Похищението

13.

Четвъртък, 3 май 2007 година

След като цели два дни остана заключена в стаята си в подземието, Морган с облекчение излезе отново на чист въздух. Обаче още щом седна с Абу Мустафа на обичайното им място под финиковата палма, забеляза, че той е притеснен. Изглеждаше разсеян и обичайният му апетит беше изчезнал.

— Какво има? — попита тя. — Не си на себе си. Проблеми у дома ли?

— Както вече ти казах, не знам какво се случва у дома, защото не мога да говоря със семейството си. И не разбирам какво имаш предвид. Добре съм.

— Определено не изглеждаш добре. Е, сигурно ти липсват близките ти. Прекрасно знам как се чувстваш.

Абу Мустафа сви рамене.

— Защо не ме пуснеш? Тогава и ти ще можеш да се прибереш.

Преди той да успее да отговори, стана ясна истинската причина за притеснението му. Днес нямаше да са сами. Морган усети как кръвта във вените й се вледенява, когато от къщата се показа още един човек и прекоси двора, за да се присъедини към тях — Карим. Последва го пазач с още един пластмасов стол и Карим се настани до масата, облечен с бедуинска роба.

— Здравей, Морган, радвам се да те видя. Жадна ли си днес? — изкиска се той с неприятен фалцетов смях.

— Халлас8. Време е за истинските въпроси. — Посочи Абу Мустафа и каза: — Приятелят ми ще обясни какво имам предвид.

Абу Мустафа се прокашля. Не изглеждаше доволен, но думите му не издаваха никакви признаци за липса на лоялност.

— Сигурно за теб не е изненада, че Карим е осведомен за разговорите ни. Смятаме обаче, че вече трябва да се насочим към по-съществени неща, например истинската същност на мисията ти в Газа. Разговаряхме и с Абдел Насър. Обаче трябва да го чуем и от теб.

Морган и бездруго се озадачаваше, че Абу Мустафа отделя твърде много време на нещо, което може да се определи като далечен фон. Най-сетне беше настъпил моментът тя да приложи стратегията си на практика: да се опита да предпази тайните, които никога не би издала, като разкрие нещо безопасно.

— Тук съм, за да наблюдавам и да изготвя доклад за видяното. Мисията ми не е по-различна от тази на Балканите. Моето правителство е вложило много в мирния процес, но за да бъдат ефективни дипломатическите му усилия, трябва да разполага с актуална и прецизна информация от Газа. Вече нямаме тук постоянен персонал. Управлението знаеше, че нямам търпение да се върна да работя на терен, затова ме помолиха да започна да правя чести посещения, като същевременно прекарвам по-голяма част от времето си у дома. Това положение е удобно и за двете страни, затова съм тук.

— Затова съм тук — повтори Карим, имитирайки акцента й. — Не по-различна от мисията ми на Балканите — изсумтя той.

— Госпожо Купър, много добре звучи, че си пристигнала тук, за да наблюдаваш — намеси се Абу Мустафа, опитвайки се да поеме инициативата в свои ръце. — Но какво да наблюдаваш? Телевизия „Ал-Джазира“ е тук през цялото време, има и други кореспонденти. Какво толкова тайно трябваше да научите, че да са нужни уменията на агент от тайното разузнаване на ЦРУ и привличането на Абдел Насър.

— Правителствата предпочитат сами да събират информация на място. Вярно е, че работя за Управлението, но информацията, която изискваха от мен да им изпращам от тук, беше почти същата, каквато би била, ако работех за Държавния департамент.

Карим се изправи, прекоси краткото разстояние до стола на Морган, наведе се и приближи лицето си на сантиметри от нейното.

— Лъжеш — каза. — Знаеш какво ще се случи, ако лъжеш. — Плъзна пръсти напряко на гърлото си не веднъж, а няколко пъти, сякаш имитираше трион за дърва.

Морган нямаше възможност да отговори, защото изведнъж чертите на Карим застинаха ужасено. В далечината тя чу нещо подобно на гърления мотор на косачка за трева, която подстригва колежанско футболно игрище. Звукът бързо се усили. Карим кресна на Абу Мустафа на арабски, двамата станаха и хукнаха, като Абу Мустафа поспря само колкото да стисне Морган за китката и да я помъкне с тях.

— „Апачи“ — кресна той, — израелски серафим. Трябва да се скрием! Надолу по стълбите, в мазето!

