Похищението

14.

Петък, 4 май 2007 година

Адам се събужда и установява с растящо разочарование, че еротичното преживяване, от което се отърсва, е само поредният сън — не за Рони, а за Морган. Бяха в своята спалня в Бетезда, а тя беше на колене, обкрачила лицето му и подпряла длан на таблата на леглото. Беше потънал в топлината й и усещаше нектара й по лицето си, докато тя движеше разтворената си вулва по устните и езика му, а той се пресегна да щипне зърната на гърдите й така, както знаеше, че й харесва. Усети трепета, надигащ се от бедрата и задника й, предвестник на кулминацията. Не само характерният вкус и мирис правеха съня му толкова жив, а и звукът, неволното гърлено стенание, което Морган издаваше само когато е в екстаз. Откога не го беше чувал? И дали щеше да го чуе отново?

Той идва на себе си, ориентира се. Разбира се, намира се в Тел Авив. Предната вечер е бил с Рони. Тя му даде да разбере, че иска да спи с него, а той никога не бе изпитвал толкова силна нужда от чисто физическо облекчение. Обаче ако го бяха направили, чувството, което щеше да изпитва сега, нямаше да бъде копнеж, а вина. Добре че се срещнаха в Рамат Хашарон. Не можеха да го направят в къщата на сестра й, а нямаше къде другаде да отидат. Спомни си, че я покани да дойде в Тел Авив тази вечер, последната вечер от пътуването му. Може би трябваше да й се обади и да измисли някакво извинение. Последна среща в посолството. Този път ще ги обвини директно, защото вече знае, че само от ЦРУ може да са поставили чипа в паспорта му.

Предния ден Карим не се върна и отново бяха само двамата; Морган и Абу Мустафа отново са в мръсното подземие вместо в просторния двор.

— Според Карим навън е станало твърде опасно — обясни извинително Абу Мустафа. — Боя се, че той има право. Положението в Газа се влошава.

— Какво става? — попита тя. — Как така се влошава?

— Както обикновено, но по-зле. Сблъсъци между групировките и израелски въздушни удари. Винаги е на приливи и отливи. Знаеш го, отдавна посещаваш тези места. В момента явно има прилив.

— Пусни ме тогава. Колкото по-дълго ме държиш, толкова по-голяма е опасността — не за мен, за теб.

— Най-напред ни чака работа. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали, преди израелците да ни прекъснат. Да започнем с Абдел Насър.

Морган го очакваше. Още преди дни беше решила, че преспокойно може да говори по тази тема. В крайна сметка, Абдел Насър вече беше затворник. Каквото и да кажеше, надали щеше да влоши положението му.

— Ако искаш да говоря за Абдел Насър, трябва да се уверя, че той е добре — каза Морган.

— Жив е. Това ти е достатъчно.

— Беше ранен. Нека да го видя, за да се уверя, че лекувате раните му.

— Невъзможно. А и той вече не е тук. Ако не искаш да страда, ти предлагам да сътрудничиш.

— Какво искаш да научиш?

— Странно нещо е набирането на хора. Да избереш някого, на когото можеш да се довериш, който отговаря на целите ти и притежава нужните умения и способности. Ти и аз, и организациите, които представляваме, всъщност не сме много различни. Ако търся талантлив младеж в университет или в бежански лагер, трябва да видя у него определени качества. Нужни са ми бойци, които не се боят от смъртта, които ще пазят тайните ни и които са интелигентни и изобретателни. Освен това трябва да установя какво ги мотивира, доколко чисти са намеренията им — човек, който се стреми към пари или слава, представлява смъртна опасност. Правя избор едва когато съм сигурен. Допускам, че ти като старши агент преминаваш през сходен процес. Кажи ми как беше с Абдел Насър. Как се запозна с него?

Морган знаеше, че няма избор.

— В региона има наш колега. Познавам го отдавна. Обучаваха ни заедно. Той го препоръча.

— Какво ти каза за него?

— Че той и семейството му наистина познават Газа. Че познават политиците и хората начело на бунтовниците и фракциите. А поради силните си връзки с Америка разбират идеите, които са важни за нас, например законовото управление и човешките права.

