Похищението

20.

Вторник, 26 юни 2007 година

Адам е сверил часовника си с този на Кадер и го поглежда отново за стотен път, откакто са напуснали Хан Юнис. Още е едва четири и половина. Вече има усещането, че това е най-дългата нощ през живота му, а има цели трийсет минути до началото на нападението. Кордонът е на място — жилищната сграда е точно по средата. Четвъртита четириетажна постройка, чийто светъл силует просветва на лунната светлина. Приклекнал е в сянката на паянтова барака, която защитава лебедката в шахтата на тунела, и е признателен за бръмченето на насекомите, защото прикриват учестеното му дишане. Рафик, командирът на групата, образувала кордона, младши офицер с поддържана брадичка на двайсет и няколко години, прикляка до Адам. Има лек ветрец и е приятно топло — почти същата температура като през летен ден в Англия. Там по-късно днес ще започне вторият ден от Уимбълдън. Адам за кратко се разсейва с тази мисъл — както винаги майка му ще се залепи за телевизора и със сигурност ще опита да сподели страстта си с децата.

Зад жилищния блок се намира Йебна — лабиринт от бедни, подобни на кутийки къщи, повечето от които са построени, за да приютят потока от палестински бежанци, избягали от Израел през 1948 година, когато Газа още е част от Египет. Шофьорът на Кадер паркира пикапите им на футболно игрище извън периметъра му и Адам придружи хората на Кадер от там, а проскърцващият пясък на тесните улички на Йебна заглушаваше стъпките им. Повечето войници от ХАМАС са въоръжени с автомати „Калашников“, но малцина имат по-тежко и по-специализирано оборудване. Никой не носи бронежилетка. Изглеждат добре обучени и доколкото може да прецени, са и силно мотивирани. На лунната светлина сините им униформи изглеждат сиви. Повечето са се боядисали с камуфлажна боя, от която мургавите им лица изглеждат черни. Нищо не свети — нито една сграда, нито една улична лампа.

Минутите се нижат и Адам наблюдава как вторият екип се разполага на покрива на втората сграда със сходна височина отляво на блока, в който би трябвало да се намира Морган. Наистина ли тя е там отпред, на по-малко от двеста метра зад тези неугледни стени? Как ли изглежда? В какво физическо и психическо състояние ще бъде? Ще я познае ли и какво ще й каже? Той няма отговори.

Въпреки това има чувството, че всичко случило се през последните три месеца го насочва към този момент. Той дори не се опитва да проумее защо изпитва толкова силна необходимост да присъства и съзнава, че е малко късно да признава, че вероятно поема огромен риск: ако загине, мнозина биха го определили като безотговорен. Обаче нещо вътре в него настоява, че е от огромно значение да бъде тук — не само като свидетел, а и за да помогне, макар да няма дори смътна представа каква може да е тази помощ.

Хвърляните от луната сенки размазват силуетите на мъжете. Те продължават да действат безшумно и сглобяват стълба. Прехвърлянето от едната сграда на другата изисква здрави нерви — сигурно има повече от двайсет метра от ръба на плоския покрив до земята. Най-сетне мостът е готов. Наклонен е, явно покривът на сградата на похитителите е малко по-надолу. Най-опасно е преминаването на първия човек, но после той държи стълбата, за да минат и другарите му, които пропълзяват един по един. Адам ги преброява. Дано да не е лош късмет — тринайсет са.

Основателна ли е увереността на Кадер, че похитителите не знаят нищо за предстоящото нападение? Планът му изглежда много сложен, а Адам е смаян, че екипът на покрива изглежда е постигнал целта си, без да събуди някого. Засега всичко се развива гладко. Единственото движение, което различава, е от хората на ХАМАС, няма признаци някой друг в Йебна да е буден. Още само няколко минути и както казват новите му приятели, иншаллах, всичко ще приключи.

Няколко от хората на покрива се събират край наполовина заградения портал в горния край на стълбите, а други заемат позиции покрай перилата и оглеждат мрачната вътрешност, стиснали здраво автоматите си — същински стрелци в средновековни бойни кули. Адам отново поглежда часовника си — четири и четирийсет и пет. Вижда как последната група на Кадер прекосява откритото пространство откъм пресечката зад сградата и влиза през двойната входна врата, общо девет човека. Вратата дори не проскърцва и мъжете се прокрадват вътре потайни като котки. Сигурно в момента се качват по стълбите. Надали ще им отнеме много време да стигнат до апартамента в съседство с този на похитителите.