Докато тичаха към мазето, Морган мярна тъмния корпус на хеликоптера да се издига над палмите, сякаш търси мишената си. Само че хеликоптерът продължи полета си, а те хукнаха надолу по тесните стъпала към мазето и после по коридора, в края на който се намираше до болка познатата стая, в която я изтезаваха.

Там малко по-късно тя чу приглушения взрив на насочена ракета „Хелфайър“. Където и да беше паднала, не беше в двора им. Морган помнеше какво е преживял Карим в гората на Черна гора. Реакцията му не й се стори пресилена.

Той я изгледа строго, все още задъхан, явно се мъчеше да се овладее и да възвърне авторитета си, и изтупа въображаема прашинка от робата си.

— Сега си тръгвам, но ще поговорим отново по-късно — заяви.

След бележката, която остави в хотела на Адам, Ицхак Бен-Меир му се обади по телефона рано на следващата сутрин. Адам забеляза, че гласът му звучи неочаквано колебливо: прочете бележката и реши, че Бен-Меир е израелски шпионин. Покани го в хотела си на късна закуска и двамата се срещнаха във фоайето в десет без петнайсет. Напълниха чиниите си с хумус и салата от бюфета и се запътиха към задната част на терасата.

— Отлично — каза Бен-Меир. — Можем да говорим, без да ни подслушват.

Адам не беше в настроение да бъбри учтиво.

— Мисля, че ми дължите обяснение за няколко неща — каза, когато седнаха, — така че да започнем оттам. Защо е този неочакван интерес към мен? Морган я няма повече от месец, а това е първата проява на интерес от страна на израелец. Не, не ми казвайте, ще се досетя. Искате да знаете какво съм открил в Газа. Е, това е лесно. Едва не ме убиха.

— Господин Купър — може ли да ви наричам Адам? — истината е, че не се свързахме с вас по-рано, защото американските колеги ни помолиха да не го правим. Или поне така разбрах аз. А що се отнася до това, че едва не сте загинали — несъмнено ви е известно, че Газа е опасно място. Чух, че вчера е имало бомбардировка. Бойците също стреляха с ракети по нас — една улучи къща в Сдерот. Както и да е, радвам се, че сте успели да се измъкнете оттам невредим. Какво се случи?

— Натъкнах се на последиците от бомбардировката — отговори Адам. — Попаднах на погребение на жертвите, но не след дълго труповете се умножиха. Единият от загиналите беше шофьорът на колата, в която се намирах, когато го застреляха. Но сега това няма значение. В бележката си пишете, че сте се срещнали с Морган, преди да бъде отвлечена. Как се случи? И как беше тя?

Бен-Меир въздъхна и се заигра с лъжичката си.

— Вижте, наистина ми се иска да ви отговоря. Но трябва да ми обещаете, че всичко, което ще ви кажа, ще остане поверително, което означава да не го споделяте с познатите си от ЦРУ в американското посолство. Що се отнася до тях, тази среща не се е състояла.

Адам го погледна изпитателно.

— Защо? Каква е голямата тайна, която се опитвате да скриете?

— Няма голяма тайна. Просто не смятам, че е в интерес и на двама ни те да разбират. Официално аз съм пенсионер и това ми дава повече свобода. Смятам за свое задължение да ви помогна да намерите съпругата си. Но всъщност дори моите колеги не знаят, че съм ви издирил. Е, давате ли ми дума?

Адам кимна.

— Само че обещанието ми да запазя поверителност има едно условие — каза. — Да не ми пробутвате глупости. Ако не можете да ми дадете отговори заради оперативната секретност, добре. Разбирам. Обаче не ме лъжете, по дяволите, ясно?

— Няма да ви лъжа. Имате думата ми.

— Ще видим колко струва.

— Вече ви казах, за мен това не е делови въпрос. Лично е. Харесвах съпругата ви. Нямате представа колко съжалявам, че я няма, и отчасти се чувствам отговорен. Имал съм пленени другари и имам известна представа какво е.

Адам не очакваше това.

— Е, кога се видяхте с нея? — попита.

— За пръв път на брега в деня, преди да замине за Газа. Беше излязла да потича, както разбрах, че прави повечето сутрини. Един колега ме помоли да му направя услуга.

— Услуга ли? Каква услуга? Искате да кажете, че ви е помолил да я проверите? Да видите какво търсят гринговците в Газа.

— Разбира се, това беше част от задачата. Американците споделят с нас много по-малко, отколкото си мислите, а мен ме помолиха да се свържа с нея, защото трябваше да разберем какво прави тя. От опит знаем, че не бива да допускаме оперативни работници от чужди разузнавателни агенции да обикалят окупираните територии без известен, как да се изразя, надзор.

