Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 12

Трети ден вече утрините за Наташа бяха коренно различни от тези през шестте години, прекарани в болницата. Нямаше я лекарската визитация, а преди това — обичайната блудкава закуска от рядък грис и чай. Трети ден поред тя се събуждаше в просторното помещение, наподобяващо болнична стая, изяждаше закуската, която й донасяха, а след това започваха заниманията. Яденето й харесваше, но имаше някакъв особен, необикновен вкус. Наташа дори не знаеше как се нарича онова, с което я хранеха.

Последното, което си спомняше от предишния живот, беше разходката из болничния парк с Михаил Александрович, новия лекар. Двамата придружаваха някакъв много смешен дебел чичко до административната сграда, защото ужасно бързаше и се боеше, че ще обърка пътя. А после изведнъж започна този живот, и той й харесваше много повече от онзи. Ако нямаше едно но. Сестра й Ира. Сигурно се е побъркала от тревога къде е тя. А и хлапетата сигурно са се затъжили за нея. Иначе този живот напълно я задоволяваше.

Първия път Наташа се свести в някаква кола и разбра, че лежи в количката си. Мъжът, който седеше до нея, веднага забеляза, че е отворила очи, каза й нещо мило и успокоително и бързо й направи инжекция, след което тя отново се унесе. За втори път дойде на себе си в самолета. До нея седеше същият мъж и веднага извади спринцовката. А после непрекъснато виждаше наоколо си тази стая и учтивите мълчаливи хора, които я обслужваха. Кой знае защо, никой от тях не й проговаряше. Приказваха й само двама души — мъжът, който беше с нея в колата и самолета, и Мирон. Но онова, което й казваха, съвсем не задоволяваше седемнайсетгодишната Наташа Терехина.

— Сега всичко зависи само от теб, момиче. Покажи ни на какво си способна и ние обещаваме да ти осигурим най-хубавия живот, който изобщо е възможен при твоето състояние.

— Трябва да ви покажа на какво съм способна ли? Но аз съм инвалид.

— Ти си вундеркинд, макар че едва ли някой го съзнава. Хората в болницата просто не можеха да оценят твоите способности. Не мога и не искам да ти обяснявам с подробности, но колкото по-добре се представиш, толкова по-хубав ще бъде по-нататъшният ти живот. Запомни това.

— Вие сте ме отвлекли? — попита тя тогава, още първия ден.

— Много естествено. Но защо са тия груби думи, Наташенка? Казано по друг начин, ние те отведохме и настанихме в по-комфортни условия, каквито заслужава необикновената ти главица. Но за едно си права: никого не сме уведомявали, нито пък сме искали разрешение.

— Защо ме отвлякохте? Искате да вземете откуп ли?

— Ама моля ти се! — избухна в смях мъжът. Наташа вече знаеше, че името му е Василий. — За какъв откуп говориш? Какво можем да вземем от сестра ти? Старата метла или лопатата?

— Но няма ли да ме търсят? — обърка се Наташа.

— Това също зависи само от теб. Както решиш, така ще стане. Сега наистина те търсят, но може всеки момент да престанат, стига ти да пожелаеш това. Впрочем за мен няма никакво значение. Нека те търсят. Така или иначе тук никой няма да те открие.

— Къде съм сега? — едва чуто попита тя. — Къде сте ме докарали?

— Ех, и ти — въздъхна Василий, — а ми бяха казали, че си толкова умно момиче. Има ли смисъл да задаваш въпроси, на които няма да получиш отговор? Няма, разбира се — сам направи той заключението. — Значи изобщо не бива да питаш. Помисли си и реши кое предпочиташ: да те търсят или не. Веднага те предупреждавам, че това няма да промени нещата. Няма да те намерят. Но можем да направим поне така, че сестра ти да не се тревожи и да не си въобразява разни страхотии. А и ти се безпокоиш за нея, нали?

