Похищението

16.

Сряда, 20 юни и четвъртък, 2 юни 2007 година

През следващите седмици Морган се научи да цени един факт, за който беше признателна: Абу Мустафа не умееше да води разпити. След онзи ден с хеликоптера се бяха виждали много пъти, почти винаги в подземието, и само веднъж на прекрасния чист въздух. Той успя да разбере, че докато децата са били малки, тя е била способен административен служител на ЦРУ. Обаче въпреки въпросите му успя да прикрие факта, че е била член на специализиран антитерористичен отряд. И което е по-важно, не издаде нито една от по-дълбоките си и по-деликатни тайни. Организирането на логистиката за тайните операции я беше снабдило със сведения за служителите под прикритие и техните агенти в няколко държави. Ако тази информация попаднеше в неподходящи ръце, в най-добрия случай въпросните източници щяха да бъдат компрометирани и Управлението щеше да се окаже принудено да прекрати операциите с тяхно участие. В най-лошия случай животът им щеше да бъде застрашен. Най-често Морган не научаваше истинските имена на тайните източници. Но като офицер от разузнаването прекрасно съзнаваше ефекта на пъзела: опасността, ако издаде нещо на пръв поглед безобидно, врагът да го съпостави с още информация, изкопчена от другаде, и да го използва, за да навреди.

Обаче за нейна голяма изненада тя беше сигурна, че разговорите й с Абу Мустафа всъщност са безвредни. Веднъж успя почти цял ден да обсъжда с него кодираните сателитни радиосъобщения, понеже явно Абу Мустафа не подозираше, че Управлението използва такива методи още от осемдесетте години на двайсети век. Друг път го подмами да обсъдят бюрократичните процедури, свързани със заплащането на тайните агенти. Помисли си, че е възможно, след като фактите за мисията й в Газа вече са разкрити, той просто да не знае за какво да пита. Обаче се чудеше дали поведението му не е донякъде умишлено — дали по някаква причина той не желае да рови по-дълбоко.

Прекарваха заедно часове, но понякога между срещите им минаваха дни, а доколкото Морган можеше да прецени, Карим също не беше във фермата. Тя подозираше, че смятат да я преместят — колкото по-дълго се задържаха на едно място, толкова по-голям беше рискът. Може би възнамеряваха истинският разпит да започне другаде и на по-късен етап.

Каквато и да беше истината, отегчението и тревогата си оставаха. Вече не й бяха интересни соловите партии шах, а когато друг портокал й даде шанс да си направи пулове за игра на дама, установи, че и това й омръзва бързо. Всеки ден спираха тока. Бяха й оставили същата лампа на батерии като преди, но тя светеше мъжделиво дори когато батериите бяха нови.

Единственият друг начин да си запълва времето бяха физическите упражнения. Всяка сутрин Морган изпълняваше комплекса на канадските военновъздушни сили, който правеше като студентка, когато беше твърде студено за бягане, и упражнения от Пилатес. Шансът за бягство неизменно бе на преден план в мислите й, затова удадеше ли й се възможност, трябваше да е готова. Обаче засега не се бе появила нито една възможност. Беше виждала общо осем пазачи, нито един от които не говореше английски. Редуваха се различно и когато я пускаха да излиза от килията си, двама-трима винаги бяха наблизо. Всички се държаха с нея, все едно не съществува, никога не я поглеждаха в очите.

Изключение правеше пълен мъж с жълтеникава кожа и странни зелени очи на име Акил, когото беше улавяла да я зяпа с неприкрит сексуален копнеж. Цялата изтръпваше. Единственото мъчение, за което не се чувстваше подготвена, беше изнасилването. Беше сигурна, че Акил ще се възползва, ако има възможност.

В известен смисъл тя се гордееше със себе си — още се държеше. Същевременно обаче се чувстваше вцепенена и дезориентирана, ужасена, че мъчението можеше да продължи с месеци и дори с години. Нощем, през горещите тъмни часове, които прекарваше будна, понякога усещаше отсъствието на Ейми и на Чарли като остра физическа болка. Но през повечето време пленничеството й се бе превърнало, общо взето, в рутина и тя всъщност очакваше с нетърпение тези тъжни мигове, защото те й напомняха, че още е жива.