Адам изсумтя.

— Тя е професионалистка. Обзалагам се, че не ви е казала много. С мен никога не споделя.

— Не, не ми каза. Но знаете ли, всъщност основната ми цел не беше да науча повече за мисията й, макар да съм сигурен, че тя точно това си помисли. Всъщност целта ми беше съвсем различна.

— Различна ли? Не разбирам.

— Предния ден тя се натъкна на проблем. По някаква причина, когато отишла в Ерес, установила, че границата е затворена, макар че по-рано сутринта е била отворена.

— И? Все още не разбирам.

— Мой колега ми съобщи, че има голяма опасност, когато не получи достъп, тя да се откаже и да отлети за вкъщи — не можеше да си позволи да чака тук, в Израел. Трябвало да се върне навреме, защото на вас ви предстояло важно дело в съда. Моята работа беше да намеря начин това да не се случи и тя отново да опита да влезе в Газа. Не знам защо беше толкова важно. Но именно затова се чувствам виновен и по тази причина ви казвам много-много повече, отколкото би трябвало.

— Защо не й звъннахте в хотела и не й казахте: всичко е наред, можете да отидете в Газа?

— Колегата ми искаше да намеря някакъв начин да я накарам да си мисли, че използва уменията си като агент и така сама създава възможности пред себе си. Знам, че звучи странно, но вероятно идеята е била да й попречим да разбере колко много знаем за нея. Затова когато за първи път разговарях с нея на брега, й дадох визитката си. Знаех колко лесно ще установи, че съм работил в разузнаването. И разчитах да ми се обади по-късно, и да ме помоли да й помогна.

— И тя го е направила.

— Да, направи го. Затова по-късно излязохме на вечеря. Тя ми разказа за живота си, за вас и за децата ви. Прекарахме приятна вечер. И после ме попита дали бих могъл да използвам контактите си, за да уредя отварянето на Ерес на следващата сутрин — така че тя да изпълни мисията си и да се прибере у дома без закъснение. Разбира се, аз можех да направя точно това. Такава беше целта.

Адам се ужаси. Изглежда, този човек беше разигравал жена му — беше разчитал на факта, че е притисната от спешни обстоятелства, за да я изпрати на мястото, където е била отвлечена. Но се постара да запази лицето си безизразно — важно беше да научи възможно най-много.

— Но защо? Защо беше нужно цялото това хитруване, Ицхак? — попита. — Разказвате ми какво се е случило, но всичко е пълна безсмислица.

— И аз не виждам смисъл. Но си мислех, че вие ще знаете. Вижте, правя само догадки, предположение. Но колегата, който ме помоли да постъпя така, знае много за американците. Работил е с тях преди години в същия регион, в който за последно на терен е работила и съпругата ви — на Балканите. Имам усещането, че някой от американските му приятели много е настоявал тя да направи въпросното посещение и го е помолил да го уреди. Малката шарада с мен беше начин за избягване на официалните канали. Но както ви казах, това е само предположение.

— Кой е този колега? Как се казва?

— Съжалявам, не мога да ви кажа.

— Имате ли представа кои са американските му приятели?

— И да имах, не бих могъл да отговоря на въпроса ви.

— Разбирам. Как ви се стори Морган?

— Вълнуваше се за пътуването. Очевидно приемаше мисията си много сериозно и с удоволствие работеше отново на терен. В същото време, копнееше да се прибере у дома — не само за да види вас и децата, но и защото знаеше, че ви предстои дело. Не искаше да ви разочарова.

Адам се изправи.

— Дайте ми няколко минути да обмисля всичко това. — Поразходи се по терасата и после отново седна. — Част от мен иска просто да изляза и да ви оставя да довършите закуската си сам — каза. — И разберете, изобщо не ви вярвам. Обаче трябва да ми кажете едно — защо вашите хора са сложили проследяващ чип в паспорта ми? Защо сте ме проследили, когато отидох да се срещна с Башир ал-Овдех в Лод? Не си ли давахте сметка, че когато стигна в Газа, това може да ми струва живота?

Бен-Меир видимо се обърка.

— Следили са ви? Чип? Нямам представа за какво говорите. Не знаех, че сте ходили в Лод, а що се отнася до Ал-Овдех, мислех, че арестът му е най-обикновена операция на местната полиция, действала по анонимен сигнал. Допусках, че сигналът е от някой от неговата страна, от човек, който му има зъб.

Лицето на Адам пребледня.