— Добре, госпожо Купър. Вече напредваме. Как осъществихте контакт?

— Изпратих му имейл. Благодарение на прикритието си имам имейл адрес в Държавния департамент. Той отговори след по-малко от час, че с удоволствие би се срещнал с мен в Газа, но точно в този момент се намира в Калифорния. Планираше следващата седмица да бъде в Ню Йорк. Мисля, че беше в началото на пролетта миналата година. Няколко дни по-късно се качих на влака във Вашингтон и се срещнахме в един италиански ресторант.

— Какви бяха първите ти впечатления от него?

Морган се постара да не се изчерви.

— Хареса ми. Беше облечен добре и обноските му бяха безупречни. Очевидно беше интелигентен мъж и имаше чувство за хумор. Първите му думи, след като се запознахме, бяха: „Ню Йорк, страхотно е да бъда отново тук. Сигурно сте забелязали, че Газа е кръщавана само веднъж.“

— Какво ядохте? И двамата ли пихте алкохол?

— Аз ядох риба. Камбала, ако не греша. Наистина не помня какво яде той. Да, пихме алкохол. Отлично пино гриджо, ако това ти говори нещо.

— Как му обясни целта на срещата?

— Както може да се очаква. Използвах прикритието си — казах, че Държавният департамент иска да се заема с независима проверка на нарушенията на човешките права от страна на основните групировки в Газа. Струва ми се, че той ме помисли за луда. Но се съгласи да ми съдейства, доколкото може, и се уговорихме да се срещнем в Газа. Няколко седмици по-късно го направихме.

— Обаче уговорката за среща е далеч от вербуването му като агент. Газа може и да е бедна, обаче член на семейство Ал-Кафарна няма да се поблазни от пари. Как се разви познанството ви?

— Направих още няколко посещения и честно казано, си допаднахме. Не беше трудно да го уговарям да се виждаме — той го искаше. Допускам, че е виждал в мен връзка с един свят, който познава. Разбира се, аз никога не съм се разкривала пред него като агент на Управлението. Но определено имаше един момент, в който отношенията ни се задълбочиха.

— Продължавай, целият съм в слух.

— Беше една вечер преди десет месеца. Седяхме на една маса на терасата в хотел „Ал-Дейра“ — мястото, където приятелят ти Карим ме е познал. Съзерцавахме Средиземно море и пиехме домашна лимонада с мента и рукола. Слънцето залязваше.

— Описваш го идилично. Колко хубаво.

— Може да си язвителен колкото искаш, но истината е, че когато седиш там, на открито, някогашната представа на хората, че Газа ще се превърне в палестинския Сингапур, не изглежда толкова невероятна — стига да не обръщаш внимание на тръбата за отходните води малко по-нагоре по брега. Както и да е, знаех, че Абдел Насър има известна слава на плейбой, но реших, че тази преценка за него не е правилна. Може и да е бил като по-млад. Но когато аз се запознах с него, той беше принципен човек и палестински патриот. Което се оказа пътят нашето… общуване да достигне следващия си етап.

— Значи си апелирала към благоприличието му и си го убедила да стане шпионин. Колко трогателно.

— Искаш ли да ти разкажа, или не?

— Извинявай. Продължавай, ако обичаш.

— Седяхме на терасата и Абдел Насър заяви, че моята страна, Америка, е ключът към разрешаването на конфликта на палестинците с Израел, защото мнозина палестинци, включително самият той, споделят нашите конституционни ценности. Помня думите му почти дословно: „Най-много ми харесва в Съединените щати разбирането ви за гражданска държава, в която расата и религията не определят лоялността и отговорностите. Всичко велико в Америка се дължи на това — равенство, свобода, възможности. Това искам да създам и в Палестина.“

Абу Мустафа изглежда не й повярва.

— При цялото си богатство и влияние Абдел Насър да стане шпионин заради това? За някаква незряла представа, че тук, на палестинска земя, ще построите американската мечта?