Понякога си мислеше за Абдел Насър. Размишляваше за неистово силната тръпка от непозволеното в началото на връзката им и за неочакваните му умения като любовник. Страхуваше каква ще е съдбата на Абдел Насър и непрекъснато се обвиняваше за онова, което го бе сполетяло: смяташе за съкрушителен провал, за неизпълнение на основния си дълг като офицер факта, че агент, който е нейна отговорност, страда по този начин. Но макар да знаеше, че в брака й имаше проблеми много преди началото на връзката им, сега недоумяваше как така бе решила да рискува брака и кариерата си заради някакъв флирт, който в момента й се струваше съвсем незначителен. Ако отново видеше Адам, щеше да му каже, че единственият начин да възродят отношенията си беше да ги поставят на честна основа. Ами ако той научи за връзката й, докато тя е в плен — или ако загине в плен? Ако се случи така, със сигурност щеше да го нарани. И как щеше да се отрази на събирането им или на спомените му за нея? Само да можеше да му обясни всичко и да го помоли за прошка.

Морган обожаваше грижовността на Абдел Насър. Той я караше да се чувства желана, не просто необходима. Мисълта, че е възможно той да се влюбва в нея, я наелектризираше. Обаче тя не го обичаше. По време на дългото будуване в плен беше проумяла какво означава да се разкайваш цял живот — а беше спала с него само три пъти.

Единственият друг човек, когото виждаше, освен Абу Мустафа беше Зейнаб, която бавничко започваше да се открива пред Морган. Сигурно и тя беше отегчена, защото вместо да пъха храната на Морган в килията и да си тръгва по възможно най-бързия начин, започна да се позадържа при нея. Оказа се, че Зейнаб е от Хан Юнис и брат й Халид е герой от първата интифада, сражавал се срещу съветската войска към края на джихада в Афганистан, но загинал в битка рамо до рамо с Карим в планините на Черна гора. Жената не криеше, че смъртта на брат й я е съкрушила. Но за разлика от Карим не обвиняваше Морган. „Война е, случват се лоши неща“ — казваше тя.

С течение на времето Зейнаб започна да й задава въпроси — не за работата на Морган и за мисията й, а за детството й, за живота в Америка. Къде е учила? Какъв е баща й и с какво се занимава? Всички ли харесват Джордж У. Буш? Някои от въпросите й разкриваха доста странните й предубеждения относно Запада. Една вечер тя попита Морган за нещо, което явно отдавна се въртеше в главата й: „Кажи ми, защо в твоята страна е нормално мъжете да правят секс с животни?“ А когато Морган се ужаси от въпроса, момичето се изкиска нервно. Морган допускаше, че е възможно представата й да е изградена от някой мюсюлмански телевизионен проповедник. Арабските телевизии бяха пълни с такива същества, някои от които ръсеха невероятно нелепи и оскърбителни неща.

Най-дългият си разговор проведоха през един горещ следобед, когато и Карим, и Абу Мустафа ги нямаше. Зейнаб допря пръст до устните си, усмихна се и й намигна, после я поведе нагоре по стълбите и я изведе на слънце.

— Мъжете ги няма — каза. — Ела, да поседнем.

Както винаги двама от пазачите бяха наблизо, стиснали калашниците си и изтегнати до вратата на вилата. Зейнаб обаче явно беше успяла да спечели и тяхното съпричастие, защото единият изчезна за малко, а когато се върна, беше преметнал оръжието си през рамо и носеше поднос с ароматен палестински чай и сладкиши. Повече от час двете пиеха чай и си бъбреха под клонките на палмите. Зейнаб успя да обясни, че семейството й някога е било заможно и че през изминалите години, преди вълните от самоубийствени бомбени атентати, втората интифада и изграждането на защитната ограда, баща й всеки ден пътувал от ивицата Газа до добре платената си работа като инженер в израелска компания в покрайнините на Ашкелон. Той обаче починал млад от сърце и семейството обедняло.

Същия следобед Зейнаб призна, че като момиче изпитвала силни чувства към Карим и преди смъртта на Халид си мислела, че един ден ще се омъжи за него. Обаче той се върнал от Балканите променен, станал раздразнителен и затворен.

