ти разказвала за нея?

— Помня. И защо е дошла?

— Отде да я знам. Разположила се тя с Иляс на лафмоабет, уж готвят вечеря. После най-нахално ми влезе в стаята и взе да ме разпитва защо и за какво по-точно е идвала милицията при мен. Направо ме вбеси с досадните си настоявания. А след всичко това какво би трябвало да си помисли за мен Иляс? Като е видял Танка, сигурно си е рекъл, че и аз съм същата стока. Пък и после ме попита какви проблеми имам с милицията, не искам ли да ми помогне с нещо. Изглежда, ме съжалява.

— Защо си мислиш така?

— Ми взе да ме кани да вечерям с него. Решил да понахрани нещастната си гладуваща хазайка.

— А той наистина ли има възможност да ти помогне в случай на неприятности с милицията?

— Ами — презрително изпръхтя Ира, — какви ти възможности?! Тия хора се уреждат само с рушвети. Изпотрябвала ми е неговата помощ, ще мина и без нея.

— Я чакай — разтревожи се Олег, — какво ще рече „ще мина и без нея?“ Ти наистина ли имаш проблеми с милицията? Защо не си ми казала?

— Абе никакви проблеми нямам — започна тя да се ядосва. — Дойдоха хората, поприказвахме, питаха ме за родителите ми. Все неща отпреди сто години, които нямат нищо общо с мене.

— А за квартирантите не те ли питаха?

— Не. За какво са им притрябвали?

Това съвсем не се хареса на Олег. Беше сигурен, че милицията не може да има някакви причини да се интересува от Ира. Но щом като са идвали ченгета, значи може да е било само заради „казанците“ и така да са забаламосали момичето, че то дори не се е усетило. Нима отново дясната ръка не знае какво върши лявата? Нима милицията се е добрала до Иляс? А преди време в разговора със своите началници Олег предложи да не се увличат в самодейност, да обединят усилията си с МВР или поне с „Петровка“ и заедно да издирят Аякс. Ама не, запънаха се като магарета на мост, не можеш да ги мръднеш. Решиха, че с никого няма да делят информацията, и точка по въпроса. Сами ще проучваме Иляс и неговите „казанци“. В края на краищата задграничните връзки с промюсюлманските престъпни групировки са работа не на МВР, а на ФСБ и военното разузнаване. На милиционерите им стигат и труповете в Русия, нека се занимават с тях. Но ако се окаже, че МВР се е докопало по своите канали до Аякс, то некоординираните действия на двете ведомства могат само да навредят на каузата.

Има и още един момент, който Ира от невежество може просто да не е забелязала. Съдейки по разни подробности в поведението на „казанците“, за които случайно узна от девойката, излиза, че те са истински мюсюлмани. Въпреки че живеят в Русия, и то временно, спазват постите през Рамадана, не ядат свинско и не пият алкохол. Изобщо, както можеше да се заключи от разказите на Ира, досега тя не е виждала пиян никого от тях. И към нея, своята хазайка, те се отнасят така, както биха се отнасяли истинските правоверни мюсюлмани, които смятат, че жената няма душа и не е нищо повече от едно удобство за живота. А Иляс, този мюсюлманин, я поканил да сподели трапезата му и съчувствено я попитал дали няма нужда от помощ. Това е просто невъзможно. Никога не би постъпил така. Нито един истински мюсюлманин не би се отнесъл така с жена. Ира обаче не лъжеше. Значи се е случило нещо особено сериозно, за да постъпи Иляс не според Шериата.2 Изпълнявал е нечии нареждания. Трябвало е на всяка цена да узнае защо са идвали при хазайката му хора от милицията. Ама и тия ченгета са едни! Идват си най-спокойно в апартамента, където са на квартира „казанците“, без дори да си направят труда да вземат някакви мерки посещението им да остане незабелязано. Абсолютни кретени! Очевидно и Ирка не са я предупредили да мълчи.

— Все пак твоите квартиранти са доста съмнителни типове. Нямам предвид Георгий Сергеевич, от пръв поглед си личи, че той е свестен човек. Но виж, тоя Иляс… А и другият преди него, нали сама каза, че бил същата стока. Не те ли е страх, че ще та навлекат някакви неприятности?