— Да, до голяма степен беше така. Каза ми, че онова, което му причинява най-голяма болка, е фактът, че Америка постоянно поставя Израел на първо място и поради това не зачита потенциала на Палестина. Той обаче бил убеден, че ако американските лидери познавали фактите по-добре, политиката им ще се промени. Всъщност вижданията му бяха много благородни, макар да се основаваха на напълно идеалистична представа за Америка.

Абу Мустафа й даде знак да продължи.

— Каза ми, че докато следвал в Колумбийския, участвал в кампания за прекратяването на войната в Босна и накрая Америка наистина я прекратила. Каза също, че винаги е лесно да предскажеш неуспеха, но дързостта се изразява в надеждата и в стремежа да успееш. После каза: „Иска ми се само да можеше да предам това послание във Вашингтон.“ Тогава го направих.

— Това ли е?

— Казах му, че има начин посланието му да бъде чуто във Вашингтон. Уверих го, че може да го постигне чрез мен. В замяна от него се иска само да използва контактите си, за да ме снабдява с информация. Позовах се на характера му и на надеждата му за неговата страна и той охотно се съгласи. — Морган въздъхна. — А виж сега какво стана и с двама ни. Може би в крайна сметка не беше умен ход.

— Да, виж какво стана и с двама ви. Положението няма да се промени, докато не започнеш да ми разкриваш истинската цел на мисията си: защо ти е бил нужен агент с толкова добри връзки като Абдел Насър.

Тя знаеше, че ще се наложи да разкрие и това.

— Казах ти, че наблюдавах. И е истина. Просто не беше свързано с човешките права.

— А за какво?

— Не е тайна, че Съединените щати не приемат победата на ХАМАС в миналогодишните избори в Палестина. Затова започнахме програма, с която да опитаме, как да се изразя, да променим реалностите на място, да подкрепим силите, предани на ФАТАХ. Искахме ФАТАХ да може да смаже ХАМАС на улицата, ако се наложи. Не сме ги карали да започнат тези насилствени сблъсъци. Но допускам, че след като започнаха да получават помощ, сблъсъците бяха неизбежни.

— Какво искаш да кажеш? Че сте координирали някакъв преврат? Но защо ЦРУ е избрало теб? Ти не си военна. И си жена. През повечето време дори не си тук.

— Не аз ръководех програмата. Изпратиха ме да преценя резултатите. Знаеш как е: понякога хората на терен се увличат. Знаят, че в централата не биха приели провал, и се случва да преувеличават: твърдят, че всичко е чудесно, а всъщност здравата са оплели конците. Моята работа беше да установя дали сведенията, които получавахме в Централата, са верни — дали ФАТАХ е укрепнала дотолкова, че накрая с ХАМАС да бъде свършено.

— А Абдел Насър?

— Той се ослушваше и държеше очите си отворени, а нощем пиеше чай с командири и от двете страни. От време на време пристигах в града, той ми разказваше какво се случва и ме водеше на среща с някой от източниците си. Седяхме в мръсните им апартаменти, пиехме чай, пушехме наргилета и аз оформях преценката си.

— Те потвърдиха ли, че планът на ЦРУ действа и че ФАТАХ ще спечели?

— Не — отговори Морган. — Нито Абдел Насър, нито хората, с които ме запозна, твърдяха подобно нещо. Всички почтени хора повтаряха едно и също: че ФАТАХ е обречена на провал. И аз това пишех в докладите си.

— После?

— Колегите ми не ги послушаха. Но ще ти кажа какво смятам. Според мен ХАМАС до броени седмици ще установи пълен контрол над Газа. И тогава, приятелю, ти и Карим по-добре внимавайте. Ако не сте освободили мен и Абдел Насър, хората от ХАМАС ще ви преследват като хрътки, защото няма да допуснат никой да поставя под съмнение властта им.