Наташа мълчаливо кимна. Засега не се боеше от нищо, защото не можеше да си представи защо, с каква цел някой би й причинил зло. Тоя Василий току-що сам каза, че от Ира няма какво да се вземе освен старата метла, значи не става дума за откуп, за пари, сиреч никой няма да я убие или да й реже пръстите и ушите, за да ги изпраща като заплахи на сестра й. От разговорите в болницата, от телевизионните филми и книгите, тя знаеше, че понякога крадат момичета, за да ги продават на публични домове в чужбина, но тя не ставаше за тая работа. Няма да я убият и заради някой орган за трансплантация, защото, буквално казано, в тялото й няма едно здраво място. С други думи, след като премисли всички евентуални причини да й навредят или да я убият, седемнайсетгодишната Наташа Терехина стигна до извода, че не я заплашва кой знае какво. След шестте години, прекарани в една и съща болница, тази промяна на обстановката й се струваше дори интересна. Някакво приключение в безнадеждния й живот на инвалид, окован в корсет. Все пак имаше две неща, за които се безпокоеше. Преди всичко за Ира. Как ли е тя сега? Сигурно се побърква от тревога. И второ: какво ще стане със самата нея, ако й се наложи медицинска помощ? При всеки пристъп на силни болки или поредната сърдечна криза в болницата всички лекари и сестри знаеха какви лекарства може и трябва да й се дават и кои са категорично забранени. А тук? Знае ли го някой? Дали няма още от първото лекарство, което й дадат, да получи алергичен шок, да се подуе и задуши?

Ето защо първото решение, което взе Наташа след отвличането си, беше да не приема никакви лекарства. Каквото и да й струва това. Ще търпи всякакви болки. През последните шест години беше разбрала, че нито една болка, дори най-нетърпимата, не трае безконечно. Рано или късно всяка болка спира, просто трябва да се изтърпи. Наистина има опасност сърцето й да не издържи. Но тя трябва да се стегне и да устоява на всичко, защото оттук нататък от това ще зависи животът й.

Още първия ден човекът на име Василий доведе при Наташа някаква слаба и мургава черноока жена.

— Това е Надя. Тя ще се грижи за тебе. Надя е медицинска сестра, така че всичко ще бъде наред.

Наташа веднага не хареса сестрата. Заради онзи поглед, с който черната Надя огледа нея и леглото й. В него имаше нещо, което накара момичето да настръхне. Презрение, неприязън или още нещо…

Всъщност Наташа нямаше причини да се оплаква от Надя, тя действително се оказа опитна медицинска сестра и вършеше всичко бързо и сръчно, но същевременно от плътно стиснатите й устни и от пронизващите й черни очи се излъчваше такава злоба, че момичето потръпваше от ужас. Веднъж то се опита да я заприказва, да я предразположи или може би поне да разбере защо се държи така, но този опит излезе безуспешен. Надя промърмори нещо неясно, във всеки случай Наташа нищо не й разбра.

— Шчо за питаня… Заборонено…

Колко странно говори, помисли си девойката. Май не е на руски? Но къде са ме докарали?

Към края на първия ден Василий доведе в стаята й млад мъж. Когато го видя, девойката усети, че й прималява. Това беше той, прекрасният принц от сънищата й. Строен, чернокос, тъмноок, с тънички мустаци над волевите устни — тъкмо такъв си бе представяла мъжа, когото ще обича цял живот безнадеждно, защото е саката и не й е съдено да се събере с него. Идването му така потресе Наташа, че отначало тя не разбра какво й казва Василий.

— Запознайте се, Наташенка. Това е Мирон. Той ще се занимава с теб по математика.

— Здравей, Наташа — поздрави Мирон с мек и приятен глас, който й прозвуча като най-красивата музика на света.

Тя дори не намери сили да отговори на поздрава му, само мълчаливо кимна и смутено облиза устни.

— Сега е моментът да ти обясня какво е положението — продължи междувременно Василий. — Както вече казах, ти си вундеркинд с необикновени способности в математиката. Има едни хора, които проявяват сериозен интерес към възможността при тях да работи талантлив математик. След известно време ще дойде техен представител, който ще прецени твоите способности и възможности, и ако резултатите от тестовете го задоволят, животът ти коренно ще се промени. Ще живееш в чудесни условия и ще получаваш много пари. Дори ще можеш да помагаш на кака си. Съществува обаче една допълнителна подробност. Тези хора знаят, че си много болна, и затова биха искали да се уверят, че ще можеш да работиш за тях достатъчно дълго и да им бъдеш полезна. Колкото и грозно да звучи това, но те не биха желали да плащат толкова много пари за един великолепен мозък, който няма да преживее дори три месеца. Ето защо, преди да бъдеш изпитана по математика, ще бъдеш подложена на основен преглед от лекар, изпратен от същите хора, който ще даде заключението си за твоето здравословно състояние. Той ще ти направи цялостни лабораторни изследвания. Това не бива да те смущава, просто прави всичко, което ти каже. Разбра ли ме?

— Не. — Вече се бе съвзела от дълбокото си вълнение. И за нищо на света не искаше да се покаже пред този красив младеж като покорна овчица, на която всеки може да заповядва, използвайки нейната беззащитност.

— И какво точно не разбра? — с търпелива снизходителност попита Василий.

