Похищението

18.

Неделя, 4 юни 2007 година

Съдейки по уебсайта на „Нюз ъф дъ Уърлд“, статията на Дерек Търнър не беше стигнала до първа страница, но беше унизителна. „Бел Авив! — гласеше заглавието. — Съпругът на отвлечена в Газа лудува с красива адвокатка.“ Текстът беше илюстриран от голяма снимка на Адам и Рони в морето. Той се хилеше като луд и се опитваше да я изпръска, а тя се беше извила в странна, но разкриваща прелестите й поза, докато се опитваше да избяга. Но макар да се мъчеше да се измъкне, очите й бяха приковани в неговите и изражението й можеше да се опише единствено като обожание. На втората снимка двамата с Рони стояха един до друг и той я целуваше за довиждане — признателно, по бузата. Тя носеше прозрачна риза над банския си, която само подчертаваше впечатляващата й физическа форма. Освен това го придърпваше силно към себе си, обхванала тила му с ръка.

Адам остана буден до два часа в очакване статията да се появи онлайн. Докато я четеше, се увери, че Търнър поне се е придържал към противното споразумение, което бяха сключили няколко часа по-рано. Адам реши, че е принуден отново да поговори с него, и да се опита да го убеди, че ако публикува нещо за състоянието на брака му сега, това само ще застраши още повече Морган — в крайна сметка, които и да бяха похитителите й, едно беше сигурно: тя беше пленница на мюсюлмани фундаменталисти, а те не се славят с либералното си отношение към прелюбодеянието.

— Работата е там, Адам, приятелю, че не мога да забравя, каквото вече знам — започна да го уговаря Търнър. — Повярвай ми, на една страна сме. Обаче аз съм изпратен отдалеч, похарчени са много пари на вестника и разполагам с хубава новина, която може да се публикува. Ще направя каквото мога, за да намаля въздействието, а що се отнася до нейната безопасност, няма да пиша, че тя е агент на ЦРУ, нали така? Тя е служител на Държавния департамент, а аз няма да предизвикам никакво подозрение, че това може и да не е вярно.

Което също беше заплаха: Адам беше сигурен, че източникът на Търнър е служител от разузнаването и че той най-вероятно му е казал, че Морган също е агент. Очевидно беше и това, че макар Търнър да беше получил само подбрани сведения — той явно не знаеше нищо за дивидито с признанието на Морган, че е агент на ЦРУ, за „Джанбия ал-Ислам“ или за предишното пътуване на Адам в Газа, — информацията му в своята съществена част беше болезнено точна. Включваше дори факта, че Адам е гледал „сексвидеото с Морган Купър“, както деликатно се изрази Търнър, сам в американското посолство. За щастие той знаеше съвсем малко за Рони.

— Е, чукаш ли я? — попита Търнър. — Извинявай за директния въпрос, обаче при дадените обстоятелства и с оглед на снимките, бих се отнесъл немарливо към задълженията си, ако не те попитам.

Накрая бяха постигнали отвратителен компромис. Търнър обеща, че няма да описва дивидито директно, нито ще намеква, че онова, което са му казали, е истина. Вместо това щеше да спомене само „жестоките слухове в дипломатическите кръгове в Близкия изток“, че похитителите на Морган са я заснели да прави секс с тайнствен любовник, преди да бъде отвлечена. Търнър обеща да напише, че тези слухове са „непотвърдени“, че според следователите те „затрудняват разследването на похищението й“ и че „източници, близки до семейството“ ги отричат.

В замяна Адам беше принуден да даде на Търнър името на Рони, като добави, че тя е семейна приятелка от Америка и че прекарва лятото в Израел с децата си по причини, които нямат нищо общо с изчезването на Морган.

— Не се тревожи — успокои го Търнър. — Няма да намеквам, че имате връзка.

Адам трябваше да признае, че журналистът наистина не го беше направил, поне не с думи. Статията описваше Рони като „вдовица на преуспял адвокат от известната адвокатска кантора на Адам Купър във Вашингтон“ и допълваше, че тя е „стара приятелка“, която „помага на съпруга на Морган, като готви за децата му и ги гледа, докато той защитава терористи във Върховния съд на САЩ“. Снимките и заглавието обаче бяха съвсем различни и не оставяха почти нищо на въображението.