И тримата служители на ЦРУ го чакат, седнали край заседателната маса в познатия кабинет: Гари, Майк и Юджин. Има обаче и четвърти човек, когото Адам не е виждал досега: пълен израелец към шейсетте. Още преди да ги запознаят, се досети, че вероятно това е „колегата“, помолил Бен-Меир да се срещне с Морган и да направи така, че тя да отиде в Газа. Всички се изправят, когато влиза той, вежливи и официални, и той стисва протегнатите им ръце. Всичко е наглед толкова нормално. През бронираното стъкло на прозорците той вижда момичетата по бански и бодибилдърите на плажа.

Адам, представям ти стар приятел и боец във войната срещу тероризма — казва Гари. — Амос, това е Адам, Адам — Амос.

Адам кимва и оглежда човека. Прошарена коса, големи черни очила, двойна брадичка, неразгадаемо лице.

— Приятно ми е — казва Амос. — Чувал съм великолепни неща за съпругата ви. Тук съм да помогна да сложим край на това мъчително изпитание. Но вие сигурно много се гордеете с нея.

— Да, така е — отговаря Адам и махва с ръка към Амос и Гари: — Отдавна ли се познавате?

— Може да се каже — отговаря израелецът. — Отдавна сме осъзнали взаимните ползи от сътрудничеството.

— Разбирам, че си заминаваш — казва Гари. — Съжалявам, че пътуването ти не се оказа по-успешно. Но ти направи всичко по силите си, а ние ще продължим в същия дух. Сега, след като беше в Газа, сигурно си се уверил, че не е лесно. Обаче задачата е поверена на когото трябва, Адам. Няма да имаме нито миг покой, докато тя не се прибере благополучно у дома.

— Радвам се да го чуя. — Адам се усмихва и се старае гласът му да остане равен и дружелюбен. — Постигнали ли сте някакъв напредък? Нови съобщения от похитителите?

Гари вдига ръка:

— Ей, спокойно. Знам, че си разочарован, но точно затова поканих Амос да те запознае с положението. Той е местният експерт. Сведенията му са секретни. Но явно ще се наложи да ти се доверим. Е, Амос, имаш думата.

Израелецът поглежда Адам, после служителите на ЦРУ край масата и се прокашля.

— Лично сте се убедили колко е напрегнато в Газа. Между другото, много се радвам, че сте невредим. Доколко чух, не сте избрали най-подходящия момент за посещението си.

— Не точно. Попаднах на престрелка. Но както отбелязахте, успях да избягам.

— Успяхте ли да се свържете с ХАМАС?

— Знаете, че успях.

— Допускам, че новите ви приятели са се опитали да ви убедят, че „Джанбия ал-Ислам“ няма нищо общо с тях.

— Да, така е.

— И вероятно са ви се сторили искрени и благонадеждни. Но позволете да ви обясня как действат. От много години наблюдавам тези екстремистки фракции. Това е нагледен пример за така наречената такия.

— Такия ли?

— Стара ислямска концепция — самодоволно пояснява Амос. — Всичко се свежда до разбирането, че когато говориш с куфр, неверник, не е грях да лъжеш, ако така ще помогнеш на делото. Може да се каже, че е разрешено да дрънкаш глупости в служба на делото. Гари вече ви я обяснил, че „Джанбия“ е само фасада, измама. Не мога да ви разкрия откъде го знам, но ние — аз и колегите ми — сме сигурни, че е така.

— След като казвате, Амос. — Как да го възприема сериозно след нещата, които чу от Бен-Меир? — Ако искате да опитате да ми го набиете в главата, нямам нищо против, давайте.

— Как така „щом казвам“? Да не намеквате, че греша? Че вие познавате тези хора по-добре от нас?

— Адам, Амос е наш приятел — укорително се обади Гари.

— Да. Мисля, че грешите. Нещо повече, съмнявам се, че и самият вие го вярвате. Защо да търсим сложно обяснение, когато простото изглежда очевидно — че Морган е отвлечена от джихадистка групировка, която се казва „Джанбия ал-Ислам“?