— Ами ако не искам? Аз не желая да ме купуват някакви си чужди хора, да живея тук, да ме изследва някакъв си лекар. Искам да си отида вкъщи.

Василий тежко въздъхна и приседна в креслото, сложено в единия ъгъл на стаята.

— Къде искаш значи? Вкъщи? — уморено попита той. — А къде е твоят дом? Оная ужасна болница, в която бельото се сменя веднъж седмично, а не всеки ден, където те хранят дявол знае с какво, където не виждаш външния свят и нямаш никакви перспективи в живота? Ти си вече голямо момиче, няма как да не съзнаваш цялата абсурдност на онова, което казваш. Тежиш на нещастната си сестра като воденичен камък на шията. Ти, пък и другите двама — Олга и Павел. Плюс майка ви. Да не смяташ, че на Ира й е лесно да се оправя с вас. Някога замисляла ли си се над въпроса какъв живот води тя, за да ви носи два пъти в седмицата плодове, продукти, дрехи и книги? Имаш ли поне някаква представа откъде идват парите за всичко това? Или може би си въобразяваш, че струва евтино и го взема даром? Нищо подобно. Сестра ти блъска от тъмно до тъмно на най-черната работа, която можеш да си представиш. И аз ти казвам, че пред теб се открива възможност да облекчиш живота й. Тя вече няма да те издържа, нещо повече, ти ще можеш да й помагаш с пари. А какъв е твоят отговор на предложението ми? Нима искаш всички, включително и сестра ти, да те сметнат за неблагодарница?

Наташа сведе очи. Всъщност никога не се беше замисляла над всичко това. Струваше й се съвсем естествено, че Ира идва два пъти седмично с пълни чанти и носи всички книги и учебници, които й заръча. Лицето й пламна от срам. Василий има право, тя е вече голяма и не бива да бъде в тежест на горката Ирка. Нима е някаква хлапачка? Не, в присъствието на този приказен черноок принц Наташа Терехина за нищо на света не би желала да изглежда малка и глупава.

— Ще правя всичко, което трябва — тихо измънка тя, без да вдига очи.

— Браво, точно така — оживи се Василий. — Тогава аз да тръгвам, пък Мирон ще остане при теб. Днес ще проведете първото си занимание. А, да, нали помниш, че когато — той се запъна, за да намери подходящата дума, — когато те взехме от болницата, ти държеше някаква книга? Не се тревожи за нея, не е загубена. Утре ще ти я върнат.

И таз добра, беше го забравила след всички приключения. А така му трепереше на тоя учебник от Голдман. Ира обиколи цяла Москва, но така и не го намери, защото е издаден много отдавна, сега го няма дори при букинистите. Мечтания учебник й донесе оная жена от милицията, дето идва в отделението, когато убиха сестра Аля. От този момент нататък Наташа не се разделяше с него. Вземаше го със себе си дори на разходките. Отваряше го на някоя страница и решаваше задачите наум. А задачите на Голдман са забележителни! Великолепни задачи. В никой друг учебник няма такива. Кратки, лаконични, изящни. Наташа особено ценеше това тяхно качество, защото се запомняха лесно и можеха да се решават без лист и химикалка.

Вратата след Василий се затвори и девойката с необикновена острота усети, че е останала насаме с принца на своите мечти. Не знаеше какво да му каже и изобщо как да се държи при тази ситуация. Първа ли да подхване разговор, или да изчака да я заговори?

— Как се чувстваш? — неочаквано попита Мирон.

— Благодаря, добре съм — учтиво отговори тя.

— Можеш ли да се занимаваш, или да отложим за утре?

— Нее — побърза да каже Наташа, уплашена, че принцът ще си отиде и никога няма вече да го види. — Много съм добре. А какво точно ще правим?

— Най-напред трябва да установя равнището на твоите знания. Може изобщо да не си вундеркинд, а най-обикновено момиче с най-обикновени способности.

Това вече я уплаши. Всъщност какво им дава основание да мислят, че тя притежава някакви необикновени способности? Да, обича математиката още от дете, дори майка и настояваше да взема частни уроци извън училищната програма. Да, вярно е също, че в училище имаше по всичко само отлични бележки, но това все още нищо не доказва, защото учи там само до пети клас. А после се озова в болницата. Петиците в пети клас са нищо, това там не ти е математика, а същинско развлечение. С любимия си предмет започна да се занимава усилено в болницата и чичо Саша, татковият приятел, винаги проверяваше как си е решила задачите и много я хвалеше. Той обаче нито веднъж не й каза, че е вундеркинд. Само дето много я хвалеше и казваше, че й сече главицата и че трябва непременно да продължи учението си, че има всички данни за това.