Адам знаеше, че трябва да се обади на Рони и да я предупреди, след като Търнър най-сетне си тръгна, но не го стори, надявайки се статията да не е толкова неприятна, колкото се опасяваше. Разбира се, след като материалът се появи онлайн, вече беше твърде късно. Вместо това потърси в мрежата други образци на словотворчеството на Търнър.

Не му отне много време. Оказа се, че журналистът е прекарал няколко години във Вашингтон, като е редувал повърхностно отразяване на американската политика с пътувания до цялото източно крайбрежие, за да следи лудориите на различни знаменитости. Ала макар сензационните му новини да бяха свързани предимно със звезди на телевизионни риалити програми, той явно имаше поне един източник в Управлението, който му даваше сведения за различни страни на антитероризма. Търнър послушно публикуваше сведенията, които му снасяше източникът.

Най-забележителният пример беше от март 2004 година, когато трима британски граждани от залива Гуантанамо се бяха завърнали в Англия. Предишния уикенд, както много ясно си спомняше Адам, те бяха дали пространно интервю за един лондонски вестник. Бяха направили шокиращи разкрития за техниките на разпит, на които са били подложени, и за условията в затвора. Медии по цял свят тутакси се вкопчиха в историята.

Търнър обаче беше тръгнал срещу течението. Неговата „новина“ от първа страница цитираше анонимни „американски източници от системата за сигурност“, които се оплакваха, че чрез освобождаването на затворниците и изпращането им обратно в Англия Америка е изложила съюзника си на „сериозна терористична заплаха“. Добавяше, че един от тримата е участвал в сериозните директни сражения по време на бягството на Осама бин Ладен от пещерите Тора Бора в Афганистан и „Нюз ъф дъ Уърлд“ публикуваше снимка, на която уж се виждала въпросната личност, просната ранена на земята след битката, все още с автомат в ръка. Дни по-късно станало ясно, че мъжът на снимката е съвсем различен и всъщност е мъртъв. Обаче стана ясно също така, че Търнър не си е съчинил историята. Имаше достатъчно показателни и проверими подробности — например така наречената от Търнър ексклузивна нова информация за ареста на въпросните хора в Пакистан, — за да стане ясно, че той разполага с действителен източник в ЦРУ.

Когато Адам се довлече до леглото почти в четири часа, подозренията му почти се бяха превърнали в сигурност. Дерек Търнър вероятно беше получавал сведения или от Гари Търмънд, или пък от Амос или негов колега. И в двата случая и двамата правеха всичко по силите си да осуетят мисията му и да направят живота му непоносим.

Макар да беше изморен, Адам дълго не можа да заспи. Много по-късно, отколкото възнамеряваше, го събуди телефонът на нощното му шкафче. Бързо надникна зад пердето на спалнята си и установи, че слънцето вече е високо.

— Ало? — сънено се обади.

— Обажда се Бел — каза Рони. — От Бел Авив, по дяволите! Нещо против да ми обясниш какво става?

— Рони, аз…

— Видя ли го? Знаеш ли за какво говоря? Видя ли проклетите лондонски „Нюз ъф дъ Уърлд“?

— Да, видях ги. И наистина ужасно съжалявам. Но не можех да направя нещо, абсолютно нищо. Този тип ме притисна снощи и вече разполагаше със снимките.

— И ти не прецени, че е редно да ме осведомиш?

— Знам, че трябваше. Много съжалявам и за това. Обаче не знаех какво да ти кажа, преди да съм видял статията, а когато я прочетох, вече беше полунощ. Щях да ти звънна днес рано сутринта.

— Е, вече е десет и половина и съквартирантката ми от колежа ми се обади от Лондон. Направо си умираше от смях. Засега успявам да държа децата си настрана, но няма да се получи за дълго, нали? Ами твоите деца? Не мислиш ли, че четат уебсайта в училището в Оксфорд, където си ги изпратил?

— Ами в Северен Оксфорд не са много хората, които четат „Нюз ъф дъ Уърлд“. Не е такова място.

— Е, Адам, имам новина за теб: достатъчно е един да го прочете. И как според теб ще се отрази това на родителите ти? О, боже, а на родителите на Морган?

— Виж, Рони, прекрасно разбирам защо си разстроена. Имаш пълно право, трябваше да ти се обадя веднага щом разбрах. Но се държиш така, все едно вината е моя. Не съм съобщил на медиите, че съм в Израел. Не знаех, че някакъв проклет папарак ни следи на плажа.