— Че какви неприятности могат да ми навлекат? — учуди се Ира. — Нямам нищо за крадене, ти сам видя как живея. В стаята си не крия крадени вещи, нищо лошо не върша, може ли някой да ме обвини в нещо?

— Е, ти може и да не правиш нищо лошо, Иришка, но ако твоите квартиранти са замесени в някоя далавера, може и да си имаш неприятности. Най-малкото — да те извикат да свидетелстваш. А може и да те арестуват като заподозряна. Разбирам, че имаш нужда от пари, но и да пускаш в дома си дявол знае какви типове, не е никак разумно. Трябва да измислиш нещо по-безопасно. Можеш ли да ми дадеш дума, че след тоя Иляс няма вече да пускаш съмнителни хора?

— Дума ли? — присви Ира очи, а лицето й се изкриви в гримаса, както едно време в интерната, когато се караше с момичетата. — Да ти дам дума значи? Боже Господи, колко бил грижовен! Страх те е, че ако се случи нещо, може и та да се компрометираш, нали? Ами парите? Откъде да ги взема? Ти идваш и си отиваш, днеска те има, а утре те няма, пиши го бегал. След три месеца ще ти се роди бебе, ще почнеш да се занимаваш с него и за мен изобщо няма да си спомняш. Но и аз имам деца, макар че не съм ги раждала. И запомни добре, за мен децата са на първо място, татковият гроб — на второ, а твоят номер е шестнайсти. Та като не ти харесват мойте квартиранти — прав ти път, не съм те вързала, сам ми се натрисаш вечер. А като не дойдеш, няма да ревна. Разбра ли?

Тя ускори крачка и тръгна напред, без да се обръща. Дявол да го вземе, какъв гаф направи! Искаше само да продължи разговора за „казанците“, а излезе така несполучливо. Ще трябва да й се извини, не бива точно сега да си развалят отношенията.

— Ира, почакай! Извинявай, че се държах така идиотски и ти наговорих тези глупости, без да мисля. Ира! Не ми се сърди, моля те!

Той бързо я настигна и взе ръцете й в своите.

— Ирочка, мила, прости ми. Ти сама решаваш как да уреждаш живота си и аз не бива да ти се меся. Няма вече, честна дума, няма да ти натрапвам вече глупашките си съвети.

Ира поомекна и леко му се усмихна.

— Добре де, добре, простих ти.

Пред входа на сградата Олег се спря.

— Какво е днес положението горе? Пълна ли е къщата?

— Струва ми се, че да. Георгий Сергеевич, както знаеш, си нощува тук, а Иляс май нямаше намерение да излиза. Искаш да се качиш ли?

— Ако не възразяваш. Обещавам да стъпвам на пръсти и да не вдигам шум.

— Ами ела.

Двамата тихо влязоха в апартамента. Тишината бе толкова дълбока и наситена, че сякаш вътре нямаше жив човек. Навсякъде беше тъмно. Очевидно изрядният Георгий Сергеевич спи дълбоко, помисли си Олег, а Иляс е запрашил нанякъде. Дано само не се сблъска с него на излизане, голям фал ще стане.

В стаята Ира започна както обикновено мълком да оправя дивана за лягане. Олег я наблюдаваше със свито сърце, без да може да си обясни тази необикновена жалост, която будеше у него това момиче. Той самият беше израснал в мизерия и знаеше какво е да си облечен по-зле от другите, да си вечно гладен и недоспал, защото трябва да ставаш в зори да помагаш на майка си в домакинството. Но все пак той беше момче и вехтите демодирани дрехи не го тормозеха, както биха сломили самочувствието на едно двайсетгодишно момиче, което и бездруго не се отличава с красота.

— Слушай, Иришка — прошепна той, — нали твоите квартиранти се занимават с търговия, не ти ли предлагат дрехи на по-евтини цени? Ще ти бъде по-изгодно да купуваш от тях.

— И дума да не става — махна тя с ръка, — не искам да имам нищо общо с тях.

— Защо?

— Ами защото. Помолиш ли ги веднъж, ще ти свършат услугата, ама после ще вземат да си въобразяват, че кой знае колко са те ощастливили и ще ти се качат на главата. Не, Олежка, човек трябва да ги държи на разстояние, само така нещата могат да вървят нормално. Не ми трябват техните парцали, ще си мина и с моите.