— Преди се смеехме. След като Халид умря, Карим говори само за джихад, все за джихад.

Напоследък я наричал само ухт сагира, с което показвал, че няма романтични чувства към нея. И добави, че това обяснява защо на нея, една жена, й е позволено да се присъедини към група похитители салафити, предвождани от мъж, който не й е близък кръвен роднина — нещо, което иначе би било немислимо.

— Ако Карим не гледаше на мен като на сестра, някой мъж щеше да ти носи храната — каза тя на Морган. Изчерви се и се изкиска, припомняйки си смущението си отпреди време. — И нямаше да знае нищо за тампони и дамски превръзки.

Морган чу почукване и скоро вратата се отвори. Поредната сутрин. Зейнаб влезе с поднос.

— Здравей, Морган. Добре ли спа? — усмихна й се.

— Нелошо — отговори тя. Напоследък храната отново беше станала лоша: днес имаше само плоска питка, бутилка вода и няколко маслини. — Зейнаб, искам да те попитам нещо. Чувам стрелба. Случило ли се е нещо? Не тук, навън.

Зейнаб видимо се притесни и очите й огледаха стаята, сякаш се опасяваше да не би някой да се е скрил по ъглите. Понижи глас и забоде очи в пода:

— Да. В Газа с ФАТАХ е свършено. — Плъзна пръст по гърлото си: — Много умрели. Много стрелба. Братовчед ми Хамад, само на осемнайсет, е мъртъв. Не е боец, просто бил на неподходящото място в неподходящото време. Не се издавай пред Абу Мустафа, че съм ти казала, а?

— Обещавам. А какво мислят за това Карим и Абу Мустафа? Сигурно се радват, защото са ревностни мюсюлмани, а ХАМАС също са ревностни мюсюлмани?

Зейнаб поклати глава:

— Не, не. Изобщо не се радват. Карим е много нещастен. Казва, че тук вече е много опасно. — Тя снижи глас още повече. — Мисля, че ще те преместят. Заминаваме. На ново място, много тайно.

Морган открай време смяташе, че последното нещо, което искат похитителите й, е преврат на ХАМАС, и макар да съзнаваше, че превратът крие и опасности, едва сдържа усмивката си: най-сетне, може би това беше шансът й. От ХАМАС нямаше да търпят радикален ислямистки съперник и след като консолидират властта си, със сигурност щяха да погнат похитителите й. Докосна ръката на Зейнаб:

— Кога тръгваме? Как ще се придвижваме, ако ХАМАС са поставили блокади по пътищата?

Момичето отново поклати глава:

— Нищо повече не знам. Моля те, яж. Аз тръгвам.

Адам се уговори да се срещне с Майк в ресторанта с висок таван на хотел „Рандолф“ на Бюмонт Стрийт. С облекчение установи, че салонът е празен. Беше малко рано, а се оказа, че Майк закъснява — обясни извинително, че влакът му от Лондон закъснял с повече от трийсет минути вследствие на неправилна сигнализация.

— Нищо чудно — каза Адам. — Трябваше да те предупредя. Железниците са отвратителни.

— Да си поръчаме кафе?

— Всъщност аз съм гладен. Не съм обядвал. Да си поръчаме следобеден чай? „Ърл Грей“ и топли кифлички с масло? Триъгълни сандвичи с краставица и сладкиши с глазура, ако си склонен на истинска почерпка?

— След като плаща Чичо Сам, би било уместно. В крайна сметка това е един от кулинарните приноси на страната ти заедно с пълната английска закуска. Забележително. Просто забележително.

— Щом казваш. Само ти напомням, че всъщност съм американски гражданин.

— Разбира се, извинявай.

Адам повика келнер и чаят им пристигна след броени минути. Време беше да сложат край на любезните разговори.

— Е, откъде идваш? — попита Адам. — От Вашингтон или от Близкия изток?

— И от двете места. Останах в Тел Авив малко след преврата на ХАМАС, после отлетях за Вашингтон. Сега идвам оттам. Виж, наистина много съжалявам за случилото се в деня, преди да си заминеш. Юджин не трябваше да…

Адам вдигна ръка.