— А името ми, Адам? Откъде са научили името ми? Да не искаш да ми кажеш, че „дипломатическите източници“ на този мазен репортер са знаели и него?

Адам знаеше, че е безполезно да лъже. Пое си дълбоко въздух и отговори:

— Аз му го казах, защото се споразумяхме. Обеща, ако му разкрия коя си, да не пише, че двамата с теб сме имали връзка. Договорихме се също да твърди, че онзи видеозапис на Морган е само жесток слух. Както виждаш, той поне удържа на думата си.

Рони замълча за няколко дълги секунди. Когато отново заговори, гневът й се беше уталожил. Гласът й звучеше много по-тихо и не толкова превъзбудено като преди:

— Значи наистина има видеозапис. На който Морган прави секс с някой друг, не с теб.

— Да, има.

— А ти кога научи за него?

— По време на първото ми пътуване до Израел. Дори го гледах. Бях със служител в американското посолство, когато пристигна дискът. Пишеше името на Морган и аз реших, че имам право веднага да го гледам.

Този път паузата беше още по-дълга.

— Изведнъж всичко си дойде на мястото — каза тя. — Последната нощ, когато вечеряхме и отидохме в хотела ти. Беше ми обещал да се обадиш, но звънна чак в пет. Помня жалкото ти извинение, но истинската причина е, че през онзи ден си гледал записа, нали?

— Да.

Рони се разрида тихо.

— Боже, каква глупачка съм! Наистина си мислех, че означавам нещо за теб. И когато ми се обади, макар и късно, бях толкова щастлива, че ще имаме още един шанс да бъдем заедно и че може би нещо ще се случи между нас. Вече разбирам. За теб съм била само удобна детегледачка, а после, когато проклетото ти мъжко его било наранено, си преспал с мен за отмъщение. Скапано отмъщение, задето скапаната ти съпруга е мърсувала с някакъв местен скапаняк, докато била в командировка. Всичко е наред, Адам. Аз съм зрял човек, разбирам. Ще се справя с това. Но ще го направя сама. Направи ми една услуга. Моля те, никога повече не ми се обаждай.

След като Рони затвори, първата реакция на Адам, за да се справи със срама и гнева, беше да се запъти право към посолството, да настоява пред дежурния служител за среща с Гари и после да го обвини. Обаче преди това искаше да се срещне с Ицхак Бен-Меир, който май щеше да се окаже единственият служител от разузнаването или сигурността, на когото можеше да има доверие. Когато му се обади, Бен-Меир каза, че вечерта е свободен и двамата се уговориха да се срещнат насред крещящото великолепие на булевард „Ротшилд“. Адам спа почти през целия следобед, после тръгна за срещата пеша, защото имаше нужда от чист въздух.

Бен-Меир вече го чакаше на една маса на открито на чаша бяло вино и съзерцаваше израелската разновидност на passeggiata — вечерното ревю на лежерен летен стил: лъскави и добре поддържани жени на възраст от шестнайсет до деветдесет години. Повечето бяха с елегантни рокли, старателно подбрани бижута и красиви сандали на висок ток. Докато си проправяха път между кафенетата на булеварда и сенчестите дървета с разклонени корони, някои мъкнеха подире си покорни мъже или дребни кучета. Духаше лек, приятен ветрец. Бен-Меир се изправи и стисна ръката на Адам.

— Добре ли си? — попита. — Изглежда не си спал добре.

— Спах, но недостатъчно и заспах твърде късно. Ако нямаш нищо против, нуждая се от питие, преди да разговаряме. — Махна на келнерката: — Джин с тоник, ако обичате. Голям.

— Ако ти се хапва свинско, това е най-доброто място в Израел — каза Бен-Меир. — Дори приготвят специален брънч за шабат: сандвич с пушен бекон с традиционния за ешкенази хляб чала. Истинската същност на светската ционистка традиция.

Питието на Адам пристигна и той жадно отпи. Двамата си поръчаха стек и избраха бутилка каберне.

— Е, какво става, приятелю? — попита Бен-Меир, когато им поднесоха храната и виното. — Какво не е наред… освен очевидното, разбира се.