За миг вятърът се засилва и свисти през пролуките между хлабаво закованите дъски на бараката, които потракват. Адам се стряска. С изключение на няколко изстрела веднага след като пристигнаха, това е най-силният звук, който чува, откакто напуснаха Хан Юнис. Поглежда часовника си за последен път и се приготвя. Остават деветдесет секунди. Всеки момент очаква да чуе шоковите гранати, които мъжете начело на двете нахлуващи групи носят.

Но не става така.

Разнася се експлозия — не вътре в сградата, а може би на покрива или под него. Взривната вълна блъсва Адам като удар от професионален боксьор тежка категория, а екотът пронизва тъпанчетата му. Сякаш е изгубил един пласт клетки някъде в главата си: светът е приглушен, всичките му сетива са разстроени. Поглежда Рафик. Очите му изразяват собствената му паника и смайване, а Адам малко по малко установява, че в Йебна вече се разнасят писъци.

Отначало димът скрива покрива. Отломките, разхвърчали се във въздуха, започват да падат, съпътствани от мириса на изгоряла човешка плът. Когато облакът постепенно се разнася, става ясно, че взривът е изригнал отвътре, откъм стълбището, защото покривът е напълно разрушен. Там горе не е останал нито един прав човек. Адам допуска, че хората, пропаднали в стълбището, са загинали или са тежко ранени. Доколкото успява да види, засега двама-трима от пазачите покрай перилата изглежда са живи. Забелязва един, който се отдалечава от ръба пълзешком. Там горе не се движи нищо друго.

Минали са безкрайни трийсет секунди от взрива, когато Рафик внезапно се съживява от мраморната си неподвижност, стисва ръката му и издава противоречиви нареждания:

— Залегни! Залегни, господин Адам! Нападат ни! Трябва да бягаме!

Само че нищо повече не се случва. Никой не напада, никой не стреля. Бученето в ушите на Адам започва да утихва и писъците вече не са толкова приглушени. Той поглежда Рафик и го изправя на крака.

— Хайде! — крясва му. — Трябва да отидем там! Трябва да разберем какво става и какво са сторили на жена ми!

Рафик се двоуми, а очите му са изцъклени от ужас. Най-сетне дава знак на хората от двете страни на кордона. Адам изважда пистолета си и всички започват да напредват към вратата. Адам плъзва назад предпазителя. Не е като оръжието, с което стреля в Бъкингамшир, а е сребрист деветмилиметров автоматичен пистолет „Смит и Уесън“.

Във фоайето цари хаос. Всички или поне повечето обитатели вече са там или слизат по стълбите по пижами: паникьосани деца, бебета, майки, бащи и възрастни хора, които крещят на арабски, чудейки се дали да излязат навън, или да останат където са, да не би да ги сполети нова опасност. Къде е Кадер? Адам си спомня, че той не е бил с групата на покрива, а с екипа, който се качваше от фоайето. Накрая го вижда как се опитва да се справи с трима мъже, които крещят и го сочат с пръсти, настоявайки за отговори, които той не може да им даде. С него са само четирима от групата му, останалите петима ги няма, няма ги и хората на покрива.

— Кадер! — провиква се Адам. — Изведи всички навън. Сградата сигурно е опасна, може да се срути, а и терористите сигурно още са вътре.

Униформата на Кадер е потъмняла от кръв, но доколкото Адам може да прецени, не неговата — явно е бил предпазен от хората отпред, поели пълната сила на удара. Леко се олюлява, зашеметен. Обаче изпълнява нареждането на Адам и дава първите признаци, че се опитва да овладее положението, крещейки заповеди на Рафик и на останалите мъже от ХАМАС във фоайето да изведат всички на откритото място навън до тунела. Нарежда на двама военни да започнат да претърсват апартаментите, за да се уверят, че всички са излезли, но да се качат само до третия етаж. Накрая излиза от блока и се отдалечава от безредието и врявата. Вади мобилния си телефон, вероятно за да повика помощ. Евакуацията най-сетне приключва и Адам отива при него пред сградата.

— След няколко минути ще пристигнат пожарната и няколко линейки — казва Кадер. — Това беше самоделна бомба. Бяха опънали кабел в основата на стълбите към покрива, свързан с ръчна граната, залепена за мина от минохвъргачка. Някой от качващите се по стълбата опънал жицата и тя взривила граната, която пък на свой ред взривила мината. Аз бях отзад. Качвахме се по стълбите. Четирима от хората са добре. Мисля, че всички останали са мъртви. — Думите му звучат по-скоро като ридания. — Досега не съм виждал такава бомба в Газа. Прилича на онези, които „Ал-Кайда“ прави в Ирак… А сега избиха толкова много мюсюлмани.