— А чипът? — попита.

— Твърдите, че някой е поставил чип в паспорта ви. Вярвам на думата ви. Но се запитайте следното — как сме се добрали до паспорта ви? Сигурен съм, че не сте проявили глупостта да го оставите в хотелската си стая, нали? Пък и защо да стигаме толкова далеч? Разбира се, знаехме, че отивате в Газа с господин Райли. В крайна сметка, той кандидатства за документите да ви вкара. Обаче защо да ви излагаме на опасност?

Адам преглътна мъчително.

— Имам още един въпрос.

Бен-Меир му даде знак да продължи.

— Чували ли сте за „Джанбия ал-Ислам“?

— Да. Мисля, че би било вярно да ги определя като клон на „Ал-Кайда“ в Газа. Те искат не само ислямска държава без евреи, а възстановяване на халифата, управляван като Арабия от ранното Средновековие.

Адвокатът кимна.

— И на мен така ми обясниха.

— Е, какво за тях? Да не искате да кажете, че е възможно те да са отвлекли Морган?

— Нима не знаете? Не сте ли гледали видеозаписа?

— Какъв видеозапис? Ролята ми във всичко това е доста ограничена — сигурен съм, че го разбирате.

— Пуснаха ми го в американското посолство. Обясниха ми, че е бил доставен при тях на ръка. Морган говори, облечена с оранжев гащеризон като затворниците в Гуантанамо, а отзад се вижда знамето на „Джанбия ал-Ислам“. Тя изглежда ужасно. — Гласът на Адам беше натежал от чувства. — Сигурен съм, че непосредствено преди това е била изтезавана. Признава пред камерата, че е агент на ЦРУ. Никога не би го направила по своя воля. Не знам какво всъщност прави тук, но ми кажете, доколкото ви е известно, истинска ли е тази групировка? Възможно ли е да са фасада, а всъщност да са част от ХАМАС, които са организирали отвличането, защото искат да си присвоят заслугите за освобождаването й впоследствие?

— Не разбирам. Защо им е да правят такова нещо?

— Ако ХАМАС помогнат за освобождаването й, ще спечелят доверието на международната общност. Ще насърчат дипломатите и личностите, определящи политиката, да започнат да си сътрудничат с тях. Признавам обаче, че звучи доста объркано.

— Господин Купър — поде Бен-Меир, — не мога да се обвържа с отговор. Както се изразявате, не съм наясно с картинката. Но предположението ви е крайно невероятно. В разузнаването често се налага да прилагаме разновидност на така наречения „бръснач на Окам“. Ако се налага да избирате между няколко обяснения, най-простото обикновено — макар и за жалост невинаги — се оказва правилното. Повярвайте ми, ХАМАС разполага с много по-лесни начини да си спечели доверие в чужбина, отколкото да инсценира отвличане. Рисковете за тях са огромни, защото както обикновено истината ще излезе наяве. Бих заключил, че който ви е казал това, лъже.

Рони изглеждаше поизмъчена и отслабнала. Сестра й Рейчъл живееше във вила на север по крайбрежието в богатия град Рамат Хашарон и тя помоли Адам да вземе такси и да се срещнат там в ресторант близо до брега. Когато й се обади след срещата си с Бен-Меир, тя го предупреди, че сутринта е придружила Рейчъл на преглед при онколога й. Преди две години бяха открили рак на Рейчъл и макар прегледът да беше рутинен, такива неща винаги бяха стресиращи.

Въпреки това Рони се беше постарала. Беше с къса зелена памучна рокля, тъмен елек и сандали на висок ток, които подчертаваха дългите й крака. Щом седнаха, тя свали болерото и показа почернелите си рамене.

— Дааа, тленността — каза Адам, след като си поръчаха. — Неприятна работа. Как е тя.

— Засега е жива, слава на Бога. Направиха й скенер и не откриват абсолютно никакви признаци, че ракът се връща. Общото й здравословно състояние и тонус винаги са били отлични, което определено й помогна да преодолее болестта. Обаче надали ще може да има деца, а човек не очаква такова нещо да се случи на по-малката му сестра, особено когато тя е само на трийсет и пет.

Адам знаеше, че Рейчъл е омъжена за доста по-възрастен мъж, натрупал значително състояние, организирайки инвестиции в някои от новите израелски предприятия за високи технологии. Бяха се запознали, докато тя работела на Уолстрийт.

— Ами ти? Децата подлудяват ли те?