— Очевидното ли? Имаш предвид неизменното обстоятелство, че съпругата ми е отвлечена, или онова, което днес ще стане очевидно за няколко милиона британци благодарение на статия в най-продавания таблоид?

От изражението на израелеца стана ясно, че той не разбира какво му говори.

— Таблоид ли? Какво общо има това с теб?

Адам закри лицето си с ръце. Силно изчервен, започна да обяснява, разказа за срещата си с Търнър и с другите журналисти, за статията в „Нюз ъф дъ Уърлд“ и за убеждението си, че информацията най-вероятно е изтекла от същия висш служител в ЦРУ, който би трябвало да ръководи издирването на Морган.

Бен-Меир слушаше, без да го прекъсва, със замислен вид.

— Не разбирам защо това ти се струва толкова страшно — каза той. — За децата и за другите ти близки сигурно няма да е приятно. Вероятно няма да е от полза и фактът, че новината за отвличането на Морган е стигнала до пресата, макар че, честно казано, според мен няма голямо значение. Ден-два неколцина необразовани хора в Англия сигурно ще говорят лошо за теб, но какво толкова?

— Забравяш за частта, свързана с Морган. За така нареченото сексвидео.

— Нали каза, че статията се позовава на слухове. Защо да я приемаме сериозно?

— Притеснявам се за въздействието от нея в Газа. Върху похитителите и върху ХАМАС.

Бен-Меир се засмя невярващо.

— Състоянието на брака ти е толкова тяхна работа, колкото и моя. Във всеки случай аз не смятам, че „Нюз ъф дъ Уърлд“ се чете от много ислямисти в Газа. Повярвай ми, не се притесняваш за каквото трябва.

— За мен е облекчение, че го казваш. Но за какво трябва да се притеснявам?

— Според мен е очевидно. Спечелил си си влиятелни врагове. Опитват се да те разстроят и ако искаш да ги надхитриш, трябва да действаш бързо.

— Тоест?

— Няма време за губене. Знаят, че си в Израел и ако се надяваш отново да отидеш в Газа, трябва да заминеш колкото може по-рано, иначе те ще се погрижат границата да бъде затворена.

— ЦРУ поискаха да им дам време до края на седмицата и аз обещах да си помисля. Водели деликатни преговори с похитителите и съм щял да ги осуетя, ако се върна в Газа.

— И ти им повярва?

— Не съвсем.

— Виж, ако се постараят, ЦРУ в крайна сметка ще се справят с ХАМАС, макар да се налага да започнат от много ниско стъпало. Обаче при последната си среща бяхме единодушни, че от ХАМАС надали имат нещо общо с покушението, а аз се съмнявам, че някой от Управлението разговаря с „Джанбия ал-Ислам“.

— В такъв случай какво да правя?

— Трябва да отидеш лично. Възможно най-скоро. Има и друга причина. Разбирам защо цял ден си мислил за статията в „Нюз ъф дъ Уърлд“, обаче забравяш нещо. Аз дори не знаех какво е това издание. Знам обаче, че историята за отвличането на Морган е съобщена и от израелското военно радио, от „Маарив“ и най-важното — от „Ню Йорк Таймс“. След като е в ефир, всички я знаят. И други репортери ще те потърсят. Президентът на Съединените щати вече е упълномощил говорителя си да заяви, че приема този проблем много сериозно. За щастие той ще прекара този уикенд в Кемп Дейвид или някъде другаде, обаче утре се връща във Вашингтон. Нямаш време за губене. Готов ли си?

— Да, струва ми се.

— Трябва да си в Ерес преди осем без петнайсет утре сутринта. И дори по-рано, ако можеш. Тогава — едва тогава — мисля, че ще успея да те прекарам. Не казвай на никого за това, преди да заминеш, особено по телефона, и не се обаждай на своя човек в Газа, докато не си от другата страна на бариерата. Взел съм мерки да не ти трябват специални документи и някой да те чака. Но не закъснявай дори с десет минути. Ако закъснееш, надали ще успеем.

— Благодаря ти. Ще бъда там. Но защо го правиш, Ицхак?