— А какво носят от чужбина? — полюбопитства Олег сякаш между другото. — Кожени дрехи или само евтин трикотаж?

— Не знам и не ща да знам — отсече Ира. — Изобщо не ме интересува. Докато си нямам вземане-даване с тях, ще ми е мирна главата. Почти от две години пускам квартиранти и, слава Богу, досега не съм си имала неприятности. И смятам така да продължава. Е какво? Ще си лягаме или ще обсъждаме моите квартиранти?

Олег се усети, че е прекалил с любопитството, и започна припряно да се съблича.

… Дали този ден времето беше тежко, или просто беше уморен, но някак хич не му се щеше да си тръгва. След като се любиха с Ира, се чувстваше страшно отпаднал, просто не можеше да се помръдне, искаше му се да остане тук, в тази стая, на този диван, да се обърне на една страна и да заспи. Да спи непробудно дванайсет часа. Пък и нищо чудно — от две седмици вече си ляга ту в два, ту в четири, а трябва да става рано, за да е на работа в девет часа. Само Ирка може да спи по три часа на денонощие и да се чувства добре, той обаче не издържа.

Но пък и не може да си позволи да остане. Дори само защото Ира настоява квартирантите й да не научават за неговите посещения. А той няма право да я излага. Що се отнася до Вера, тя отдавна е свикнала с денонощната му работа, не ревнува, на нищо не се учудва. А напоследък май изобщо не забелязва дали той се прибира, толкова е погълната от своята бременност, мисли само за диети, процедури, прегледи, разходки и здравословен начин на живот. Всъщност това е хубаво, бъдещата майка трябва да се грижи за детето си още от момента на неговото зачеване, а не чак когато се роди, така са учели навремето още древните китайци.

Неохотно, пряко сили Олег се измъкна от завивките и започна да се облича, усещайки как неприятно му треперят и се подгъват краката. Тоя начин на живот няма да го доведе до нищо хубаво, със сигурност. Тихо стъпвайки само по чорапи, взел обувките си в ръце, той последва Ира в антрето и безшумно излезе на стълбищната площадка, при което набързо целуна девойката по бузата. Вратата меко се затвори зад гърба му. Олег си пое дъх, обу се и бавно тръгна по стъпалата надолу. За първи път съжали, че бе паркирал колата си до „Глория“. Внезапната умора беше толкова силна, че десетминутната разходка в нощната прохлада, която по-рано му правеше удоволствие, сега му изглеждаше като каторжен труд.

Навън все пак се почувства малко по-добре. Може би причината за всичко е задухата, сигурно от нея така се е скапал. Поободрен, той закрачи енергично към „Глория“, без да подозира, че дългите му мускулести крака отмерват последните метри, които му е съдено да измине на тази грешна земя.

Валерий Василиевич отдавна беше свикнал да прекарва съботите, а често пъти и неделите на работа, в кабинета си. Днес беше събота и той, както винаги, седеше зад бюрото, наредил пред себе си разни книжа — отчети, справки, анализи, резултати от експериментите. Но вече цели два часа не бе посегнал към тях. Той ги гледаше с невиждащи очи, без да може да се съсредоточи.

Преди два часа му се обади Вера и с ридаещ глас му съобщи:

— Убиха Олег.

Тя не знаеше подробности. Просто се събудила заедно с всички от блока, когато към три часа под прозорците се чу силен взрив. Тя се стреснала, скочила от леглото и погледнала навън. Видяла, че гори техният гараж — ламаринена „раковина“. Отначало дори не си помислила за Олег, просто решила, че това е работа на някакви хулигани. И едва след половин час, като пристигнали пожарната, милицията и „Бърза помощ“, се изяснило, че експлозията е станала, когато Олег е вкарвал колата в гаража.

Валерий Василиевич се опита да я успокои, доколкото може, и без да се чува какво й говори, си мислеше само за едно: „Размина се. И този път Всевишният ми помогна. Размина се.“

За нищо на света не можеше да допусне мъжът на Вера Жестерова да му доведе своята позната за консултация. Всичко друго, само не и това. Когато определи час за петък, все се надяваше да измисли някакъв по-сериозен претекст, но нищо свястно не му хрумна и просто отложи прегледа за понеделник. Дотогава смяташе или да се разболее, или спешно да замине в командировка за консилиум при високопоставен тежко болен пациент, или още нещо… И най-неочаквано му се усмихна щастието! Просто не можеше да повярва.