— О, децата ме крепят. Навремето бях на друго мнение, но след смъртта на Тео не рухнах само благодарение на Бен и Сара. Обаче се нуждаех от почивка. Като стана дума, ще си поръчам коктейл и според моята диагноза ти също се нуждаеш от питие.

Адам не беше хапвал от закуска, затова двете големи мохито, които и двамата пресушиха, преди да си поръчат храната, веднага го хванаха.

— Всъщност не съм ти казвал, че Морган е отвлечена — рече той. — Но явно си се досетила, защото точно това си казала на тъща ми.

Рони сложи ръце на кръста — характерния й жест, помисли си Адам със замъглено съзнание. Кой знае защо след толкова седмици, през които бе насочил цялото си внимание към нещо друго, това не му се стори неуместно. Той се размърда и коляното му докосна нейното под масата. Тя го задържа там достатъчно дълго, за да му даде възможност да усети топлата й кожа.

— Признавам, засегнах се, когато ти замина, без дори да ми се обадиш — каза тя. — Знам, че изглежда дребнаво, нямам право да го очаквам от теб. Съжалявам, че изпях всичко на тъща ти, но си мислех, че би могъл да ми се довериш.

— Рони, всичко е наред. Няма значение — тихо я увери Адам и докосна ръката й. — Никой от засегнатите от тази история няма ръководство за уместно поведение в такива случаи, а както знаеш, и докато следваш право, не те учат на това. Всъщност се получи добре. Тайнствеността много ме измъчваше, а благодарение на разговора ти с Шери мога да разговарям открито с единствения човек, който усещам, че знае какво преживявам — бащата на Морган. Много ми помогна фактът, че мога да споделя с него. Двамата сме от различни светове, но той е много свестен човек. Много си допадаме.

Те се заеха с вечерята. Рони разказа на Адам истории от детството си с Рейчъл и за любовната история на сестра си с Аврам. След като бе работила като инвестиционен банкер с обещаваща кариера, сега най-напрегнатото й задължение беше да участва в заседанията на различни благотворителни комитети и да подпомага съвременни художници. Той й разказа за Газа, но не разкри почти нищо от случилото се там и изобщо не сподели растящите си съмнения относно колегите на Морган в ЦРУ. Огромно облекчение беше да прекара вечер, в която вниманието му е ангажирано с нещо друго. Ресторантът бавно се изпразни. Адам погледна часовника си.

— Боже, почти полунощ е. Най-добре да намеря такси.

— Неподходящо възклицание по тези места, приятелю. Искаш ли най-напред да ме изпратиш? На няколко пресечки е, после ще ти покажа как да се върнеш на главния път за Тел Авив — там веднага ще намериш такси дори по това време.

Адам плати сметката и двамата станаха. Улицата, широк булевард с две платна и ивици трева покрай тротоарите, беше безлюден. Между разперените клони на старите дървета се процеждаше лунна светлина. Докато вървяха, Рони хвана ръката му и я положи на стегнатата си талия. Той усети как членът му се втвърдява под боксерките.

Най-сетне спряха пред вилата на Рейчъл и Аврам. Никъде не светеше.

— Прегърни ме — каза Рони.

Ръцете му притиснаха кръста й.

— Каквото и да е желанието ти, ще го приема — заяви тя. — Ако ти се струва нередно, ще разбера. Ако не сега, е, може би ще настъпи момент, когато нещата ще се променят.

— Не мога. Просто не мога, макар голяма част от мен да го иска и макар че сигурно ще се отрази добре и на двама ни. Обаче прекарах прекрасна вечер. Всъщност най-хубавата от много време насам, много преди Морган да бъде отвлечена.

Тя положи глава на гърдите му. Не продума няколко минути.

— Е, ще те видя ли пак, преди да си заминеш?

— Защо не дойдеш утре в Тел Авив. Това е последната ми вечер.

— Ако успея. И ако Рейчъл няма нищо против. Звънни ми сутринта.

В очите й имаше сълзи.

— Съжалявам, не искам да съм жалка — каза тя. — Не аз преживявам целия този ад — проблемите, с които трябва да се справяте Морган, ти и Рейчъл. Аз съм отстрани. Обаче тя толкова искаше да стане майка. Слава богу, че има Аврам.

— Не си жалка, просто си човек.

Тя го прегърна за последен път, после силно го целуна по устните и се откъсна от него.

— Благодаря, Адам. Прекрасно беше поне веднъж да те видя сам.

— Може би в такъв случай ще се видим и утре.

— Както казват арабите, иншаллах.

По целия път обратно към Тел Авив Адам усещаше уханието й от полото си.