Но ако сега още от първия ден се окаже, че способностите й са най-обикновени, Мирон вече няма да дойде. Значи трябва да положи особени старания. Защото… Защото, ако похитителите се разочароват от нейните способности, тя вече няма да им е необходима. И какво ще направят тогава? Ще я върнат в болницата? Или ще я оставят тук завинаги? Надали, защо им е да се занимават с нея, да я хранят и поят, да я обслужват. Или да харчат пари за връщането й в Москва. Наташа много добре знаеше какво правят с хората, които са станали излишни. Разбира се, не от собствен опит, а от книгите и от филмите по телевизията.

Все пак интересно — къде ли са я довели? Колко особено говори оная Надя. А и това име Мирон е доста странно. Звучи някак архаично.

— Защо се казваш Мирон? — попита тя.

— Как защо? Просто така се казвам. Какво толкова те учудва?

— Никога не съм чувала това име. Старинно ли е?

— Не, съвсем обикновено е. У нас много често се среща.

— Къде у вас?

— У нас — твърдо повтори Мирон. — А къде точно, не бива да знаеш. Сега ще се занимаваме или ще обсъждаме името ми?

Тя реши да не настоява повече. Ако бъде непослушна, Мирон всеки миг може да се обърне и да си тръгне. Следователно трябва да е учтива и разбрана, за да не си отиде. Поне ще прекара с него още известно време.

— Е?

Василий стана от дивана, на който се излежаваше с вестник в ръце.

— Какво ще кажеш?

— Момичето е цяло съкровище — отговори Мирон с възхищение. — Същинско самородно злато. Не ми побира умът как е могла да постигне такива знания прикована на легло и без учители. Разбира се, те трябва да бъдат усъвършенствани, но заложбите й са поразителни.

— Заемай се тогава — със задоволство каза Василий. — Усъвършенствай стоката, за да добие по-привлекателен търговски вид. Имаш време, лекарят ще пристигне чак след четири дни, пък и ще се занимава с нея не по-малко от две седмици, а може и повече. Ще живееш тук, в съседната стая. И без глупости, Аслан, охраната ни е от сигурни хора, пиле не може да прехвръкне. Така че по-добре е да си кротуваш.

— Какво говорите, Василий Игнатиевич, моля ви. Впрочем момичето много иска да знае къде се намира. Може ли да му кажа?

— Абе ти луд ли си?! — възкликна Василий. — Хич да не си го помислил!

— Но Наташа обърна внимание на името ми.

— И какво от това?

— Тя е права, то отдавна е забравено в Русия, среща се само по книгите. А у нас го чуваш на всяка крачка.

— Е, майната му — махна с ръка Василий. — Нека разбере, че не е в Русия. Важното е да не знае къде точно сме я довели. Но грешката си е наша, разбира се. Трябваше веднага да й кажа истинското ти име. Вие, кавказците, сте плъзнали навсякъде, човек може да ви срещне във всяка смрадлива дупка. Къде ти беше умът? Длъжен беше да съобразиш.

— Нищо не съм бил длъжен — озъби се Мирон. — Моята работа е математиката, а конспирацията си е ваше задължение. Аз съм свикнал със собственото си име, тук то на никого не прави впечатление.

— Добре де, няма да се караме — примирително каза Василий. — Не се е случило нищо чак толкова страшно и дай боже да не се случи. Впрочем уникалните способности на момичето само за математиката ли се отнасят, или за всичко, което изисква интелект?

— Не знам — сви рамене Мирон. — Друго не съм проверявал.

— Провери де! Нали вече си наш човек, трябва да си по-заинтересован. Още преди векове хората са забелязали, че няма нищо по-непродуктивно от робския труд, знаеш, че робът не участва в печалбите и затова благосъстоянието на господаря му е безразлично. А ти не си роб и трябва да съзнаваш, че колкото по-добра работа свършиш, толкова по-скъпо ще продадем стоката и съответно твоят дял ще бъде по-голям. Загряваш ли, Асланбек?

— Да, Василий Игнатиевич, загрявам.

Мирон отиде в стаята, където щеше да живее през следващите седмици. Нищо тук не му харесваше — и самата сграда, и Василий, и тази стая, и многобройните мълчаливи пазачи, изобщо цялата история. Да отвлекат едно сакато момиче! Трябва да си изключително безсърдечен, за да се решиш на подобно нещо. Та Наташа е още дете, тя е съвсем безпомощна и беззащитна. Мирон обаче не можеше да престъпи волята на баща си. А и не можеше да се откаже от парите, които му бяха обещали за тая работа. Всъщност би я свършил дори безплатно, ако баща му го беше накарал. Защото през целия си съзнателен живот му се подчиняваше безпрекословно и се страхуваше от него.

