Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 5

Описанието на тайнствения „мъж на средна възраст, с приятна външност и тъмна, прошарена коса“, беше съвсем обща и несигурна информация. Така че не бе лесно да се установят отделните подробности.

Кой би могъл да го опише по-подробно? Първо, сестра Марфа. Второ, медицинските сестри от болницата, където лежат Наташа, Олга и Павлик Терехини. Трето, самите деца. Но те веднага отпадат от сметката: „Чичо Саша“ може да се появи всеки момент и чистосърдечните Павлик, Оля и Наташка веднага ще му кажат, че за него е питала милицията. Ако със седемнайсетгодишната Наташа все пак можеха да се уговорят, номерът нямаше да мине с Олга, която изостава в развитието си, и с малкия Павлик. Със сигурност щяха да се разприказват. А и на сестрите не може да се има доверие. Кой знае дали „чичо Саша“ не плаща на някоя от тях да мълчи и своевременно да го информира.

Затова пък с наемателите от сградата, където бе убита Екатерина Венедиктовна Анисковец, можеше да се работи спокойно. Търсеният мъж едва ли би се появил там. А дори и да се появи, значи няма нищо общо с убийството. Лошото е, че са го виждали и запомнили само две жени. И най-важното, по различно време. Старицата от долния етаж го е запомнила още от времето, когато доста редовно е идвал у Екатерина Венедиктовна, а това е било много отдавна. Преди убийството не го е виждала. А другата съседка, която живееше в сградата отскоро, срещнала тъмнокосия мъж до апартамента на Анисковец два дни преди убийството, но никога дотогава не го е виждала.

Миша Доценко знаеше от опит, че с такива свидетели не може да се свърши никаква работа. В дадения случай — да се постигне точното описание на търсения мъж. И се оказа прав.

Тъй като познаваше всички във входа, той реши да прибегне до услугите на художника, който живееше точно над апартамента на Анисковец. Фьодор припечелваше по нещо допълнително с „бързи“ портрети при Изложбения център, много пиеше, но все още имаше набито око и ръката му не трепереше дори след голямо препиване.

Доценко започна с по-възрастната свидетелка. Анисия Лукинична уверено ръководеше работата на Фьодор и беше страшно горда и доволна, че са й възложили толкова сериозна задача.

— Карай, карай по-смело — командваше тя. — Ето така. Не, веждите не са такива, нарисувай ги по-дебели… А устните, виж как ги сви, неговите бяха красиви, пълни…

Фьодор покорно коригираше рисунката след всяка забележка на жената.

— Я гледай какъв, стар го изкара — неодобрително изрече Анисия Лукинична, оглеждайки рисунката. — Той изобщо не беше такъв.

Започнаха отначало. Овалът на лицето. Прическата, косата. Носът. Устните. Веждите. Очите. Брадичката. Бръчките.

— А сега как е? — с надежда попита Доценко.

— Вече е добре — удовлетворено каза свидетелката, която скоро навършваше осемдесет и четири години.

Със сполучливия портрет отидоха при другата съседка, която беше видяла „чичо Саша“ малко преди смъртта на Анисковец.

— Ама какво говорите! — възкликна тя, щом погледна рисунката. — Та това изобщо не е той.

— Такаа — уморено въздъхна Доценко, — ето че стигнахме до проблема. Ще почнем отначало. Какво искате да кажете с това „изобщо не е той“?

— Ами — обърка се жената — не прилича на него.

— Не е едно и също — търпеливо взе да обяснява Михаил. — Помните ли Пиер Ришар, френския киноартист?

— Кой, високият рус мъж с обувката ли?

— Да, същият.

— Разбира се — усмихна се жената. — Има такава физиономия, че с никого не можеш да го сбъркаш.

— Погледнете сега.

Миша извади от портфейла си няколко снимки и показа една от тях на свидетелката.

— Това той ли е?

— Изобщо не е той — тутакси отговори тя. — Какъв ти Ришар?! Та това е Михаил Улянов.

— А този?

Той й подаде друга снимка. Това беше фотография на мъж, прецизно и умело гримиран така, че да прилича на Ришар, но все пак личеше, че не е френският артист. Когато работеше със свидетели, Доценко винаги носеше със себе си няколко специално подготвени комплекта със снимки, защото отдавна беше стигнал до извода, че нагледният пример върши по-добра работа, отколкото и най-подробните словесни обяснения.

— Този?

Жената се замисли, взирайки се в лицето на снимката.

— Общо взето, прилича на Ришар. Но все пак мисля, че не е той.

— Отлично. А сега погледнете тази снимка.

На третата снимка беше същият мъж, само че без грим, но с перука, която съвсем точно имитираше прическата на Ришар.

— Не — поклати тя глава, — тоя не прилича.

— Защо? — бързо попита Доценко. — Вижте, прическата е съвсем същата.

— Но лицето е друго.

— И със същия дълъг нос — настояваше младият оперативник.

— Носът е дълъг, но лицето е друго — не отстъпваше жената.

— Сега разбирате ли разликата между „изобщо не е той“ и „не прилича“?

Свидетелката се разсмя.

— Наистина… Я виж колко интересно. Никога не съм се замисляла за тия неща. Дайте ми пак рисунката.

Този път тя започна да се взира много по-внимателно в творбата на Фьодор.