Вижда как Амос застива. Провисналите му бузи почервеняват, но гласът му остава тих:

— Не знаех, че сте специалист по анализа на джихадисткия тероризъм. Или пък сте от услужливите идиоти, които си въобразяват, че тези хора са борци за свобода, които имат законно право да изразяват насилническите си възгледи. Разбира се, запознат съм с работата ви като юрист. Но поне веднъж ни послушайте. Не можем да ви попречим да си сътрудничите с хора, които до неотдавна изпращаха деца да се взривяват в израелски автобуси и пицарии. Но наистина смятам за част от работата си да ви предупредя, че си губите времето. Да, от ХАМАС знаят къде е съпругата ви. Обаче вие сте последният човек, на когото ще кажат. А междувременно мой дълг като израелски служител е да опитам да ви разубедя да предприемате неща, заради които може да загинете.

— Иначе казано — прекъсва го Гари, — оставете ние да намерим Морган. Ние знаем какво правим. А след случилото се би трябвало да ви е ясно, че вие не знаете. Амос трябва да ви каже още нещо, обаче няма да го направи, ако не му дадете дума, че информацията няма да излезе от тази стая.

— Добре — съгласява се Адам. — За какво става дума?

Амос отново се прокашля:

— Не мога да ви дам никакви подробности относно онова, което се каня да ви кажа. Обаче намирането на съпругата ви може да стане много по-лесно, отколкото е сега, по една проста причина: дните на ХАМАС като сила, с която трябва да се съобразяваме, почти приключиха. Не мога да ви кажа защо, нито точно кога, но ще бъде скоро.

— Какво искате да кажете? — невярващо пита Адам. — Да не се опитвате да ми съобщите, че ХАМАС ще бъдат физически премазани?

— Вече ви казах: никакви подробности. Приберете се у дома и проявете търпение. Скоро ще има добри новини. — Той го удостоява с крива усмивка и се изправя. — Гари, трябва да тръгвам, имам среща.

— Аз също — изправя се Гари, следван от Майк. — Извинявай, Адам, чака ни работа. Оставям те с Юджин. Той ще уреди всичко необходимо. До скоро.

Адам остава на мястото си и ги наблюдава, докато излизат. Не протяга ръка. Смятал е да ги попита направо за проследяващия чип, но няма полза.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се видим — казва Майк. — Надявам се, че децата са добре. Благополучно пътуване! — Единствено неговият глас от изнизващата се тройка издава нотки на сърдечност.

— Да ти предложа нещо? — пита Юджин. — Чай? Кафе? Безалкохолно?

— Няма нужда.

— Гари понякога е доста груб. Съжалявам, но… — свива рамене Юджин.

— Но какво?

— Трябва да се съобразяваме с него. Опитът и контактите му, особено с израелците, са изключителни. Както сам се убеди. Този тип Амос… знаеш, че не мога да ти кажа фамилията му. Обаче в нашите среди той е легенда.

— Добре. — И преди Адам да успее да каже още нещо, някой чука на вратата.

— Влез — обажда се Юджин. Влиза Кристъл, секретарката му. Носи гумени ръкавици и плик с мека подплънка.

— Това пристигна току-що, адресирано до вас. Мина през скенера. Изглежда, отново е дивиди.

Юджин се изправя, застава зад бюрото си, отваря едно чекмедже и изважда отвътре запечатан плик с ръкавици. Слага си ги, поема пакета и го оглежда. Кристъл излиза.

— Хмм. Изглежда различен от предишния. Освен очевидния факт, че има марки и явно е изпратен по пощата. — Вглежда се той с присвити очи в пощенската марка. — Май е изпратен от Ашкелон.

Адам наблюдава как Юджин отваря пакета и бърка вътре. Няма придружително писмо, само диск в прозрачна пластмасова кутийка. На горния капак е надраскан надпис с дебел черен флумастер: „Морган Купър 2“.

Юджин явно е разбрал, че Адам е видял надписа.

— Мамка му! — възкликва.

— Може ли да го гледам? — пита Адам.

— Съжалявам, но се налага да откажа. Може да е всичко.

— Тревожиш се, че няма да понеса да изгледам видеозапис с убийството на жена си — казва Адам. — Имаш право, сигурно няма. Но и двамата знаем, че не е това. Твърде скоро е. Хайде, Юджин. Имам право да го гледам. Пусни го.