Родителите на Мирон бяха ингуши, но той бе роден в Западна Украйна, недалеч от крайграничния Ужгород. Баща му беше офицер и служеше в Прикарпатския военен окръг. Антируските настроения тук открай време си бяха силни, „кацалите“ бяха мразени и презирани. Така че офицерът ингуш, чиито родители бяха пострадали от принудителното сталинско преселение, бързо намери тук своята психологическа „екологична“ ниша. Той нарече сина си Асланбек въпреки нежеланието на жена си, която смяташе, че щом момчето ще ходи в местно училище и ще дружи с местните деца, не бива много да се отличава от тях. Майката смяташе, че след като живеят в Украйна, може да дадат на детето си славянско име, но бащата остана непреклонен. Проблемът обаче се разреши от само себе си: в детския дом и в училище никой не наричаше Асланбек с пълното му име, обръщаха се към него с разни прякори, производни от малкото или фамилното му име, а понякога и кой знае от какво измислени. Отначало „Асланбек“ бе съкратено на „Аслан“, после бе преведено на по-обичайното „Слава“, а по-късно съвсем естествено възникна въпросът: „А „Слава“ от какво е съкращение?“ Изборът, беше между Вячеслав, Станислав, Владислав, Ярослав, Бронислав и Мирослав. Момчето избра последния вариант, това име най-много му хареса. И тутакси се появиха „Славко“, „Мирко“, „Мирча“ и прочие. Накрая Асланбек започна да се представя с името Мирон и понеже свободно говореше украински, тутакси отпадаха всички въпроси. Никой вече не го закачаше и не изопачаваше истинското му име. От ингуша Асланбек той се превърна в украинеца Мирон и за неговата националност се сещаха само когато отваряха паспорта му. А и по външност почти не се различаваше от истинските украинци, защото, ако се вярва на народния фолклор, „черновеждите и чернооките“ тук винаги са били образец за красота.

За избора на професия се наложи да води с баща си истинска война. Той държеше синът му да стане офицер, и при това настояваше непременно да получи военно образование някъде в Кавказ.

— Ти си длъжен да станеш ингушки офицер и да служиш на нашата родина. Ако идеш да следваш в Киев, ще те вземат войник в украинската армия.

Обаче Аслан-Мирон нямаше желание да става военен, искаше да кандидатства във Физико-техническия институт. Майка му беше на негова страна, тя не споделяше възгледите на прекалено политизирания си съпруг ислямист и като всяка майка, не искаше синът й да участва във военни действия. Но бащата не отстъпи. И Аслан замина за Владикавказ да кандидатства във военното училище. Извади късмет. За това спомогна тамошният стремеж към национално самоопределение, който се изразяваше с цялата си острота във факта, че приемните изпити бяха на осетински език, не на руски, а още по-малко пък на украински. Бащата с голямо неудоволствие и яд реши да го прати във Военната академия в Киев, но и тук не беше толкова лесно, както си представяше кадровият офицер, изградил цялата си кариера в Западна Украйна. Оказа се, че е напълно допустимо да се използват здравето и силите на офицера ингуш, но да се позволи на сина му, в чиито жили не тече украинска кръв, да получи висше образование, и то в такава престижна академия, е нещо съвсем различно. Дори коренно различно. За това трябваше да има украинско гражданство, а Асланбек не се беше погрижил своевременно. Не помогнаха дори връзките на баща му в Министерството на отбраната, за което лично Аслан-Мирон безкрайно много се радваше. Налагаше се да търсят изход от положението, защото момъкът беше донаборник, през пролетта щяха да го взимат войник, и то в украинската армия, което бащата за нищо на света не искаше да допусне. Синът му трябваше да служи на исляма, а не на православната църква. И пак така с голямо неудоволствие разреши на Аслан да кандидатства, но само в такъв институт, където има военна катедра и студентите са освободени от военна служба. Междувременно обаче изборът беше станал доста ограничен, тъй като двата опита за влизане във военните висши учебни заведения бяха отнели почти месец и половина и трябваше да се търси институт, където приемните изпити се провеждат през август. Именно така се получи, че Асланбек-Мирон успя да влезе точно в института, за който си бе мечтал — Физико-техническия.