— Да, прав сте, не може да се каже, че „това изобщо не е той“. Има нещо общо. Но устните на оня мъж бяха малко по-тънки и сухи. И очите не са толкова големи…

Фьодор отново се зае за работа. В крайна сметка изпод молива му се показа лице, което нямаше почти нищо общо с лицето, „изготвено“ под ръководството на Анисия Лукинична.

Миша предварително беше сигурен, че ще стане точно така. Анисия Лукинична беше виждала този мъж много пъти, но от онова време бяха минали години. А от шест години насам той не беше стъпвал в сградата. Когато го е видяла за последен път, тя е била към осемдесетгодишна и е съвсем естествено той да й, се е струвал, кажи-речи, голобрад момък, защото е бил с четиридесет години по-млад от нея, ако не и с повече. А другата съседка го бе видяла наскоро — остарял с шест години — и при нейната двайсет и пет годишна възраст навярно й се е сторил направо старец. Оттук идваха и различията както при възприемането на лицето му, така и при описанието на чертите. Така че явно нищо нямаше да излезе с тези две свидетелки.

Доценко благодари на младата жена и излезе на стълбищната площадка да се сбогува с Фьодор.

— Защо не дойдете у дома? — гостоприемно предложи художникът. — Да обърнем по чашка, а?

Миша нямаше желание да пие, времето навън беше горещо, пък и трябваше да се връща на работа, натрупали му се бяха много задачи. Но той твърдо спазваше заповедта да бъде в приятелски отношения със свидетелите. А с доброволните помощници — още повече. Разбира се, Фьодор едва ли ще му се обиди, ако не приеме поканата му да пийнат, но при следващата им среща не можеше да се очаква, че той ще бъде достатъчно отзивчив. А тази среща можеше да се наложи още утре. Доценко с благородна завист следеше работата на по-старите и опитните си колеги, които често повтаряха заветните думи: „Моят човек ми каза.“ Струваше му се, че те си имат „хора“ едва ли не на всяка улица, във всяко учреждение. А той засега не можеше да се похвали с такива връзки. Кой знае, може пък Фьодор да стане „негов човек“…

— По чашка ли? Отлична идея — весело отговори той. — Благодаря за поканата. Ще изтичам да купя нещо за мезе.

— Аз имам — оживи се художникът. — Няма нужда от нищо.

Качиха се два етажа по-горе. В апартамента, където го въведе Фьодор, живееха още пет семейства и дългият тесен коридор бе задръстен с всякаква покъщнина и багаж — от легени и кофи до велосипеди и ски.

— Мини оттук, но внимавай да не се оцапаш — предупреди художникът, — тая врата скоро я мазаха, още не е изсъхнала боята.

Стаята на Фьодор беше голяма и светла, с висок таван. Тук веднага се усещаше женско присъствие. Наскоро прани пердета, чисти прозорци, всички мебели избърсани от прах, кокетни бурканчета с крем, наредени на нощното шкафче до дивана.

— А жена ти няма ли да се сърди? — за всеки случай попита Миша. — Току-виж се върнала и ни заварила как пием по никое време и сме разхвърляли.

— Тя няма да си дойде — безгрижно отговори Фьодор. — Днес е цял ден и цяла нощ на работа, ще се прибере чак утре сутринта.

— Добре тогава.

Фьодор взе да сервира масата, наизвади различни мезета от хладилника в ъгъла, а през това време Доценко разглеждаше закачените по стените рисунки.

— Твои работи ли са?

— Ъхъ — измуча художникът. — Харесват ли ти?

— Да. Мислех си, че рисуваш само на улицата и веднага даваш портрета на клиента.

— Невинаги. Случва се някой да не се хареса и портретът остава у мен. Пък и често правя наброски ей така, да не изгубя форма.

— Кого рисуваш в такива случаи?

— Когото ми падне — съседи, познати, понякога само лица по памет. Знаеш, през зимата работата намалява, късно се съмва, рано се мръква, на никой не му се стои на студа, нито на мене, нито на клиентите. Тогава работя повече по издателствата. Разбира се, не в големите, там си имат щатни художници, вземам на парче — я обложка, я рекламен плакат. А за да не губя форма, налага се да рисувам всички наред. Моливният портрет има по-особена техника, при това той трябва да се нарисува бързо. Така че постоянно се упражнявам да определям онези черти на лицето, които са най-характерни и се долавят от пръв поглед, иначе клиентът ще каже, че не си прилича. Сядай, ченге, всичко е готово.

Миша приседна до масата, огледа със съмнение мезетата, приготвени от домакина, и вдигна чашата си за наздравица.

— За нашето запознанство — предложи той.

— Да, наздраве — кимна Фьодор.

Обърнаха на екс първата водка и си взеха шпроти направо от консервната кутия, а после и по резенче домат. Художникът веднага наля пак чашите.

— Къде си се разбързал? — възрази Доценко.

— Така трябва. Да не може и куршум да прелети между първата и втората — делово поясни Фьодор. — А сега за твоя успех. Защото без успех не можеш.

— Прав си — съгласи се Доценко и с ужас си помисли, че куршумът може и да не прелети, но с тоя темп те направо сами ще се застрелят и ще паднат мъртвопияни под масата. Куршума човек може и да избегне някак, но от проникващия в организма алкохол няма спасение.

Той стана и отиде да разгледа портретите на стената.

— Тази коя е? — посочи хубаво момиче с голи рамене.

— Приятелка на съквартиранта от съседната стая. Отдавна го заряза, но портретът й остана да виси тук. Красива е, нали? Исках да му го дам за спомен, ама той отказа. Да я махаш, вика, от очите ми тая мръсница.