— А Морган? Къде е Морган? Кадер, беше ли в апартамента, където са я държали? — Адам не може да овладее паниката си. — И тя ли е пострадала? Мъртва ли е?

— Не съм влизал в апартамента. Опитвах се да сваля долу всички, които не бяха ранени. Съжалявам. Сега ще отидем да проверим. Имам фенерче.

Следвани от Рафик и от четирима от хората на Кадер, двамата с Адам тръгват нагоре по стълбите с извадени оръжия. Дори във фоайето Адам чува отгоре да долитат стенания. Само Кадер има фенерче, а мракът зад него е задушаваш и трябва да се ориентират опипом. Когато стигат на втория етаж, твърдата каменна повърхност става мокра. Това е само началото на лепкава завеса от кръв, алени изпарения от хората горе, попаднали в центъра на експлозията.

Още по-нагоре бледнеещата лунна светлина и разпукващата се зора им осигуряват още малко видимост. Покривът над стълбището е взривен и отгоре зее кратер, в чийто ръб опасно се крепи горният край на стълбите. На третия етаж, точно в основата на следващите стъпала, двама от хората на Кадер са проснати неподвижно, явно изтласкани от силата на взривната вълна, защото нямат видими наранявания. На горния етаж, един етаж под покрива, стигат до мястото, където вероятно се е намирала бомбата. Тук са загинали още седем-осем човека. Адам вижда скалп с коса, ръка, откъснат крак. Телата препречват кръвта, която се стича от тях, и се образуват дълбоки локви, от които тя се стича надолу по стълбите. Без да продума, Кадер дава знак на Рафик да провери покрива. Някъде отгоре Адам чува как някой с мъчителна агония отронва дума: умму, „майко“. Горе явно има и нещо дървено, което мирише на изгоряло.

Кадер посочва отвъд телата до вратата на един от апартаментите на четвъртия етаж. Площадката е с Г-образна форма, която я е предпазила от взрива.

— Ето този — казва той и натисва бравата.

Тутакси зад вратата се разнася на арабски и на английски:

— Кеф! Стой!

Кадер и Адам се споглеждат. Кадер изругава продължително на родния си език и получава дълъг отговор.

— Казва, че в апартамента има друга бомба — обяснява Кадер. — Жичката е зад вратата — провиква се нагоре по стълбището към Рафик, чието лице се появява на ръба на кратера. Подхвърля им швейцарско военно ножче.

— Трябва да отрежем жичката и да обезвредим бомбата. Тези ножички ще свършат работа — пояснява Кадер. — Онзи отвътре казва, че жичката всъщност е конец за почистване на зъбите. Вярвам му. Чувал съм, че така правят, когато бързат.

— Внимавай, за бога — казва Адам. Неволно стаява дъх, докато Кадер бутва вратата. За щастие тя се отваря навън. Арабинът се привежда, издърпва ножичката и прерязва белия конец.

— Можеш да влезеш.

Адам влиза след него, насочил напред пистолета си с две ръце, и се завърта на едната и на другата страна, както е виждал по филмите, за да покрие цялото помещение. Капаците на прозорците са отворени и небето навън вече не е черно, а започва да посинява. По средата на стаята има укрепление от чували с пясък — гнездо на тежка картечница. Оръжието е останало неизползвано. Освен Адам и Кадер в стаята има само още един човек, мъж с жълтеникаво лице и брада, на средна възраст, облечен с изцапана бяла галабия. Свлякъл се е до едната стена, до самоцелната бомба. От изходните рани на коленете му тече кръв. Съдейки по вече изтеклото количество, изглежда е прострелян отдавна. Вдига ръка за измъчен и болезнен поздрав.

— Здравейте, казвам се Абу Мустафа. Ти сигурно си Адам Купър. Много съм слушал за теб. Съжалявам, съжалявам за всичко. Госпожа Купър не е тук.

— Какво сте направили с нея, копелета? Къде е тя? Какво се е случило, за бога?

— Тя е добре. Жива е и не е ранена, но я отведоха. Карим, Акил и останалите. — Човекът се сгърчва от болка. — Всички заминаха.

— Къде са я отвели?