Бен-Меир отряза от пържолата си, лапна парчето и подъвка замислено. Отпи глътка вино, без да поглежда Адам. Най-сетне беше готов да говори:

— Защото тази работа не ми харесва. На мен не могат да ми направят нищо, аз съм пенсионер. Но се чувствам използван от човек, когото смятах за приятел, и не смятам, че подбудите му са били морални. Не разполагам с доказателство за това, Адам. Обаче си задавам въпроси и стигнах до извод, който не ми допада. Според мен съществува съвсем конкретна причина някои хора — израелци и американци — да имат такова поведение напоследък. Според мен е възможно те да са знаели, че Морган ще бъде отвлечена, когато е отишла в Газа преди няколко месеца.

— Знаели ли са? Знаели ли са, мамка му! — Адам неволно повиши глас. — Искаш да кажеш, че похищението е било постановка?

— Казах ти, нямам доказателство, но е възможно, да е така.

— Но защо? Защо някой ще прави такова нещо — защо нарочно ще излага лоялен служител на опасност. И то при такива хора?

— Не знам. Трудно ми е да си представа разумна причина. И както ти казах, възможно е да греша.

— Този стар колега, на когото си имал доверие, човекът, който те е помолил да се свържеш с Морган и да уредиш отиването й в Газа, него ли подозираш, че е знаел за предстоящото отвличане? Случайно да се казва Амос? Ако е така, запознах се с него.

Бен-Меир направи извинителен жест.

— Съжалявам. Казах достатъчно. Не мога да ти разкрия нищо повече. Само се постарай да не закъсняваш за Ерес.

Вечер е — най-горещата част от денонощието в неподвижния летен въздух в Газа. Морган седи на леглото в същата стая, където е дошла в съзнание след преместването от фермата, в стаята, която е новата й килия. Поти се, вие й е свят, обезводнена е. Празната бутилка с вода не е сменяна от часове и главата й отново започва да пулсира. Няма къде да се измие и е облечена със същия сив анцуг и сива памучно горнище, с което са я принудили да пътува, затова леко мирише на повърнато. За един кратък миг се замечтава за леденостудено безалкохолно и бира, после за един поход в Катскилс през август преди много време, когато двамата с Адам, примрели от жажда, се съблякоха и се изкъпаха голи във водопада, след което божествено се любиха на открито. Толкова е обезводнена, че почти не се налага да уринира — все още за целта разполага само с кофата. Няма какво да чете или да гледа, сама е в стаята. Долавя шумове отвън, но не ги разбира. Прозорците постоянно са покрити с някакви капаци, които не може да отвори отвътре, но усеща, че е два-три етажа над земята, вероятно в жилищен блок. По-рано през деня беше чула странни шумове като от местенето на нещо тежко зад заключената й врата нагоре по бетонното стълбище — чува задъхано сумтене и й се струва, че разпознава единия човек като Акил. Както и преди, единственият човек, когото вижда, е Зейнаб която отново може свободно да влиза и да излиза. Какво е станало с Карим, Абу Мустафа и Абдел Насър? Морган няма представа.

Предишното нормализиране на пленничеството й е секнало и онази част от съзнанието й, която е била привикнала с пленничеството, се опитва да установи нов режим. Но другата част на мозъка й, онази на обучения разузнавач, й подсказва, че наближава краят на играта. По няколко пъти на ден чува ниско да прелитат израелски F16, чието бучене бива посрещано с уплашени викове от улиците. Преди час беше чула хеликоптер, който няколко минути кръжа ниско, като че ли на трийсетина метра над главата й. Освен това почти не я хранят — дават й само плоски питки и малко хумус. Никакъв чай, нищо топло. Електрозахранването спира по няколко пъти дневно.

Най-сетне чува единственият звук, който обещава известно облекчение — завъртането на ключа и тежките резета от външната страна на вратата.

— Морган? Тук съм — обажда се Зейнаб.

Влиза, следвана от Акил с неговия автомат. Зейнаб носи поднос, който изглежда по-тежък от обикновено. С огромно облекчение Морган вижда, че Акил носи нова кофа, тоалетна хартия и две големи бутилки вода.

— Нося краставици — съобщава й Зейнаб. — Още хумус, маслини, фурми и хляб. И консерва с риба тон. Ето ти още вода. Ще изнеса кофата. Акил ти носи нова. — Оставя подноса до затворничката върху матрака и взема импровизираното нощно гърне. Докато е наведена, Акил не вижда лицето й. Зейнаб поглежда към Морган, усмихва й се широко, кима и й намига пресилено театрално.

— Готово — прошепва Зейнаб. — Онова, за което говорихме. Готово е.