Впрочем все още изпитваше известна тревога. Ами ако Жестеров е оставил на своята приятелка телефонния номер на лекаря, който трябва да я прегледа в понеделник? Наистина Олег вече не е между живите, но всеки момент може телефонът да иззвъни и нежен женски гласец да потърси Валерий Василиевич, за да му напомни за прегледа. Няма накъде да мърда. Може, разбира се, някак много учтиво да откаже. Но ако тя се познава с Вера? И ако Вера лично го помоли, тогава вече няма как да се измъкне. Дявол да го вземе! Гледай ти, колко лошо…

Но въпреки всичко Господ го пази, грехота е да се оплаква.

Внезапно мислите му се отклониха към Вера. Току-виж, не дай си Боже, нещо се случи с бебето. Сега тя само е уплашена, но ако вълненията й дойдат много, може да се стигне и до преждевременно раждане. Пък и ще почнат да я викат по разни следствия, после ще трябва да урежда погребението. Ще се наложи да пропуска сеансите. Това вече е съвсем лошо. Толкова труд да отиде на вятъра! Разбира се, остава му Зоя, а и детето, което тя носи в утробата си, му е много по-скъпо от това на Вера… Но при положение, че тя сега остана без съпруг, нищо чудно да му се обеси на врата. Докато беше омъжена, не можеше да има кой знае какви претенции към него, но след като остана вдовица, с пълно право ще потърси внимание от бащата на своето дете. Разбира се, може да се ожени за нея. Зоя няма да узнае, за нея той си беше женен мъж и такъв ще си остане. Но никак не му харесва перспективата да доживее дните си с една лекомислена и вироглава хубавица. Зоя е съвсем друго нещо. Тиха и потисната, готова предано да се грижи за семейството си, а на него точно това му трябва. И тя като Вера ще бъде всеотдайна майка, но за разлика от нея ще бъде и превъзходна съпруга. Какви глупаци са мъжете, които се женят за разведените си любовници! След като е изневерявала на бившия си съпруг, каква е гаранцията, че и на тебе няма да ти сложи рога? Не, трябва да вземеш жената, на която ще бъдеш първият съпруг. Каквато е Зоя. Само трябва отначало да я подхванеш така, че да й останеш единствен. А при онази, на която не си първият, няма да останеш и последният. Това си е житейски закон.

Интересно все пак защо са убили Олег? И толкова навреме.

От десет вечерта до осем сутринта всички входове за детското отделение на болницата се охраняваха от оперативни работници. Задачата на Миша Доценко беше да бди над Наташа Терехина през деня, особено по време на часовете за посещение, когато можеше да влезе всеки. Облякоха го с бяла престилка, увесиха на врата му стетоскоп и обясниха какво и как трябва да се прави, за да минава за новоназначен лекар. В основата на неговата легенда бе залегнало умението му да работи по памет. Наистина капитан Доценко бе чел навремето доста по този въпрос и се бе тренирал, затова при определени условия можеше съвсем лесно да мине за специалист, който се занимава с децата, получили черепна травма при нещастен случай. Още с идването си в болницата Миша се запозна с тримата Терехини — шестгодишния Павлик, тринайсетгодишната Оля и седемнайсетгодишната Наташа. След като поседя към четиридесет минути с Павлик, стигна до заключението, че момченцето се развива съвсем нормално, въпреки че никой тук не се занимава специално с него. За своите шест годинки малчуганът знаеше доста, което будеше особено удивление, като се вземе предвид, че целият си съзнателен живот е прекарал само тук, в болницата, и всъщност не е виждал около себе си нищо друго освен белите стени и градината на болницата.

— Натка се занимава с мене — охотно поясни Павлик. — Вече ме научи да чета и да смятам до двайсе и седем.

— Двайсет и седем — усмихнато го поправи Доценко. — А защо не до трийсет?