— Аз пък бих го приел — засмя се Доценко. — Обичам всичките си приятелки, дори онези, които са ме напуснали. Те са ме зарязвали не защото са мръсници, а защото аз не съм достатъчно добър. Защо да ги упреквам?

Алкохолът, изпит на гладно, започна да му действа бързо и Миша искаше да удължи паузата, за да не стане по-лошо. Взе си от масата парче хляб и салам, след което се насочи към другата стена. Вниманието му бе привлечено от портрета на мъж, който му се стори смътно познат.

— А този кой е?

— Дявол го знае! Рисувал съм го просто така, трябва да е моя измислица.

— Прилича ми на някого…

— Може — сви рамене Фьодор, палейки цигара. — Хората си приличат, казвам ти го като художник. Всички разновидности на носове, устни и очи са около петнайсет, а очертанията на веждите — дори по-малко. Цялата работа е в тяхната комбинация. Например виждаш ли оная рисунка между прозорците? Това е мой приятел, навремето бачкахме заедно по оформлението на музеите. А сега иди се виж в огледалото.

Михаил погледна рисунката: лицето на нея действително много приличаше на неговото. После отново премести поглед към портрета, който го бе заинтригувал. Сигурен беше, че този мъж му прилича на някого.

— Кога си го рисувал?

— Не помня точно — махна с ръка Фьодор. — Наскоро беше. Откачи го от стената и виж отзад, там отбелязвам датите.

Доценко свали портрета и го обърна. Записаната дата го озадачи — 2 май, тоест една седмица преди убийството на Екатерина Венедиктовна. Било измислица, нищо подобно! Той бързо извади от куфарчето си портретите по описание, направени от Фьодор.

— Я виж — подаде му ги Миша. — Вгледай се внимателно.

Фьодор нареди рисунките на масата и взе да ги разглежда, после сложи до тях и портрета на „измисления“ мъж.

— Даа — проточи той, — има прилика. И какво излиза? С други думи, аз случайно съм си представил мъжа, който е ходил при убитата? Слушай, дали пък не съм някакъв екстрасенс, а?

— Никакъв екстрасенс не си. Просто си го видял и несъзнателно си запаметил физиономията му. А когато си го нарисувал за тренинг, си решил, че е твоя измислица. Е, някои неща може да си измислил, но характерното си запазил, защото наскоро си го виждал.

— Гледай ти — поклати глава художникът. — Да се чудиш и маеш!

— Слушай сега внимателно. Старата Лукинична каза, че устните са били пълни и сочни, а младата съседка твърдеше, че били по-тънки и сухи. Ти си ги нарисувал средни, но и при двата случая формата им остава една и съща. Значи ще смятаме, че сме определили устните. Да вземем носа. Бабата каза, че бил малко гърбав, а младата жена не спомена нищо за формата му. Следователно е видяла мъжа анфас, затова не е забелязала, че носът му е с лека гърбица. Мъжът на твоята рисунка е с гърбав нос. А тая бенка откъде се е взела? Ти ли я измисли, или той си я има?

— Абе отде да знам. Аз изобщо не го помня тоя човек. Може и да съм я измислил.

— Имаш ли някой познат с бенка на скулата?

— Чакай малко, трябва да си спомня.

Фьодор замислено изпи третата чаша с водка, вече не настояваше оперативникът да му прави компания.

— Имам. Петка Малахов. А защо питаш за него?

— Той изобщо не ми трябва — малко грубо отговори Доценко. — Можеш ли набързо да го нарисуваш? Приблизително, по памет.

След няколко минути на белия лист се появи лице с остри скули и бенка в горната част на лявата буза. Мъжът на портрета имаше точно такива скули и бенка на същото място.

— Излиза, че скулите на твоя „измислен“ мъж си заимствал от Малахов — заключи Михаил. — Значи неговите са други.

— Я гледай — отново се удиви Фьодор. — Вярно, че съм му лепнал скулите на Петка. А дори не съм забелязал. Имаш много набито око!

— Ти също — усмихна се Доценко. — Сега потърси трапчинката на брадата.

— Къде да я търся? — не разбра художникът.

— У твои приятели. Съседи. На кого още рисуваш портрети за тренинг?

Фьодор дълго се взираше в портрета, мъчейки се да си спомни от кого е заимствал трапчинката на брадата, но така и не можа да се сети.

— Добре, ще смятаме, че той си я има. А сега, Федя, приключвай с почерпката, трябва да поработим. Сядай да рисуваш нов портрет. Устните, носа и брадичката — като на твоя мъж, овала на лицето — според описанията на свидетелките. Ще можеш ли? И изобщо внимавай, ако видиш, че някои черти съвпадат и на трите рисунки, ще им отделиш особено внимание. Помъчи се да не добавяш нищо от себе си, няма нужда от твоите фантазии. Като свършиш тоя портрет, ще започнеш следващия.

— Кой следващ?

— Първо нарисувай тоя, после ще ти кажа какво ще правиш по-нататък. А за да не ти вися над главата, ще прескоча до някой магазин да ти купя две бутилки водка в знак на благодарност. Става ли?

— И още как — ободри се художникът.

Отначало перспективата да работи не го бе вдъхновила, разчиташе, че докато неговата приятелка е дежурна, ще използва времето много по-приятно — на чашка и ако извади късмет, ще бъде в компанията на още някого. Но обещаната аванта го накара да види ситуацията от друг ъгъл.