— Достатъчно. Край. Предпочитам да не го обсъждам. Пък и в момента, ако не възразяваш, това изобщо не е основният проблем. Разкажи ми малко повече за главния проблем. Какво точно планирате да предприемете, за да спасите Морган, сега, когато ХАМАС контролират Газа?

Майк изглежда водеше мъчителна вътрешна борба. Но ако се чудеше дали да разкрие нещо съществено, явно накрая реши да не го прави.

— Адам, смятам те за свестен човек и уважавам работата ти — каза той. — Обаче не мога да ти издавам поверителна информация. Знаеш го.

— Не е нужно да ми казваш нещо. След случилото се през последните няколко дни не мога да се отърва от мисълта, че шансовете ви за някакъв напредък са почти нулеви.

— Грешиш, Адам. Гари би се изразил по-остро, но с цялото ми уважение — нямаш представа за какво говориш.

— Нима? Имаш връзка с един от висшите командващи на ХАМАС, нали така? С един от типовете, които тръбят по новините, че ЦРУ е планирало преврат на ФАТАХ?

— Винаги има тайни канали. Знаеш го. Такава е работата ни. Не само ние имаме тайни канали, и израелците имат.

— Като онзи тъпак Амос, с когото ме запозна ли? Който твърдеше, че с ХАМАС е свършено? Не беше много умно, нали, Майк?

— Няма нужда да приемаме нещата лично. — Агентът замълча и после думите му се изляха като поток: — Както ти казах, харесваш ми. Затова ще ти разкрия повече, отколкото би трябвало, а ти няма да предадеш доверието ми, защото ако Гари разбере, че съм ти го казал, ще направи живота ми ад. Постигнахме сериозен пробив. Няма да ти разкрия подробности, но можеш да очакваш много скоро да видиш отново Морган. Жива.

— Колко скоро?

— Не мога да кажа конкретно. Но скоро.

— Някакви доказателства?

— Не. Поверително е. Адам, не си длъжен да ми вярваш. Ти избираш. Но ако решиш да не ми вярваш, помисли какви са последиците.

— Какви последици, Майк?

— Изглежда, смяташ, че можеш да свършиш работата на Управлението по-добре от нас. Знам какво означава това: отново да заминеш за Газа. Е, точно тук е рискът. В момента водим деликатни преговори. Винаги има опасност от изтичане на информация, а това би струвало живота на Морган. Според нашата преценка, ако се намесиш, присъствието ти само ще увеличи опасността. Съжалявам, че съм толкова директен, но го правя заради Морган, затова се налага да те помоля да проявиш търпение.

— Гари те е изпратил, нали! — тихо попита Адам.

— Той ми е шеф — сви рамене другият.

— Така е, но не това имах предвид. Имам предвид, че той те принуди да участваш в целия този театър, нали така? Появяваш се на делото ми пред Върховния съд, представяш се като човек, който споделя ценностите ми и който ми пази гърба, преструваш се, че ми се доверяваш. А после идваш и ме заплашваш.

Забеляза, че думите му са попаднали право в целта, но Майк остана спокоен.

— Замисли се над думите ми — каза с равен глас. — Ще ти направя предложение. Ако Морган не е свободна до края на следващата седмица или не можем да ти предоставим конкретни доказателства, че напредваме, замини за Газа. Моля те само за осем дни — но през този период не се намесвай, в противен случай бъди готов да приемеш последиците.

Адам се изправи. Не беше докоснал кифличката си.

— Разбира се, Майк, ще си помисля. Ще си помисля внимателно за всичко. Боже, що за хора сте? Наистина умеете да повишавате напрежението, а? А дотогава приключихме. Оставям те да допиеш сам следобедния си чай.

Роб каза на Адам, че от „Хийтроу“ ще дойде направо в Оксфорд, а после ще отиде на конференцията по агробизнес в Лондон. Явно си беше взел душ и се беше поосвежил на летището, защото се беше издокарал с панталони с цвят каки, изгладена риза, тъмносин пуловер и каубойски боти, когато натисна звънеца на входната врата на родителите на Адам в десет часа на следващата сутрин. Не приличаше на човек, току-що слязъл от трансатлантически полет. Гуен и Джонатан застанаха един до друг да го посрещнат, а Адам беше точно зад тях. Гуен го прегърна, а Джонатан го удостои с мъжко ръкостискане.