— Не знам, Натка така ме учи. Кара ме да смятам примерите на глас. До двайсе… до двайсет и седем всичко реших вярно, а после сбърках. Утре пак ще се занимава с мене, за да се науча да смятам до трийсет.

— И с Оля ли се занимава?

— Не, нашта Олка е глупава — заяви малчуганът. — Няма смисъл да се занимава с нея. Натка почна, ама после се отказа. Нищо не запомня. Чичо Миша, ще дойдете ли после пак?

— А ти искаш ли да дойда?

— Искам — сериозно кимна хлапето. — С вас ми е интересно. Все едно че съм с Ирка.

— Добре, разбрахме се. Но само при едно условие. Олка ще я наричаме Оля, а Ирка — Ира. Съгласен ли си?

— А Натка?

— Натка си подхожда за гальовно име — великодушно разреши Доценко. — А Оля и Ира ще ги наричаме ласкаво така, за по-голямо уважение. Нали са ти сестри. Ти си единственият мъж сред момичетата и трябва да ги обичаш. И на никого да не казваш, че Оля е глупава.

— Защо? — удиви се Павлик. — Ми че тя си е глупава. Всички така казват.

— Нека си казват, но ти не бива да говориш за нея така. Оля не е виновна, че с вас се е случило нещастие. Ако не си беше ударила главата, сигурно щеше да бъде умна като Наташа. Трябва да я жалиш, а не да й се подиграваш.

Оля Терехина направи на Доценко странно впечатление. Отначало човек наистина можеше да си помисли, че е тъпа, защото беше неспособна на най-елементарни умозаключения по силите на всяко дете на нейните години.

— Хайде да си поиграем на една игра — предложи Михаил.

— Хайде — с готовност се съгласи момичето.

— Всички негри имат къдрава коса. Знаеш ли това?

— Не.

— Е, сега аз ти казвам, че всички негри имат къдрава коса. Разбра ли?

— Разбрах.

— А сега, като кажа, че този човек е негър, значи каква коса има?

— Не знам — вдигна Оля към него учудените си очи. — Ми аз не знам за кой човек говорите.

— За негъра.

— За кой негър?

— Изобщо за негрите. За който и да е. Каква коса има?

— Не знам.

Тя изобщо не можеше да се абстрахира. Както и да прави заключения от общото към частното. Затова пък след известно време Доценко установи с изумление, че момичето има феноменална памет. С лекота запомняше всичко, което чуе, и впоследствие можеше да го възпроизведе във всякаква последователност и независимо след колко време. При това способностите на Оля се отнасяха само за онова, което чуваше, но не и което виждаше. Миша загуби почти цял ден за експерименти с нея и разбра, че макар и да чете добре, тя не беше в състояние да запомни прочетеното. Затова пък всичко слухово възприето се закотвяше в главичката й за дълго. Цифри, цитати, непонятни термини, дори думи на чужди езици — тя запомняше всичко и го възпроизвеждаше с непринудена усмивка.

Но най-много го порази по-голямата сестра Наташа. От изумително красивото й лице го гледаха огромни лъчезарни очи, в които бе затаено страданието и някаква недетска воля и непримиримост. Способността й да запаметява беше най-обикновена, добре развита и тренирана от постоянните учебни занимания, но без да надминава границите на средностатистическата норма. Затова пък девойката беше особено талантлива.

— Как мислите, Михаил Александрович, дали ще ме приемат да следвам, макар и задочно? Разбира се, аз трябва да живея само тук, в болницата, под постоянен лекарски контрол, но иначе мога да уча. Искам да уча. Много искам.

— Мисля, че този въпрос може да се уреди — предпазливо отговори Доценко. — Във всеки случай знам със сигурност, че някои хора като тебе, дори още по-тежко болни, са успели не само да завършат институт, но и аспирантура и да защитят дисертация. Когато човек има желание да учи и да се посвети на науката, винаги и от всички намира подкрепа, щом като е способен. А ти безспорно притежаваш големи способности. Само че трябва непременно да си вземеш диплома за завършено средно образование.

— А какво трябва, за да я получа?

— Трябва да подадеш молба в отдел „Образование“ при Министерството на просветата за разрешение да се явиш на зрелостните изпити като частна ученичка. Или ще те транспортират до мястото, където е изпитната комисия, или членовете на съответните комисии сами ще идват при теб. Това не е невъзможно, стига да имаш желание. Сигурна ли си, че си усвоила цялата учебна материя?