След половин час Доценко се върна с две бутилки хубава скъпа водка.

— Готов ли си?

— Да.

Фьодор му подаде новия портрет. Лицето на него беше някак неестествено и напрегнато, както обикновено се получава, когато човек рисува не по вдъхновение, а ученически старателно, при което комбинира едни черти с други, страхувайки се да не сбърка нещо. Мъжът на рисунката не изглеждаше от плът и кръв, приличаше по-скоро на робот. Михаил със задоволство отбеляза, че първият етап на експеримента беше минал успешно. Рисунката трябваше да излезе точно такава.

— Какво да правя по-нататък? — попита Фьодор, хвърляйки към бутилките алчен поглед.

— Първо ще пратиш тия картинки по дяволите и ще затвориш очи да си починеш за десетина минути, а после ще вземеш нов лист и ще нарисуваш мъжа по памет. Не някакъв киборг, какъвто се получи преди малко, а жив човек на петдесет години, с приятна, дори обаятелна физиономия. Разбра ли? Ако успееш, ще те оставя да си пиеш водката на воля.

След един час Миша Доценко излезе от жилището на Фьодор, отнасяйки в куфарчето си пет рисунки, които нямаха почти нищо общо. Той обаче беше сигурен, че поне на две от тях е изобразен мъжът, посетил Екатерина Венедиктовна няколко дни преди трагичната й смърт. Да знаеше само на коя по-точно.

В неделя към един и половина следобед Олег Жестеров се качи с асансьора до апартамента на Ира Терехина и позвъни. Преди това бе ходил на битака да се увери, че девойката е заета. Известно време я наблюдава отдалече как, дърпайки след себе си пазарската чанта на колелца, снове по тесните пътеки между сергиите и весело подвиква:

— Цигари! Минерална вода, плодови сокове, „Спрайт“, „Доктор Пепър“, кола!

— Топли закуски! Хамбургери, чийзбургери, пресни пирожки с месо, шишчета с гарнитура!

— Италиански салати с раци, скариди, шунка!

— Горещи напитки, чай, кафе, капучино!

На битака беше оживено и шумно, в неделя имаше много купувачи, дори от провинцията, които искаха с едно идване да решат всички проблеми с гардероба си и цял ден обикаляха от сергия на сергия, като, разбира се, също ожадняваха и огладняваха. След като се увери, че Ира няма да си тръгне скоро, Олег се качи на фолксвагена и потегли към дома й. И ето сега стоеше пред вратата на апартамента и напрегнато се ослушваше в едва доловимите шумове. Сградата беше стара и масивна, с тухлени стени и отлична звукоизолация, а не като днешните панелни кашони, в които като кихнеш на първия етаж, стъклата по горните започват да дрънчат. Дали ще му отворят? И ако му отворят, кой ли ще излезе? Иляс, който според оперативната информация вече се е върнал от пътуването? Или намусеният му съсед Георгий Сергеевич, който едва си отваря устата и от него ще има малка полза? Идеалният вариант ще бъде, ако е случил сбирка на Илясовите приятелчета, да се престори на смутен и да им каже, че има уговорка с Ира… А защо пък не? Така ще направи, има възможност. Ирка винаги работи по едно и също време и може да се върне преди пет само ако битакът се затвори неочаквано, а той е наблизо, всеки момент може да прескочи дотам с колата и да провери дали всичко е наред. Но пазарът си работи, не са го взривили с бомба, продавачите не си прибират още партакешите, — значи хазайката на жилището няма да си дойде скоро. Пък и съдейки от думите на Ира, „казанците“ не се притесняваха от нея и се събираха, когато си решат, било денем, било нощем. Ако ги смущава нещо, това ще да е само другият квартирант, как му беше името — Георгий Сергеевич. Но пак съдейки от думите на Ира, те и с него не се съобразяват кой знае колко. Бил кротък и спокоен човек, в нищо не се бъркал. Обаче доста време не отварят. Може пък наистина да няма никой?

Накрая се чуха бързи и енергични стъпки.

— Момент! — високо каза мъжки глас. — Сега ще отворя!

След миг вратата се отвори и на прага се появи среден на ръст набит мъж в къса тъмна хавлия. Косата му беше мокра и Олег разбра, че квартирантът е бил в банята. Затова всъщност толкова време никой не отвори.

— Моля за извинение — смутено започна Жестеров. — Търся Ира. Вкъщи ли е?

— Заповядайте — приветливо каза мъжът и го пропусна да влезе.

Очевидно това не беше Иляс, а Георгий Сергеевич. „Какво да се прави, помисли си Олег, не извадих късмет, ще трябва да се задоволя с него.“

— Ирочка я няма, на работа е. Но ако ви трябва спешно, ще ви обясня къде да я намерите, наблизо е.

— Всъщност… — Олег смутено се запъна. — Най-важното вече разбрах. Щом е на работа, значи всичко е наред.

— Какво имате предвид? — строго попита квартирантът. — Кое е наред?

— Виждате ли, снощи вечеряхме заедно… Стори ми се, че тя не е свикнала с храната, която ядохме. Но си дадох сметка за това чак когато се прибрах вкъщи. За бога, не си мислете, че се бъркам в чужди работи, но останах с впечатлението, че Ира гладува, и ако наистина е така, след вечерята би могло да й прилошее. Често има такива случаи. Затова дойдох да разбера дали всичко е наред. Вие баща й ли сте?