— Отдавна не сме се виждали — каза Джонатан. — Заповядай да пием кафе. Остави си чантата в коридора.

Настаниха се край кръглата маса от червен дъб в кухнята и Роб обеща след края на конференцията да им погостува за уикенда и да прекара известно време с децата.

— Срам ме е да го призная, но не съм виждал Ейми и Чарли почти две години — каза.

Обаче през цялото време Адам усещаше, че той иска двамата да поговорят насаме. Забеляза, че майка му също го усети. Тя изчака прилично дълго, докато изпият кафето си, и се изправи.

— Е, трябва да вървя. Студентите ме чакат — оповести тя и направи знак с очи на Джонатан.

— Да, аз също — каза той. — Приятно ми беше и с нетърпение очаквам да се видим както трябва.

Двамата излязоха от стаята. Роб поседя мълчаливо и заговори едва след като чуха входната врата да се затваря.

— Е, вече сме сами, синко. Как си? Кажи ми истината.

— Какво да ти кажа? — сви рамене Адам. — Много е неприятно, но ти вече го знаеш. А сега изглежда ЦРУ са оплескали нещата още повече, защото каквото и да са планирали в Газа, то се е обърнало срещу тях. Опитвам се да открия нещо оптимистично.

Роб се усмихна и постави мазолестата си длан върху рамото на Адам.

— Разбирам те. През последните седмици и моята душа се е свила — поклати глава той. — Никога не съм бил идеалният баща. Правех всичко по силите си, но ми беше трудно да разбирам дъщеря си, макар винаги да съм се гордял с нея. А сега се гордея още повече, откакто разбрах, че всички тези дрънканици за човешките права са били само прикритието й в Управлението. Знаеш как е — може и да не разбираш децата си, може и невинаги да си способен да откликнеш на емоционалните им нужди, но винаги съм смятал, че мога да предпазя Морган от нещастие. Знам, че звучи глупаво, обаче имам усещането за провал.

— Прав си. Наистина звучи глупаво. Но въпреки това те разбирам.

— Е, ти ме познаваш. Аз съм практичен човек. Не мога да бездействам. Никога не съм го правил. Обаче дори изгревът да е близо, нямам усещането, че това са най-тъмните часове. Последните няколко седмици ми отвориха очите. Случиха се неща, които сигурно знам открай време, но съм предпочел да не се изправям лице в лице с тях.

— Какви неща?

— Ами в Америка сме свикнали с политици, които се кандидатират за поста с лозунги като „Вашингтон е съсипан“. Обаче типовете, които говорят такива неща, звучат като лобисти, а и цялото съмнително законотворчество… Вече знаем, че системата е увредена по различен и много по-опасен начин. И точно по тази причина една храбра млада жена, която служи на скапаната си родина, е отвлечена от шайка екстремисти, а като че ли никой от виновниците за това не дава и пет пари.

— Надали го казваш без основателна причина. Слушам те.

— През последните няколко седмици два пъти ходих във Вашингтон. Не исках да ти разказвам по телефона, защото съм сигурен, че тези негодници подслушват — теб, не мен. Срещнах се със служители от Съвета по национална сигурност и от ЦРУ. Обаче, да ме прощаваш за израза, онова, което ми казаха тези скапаняци, са пълни простотии. Явно ги интересува само едно — да си държа устата затворена. Твърдят, че искат да избегнат положение, при което похитителите да не се почувстват компрометирани, ако я освободят. А всъщност се опасяват, че ако се разчуе за похищението на американка в Газа, това ще привлече внимание към собствената им провалена операция. Ако питаш мен, всички те да си го начукат отзад.

— На едно мнение сме. Изглежда се опитват и мен да държат настрана. Вчера ме посети един служител на ЦРУ. Предупреди ме, че ако се върна в Газа, все едно подписвам смъртната присъда на Морган, защото водели някакви тайни и много уязвими преговори, които ще проваля, ако замина.

— Какво смяташ? Ще се вслушаш ли в съвета му?