— Сигурна съм. Мога на секундата да се явя на изпит по който и да е предмет.

От книгите, натрупани на нощното й шкафче, личеше, че момичето постоянно се занимава с материала за целия гимназиален курс.

— Каква искаш да станеш? — попита Михаил. — В кой институт ще кандидатстваш?

— Искам да работя с компютри, да стана програмист — срамежливо се усмихна Наташа. — Само че не знам в кой институт се кандидатства за това.

— И защо непременно програмист? — учуди се той.

— Защото никога няма да се вдигна на крака — спокойно и сериозно отговори девойката. — Ще бъда постоянно прикована към леглото или количката и никога няма да живея другаде освен в болницата. Кризите ме хващат по два пъти в седмицата и ако лекарят не ми помогне навреме, всичко ще свърши много бързо. Сестрата ми каза, че сега „Бърза помощ“ идвала два часа след повикването, а понякога изобщо не идвала. Така че не мога да живея вкъщи. А програмист е професия, която може да се упражнява и в болницата. На никого няма да е нужно всеки ден да ходя на работа, трябва само да изготвям програмния продукт.

— Но за тази цел ще ти трябва компютър, а тука няма.

— Ще си имаме и компютър — уверено отговори Наташа.

— Но откъде ще се вземе тоя компютър в болницата?

— Ира ще ми го купи. Ира е по-голямата ни сестра — поясни тя.

Михаил изтръпна и се помъчи да не издаде мислите си. Значи за Наташа по-голямата й сестра е нещо като вълшебна пръчица, каквото си поиска, това получава на секундата. Очевидно не знае с какъв каторжен труд печели Ира всяка копейка, как блъска ден и нощ само и само сестрите и братчето й да не изпитват нужда от нищо. Наташа дори не подозира, че Ира кръстосва из целия град, докато купи заръчаните учебници и помагала, вместо спокойно да си отдъхне след чистенето на улицата или стълбището, след тичането по битака, преди да отиде вечер да мие пода и съдовете в ресторанта. Грубата и невъзпитана Ира е горда и независима, не иска нейните хлапета да знаят с какъв жесток труд се печелят парите, с които редовно им се купуват плодове, книги и дрехи.

Особено се изнервяше Доценко, когато настаняваха Наташа в инвалидната количка и я изкарваха на разходка в болничния парк. Там ситуацията беше съвършено неконтролируема, момичето можеше да бъде застреляно от всякакво разстояние, без той да съумее да я опази. Днес Ира нямаше да идва при нея, защото вчера я навести, и Наташа бе изведена на разходка точно по времето за посещения. Сестрата буташе количката по алеята, а Миша ги следваше с нехаен вид, като трескаво опипваше с поглед всеки човек, който се появяваше в полезрението му. Така добре си представяше мъжа, когото чакаше да се появи в болницата, че наистина вече го виждаше и насън. Във всеки случай му се привиждаше, кажи-речи, във всеки минувач по улицата из града.

Изведнъж Миша настръхна. По страничната алея откъм портала идваше мъж, който удивително приличаше на портрета, нарисуван по описание. Разбира се, не беше негово точно копие, но това бе съвсем естествено, в подобни случаи пълното портретно сходство може да се срещне веднъж на петдесет години, когато очевидците са много или пък са имали възможност добре да разгледат престъпника. Обикновено сходството е твърде относително и затова рядко се случваше по такива рисувани портрети да бъде открит онзи, който трябва. Но сега сходството беше безспорно и само някой гаден педант и скептик би го нарекъл „относително“. Все пак Михаил твърде старателно и методично работи над изготвянето на портрета.