— Не, млади момко, бащата на Ира е отдавна умрял. Аз съм й квартирант. И ако не бързате много, бих искал да си поприказвам с вас.

— Да, разбира се — отговори Олег с престорено нехайство, скривайки с усилие радостта си.

Имаше защо да се радва. Всъщност не той се натрапваше на този човек, а инициативата за разговора си беше лично негова.

— Да влезем тогава в моята стая, там ще ни бъде по-удобно.

Да, в сравнение със стаичката, която Ира бе оставила за себе си, стаята на Георгий Сергеевич приличаше на царски покои. Очевидно най-голямата в апартамента, към двайсет и пет квадрата, с мека мебел, красив лампион в единия ъгъл, цветен телевизор и три прозореца с изглед към парка. Не стая, а мечта.

— Казвам се Георгий Сергеевич — представи се квартирантът, след като настани госта на един фотьойл и седна на дивана до него. — А вие?

— Олег. Или Алик, както ви е по-удобно.

— Отдавна ли познавате Ира?

— И да, и не — усмихна се Олег. — От два месеца вече я наблюдавам, но се осмелих да я заприказвам едва преди няколко дни.

— Какво ще рече „наблюдавам“? — намръщи се квартирантът. — Да не сте я следили?

— Но моля ви се! — весело се разсмя Олег и вътрешно леко потрепна от неприятна изненада. Кроткият безличен квартирант се оказа доста прозорлив. — Видях Ира в ресторанта, където работи. Тя привлече вниманието ми, защото удивително прилича на моята майка. И започнах да ходя там нарочно, за да я виждам. Това е всичко.

— Впрочем вие с какво се занимавате, момко? Какво работите?

— Охрана съм в една частна фирма. Телохранител. Навярно това занимание не ви изглежда достойно? — усмихна се Жестеров.

— Чуйте ме, Олег — тъжно каза Георгий Сергеевич. — По принцип не съм склонен да давам оценка на хората и да им чета морал. Не е в характера ми. Аз съм най-обикновен счетоводител и не знам какво точно значи охрана в частна фирма. Просто нямам представа дали това е хубаво или лошо. Децата ми вече пораснаха и аз разбирам само, че нищо не разбирам в живота, който настъпи сега. Не разбирам децата си, не разбирам думите, които употребяват при разговорите със своите приятели по телефона, не разбирам квартирантите на Ирочка — всички тия Шамиловци и Илясовци. Това е някакъв друг, извънземен живот, към който очевидно не мога да се приспособя. Но дори в този извънземен живот има неща, които запазват своя смисъл и стойност и аз искам да го знаете. Не бива да огорчавате Ира. Разбрахте ли ме, Олег? По-добре отсега си преценете дали ще съумеете да не я направите нещастна. И ако не сте сигурен в себе си, аз ще затворя вратата след вас и вие никога вече няма да дойдете при Ира.

Жестеров внимателно го погледна.

— Не ви разбирам — спокойно каза той. — За какво говорите? Защо непременно трябва да я правя нещастна? Да не ви се е оплакала от мен? Да не съм я оскърбил с нещо? Бъдете така добър да се изясните, Георгий Сергеевич.

— Не се гневете, млади момко, изслушайте ме спокойно. Не знам дали Ира ви е разказала историята на своя живот. Ако ви е разказала, би трябвало да сте наясно. Ако ли не — просто повярвайте на думите ми: тя живее много трудно. Дори представа си нямате колко трудно. Да, правилно сте забелязали, тя гладува. Спи по четири часа на денонощие, дори по-малко, пие гол чай без захар с черен хляб, намазан с отвратителен евтин маргарин. Тя е много болна, но очевидно не си дава сметка за това. Обърнахте внимание на лицето й, нали? Повярвайте, това не е от добро здраве. Облича се зле, защото пести всяка рубла. Но е гордо момиче и никога нищо не приема, макар че, Бог ми е свидетел, аз постоянно се мъча да я понахраня, да й дам нещо по-питателно и прясно. Не съм й никакъв, само един случаен, чужд човек. А когато бившата ми съпруга реши въпроса с размяната на жилищата, аз ще си отида. Сега обаче искам да ви предупредя: ако забележа, докато съм тук, че Ира страда заради вас, ще взема сериозни мерки.

— Интересно какви? — насмешливо попита Жестеров.

Този мъж му харесваше. С разговора, който поведе, му даваше възможност да получи част от необходимата информация, трябваше само незабелязано да го насочи към другия квартирант, сиреч към „казанците“.

— А знаете ли кой още живее в този апартамент? — отговори на въпроса с въпрос Георгий Сергеевич.

— Нямам представа. Кой?

— Едни абсолютно криминални типове. Навярно Ирочка не знае това, защото почти не се свърта у дома, но аз виждам и чувам много неща, особено вечер, когато тя е на работа в „Глория“. До този момент обаче нашата млада хазайка е неприкосновена личност за тях, защото никога не им е давала повод да си мислят нещо лошо за нея. С една дума, разбирате какво искам да кажа. И те са хора, и те имат сърце, и колкото и странно да изглежда, съзнават кое е хубаво и кое — лошо. Ето защо, ако вие направите Ира нещастна, ще се наложи да си имате работа не с мен, а с тях. Какво съм аз? Един застаряващ и не особено здрав самотник, нищо и никакъв счетоводител, няма защо да се боите от мен. Но всичките тези типове като разните му там Шамил, Тофик, Рафик и Иляс са същински зверове, уверявам ви. И ще ви прегризат гърлото заради своята хазайка.