— Наистина ми е трудно да реша. Честно казано, не вярвам на нито една негова дума. Обаче от друга страна, представи си, че не лъже и аз наистина оплета конците? Част от мен ми казва, че няма голямо значение дали ще изчакам още няколко дни след толкова много седмици. Обаче ако вследствие на това забавяне се случи нещо ужасно? Не знам, Роб, наистина не знам.

— Боже, не е лесно! — възкликна Роб. — Може би трябва да отидеш в Израел колкото може по-скоро, за да си наблизо и когато се ориентираш в обстановката, да решиш за Газа.

— Така мислех и аз.

— Е, когато решиш да заминеш, искам да знаеш едно. Много дълго бях на активна служба, а нали знаеш какво казват: няма бивш пехотинец. Имам близки, Адам, познавах хора, които започнаха в армията и се издигнаха до началници, запознати с обстановката. Някои от тях дори познават Морган от малка и много се гордеят с нея. Затова, когато се върнеш в Газа, не забравяй за мен и приятелите ми, ние сме твоето семейство и ти пазим гърба. Ако прецениш, че се нуждаеш от помощ, само ни повикай. Както вече ти казах, можеш да ми се обаждаш по всяко време, денем и нощем. С приятелите ми сме вършели щуротии, които сигурно ще те изненадат.

— Извинявай за глупавия въпрос, но какви щуротии?

— Чувал ли си за инцидента в Ал-Кайм?

— Не, какво се е случило?

— Обаче ще си остане между нас, нали?

Адам кимна.

— Беше преди почти две години. Запознах се с някакви иракчани във връзка с търговията със семена. Търсеха качествена пшеница. Продължихме да поддържаме контакт и след нахлуването. Мразеха Америка, загдето е окупирала страната им и избива техните близки, но още повече ненавиждаха „Ал-Кайда“. Известно време изчакваха удобен случай. После, когато се увериха, че повечето от другите сунитски лидери са настроени като тях, започнаха да нападат копелетата. До първия сблъсък се стигна в Ал-Кайм, град в пустинята, близо до сирийската граница. За съжаление моите хора бяха налапали твърде голяма лъжица за тяхната уста и се оказаха притиснати в пустинята от много по-добре въоръжен противник. Бяха около двеста, а онези от „Ал-Кайда“ — двойно повече. Стъмнило се и по всичко изглеждало, че на следващия ден с тях ще бъде свършено.

— Какво общо има това с теб?

— В Америка беше още ден. Аз си седях на верандата и скучаех, когато звънна мобилният ми — чак от Ал-Кайм. Един от приятелите ми ме попита дали мога да им помогна.

— И?

— Обадих се тук-там. Както и да е, на зазоряване няколко часа по-късно в пустинята Ал-Анбар не моите приятели сунити претърпели поражение, а техните врагове: три хеликоптера „Кобра“ на американската морска пехота ги размазали.

— Поръчал си въздушен удар на американската морска пехота на границата между Сирия и Ирак, както си седял на верандата си в Таос?

— Да, сър. Точно така.

— Да не ми предлагаш да те помоля да организираш въздушен удар в Газа? Не допускаш ли, че израелците сигурно ще имат мнение по въпроса?

— Всъщност нищо не предлагам, Адам. Просто не забравяй, че можем да направим смайващи неща. Че сме се посветили на това и ще направим каквото трябва, за да не допуснем едно същество, което обичаме и от което се възхищаваме, да преживее истински ад. — За миг замълча. — Няма да допуснем тя да загине там, нали? Просто ме дръж на копчетата си за бързо набиране. А, и още нещо.

— Да?

— Доколкото си спомням, ти се оказа доста добър стрелец за либерал. Добре е да се поупражняваш. Не се знае какво може да се случи. Току-виж ти потрябвало. — Роб бръкна в джоба на сакото си и извади листче, на което пишеше някакво име и телефонен номер. — Тази мадама ми е приятелка. Има малко… предприятие недалеч от тук. Клиентите й са малко необичайни. Очаква да й се обадиш. Обещай ми да се отбиеш при нея утре сутринта, преди да се качиш на самолета.

Адам се пресегна през масата и стисна ръката на тъста си.

— Обещавам, сър. Разчитай на мен.