Значи го дочака! Ненапразно загуби толкова време и усилия. Почти цяла седмица разиграваше театро, за да мине за голям специалист по възстановяването на паметта у травмираните деца, пиеше чай със сестрите, разправяше им любопитни случаи за мнемотехниката и ги учеше на най-лесните методи за запаметяване. Видът на тези осакатени деца, страдалческият поглед в очичките им не му даваха мира, когато се прибереше у дома. Сутрин ставаше с натежало сърце и беше готов да даде всичко само и само да не вижда отново тези малчугани, лежащи в корсети, в гипс, включени на системи. И въпреки това се обличаше и тръгваше. Защото имаше вероятност, макар и малка, че мъжът, който е убил Екатерина Венедиктовна Анисковец, монахинята сестра Марфа, медицинската сестра Аля Миркова, а може би и пропилата се певица Елена Романовска, та имаше вероятност този мъж да се появи в болницата, където лежат децата на Терехини. Той ги е посещавал в продължение на шест години след трагедията в семейството. И прекрасно разбира, че нито шестгодишният Павлик, нито Оля ще могат да разкажат нещо конкретно за него и да опишат външността му. Но виж, Наташа… Наташа Терехина представлява за него реална заплаха.

Без да извръща глава, Доценко впи очи в непознатия. Мъжът уверено крачеше към алеята, където беше Наташа. По някое време се обърна и улови погледа на Михаил. И макар че оперативникът полагаше всички усилия да изглежда като новоназначен лекар в болницата, който е тръгнал през парка, за да отиде от едно отделение в друго, като пътьом разсеяно разглежда посетителите, мъжът усети нещо нередно. Поспря се буквално за секунда, после се обърна и мина покрай него в посока към детското отделение. Доценко трябваше да вземе светкавично решение. Какво да прави? Да тръгне след него към отделението и да остави Наташа беззащитна? Но защо да я охранява, престъпникът е на няколко крачки пред него и той има неограничената възможност да се любува на гърба му. Ами ако има съучастници? Да извършиш три, дори четири убийства сам, без помощници, не е толкова лесно, както обикновено се пише по романите. Дойдох, видях и победих… Дрън-дрън! За да дойдеш веднъж, да видиш и да победиш (смятай — да убиеш), ти трябва преди това най-малкото десет пъти да си идвал и да си оглеждал кое как е, да си установил какъв е точно дневният режим на жертвата: кога става, кога и къде отива, кога се връща, кой я посещава, кой живее при нея. Да си преценил как и с какво най-лесно ще я убиеш. И така, докато обикаляш и душиш около нея като куче пред касапница, тя сама ще те забележи и запомни. Ако е с по-добродушен характер, жертвата наивно ще вземе да се приближи и ще те попита, абе защо така, мили човече, все ви срещам на пътя си? Да не сте нов наемател в нашия блок? Ах, не сте значи? Ми тогава ще рече, че се навъртате тук да ограбите някой апартамент, а? При това положение не е трудно да я излъжеш и да задоволиш любопитството й, но тя вече те е запомнила, а след половин час вече ще е раздрънкала за теб на всички съседи. Ако пък жертвата е с малко по, да го наречем, мръснишки характер, без всякакви предварителни разговори ще вдигне телефона и ще се обади в милицията. Убийствата на „чичо Саша“ бяха толкова чисти и прецизни, че със сигурност са били старателно подготвяни. Не може човек да извади такъв късмет четири пъти подред. Не може. Дори и да е роден под щастлива звезда, ако ще и под цяло съзвездие, пак не може в рамките на три седмици да извърши четири убийства без предварителна подготовка и всеки път да не остави никаква следа, и всеки път да мине незабелязан. „Чичо Саша“ трябва да има помощник, поне един, но непременно го има, така че, ако сега тръгне след него, Наташа ще остане сама, сестрата едва ли ще може да я защити в случай на опасност.

След като се увери, че мъжът наистина отива в детското отделение, Доценко небрежно вдигна ръка към стетоскопа си и няколко пъти завъртя колелцето. Вълшебниците от „Петровка“ го бяха снабдили с такова простичко устройство, чрез което да подава сигнали дори ако няма възможност да съобщи нещо по вградения микрофон. Сигналът означаваше, че обектът се е появил и отива в отделението при децата. Сега дежурещият в колата оперативник щеше да бъде ориентиран, а той можеше спокойно да остане при Наташа.

Миша бързо настигна сестрата, която буташе количката с момичето. Трябваше незабавно да се освободи от нея, тъй като ситуацията се изостряше, пък и нямаше нужда да измисля претекст. Беше обещал на Наташа да проучи как стои въпросът със зрелостните изпити за частни ученици, а сега моментът беше подходящ да си поговорят за това.