Юджин се колебае.

— Въпреки това отговорът е „не“. Наистина не би трябвало да го правя, но с теб се познаваме отдавна, а така и така си тук… Имам впечатлението, че не ти е лесно да повярваш, че сме на една страна. Ако ти позволя да изгледаме записа, ще го приемеш ли като проява на добра воля?

— Да, като проява.

В дъното на кабинета на Юджин има телевизор и дивиди плейър. Включва ги с дистанционното и пъхва диска. Отново сяда и двамата с Адам завъртат столовете си към екрана.

Отначало има статичен шум, но после на екрана се появява картина от просторен бял апартамент. Отляво има големи прозорци, зад тях се вижда тераса, а срещу тях се намира маса с великолепна бродирана покривка. Отдясно има бял тапициран диван. Камерата е статична и отначало хората, на които принадлежат двата гласа, не се виждат. Обаче Адам разпознава единия — Морган. Другият е на мъж с лек палестински акцент и отличен английски. Говорят как по-късно ще посетят някого и обсъждат дали избраното място е безопасно.

— Мисля, че знам какво е това — казва Юджин. — Службите за сигурност на ФАТАХ са наслагали подслушватели в десетки апартаменти и къщи — места, които подозират, че биха представлявали интерес. Всъщност получиха от нас известна техническа помощ. Мисля, че записът е от апартамента, в който жена ти се срещаше с главния си агент, с когото аз я свързах. Той е от известно и богато семейство — Абдел Насър ал-Кафарна. Учил е в Америка. А, да, ето го. Хубав мъж, признавам.

Висок и слаб мъж с елегантен поръчков костюм влиза явно от врата отстрани: носи две чаши чай. От вниманието на Адам не убягва, че мъжът наистина е необикновено красив — с живи тъмнозелени очи, мургава кожа и остра брадичка. Думите от разговора му с Морган са строго професионални, но в тона и в честия й смях Адам долавя сърдечност. Най-сетне и тя се показва в кадър. Косата й е по-дълга, отколкото е сега — или поне преди да изчезне, — и той пресмята приблизително: картината и звукът вероятно са записани миналата година, някъде в началото на мисията й.

Екранът отново става черен. Явно дискът е компилация, защото когато отново има картина, Морган и Абдел Насър са облечени различно и светлината също е различна. Непосредствеността, с която общуват, се набива на очи.

— Защо твоите хора не проумяват последиците от грешките, които допускат? — пита Абдел Насър. — Проведохме избори само защото вие настоявахте, макар да беше очевидно, че ХАМАС ще спечелят. А сега си въобразявате, че можете да обърнете резултата. Как смятате, че се отразява това на онези от нас, които твърдят, че пътят към благоденствието и държавността минава през конституционната политика, а не през насилието?

Тя отговаря смутено:

— Да, знам, знам, не аз определям политиката. Обещавах да предам посланието ти във Вашингтон и го направих, повярвай ми.

— Вярвам ти, Морган, обаче не искам да продължавам с това, съжалявам. Просто не се получава.

Морган се изправя и говори извън кадър. Адам разбира какво прави — отчаян последен опит да убеди Абдел Насър да не се отказва като неин агент и както постъпва често, когато е превъзбудена, става и крачи.

— Ако искаш да знаеш какво мисля в действителност, съгласна съм с почти всичко, което каза — изрича тя с безплътен глас. — Да, Америка се отнася презрително към палестинците. Действията ни са абсолютно непродуктивни. И докато сме още на темата, според мен шефовете ми са задници.

Юджин се намесва, както винаги неуместно:

— Мамка му! На Гари никак няма да му хареса. — Натиска копчето на дистанционното. — Според мен не бива да гледаме повече. Навлизаме в секретна зона.

— Глупости, Юджин — възразява Адам. — Не става дума за националната сигурност. Това е просто офисна политика. Исусе! Това е запис на жена ми. Пусни го нататък, дължиш ми го.

Агентът се колебае, после отново пуска записа.