Такаа, появиха се вече Тофик и Рафик. Чудесно. Шамил и Иляс са квартирантите — бившият и настоящият. Тофик е по всяка вероятност Мамедов или още Катила. А Рафик кой е? Изглежда, е нова птица. В материалите за бандата на неуловимия Аякс засега не фигурира Рафик. Трябва да се поразпита Георгий Сергеевич.

— Господи, колко са много! — комично вдигна ръце Олег. — И всичките ли живеят тук?

— Не, тук живее само Иляс. Другите са му приятели, но идват почти през ден. Нещо носят и отнасят, предават си някакви книжа. С една дума, подозрителни типове. Не мисля, че би ви харесало да си имате работа с тях.

— Добре, Георгий Сергеевич, разбрах ви и бих искал от своя страна да ви уверя, че нямам намерение да правя на Ира нищо лошо. Напротив, дори ще ви поискам съвет.

— Съвет ли? — изненада се квартирантът. — За какво?

— Как да помогна на Ира, без да засегна нейната гордост и честолюбие. Вече имах възможност да забележа, че при всяко предложение за помощ тя настръхва и дори се отнася враждебно. Но вие я познавате по-добре и със сигурност ще можете да ми подскажете как и под каква форма бих могъл да направя за нея нещо хубаво и полезно.

— Наистина ли искате да й помогнете? — недоверчиво попита Георгий Сергеевич.

— Разбира се. Всъщност не съм много богат, но все пак разполагам с известни средства и ако вие ми подскажете…

— Купете й дрехи. Сам виждате с какви вехтории се облича. А е само на двайсет години, и на нея й се иска да изглежда не по-зле от другите момичета.

— Може би е по-добре да й давам пари за храна, нали казахте, че гладува?

— Ще е безполезно. Ако й давате пари на ръка, тя веднага ще хукне да купува нещо за сестрите и брат си.

— Тогава да й нося продукти?

— Забравяте, Олег, че Ира е отвикнала от хубавата и обилна храна. Ако от младежка лакомия започне да яде всичко, което й донесете, може наистина да стигне до болница. Очевидно тя има нарушена обмяна, сериозна и нелечима.

— Не мога да си обясня откъде намира сили да работи толкова? Отдавна е трябвало да легне болна от недохранване и изтощение.

— А силата на духа? А волята и устремът към целта? Подценявате Ирочка. Тя е наистина удивително същество. Има желязна воля за победа и тази воля й дава сили, крепи я да не грохне окончателно. Пак ви казвам, Олег, единственото, което можете да направите за нея и което ще й бъде полезно, е да й купите хубави дрехи. Най-важното — нещо топло, защото през зимата тя мръзне. Хубави обувки, топли и да не пропускат вода. Повярвайте ми, това ще бъде най-добре. Но още веднъж ви предупреждавам, ако смятате да я покровителствате два-три дни, след което да изчезнете, по-добре изчезнете още сега. Искам да погледнете трезво на нещата, млади момко, добре да осъзнаете тази ситуация. Откакто живея тук, Ира никога не е водила мъж в дома си. Предполагам, че и на друго място не се е срещала, защото при този начин на живот тя няма нито сили, нито време, нито възможности. Ако сега вие просто й подадете ръка и я приласкаете, тя тутакси ще се привърже към вас, ще се влюби. И ще бъде щастлива. А вие? Имате ли нужда от това? Нали не бихте започнали да ме уверявате, че тя е хубавицата, за която сте мечтали цял живот? Ира е грозничка, бедна и болна, трябва да се грижи за четирима инвалиди, които още години наред ще висят на врата й като воденични камъни, колкото и чудовищно да ви звучи това. Тя е безкрайно почтена и честна, но същевременно — необразована и груба, зле възпитана, има тежък характер. Всичко това много бързо ще ви омръзне. А после? Ще разбиете сърцето й. И, разбира се, моите чудесни съседи ще намерят начин да ви издирят, за да ви обяснят, че не е хубаво да се прави така. А те са темпераментни, с добре развито чувство за женска и мъжка чест, затова подозирам, че техните обяснения ще ви успокоят навеки. И кой ще спечели от това? Ира? Вие? Не. Затова още веднъж настоятелно ви моля, Олег, не предприемайте необмислена стъпка, докато все още имате място за отстъпление. Надявам се все още можете да го направите?

Той втренчено погледна Олег в очите, при което младежът се почувства неудобно.

— Естествено — промърмори той. — Ще помисля над думите ви.

— Да предам ли на Ира, че сте идвали? Или няма нужда?

— Недейте. Нали ви обещах, че ще си помисля.

— Много добре — усмихна се Георгий Сергеевич. — Радвам се, че намерихме общ език и вие ме разбрахте. Ще ви изпратя.

Интересен чешит е този Георгий Сергеевич. Как само се нахвърли да защитава хазайката си! Да се смееш ли, да плачеш ли. Но Олег Жестеров беше много доволен от тази среща. Първо, легализира появата си в дома на Ира Терехина. Второ, узна, че в бандата на „казанците“ има нова птица, някой си Рафик, с когото трябва незабавно да се заеме. И трето, Георгий Сергеевич му даде повод да се запознае с Иляс. Съвсем невинен повод, без никакъв риск и лесен за проверка. Да отиде при Иляс и да го попита:

— Знаеш ли, ние с твойта хазайка малко… Сещаш се… А оня образ, вашият съсед, като взе да ми се ежи, сиреч, ако нещо сгафя, щял да ви накара — теб и твоите приятели — да се разправяте с мене. Дай да се разберем отсега по мъжки, че после да не стават сакатлъци.