След няколко минути сестрата с облекчение отстъпи мястото си на черноокия симпатичен доктор Михаил Александрович, който й предложи сам да поразходи Наташа Терехина — след приключването на дежурството си бил свободен още цял час, докато дойде приятелят му да го вземе с колата, — и се върна в отделението.

— Наташа, вие трябва да напишете заявление до шефа на отдел „Образование“ при Министерството на просветата, което да бъде заверено с подписа на главния лекар на болницата и завеждащия отделението. Към това заявление трябва да се приложи вашата епикриза, с която да се удостовери, че не сте посещавали държавните учебни заведения по уважителни причини. А сестра ви трябва да вземе от предишното ви училище бележка, че действително сте учили там от първи до пети клас. Така проблемът е решен, но аз бих ви посъветвал, преди да се явите пред държавната комисия, първо да си вземете изпитите като частна ученичка. Защото има една наредба, съгласно която, ако не се представите успешно на изпитите, повторното ви явяване ще бъде разрешено чак след една година. Затова пък комисията, която ще ви изпита като частна ученичка, може да се събере по всяко време, не е задължително това да става само през лятото. Ако намерите човек, който да провери знанията ви по цялата учебна програма и ако той каже, че не сте достатъчно подготвена, вие просто ще се позанимаете допълнително, преди да се явите пред комисията, това ще ви отнеме само два-три месеца. Но ако рискувате да се явите веднага и се представите неуспешно, всичко ще се отложи за цяла година. Разбирате ли?

— Но откъде да намеря човек, който да провери знанията ми? Разбира се, чичо Саша е много образован, но той може да не е наясно с изискванията на училищната програма. Да речем, химията, физиката и математиката ще преговоря с него, но руския език и литературата? Ами френски? История?

— Имате роднина, който може да се занимава с вас? — престорено се изненада Доценко. — Мислех, че имате само сестра, поне така ми каза лекуващият ви лекар.

— Чичо Саша не ни е роднина, а татков приятел. Но той през цялото време идва да ни навестява.

Разговорът доби благоприятен обрат, девойката сама отвори дума за „чичо Саша“ и сега спокойно можеше да я поразпита по-подробно за него, но в същия миг при тях дотича засмян пълничък мъж, с блестящи очички и лъснало от пот лице.

— Извинете, помогнете ми, за бога — започна той умолително, — изглежда, съм се загубил. Бихте ли ми казали как да стигна до канцеларията? Казаха ми, че от портала трябва да тръгна веднага наляво и след завоя ще видя сградата, а аз вървя ли, вървя и все не мога да я открия. Мотая се из вашия парк, кажи-речи, от четиридесет минути. А вече наближава седем и както ме предупредиха, тогава чиновничките си отиват.

— Пропуснали сте завоя и твърде дълго сте вървели наляво — усмихна се Доценко, — затова сега сте се озовали почти на дясната страна.

Той започна да обяснява на потния дебеланко как да стигне до административната сграда, но това се оказа трудна работа. Заблудилият се посетител идваше тук за първи път и ориентири като „второ отделение“, „неврохирургия“ или „ротондата“ нищо не му говореха.

— Михаил Александрович — обади се Наташа неочаквано, — има един по-пряк път, аз знам откъде трябва да се мине, но не мога да обясня.

Шишкото ужасено въртеше очи, едва успяваше да схване тези „надясно“, „наляво, до четвъртата пресечка“, „да заобиколи сградата, но без да завива“. И на Миша изведнъж му дожаля за него.

— Я по-добре да ви заведем дотам — предложи той, — защото със сигурност ще се загубите и този път вече окончателно. Наташа, покажете ни вашия пряк път.

Потният дебеланко облекчено въздъхна и припряно заситни до него. Лошото предчувствие обзе Миша в момента, когато Наташа каза да завият по тясната пътека покрай високата чугунена ограда. От едната страна беше оградата, зад нея — тротоарът, а от другата страна имаше гъсти храсталаци и дървета. Тъкмо отвори уста да каже:

— Не, Наташа, не можем да минем оттук, по-нататък има някакъв ремонт, започнаха го вчера, трябва да се върнем и да минем по алеята…

Но в същия миг загуби съзнание.