Този път Адам знае кога би трябвало да е направен записът, защото тя е с леката плетена рокля, която той й подари миналия декември. Вероятно е едно-две посещения преди последното, когато беше отвлечена — по време на меката зима в Газа. Седят на канапето. Морган е с кръстосани крака и с гръб към камерата, а Абдел Насър е толкова близо, че почти се докосват. На масата има остатъци от обяд.

— По-добре да вървя — казва Морган. — Не мога да си позволя да изпусна реда си в Ерес.

— Знам, че трябва — казва Насър. — Колата ще те чака. Просто ми се иска да можеше да останеш.

Той се обръща с лице към нея и Адам вижда как ръката й обхваща тила му.

— Пази се, Абдел Насър — казва Морган. — Не поемай никакъв риск. Особено заради мен. Просто не си струва — засмива се тя малко стеснително. — Ако съм принудена да избирам между страната и приятеля си, надявам се да имам достатъчно смелост да избера приятеля си.

— „Казабланка“ — казва Абдел Насър.

— Богарт цитира Е. М. Форстър. — Тя вдига и другата си ръка към лицето му и го целува по устата. На Адам му се струва, че двамата остават прегърнати с минути и продължават да се целуват. — Накрая тя се отделя от него и се изправя. — До следващия път. Между другото, наистина плача по малко всеки път, когато се сбогуваме. Но обикновено едва когато се върна благополучно към съвършения си дребен живот в Мериленд. Ще ми липсваш.

Юджин посяга отново да изключи видеото, но Адам се привежда и го стисва за китката:

— Да не си посмял.

Юджин се обляга назад и екранът за последен път става черен. Когато отново има картина, тя е леко тъмна. Сигурно е вечер. Двамата отново са на дивана и Адам различава тила на Морган и силуета на тялото й. Тя се движи: нагоре-надолу, напред и назад, а шокиращото е, че е гола. Извива се леко и той зърва гърдата й, обхваната от мъжка длан на бледа космата ръка и пръсти с поддържани нокти, които започват да масажират зърното й. В основата на екрана Адам вижда голият й задник, който се надига и спуска все по-учестено. Подпряла се е с длан върху гърдите на Абдел Насър, докато го поема в себе си, а после се пресяга зад рамото му, за да го придърпа по-надълбоко, както Адам знае, че обича Морган. Отначало не се чува почти никакъв шум, само учестено дишане, обаче после се разнася стенание, което пронизва главата му като лазер. Този звук изпълваше съня му сутринта — стенание на силната възбуда на Морган, което тя издава само когато наближава кулминацията. Адам забелязва как в същото време долната част на тялото й започва неволно да потрепва. Тя не просто се чука с тайния си любовник, а всеки момент ще свърши.

— Изключи го! — крясва Адам. — Изключи го, мамка му!

Давам долар, за да разбера какво си мислиш. Изглеждаш много отнесен — поглежда го Рони въпросително над покривката в италианския ресторант близо до хотела му и светлината на свещите се отразява в очите й.

— Нищо. Е, не е нищо, но знаеш как е. Наистина не мога да говоря за повечето от нещата. Имах труден ден. Възникнаха пречки — махва с ръка Адам. — Стига сме говорили за мен. Ти как си?

— Добре. Мързелувам. Късен обяд с Рейчъл, обиколка по магазините, разходка до плажа. Много ми е приятно отново да прекарам с нея известно време. Всъщност, ако някой друг ми се беше обадил в пет следобед, за да ме покани на вечеря, щях да откажа и да прекарам вечерта с нея и с Аврам. Но понеже си ти и понеже е последната ти вечер… Е, склонна съм да направя изключение само този път.

— Страшно се радвам. — Адам отпива голяма глътка вино. — Между другото, изглеждаш ослепително.

— Наистина ли си добре, Адам? Не че ми липсва увереност в начина, по който изглеждам, но обикновено не си правиш труда да коментираш външния ми вид. Всъщност си я купих тази сутрин — нацупва устни тя и се завърта настрани, излагайки на показ гърдите си, докато му показва новата си ръчно бродирана блуза.