Дълго време момъкът си затваряше очите за онова, което вършеше баща му извън офицерската служба. Стараеше се да не забелязва и да не мисли за това, като си казваше, че само си внушава, че просто е прекалено мнителен. Той не споделяше омразата на баща си към руснаците и не можеше да го разбере, макар че вече знаеше наизуст тъжната история на насилственото изселване на семейството. Толкова често му я бе разказвал. От Ужгород отдавна се бяха преместили в Лвов, където Аслан завърши училище. В дома им често се появяваха брадати мъже, които говореха на непонятен за него език. Те слизаха с баща му в мазето, където всеки наемател от сградата си имаше свое помещение, затварящо се с ключ. После отново се качваха горе и дълго обсъждаха нещо. В пощенската кутия периодично се появяваха огромни сметки за междуградски телефонни разговори и по записаните в тях кодове на градовете Аслан без усилие определяше, че баща му най-често се обажда в Москва, Грозни, Налчик и Махачкала. Но най-лошото беше, че нито веднъж не беше виждал баща си да води междуградски разговори. Това означаваше, че се е старал да се обажда в негово отсъствие. И го е направил скришом. А щом като има нещо за криене, значи е противозаконно. Аслан обаче избягваше да се замисля много за това.

Тъкмо бе взел всичките си изпити за четвърти курс и се готвеше да замине с приятели за Крим, в околностите на Симферопол, когато един ден баща му неочаквано каза:

— Трябва да отложиш пътуването, Асланбек. Нужен си ми тука.

Оказа се, че трябва да замине за Карпатите, някъде между Кути и Косов, за да упражнява по математика някакво момиче. Аслан реши, че баща му просто го е препоръчал за частен учител и трябва да подготви момичето за приемни изпити в някой институт, при което ще спечели малко пари за лични разходи. Това не предизвика у него отрицателна реакция, дори напротив, той обичаше Карпатите и често ходеше там с приятели да карат ски през зимата, а лете да събират гъби, с каквито бяха пълни тамошните гори. Наистина в Крим беше уговорено да заминат заедно с приятелката му, но за това не каза нито дума на баща си. Да се откаже от работа и от пари заради някаква жена? Това е позор за мъжа. Никоя жена не е в състояние да накара един мъж да промени плановете си.

И така, Асланбек замина за Карпатите. На малкото летище в Косов го посрещна едър мъж с буйна вълниста коса и засмяно лице, който му се представи като Василий Игнатиевич.

— Знаеш ли какво ще трябва да правиш? — попита Василий, когато се качиха в колата и потеглиха към планините.

— Баща ми каза, че трябва да упражнявам по математика някакво момиче — неуверено отговори Аслан.

— Не е точно така — позасмя се Василий, — но в общи линии е вярно. Именно едно момиче и именно по математика. Но това няма да са частни уроци. И момичето не е обикновена ученичка. Тя е тежко болна и от шест години е в болница, по-скоро беше, докато не я прибрахме оттам. Разправят, че имала изключителни способности за математиката, но онези, които го твърдят, не са, така да се каже, експерти по въпроса. Ето защо трябва да провериш доколко е подготвена и на какво равнище са знанията й. Веднага искам да поясня, че за мен не е от особено значение какви са знанията й по математика, много повече ме интересуват потенциалните й възможности. Ум, интелект. Аз гледам трезво на нещата и разбирам, че в болницата без учители и учебни занимания не може да се научи кой знае колко, така че за обема на знанията й не си правя илюзии. Но трябва да знам със сигурност дали наистина има някакви изключителни дарби, или всичко е просто блъф, измислица, самоизмама. Разбираш разликата между знания и способности, нали?

— Да, естествено — разсеяно кимна Аслан, като гледаше през стъклото към къщите покрай пътя, тънещи в зеленината на ябълкови и крушови дървета.

Как го затрогваше този пейзаж! Колко обичаше Украйна, която беше истинската му родина… Никога не бе разбирал страстните монолози на баща си за историческата му родина Ингушетия-Алания, за многострадалната Ичкерия-Чечня, за зеленото знаме на исляма и свещената война против неверниците — джихад. Всичко онова му беше толкова чуждо и ненужно. Тук, в Западна Украйна, бяха неговите приятели, неговият дом, тук се говореше езикът, който добре знаеше от дете, тук се пееха песните, които чуваше от дете, и тъжните им мелодии пълнеха очите му със сълзи. А когато понякога слушаше по радиото или телевизията песни и танци на кавказките народи, той не усещаше никакво вълнение, тази музика не му харесваше, не я разбираше, в нея нямаше обичайната за слуха му мелодичност и хармония.