— В Египет. През тунела. Опитах се да ги спра. Щях да ги застрелям с картечницата, обаче Карим се оказа твърде бърз. Мисля, че е чул разговора ми с жена ти. Нахлу в стаята, когато не бях готов, и опря пистолет в главата ми, докато един от хората му ме простреля в коленете. После отведоха Морган и заложиха бомба на стълбите и в този апартамент. Знаеха, че идвате. Карим има източник в разузнаването на ХАМАС. Знаеше, че ще се опитате да нападнете от покрива. Приятелите му ще го чакат от египетската страна в Рафа. Мисля, че са йеменци. Имат камион. Не знам къде ще отидат.

— В тунела ли? Как са я свалили в тунела? — пита невярващо Адам. — Той е навън, на открито, а хората на ХАМАС го пазеха. Аз бях с тях, а преди това го наблюдавахме от часове. Не може да са тръгнали натам.

Абу Мустафа клати глава. Всяка следваща дума, която изговаря, му струва още по-голямо усилие:

— Не през тунела отвън. Той е за контрабанда, за бизнес. Има друг тунел. Вътре в сградата. По-малък. Входът му е в мазето. Роднините на Карим. Те живеят тук, те са го изкопали. Моля ви, дайте ми вода. Там има бутилка.

Кадер донася бутилката, развърта капачката и я допира до устните на Абу Мустафа. Той отпива глътка, въздъхва тежко и явно течността го съживява. Отново заговаря, този път с по-уверен глас, сякаш току-що си е спомнил нещо:

— С тях е Абдел Насър.

— Абдел Насър ли?

— Нейният палестински агент.

Значи Морган е с любовника си. Дори в този критичен момент Адам е обзет от почти забравени емоции — болка и гняв.

— Знам кой е — бързо отговаря той.

— Него го държаха в друг апартамент. Не знаех, че е тук, преди да заминат. Болен е. Мирише много лошо. Простреляли са го в краката, преди да го заловят. Ако Морган не проговори пред Карим, той е способен да му отсече главата. Преди време, когато тя записа видеото, той опря нож в гърлото му и го заплаши. Затова тя призна.

— Кога тръгнаха? Колко преднина имат?

— Немного. Не съм сигурен, но мисля, че преди по-малко от час.

— Ами ти? Къде е твоето място в тази история?

— Аз съм нищо. — Абу Мустафа изглеждаше съвсем обезверен. — Искам да си отида у дома. Стига ми толкова. Искам да се прибера у дома. В Аман. — Гласът му отново заглъхва, той сякаш всеки момент ще изгуби съзнание. Затваря очи, но устните му продължават да се движат и Адам се напряга да го чуе на фона на врявата отвън: сирени, още викове, бръмченето на дизелови автомобили, които пристигат с висока скорост и спират. По време на кратко затишие разбира, че Абу Мустафа нашепва имената на децата и на съпругата си, разговаря с тях тихо на арабски, все едно са тук, с него.

— Кадер, трябва да помогнем на този човек. Който и да е, не заслужава да умре.

Кадер кимва.

— Ще наредя на хората си да му окажат първа помощ и да го откарат в болницата. Обаче отсега те предупреждавам, че той не ми е приоритет.

Когато се връщат във фоайето, точно отпред, срещу главния отвор на тунела отвън, се натъкват на врата, която води към мазето. Там Адам вижда две линейки, които вече са пристигнали от Рафа и от Хан Юнис, заедно с камиони и джипове — военните подкрепления на ХАМАС. Във фоайето се стичат мъже и започват да се качват по стълбите — военни и парамедици от „Червения полумесец“. Кадер излиза навън и се качва в каросерията на един от камионите, където успява да се преоблече и да замени окървавената си униформа с обикновена черна риза и джинси, които не са му по мярка. Освен това намира два големи и мощни фенера. Подава единия на Адам. Връща се след по-малко от минута.

— Готов ли си? — пита Кадер.

— Повече от това няма накъде.

Кадер избира двама човека от новопристигналите и им дава знак да го последват заедно с Адам. Отваря вратата и четиримата започват да се спускат. Адам държи фенерчето с лявата си ръка, а пистолета — с дясната.

Стълбите са по-стръмни и по-тесни от тези горе и докато се спускат, Адам изпада в ужас. Сега как ще проследят Морган? Кадер му е обещал да стигнат по тунела до египетския Рафа, но не по-нататък. Там има познат, който може и да им даде някакви сведения, но не и транспорт, а в Египет ще арестуват и двамата: Кадер, защото е от ХАМАС, а Адам, защото няма египетска виза. Така или иначе, паспортът му е в централата на Кадер в град Газа. Странно, тръгнали са само преди четири часа, а сякаш е минала цяла геоложка епоха.