Беше златен следобед. В три и половина Адам се присъедини към другите родители пред „Фил и Джим“, училището в покрайнините на Порт Медоу, където Чарли и Ейми учеха вече два месеца. И други бащи чакаха потомците си, но бяха малцинство. За облекчение на Адам жените почти не се опитваха да го заговорят и не го разпитваха. Ейми излезе заедно с Алис, новата й най-добра приятелка — момиченце с преждевременно зрял вид и гарвановочерна коса на конска опашка.

— Татко? Може ли Алис да дойде у нас? Само за няколко часа? Баща й ще дойде да я вземе.

— Не тази вечер, миличка. Трябва да поговорим за нещо.

— Не може ли, след като Алис си тръгне? Моля те!

Адам беше доволен, че децата създават нови приятелства. Знаеше колко много им липсва майка им, но в някои отношения те се бяха пригодили прекрасно и Бетезда сигурно им се струваше адски далеч. През последните седмици прекарваха заедно повече време, отколкото когато и да било преди, фактът, че не му се налагаше да се тревожи за сроковете за подаване на различни правни документи, си имаше и предимства. Отстъпи пред молбата на Ейми.

— Добре, може да дойде. — Адам се извърна към Алис: — Предупредила ли си майка си?

— Мама я няма. Замина в Германия по работа. Позволено ми е да се прибирам сама пеша до къщи, но ако ми заемете мобилния си телефон, ще звънна на татко да му кажа. Няма да има нищо против.

Чарли дотича при тях и прегърна баща си.

— Тате, може ли да отида у Том? Обеща ми да ловим жаби на Порт Медоу.

— Добре, Чарли. — Въздишка. — Нека да поговоря с майката на Том. Ще се уговорим да мина да те взема по-късно.

Часове по-късно децата бяха изкъпани и готови за лягане. Адам седна с тях в дневната.

— Деца, знам, че не обичате да отсъствам, но мисля, че трябва да предприема още едно пътуване. Заминавам съвсем скоро, сигурно утре вечер.

— Пак в Израел ли? — ококори се Чарли. — Пак ли ще потърсиш мама?

— Да, миличък, така смятам.

— Знаеш ли къде е? Ще я доведеш ли? Тя ще бъде ли тук за рождения ми ден?

— Ами, не знам точно къде е и не съм сигурен дали ще е тук за рождения ти ден, но ще направя всичко по силите си. Исках обаче да се уверя, че вие двамата нямате нищо против. Мисля, че ще се чувствате добре с баба и дядо.

— Опасно ли ще бъде? Ами ако лошите стрелят по теб? — попита Ейми.

— Да се надяваме, че няма. Но не съм напълно сигурен.

— Ами ако не се върнеш? — Адам усети, че тя всеки момент ще се разплаче. — Кой ще се грижи за нас тогава? Или ако я намериш, обаче не ти позволят да я доведеш при нас?

Адам не знаеше как да отговори. Докато мълчеше, дъщеря му отново заговори:

— Не може ли някой друг да отиде да я доведе? Само ти ли можеш да я намериш? — И продължи, без да дочака отговора му, чоплейки кожичката на палеца си: — Наистина трябва да заминеш. Трябва да я намериш, татко. Само обещай да внимаваш.

Адам я прегърна с една ръка. Понякога зрелостта й го изумяваше. С другата си ръка прегърна Чарли.

— Обещавам да се пазя. Нямаше да го правя, ако имаше друг начин. Само исках да съм сигурен, че вие нямате нищо против. Ще гледам да остана колкото може по-кратко.

— Трябва да заминеш, просто трябва — зарови тя личицето си в рамото му и той усети топлите й сълзи. Погали я по косата и след малко сълзите секнаха. Тя вдигна към него все още влажните си очи и храбро се помъчи да се усмихне.

Адам се обърна към Чарли:

— Ами ти?

— Сигурен съм, че този път ще успееш да намериш мама! — вълнението му беше осезаемо. — Ще я намериш и тя ще се върне за рождения ми ден, защото дотогава има още седмици. Ейми, мама ще се върне!

Адам не искаше да отнема надеждите на Чарли.

— Ще направя всичко по силите си, деца. Абсолютно всичко.