Колата спря пред висока чугунена врата. Василий даде сигнал с клаксона. До високата врата се отвори една по-малка, през която излезе въоръжен мъж с камуфлажна полева униформа и дойде при колата. Когато видя Василий, приветливо кимна, после премести въпросителен поглед към Аслан.

— Това е…

Василий се запъна, очевидно бе забравил сложното за славянското му ухо име на Асланбек.

— Мирон — подсказа му Аслан. — Името ми е Мирон, така е по-лесно.

— Да — кимна Василий, — той се казва Мирон. Ще поживее тук известно време. Наш човек е.

Вратата се отвори, колата плавно влезе и спря пред входната площадка на голяма триетажна сграда. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от стъпките на още десетина въоръжени мъже, които се разхождаха около сградата и напред-назад по дългите празни коридори.

— Това да не е нечия вила? — попита Мирон.

— Почти — отговори Василий. — Да го наречем просто рехабилитационен център. Място, където се възстановява здравето.

— Има и лекари, така ли?

— Че как иначе. Разбира се, не стоят през цялото време, но когато се налага — има. Всякакви. И най-добрите.

Ясно, помисли си Мирон-Аслан, тук се лекуват разни ми ти баровци и главатари, а когато ги няма, няма и медицински персонал. Василий каза, всякакви лекари, и то най-добрите. Явно ги викат като консултанти в зависимост от болестта на съответния големец. И срещу съответния хонорар.

Кой знае защо, обзе го неприятно чувство. Странно, как се е озовало тук това тежко болно момиче. Какво ли може да прави тук? Малко момиче, заобиколено от цял отряд въоръжени до зъби мъже.

Сега, късно вечерта, когато вече лежеше в стаята, която му определиха, Мирон за пръв път си даде сметка, че се е забъркал в някаква лоша история. Защо момичето не знаеше къде се намира? Нима не са го докарали тук за лечение? И защо не бива да му се казва, че е в Карпатите? Съдейки по онова, което си говориха с Василий, очевидно Наташа е била доведена тук не по своя воля. С други думи, е била отвлечена. Впрочем защо само да гадае, може да я попита лично. Да, точно така ще направи. Още утре, по време на заниманията.

В института по медицинска радиология Ташков отиде заедно с Юра Коротков. Двамата решиха да не се уговарят предварително с Валерий Василиевич, тъй като знаеха, че Вера и без това със сигурност ще го предупреди. Кабинетът на Волохов беше заключен и се наложи да чакат цял час пред вратата в коридора, докато се появи неговият стопанин. Още щом погледна приятното, открито лице на Валерий Василиевич, Коротков си даде сметка, че тепърва ги чакат доста сюрпризи. Портретът, изготвен под вещото ръководство на Миша Доценко, беше, кажи-речи, пълно копие на оригинала. След внезапен успех обикновено следват провали, при това колкото по-голям и значителен е успехът, толкова по-главоломни и болезнени са провалите. Коротков го знаеше съвсем точно от детективската си практика.

Волохов мина покрай тях, без да им обърне никакво внимание, отключи кабинета, влезе и затвори вратата. Александър и Юрий се спогледаха, изчакаха една-две минути и влязоха при него.

— Добър ден, Валерий Василиевич — учтиво поздравиха те.

Волохов вдигна глава към тях и с недоумение присви очи.

— Добър да е. Какво обичате?

Двамата се представиха и накратко изложиха причините за посещението си. Волохов ги изслуша с най-невъзмутим вид.

— За съжаление едва ли ще мога да ви бъда полезен. Никога не съм се срещал с мъжа на Вера Николаевна и фактически не зная нищо за него, освен че е съпруг на моята пациентка.

— Виждате ли, повече ни интересува неговата позната, която е искал да доведе при вас на преглед — въодушевено взе да съчинява Коротков. — Трябва непременно да си изясним коя е тя. Възможно е да има някаква връзка с неговата смърт или да ни каже нещо важно.

— Да, но аз изобщо нямам представа за каква позната е ставало дума — сви рамене Волохов. — Вера Николаевна спомена, че според думите на мъжа й тя е сестра на негов колега. Всъщност това е всичко, което ми е известно.

— Може би ще си припомните още някои подробности? — жално помоли Коротков. — Нали разбирате, че колегите на покойния са много и половината от тях имат сестри. Кажете ни поне от какво е била болна?

— Откъде да знам? — разпери ръце Волохов. — Аз изобщо не съм я преглеждал. Всъщност, доколкото разбрах, въпросът беше именно аз да установя болестта й.

— Вера Николаевна каза, че първо сте записали час за един ден, а после сте го отложили за друг, защото е изникнал някакъв проблем. Така ли е?