Страховете му за онова, което предстои да се случи, не са единствената причина за безпокойство. Измъчва го силно предчувствие, мощно усещане за предстояща опасност. Чувал е за животинския инстинкт, в резултат на който косъмчетата по врата и ръцете на хората настръхват, и ето че сега това се случва на него. Най-сетне стълбите завиват на деветдесет градуса и четиримата се озовават в тъмно като в рог мазе. Вътре е горещо и задушно. Адам се старае да не диша учестено.

По средата на бетонния под се намира дървена рамка, ограждаща квадратен дървен капак. Има ръчно издълбана пролука, за да се повдига, но когато Кадер се навежда да го стори, капакът се оказва залостен. Той стиска дръжката и сумти от физическото усилие, докато другите гледат. Капакът обаче не помръдва.

— Съжалявам — казва той на английски. — Сигурен съм, че няма да отнеме дълго. — Ляга и осветява с фенерчето си пред отвора, после отново пъхва пръсти и се опитва да опипа долната страна. — Аха, мисля, че го намерих. Има някакво резе, което е залостено отвътре. Ще изпратя някое от момчетата да донесе брадва или нещо такова. Ще се опитаме да го строшим.

Той издава заповедите си на арабски, а Адам чува как зад тях се отваря врата, която не са забелязали. Завърта се и осветява. На около три метра от капака стои мъж с брада и див поглед, облечен с бяла жилетка и панталони — последният елемент от тройния капан, заложен от Карим.

Мъжът заговаря. Тази вечер времето страшно е забавило своя ход, а сега сякаш съвсем спира.

Мъжът изрича първите две срички с висок и мелодичен тенор. Звучи като напев:

— Аллах.

За времето, нужно му да изговори думите, Адам успява да огледа вида и големината на смъртоносното устройство. Във връзка с работата си като адвокат е чел много за самоубийствените бомби, а тази е модел, използван от „Ал-Кайда“, разпространена по международните канали на приготвянето на бомби, затова е почти еднаква от Ирак до превърналите се в кланици на цивилни граждани пазари в Северозападната гранична провинция на Пакистан. Плочки от руски пластичен експлозив опасват торса на мъжа и се виждат съвсем ясно под жилетката му. Дебела и смъртоносна червена змия свързва плочките — стар съветски военен фитил, изработен от пентаеритритол тетранитрат, ПЕТН. Адам допуска, че плочките са обвити с плат, в който са втъкани хиляди стоманени топчета — шрапнел, който да подсили унищожителната сила на бомбата.

Терористът е в бяло, защото това е цветът на мюсюлманския траур и на погребалните покрови, и от него се носи специфична силна миризма. Подготвяйки се да умре, той се е полял с кафур, приготвен от жасмин и камфор — парфюм, използван само при ислямските погребални обреди. Под лявата си мишница с дясната си ръка стиска детонатора на бомбата. Още една съветска реликва, често срещана в Афганистан и свободно доставяна на други места: ръчен детонатор с пружина, известен като MUV2. Ако някой нареди на атентатора да вдигне ръце, докато се подчинява на заповедта, той ще дръпне спусъка и ще предизвика експлозия.

Мъжът изрича и третата си сричка, един-единствен звук или по-точно музикален тон:

— … У.

Този път в съзнанието на Адам пробягват сцени от собствения му живот и след всяка следваща желанието му за живот се засилва. Той вижда Чарли и Ейми, телата им, загорели и лъснали от водата, докато излизат от езерото по време на семейната ваканция, после си ги представя пак, с якета и каски на ски във Върмонт. Спомня си семейната кавга относно нежеланието на Ейми да си пише домашните и отново преживява неочакваната й гордост, когато учителката й звънна, за да съобщи, че нейно стихотворение ще бъде публикувано в национална антология. Представя си и Морган: онзи първи ден на площада в Харвард, на сватбата им и в леглото, мокра и гола след физическия екстаз, който, той изведнъж осъзнава с кристална увереност, трябва и на всяка цена ще възродят.

Четвъртата сричка на терориста:

— Ак…

Не казва нищо повече.

Адам стреля три пъти. Първият изстрел улучва мъжа насред челото, заличава съзнанието му и мигновено прекъсва нервните пътища, свързвали мозъка с ръката му. Следващият изстрел го улучва в гърлото, а третият — в горната част на гръдната кост.

Мъжът се строполява на пода. Адам се приближава и изстрелва последен куршум отстрани в слепоочието му, после отстранява безжизнените пръсти на мъжа от детонатора.

— Кадер, освен брадва ще ни трябва и специалист по обезвреждане на бомби — казва Адам.