Няма как да го хване в лъжа. Георгий Сергеевич винаги може да потвърди, че е разговарял с него именно за това. И Ира ще потвърди, че я ухажва. Ако подхване тоя разговор с нужната тактика, максимум след два часа с Иляс ще си станат авери. А това ще му осигури достъп до разните му там Тофиковци и Рафиковци.

Понеделникът му беше плътно зает с разни научни и служебни мероприятия, така че трябваше да отложи идването на Вера за вечерта. На няколко пъти през деня тя му се обади в кабинета капризно да го пита може ли вече да идва. Лошото бе, че процедурата трябваше да се извършва само на гладен стомах, затова обикновено той се стараеше да приема Вера през първата половина на деня, за да не я мъчи с глад. Но днес това беше невъзможно. Имаше настина почти двучасов интервал между съвещанията и заседанията, но през това време лабораторията беше заета.

Към седем часа в кабинета му надникна техникът.

— Валерий Василиевич, отивам да изключа апарата или вие ще работите с него?

— Изключи го — кимна той, без да вдига глава. — Само ми остави ключовете, утре сутринта ще идвам рано.

След десетина минути техникът донесе ключовете от лабораторията, сбогува се и си тръгна. Той изчака известно време, след което извади от огнеупорната каса контейнера и го отнесе в лабораторията. Включи отново апарата и сложи контейнера в една специална ниша. Пазеше се някой да не узнае, че приема пациенти в извънработно време, защото ръководството не гледаше на това с добро око.

Вера нахълта в кабинета му с разкривено от ярост лице.

— Може ли най-сетне да започваме? — почти изкрещя тя. — Ще припадна от глад!

— Не викай, ако обичаш — спокойно я парира той. — Предлагах ти да отложим прегледа за утре сутринта. Аз, мила моя, съм тук на работа, а не на гости у баба ми, затова невинаги мога да разполагам с времето си.

— Ама как за утре сутринта?! — възмути се Вера. — Ти лично си ми казвал, че всички лекарски предписания трябва да се изпълняват стриктно и навреме. Щом като трябва да е днес, значи ще дойда днес. Ами ако ме е хванала някаква болест и почне да се развива? Днес ще я откриеш, ама утре ще е вече късно. Така че не съм съгласна, да ме прощаваш. Да вървим по-скоро в лабораторията, че най-после да хапна нещо — вече ми призлява.

— Верочка — меко каза той, — оценявам твоето отношение към препоръките ми, но всяко нещо трябва да бъде с мярка. Аз те преглеждам най-редовно и засега, уверявам те, няма никакви основания за безпокойство.

Вече бяха в лабораторията и Вера припряно се събличаше, преди да легне на количката, която автоматично я вкарваше в камерата.

— Да, ама аз съм чувала, че има болести, дето се развиват… как беше… а, сетих се — ураганно. За няколко часа. Представи си, че ме е хванало нещо такова? Днес ще го забележиш и ще вземеш мерки, а утре вероятно нищо няма да може да се направи.

— Успокой се, ако обичаш! — Започваше да се дразни от глупостта й. — Ако те хване болест с ураганно развитие, това може да се случи с еднакъв успех и на другия ден след прегледа. Каква е тая паника! Хайде, лягай на количката.

Тя наистина ще е побъркана майка, мислеше си той, докато по навик се преобличаше, после спусна защитния екран и включи апарата. Впрочем това не е лошо, значи ще отгледа хубаво дете.

Когато се върна в кабинета, Вера незабавно бръкна в чантата си, откъдето извади сандвич със сирене и голяма червена ябълка, след което с наслада заби едрите си бели зъби в сочния плод.

— Слушай, зайо, искам да ти кажа нещо, само че не се плаши.

— И от какво трябва да се плаша? — погледна я той с недоумение, като спря да пише в дневника си.

— Олег, мъжът ми, те моли да прегледаш някаква негова позната, младо момиче. Ще я приемеш ли?

— Ти да не си полудяла? — изсъска той, като хвърли химикалката настрана и затвори дневника си. — Как така ще ме моли мъжът ти? Да не би той да знае за нас?

— Я не психясвай — спокойно отбеляза Вера, дъвчейки с апетит поредния залък от сандвича си. — Той прекрасно знае, че аз ходя на контролни прегледи, и то не при кой да е лекар, а при най-добрия, при когото се лекуват всички елитни московски дами. Да не мислиш, че и това трябваше да скрия от него? Напротив, аз по всякакъв начин подчертавам, че е много трудно човек да се добере до тебе, че рядко приемаш нови пациенти, затова аз трябва да идвам в определения от тебе час, независимо дали е удобен за мен или за съпруга ми, иначе ще ме задраскаш от дневника за своите пациенти. Ти си ужасно зает човек и щом като си ми записал час за осем или девет вечерта, аз трябва безропотно да идвам. Мислиш ли, че ми е много лесно да се откача вечер и да тичам при тебе на срещи?

— Убедена ли си, че мъжът ти не знае нищо за нас? — попита той малко по-спокойно.

— Абсолютно. Олег е сигурен, че детето е от него.