— Да, точно така.

— Вие предупредихте ли съпруга на Вера Николаевна за това?

— Много естествено. Направих го един ден преди първоначално определената дата за преглед.

— Как го направихте? Чрез Вера Николаевна?

— Не, лично му се обадих по телефона.

— Кога?

— Сутринта, още щом дойдох на работа. А какво значение има това?

— Разбирате ли, важно е да проследим къде, кога и какво е правил Олег в последните дни преди гибелта си, така че за нас е ценна всяка информация в кой час и къде конкретно се е намирал. Вкъщи ли му се обадихте?

— Естествено. Не разполагам с друг номер.

— В колко часа?

— Ами да речем… Някъде след осем. Между осем и осем и петнайсет, така ще бъде по-точно.

— Дълго ли разговаряхте?

— Не. Обясних му какъв е проблемът и го помолих да отложим прегледа от петък за понеделник. Той се съгласи. Това беше.

— Кажете, ако обичате, отдавна ли се познавате с Вера Николаевна? — пое инициативата Ташков, който до този момент скришом го бе наблюдавал.

— Откакто започнах да следя здравословното й състояние — отговори Волохов. — Познаваме се като лекар и пациентка.

— А по-конкретно — откога?

— Близо две години.

— Това е достатъчно дълго време — отбеляза Ташков. — Вера Николаевна никога ли не е споделяла с вас някакви семейни проблеми? Например, че съпругът й има врагове?

— Смесвате нещата, драги — снизходително се усмихна Валерий Василиевич. — Враговете на съпруга не са семеен проблем, а негов личен и служебен. А колкото до семейството, аз, естествено, всеки път разпитвам Вера Николаевна как вървят нещата, понеже съвременната медицина установи със сигурност, че огромна част от болестите, най-вече при жените, се развиват като последица от семейни неблагополучия. Можеш с години да лекуваш дадена пациентка например от екзема и да се чудиш защо дори най-добрите лекарства не й помагат, докато всъщност тя си има вкъщи дявол знае какви неприятности и от сутрин до вечер е на нокти от напрежение. И много естествено, че екземата няма да мине при такъв начин на живот, колкото и да се лекува.

— Значи нищо интересно не можете да ни разкажете за мъжа й, така ли?

— Уви — въздъхна Волохов. — Съжалявам, че напразно си загубихте времето с мен.

— Е, извинете за безпокойството — станаха посетителите. — Всичко най-хубаво.

Мълчаливо, без да разменят нито дума, двамата минаха по дългия коридор и тръгнаха по стълбите надолу. На площадката между втория и третия етаж имаше пепелник на стойка, над която висеше голям надпис: „Пушенето забранено!“ Въпреки това пепелникът беше пълен с угарки. Коротков се спря и извади цигарите си.

— Какво ще кажеш? — обърна се той към Ташков.

— Нищо. С какво не ти хареса докторът?

— С всичко. Например с това, че досущ прилича на мъжа, когото подозираме за извършването на четири убийства плюс отвличането на едно момиче.

— Хайде бе — ококори се срещу него Саша. — Сериозно?

— Абсолютно. И според предварителните сведения нашият заподозрян също е лекар.

— Ами тогава защо…

— Какво трябваше да направя според тебе? Да му надяна гривните и да го отмъкна на „Петровка“? Нямам заповед за арест, а да го задържам по смисъла на сто двайсет и втори никак не върви, нали? Не съм го заловил на местопрестъплението, нали така? Малко ли лекари има в Москва? И навярно всеки десети от тях прилича на словесното описание, с което разполагаме. Няма къде да мърда Волохов, знаем му името, трябва само да установим адреса. Така че ще го държим под око и ще проверяваме дали има алиби за часовете, когато са извършени убийствата.

Отдолу се чуха стъпки, някой се качваше по стълбите и Юра млъкна. Само това оставаше, служителите в института да чуят как обсъжда на глас планове във връзка с уважавания доктор на науките. Стъпките приближаваха, отначало иззад парапета се показа женска глава, после изящен гръб в кремаво сако от коприна. Жената мина през площадката на втория етаж и се заизкачва с лице към тях. В същия миг Ташков хвърли припряно недопушената си цигара в пепелника и се втренчи с недоумение в жената.

— Господи! Зоя? Ти?

Жената замря, после на устните й трепна учудена стеснителна усмивка.

— Саша! Ташков! Каква неочаквана среща.

— Да, наистина. Тук ли работиш?

— Ами, какво говориш! Идвам само на лекар.

— Болна ли си? — разтревожи се Ташков.

— Не, просто на профилактичен преглед…