— Чудесна е. А ти наистина си в страхотна форма. Отива ти. Откъде я купи? — Още докато я пита, се чуди защо го прави. Защо я кара да говори за пазаруване? Вперва поглед в гладката й кожа. Днес е с различен аромат.

— Реших, че цената е много изгодна… — Жената млъква. — Какво има, Адам? Дори не ме слушаш. Какво си направил с главата си? Нали се сещаш, онази глава с изключителния ум, който впечатлява дори Върховния съд на Америка?

Той трябва да се постарае да се отпусне.

— Заради Морган ли е? Някакви новини?

— Не, нищо. А положението в Газа се влошава. Но не, нищо конкретно — въздъхва. — Сигурно се чувствам потиснат, защото имам усещането, че съм зарязал нормалния си живот и съм поел на тази донкихотовска мисия, без да съм постигнал нищо конкретно. — Решава да рискува и да направи само още една крачка. — А през цялото време не преставам да си мисля за проблемите, които имахме. Знаеш, с теб обсъждахме тези неща в Америка.

Тя се възползва от намека му. Пресяга се през масата и притиска дланта му към бузата си. Този път той прави нещо, което не си е позволявал досега. Откликва. Обръща глава към дланта й и я целува.

— Имаме право да поживеем малко — казва тя.

— Може би.

Довършват вечерята си и плащат. Не се налага Адам да я пита дали ще дойде в стаята му — и двамата знаят, че ще дойде. Прокрадват се покрай рецепцията към асансьора и докато той поема към седмия етаж, двамата застават един срещу друг и за пръв път се целуват истински.

Вече в стаята му настава суматоха на лунната светлина, която се процежда през щорите на прозореца. Новата й блуза, дантеленият сутиен, полата й и сандалите на висок ток се озовават на пода до леглото, докато Адам разкопчава джинсите си, а тя ги смъква, след което сваля и боксерките му. Поема го в устата си, докосва се, за да навлажни показалеца си, после с пръст гали ануса му и неочаквано силна наслада разтърсва тялото му. Когато не издържа повече, той се отдръпва и се плъзва нагоре, а тя възхитително се разкрачва на ръба на леглото. Адам копнее да я вкуси, но тя го спира с ръка върху главата му:

— Не, не го прави. Не този път. Искам да ме чукаш.

Вече е извадила кондом от чантата си и го е разпечатала, а сега пресяга да го вземе от нощното шкафче и му го слага. Иска му се да я чука като жребец цяла нощ, но от толкова отдавна не го е правил, че не успява да се овладее. Доста по-бързо, отколкото му се иска, напълва презерватива и бавно омеква.

След това тя се надвесва над него и го гали по лицето. Отпуска тежестта на тялото си, изпъвайки се върху него.

— Сигурна съм, че знаеш колко отдавна го искам — казва Рони. — Ти си красив и сексапилен тип, Адам Купър, а освен това си умен и принципен.

— Ти не свърши, извинявай. Бях твърде бърз, но отдавна не съм…

— Няма значение. Следващия път ще свърша. Беше прекрасно.

Той се изправя.

— Отивам да сваля това нещо. — Влиза в банята и хвърля презерватива. Когато се връща, Рони седи в леглото, покрила гърдите си с чаршафа.

— Трябва да се връщам в Рамат Хашарон. Рейчъл ще се притеснява. Но скоро пак ще се видим. — Тя се опитва да разчете изражението му. — Всичко наред ли е, скъпи?

Той присяда на леглото до нея и тя докосва върха на носа му с пръст.

— Чуй ме, няма да се превърна в някаква маниачка, ако Морган се върне и ти решиш да опиташ да оправите отношенията си. Но както вече ти казах, ние заслужаваме случилото се тази вечер.

Част от него копнее да я повали на леглото и да започне отново, но Адам не я спира, когато тя става и започва да се облича. Той също навлича дрехите си и я изпраща навън, където бързо намират такси. Преди Рони да се качи, двамата отново се целуват истински. Когато се връща в хотелската стая, една мисъл се върти в главата му: „Рони не е Морган.“