— Ами ако това е някакъв хитър ход? — отново се разтревожи той.

— Ход ли? Какви ги измисляш?

— Представи си, че нещо се е усъмнил или ни е видял заедно, а сега си търси повод да се запознае със съперника си?

— Ох, ще ме скъсаш! — разсмя се Вера. — Да търси повод, как ли пък не. При най-малкото подозрение ти на секундата изчезваш. В неговата фирма пипат здраво, също като при Сталин. Може в цяла Русия да тече перестройка, но те не са Русия, а отделна държава, нещо като Ватикана в Рим. И при тях не важат никакви перестройки, можеш да ми вярваш.

— А това момиче какво е? Да не му е нещо роднина?

— Не. Просто позната.

— Верочка, направо ти се чудя. — Той дотолкова се бе овладял, че дори успя да се усмихне. — Какви „просто познати“ може да има един женен мъж, който след три месеца ще става баща? Май е започнал да ти кръшка, а?

— Глупости — отсече тя, делово загърна огризката от ябълката в салфетката от сандвича и я прибра в чантата си. — Наистина, защо не я прегледаш, какво ти коства? Олег каза, че била много нещастно момиче, съвсем бедно и работела като чистачка. Не знам откъде я познава, но точно с нея няма да ми изневери.

— И защо си толкова сигурна?

— Защото цялото й лице е в пъпки, страшна е за гледане.

— Така ли? Ти да не си я виждала?

— Не, Олег ми каза. Нали ще я приемеш, а?

— Не мога да разбера, Вера, защо толкова настояваш за тоя преглед. Аз например нямам никакво желание да се срещам с мъжа ти. И не ме е срам да ти призная, че се страхувам от тази среща. Но ми е интересно ти защо не се притесняваш от нея? Или ти прави особено удоволствие да събереш на едно място съпруга и любовника си? Знам, че за много жени е присъщо да си създават подобни вълнуващи усещания. Аз обаче не съм жена, мила моя, и нямам склонност към такива вълнения. Кажи на твоя Олег, че съм отказал, защото съм много зает.

Вера скочи от стола и се премести на коленете му. Вкара пръсти в косата на тила му и разрошвайки я, започна с другата ръка да го гали по бузата.

— Глупчо, нищо не разбираш — тихичко загука тя. — Напротив, ще бъде много хубаво да се запознаете. Първо, той ще се увери, че излизам така често, защото наистина ходя при лекар, а не при любовник. Второ, ще те знае по физиономия като моя лекар и ако някой случайно ни забележи някъде заедно и му каже, аз с чиста съвест ще обясня, че съм била с тебе. Нали няма нищо осъдително в това една жена да срещне на улицата или в метрото своя лекар, за да вземе например рецепта от него? Съвсем нормално е. Пък и не забравяй, че пациентите често влизат в делови отношения със своите лекари. От благодарност започват да им вършат какви ли не услуги, така че срещата може и да не е във връзка с някаква болест. А и по телефона ще мога спокойно да си приказвам с тебе. Всичко става легално и открито, ще бъде чудесно. Помисли сам, двамата се познаваме по-малко от година, а направо се изтормозихме с това постоянно криене. Надявам се и през следващите години да не се разделим, защото ще си имаме бебе. Нима ти смяташ да се мъчим така цял живот? Официално ще станеш наш домашен лекар, на мен и на детето, и ще имаш право да ни посещаваш по всяко време без измислени и глупави обяснения.

— Е, добре де — взе да се предава той, — да допуснем, че я приема. Но нали каза, че работи като чистачка, а моите услуги струват скъпо, знаеш го много добре. Или мъжът ти разчита да я лекувам безплатно заради нашето познанство?

— За това не се тревожи. Всичко ще ти бъде платено.

— Аа, така няма да стане, миличка. Знаеш, че съм много предпазлив с моите пациенти и избягвам да се свързвам с разни подозрителни лица. Каква ще е тая млада чистачка, която има зад гърба си платежоспособни благодетели, а? Тая работа не ми харесва. Не желая хора, свързани с мафията, да прекрачват прага на моя кабинет.

— Ох, но тя няма нищо общо с мафията! — с досада възкликна Вера. — Тя е просто едно нещастно момиче, роднина на някакъв колега на мъжа ми. А заплатите в тая фирма са доста добри, така че лечението ще ти бъде заплатено. Е, приемаш ли я?

— Добре — въздъхна той. — Нека дойде.

— Кога да кажа на Олег да я доведе?

— Чакай да проверя как съм с времето.

Той меко отстрани Вера и прелисти календара, където записваше по часове всичките си служебни ангажименти, срещи, консултации, прегледи на пациенти.

— Значи в петък, в дванайсет и трийсет. Но го предупреди да не закъсняват, защото в един часа имам консилиум и ще бъда принуден да изляза дори ако току-що съм започнал прегледа на това момиче. Може да дойдат и по-рано, в краен случай ще поизчакат в коридора.

— Благодаря ти, зайо.

Вера страстно го целуна по устата и побърза да си тръгне.

Вратата след нея отдавна се затвори, а той продължаваше да седи неподвижно, вперил невиждащи очи в една точка от пространството. По някое време се сепна от остра болка в дланта. Когато погледна с недоумение към ръцете си, разбра, че е счупил молива, който въртеше между пръстите си, и сега острите краища на конвулсивно стисканото парче се бяха забили в дланта му. А дори не беше забелязал кога е счупил молива.