Похищението

4.

Вторник, 3 април и сряда, 4 април 2007 година

Човекът, който говореше, носеше изгладени панталони от туид, блейзър и бяла риза с разкопчана яка. Беше на петдесет и няколко и малко пълен. Представи се като Гари. Адам беше сигурен, че го е виждал и преди, когато Морган замина за Балканите.

— Съзнавам, че точно на вас ще ви бъде трудно да повярвате — поде той с леко провлачения си вирджински изговор, — но всичко ще завърши добре, имайте ни доверие.

Беше по обяд. Седяха в просторно кафене в хотел „Хамилтън“, стар хотел в центъра на града, който, макар и в момента управляван от някаква верига, беше съхранил своята самобитност. Адам пиеше третото еспресо и се мъчеше да постигне нужната бистрота на мисълта, за да се справи с информацията, която този Гари и приятелчето му Майк — слаб афроамериканец с костюм от „Брукс Брадърс“ — се опитваха да му предадат.

След нежеланото събуждане по телефона от страна на Юджин Мичъл от Тел Авив Адам успя някак да стане, да вдигне децата, да ги облече и да ги предаде на Мила. Обаче всичко останало му беше като в мъгла, включително последните приготовления за делото „Съединените щати срещу Махмуд“.

В опит да си прочисти главата той извървя пеша десетте пресечки до метрото, намери си място и забоде поглед в „Уошингтън Поуст“. Думите обаче танцуваха пред очите му, лишени от смисъл. Когато пристигна в кантората, се постара да се държи нормално и да се съсредоточи. Не успя. Обаждането на Гари, който го покани в „Хамилтън“, му донесе облекчение и когато тръгваше за срещата малко след това, прочете загрижеността по лицето на Естел.

Не започна добре. След като се настаниха в черните кожени кресла около кръглата масичка в дискретен ъгъл на помещението, Адам настоя Гари да му разкрие каква е била мисията й и дали той е взел решението да я изпрати в Газа. Гари призна, че е ръководител на нейния отдел в Управлението, но отказа да отговори на въпросите му, а с поведението си създаваше впечатление, че се справя с досадно насекомо. Непрекъснато повтаряше едно и също: „Тази информация е секретна и нямам право да я разкривам.“

— Работата е там — продължи Гари, — че още не знаем със сигурност дали Морган е била отвлечена. Стотици неща могат да забавят агент в нейното положение, затова единственото, което знаем със сигурност, е, че не се е върнала от Газа в Израел. В момента най-важното е да се предпазим от прекомерна реакция. Знам, че това ще ви бъде трудно, но трябва да продължите да вършите обичайните неща.

— Не е само това — каза Адам. — Доколкото разбирам, вие знаете, че тя изобщо не се е регистрирала в хотела в Газа.

— Не мога да го обсъждам. Всичко, свързано с нашите дела в Газа, е секретно.

— Гари, пробутвате ми пълни глупости — заяви Адам с равен глас. — Моля ви, недейте, става ли?

Агентът от ЦРУ трепна — явно не беше свикнал да го предизвикват. Въпреки това продължи:

— Такааа, поддържането на нормален ритъм на живот означава да продължите да се готвите за делото „Съединените щати срещу Махмуд“. Сигурно подозирате, че с вас имаме различно становище за това как трябва да водим войната срещу тероризма, но както е казал Волтер, колкото и да не съм съгласен с вас, ще браня до смърт правото ви да грешите. Уверявам ви, привърженик съм на тезата, че всичко, което ние, американците, правим в името на страната си, винаги трябва да бъде в рамките на закона.

— Не се съмнявам, Гари. Не се съмнявам.

За миг Адам си помисли, че случващото се е постановка: че колегите на Морган от ЦРУ са му скроили номер, за да го разсейват от работата му. В крайна сметка ги беше злепоставял нееднократно след единайсети септември с дела по обвинения за изтезания, тайни затвори и „специални прехвърляния“. Колегата на Гари, Майк, го върна към действителността:

— Има още една причина да се притесняваме. Тя носеше джипиес чип в подплатата на чантата си. Той не се намира лесно и ни осигуряваше възможност да я намираме със сателит във всяка точка по света. Джипиесът изчезна от радарите ни в четвъртък. Вероятно някой е знаел, че трябва да го търси, а след като го е намерил, го е унищожил. Въпреки това трябва да запазим спокойствие. Колкото по-разтревожени изглеждаме, толкова по-голямо предимство даваме на евентуалните похитители, ако се стигне до преговори с тях.

— Това не означава ли, че нищо не правите? — попита Адам. — Това ли ми казвате?

— Тъкмо обратното — увери го Гари. — Да, официално не съобщаваме нищо. Но ви уверявам, че зад кулисите заедно с колегите от Вашингтон, Тел Авив, Кайро и из целия Близък изток ще работят по всяка линия, във всяка посока. Ако — и подчертавам тази дума „ако“ — съпругата ви е отвлечена, това не е обикновена работа. Трябва скоро да разберем какво се е случило с нея. А когато разберем и се окаже, че действително е била отвлечена, ще използваме всички дипломатически лостове, с които разполага Америка, за да я върнем. Не стоим със скръстени ръце, когато е отвлечен наш служител.

— Много ми олекна да го чуя, Гари! — Адам не успя да скрие сарказма си.

— В момента е от решаващо значение да няма никаква, повтарям, никаква публичност. Ако Морган е отвлечена, надеждата ни да си я върнем е да запазим дълбока секретност, за да може, когато я освободят, похитителите й да не се злепоставят. Възнамеряваме много сериозно да ги сплашим какви ще бъдат последиците, ако не я освободят, но никой не бива да знае това публично. Знам, че покрай работата си познавате представители на медиите, но, Адам, изключително важно е! Колкото и да ви е трудно, трябва да поддържате прикритието й и да казвате на всеки, който пита, че се е забавила по работа.

Адам скръсти ръце.

— Разбирам. Но какво да кажа на децата?

Майк и Гари се спогледаха смаяно. Явно не се бяха замисляли по този въпрос.

— Кажете им, че е болна, че се е забавила, каквото искате. Че не може да им се обади заради часовата разлика с Америка. Сигурен съм, че ще измислите нещо — каза Гари. — Постарайте се само да не им кажете проклетата истина. Започнат ли да говорят с приятелчетата си от училище, все едно публикуваме новината на първа страница в „Поуст“.

Майк положи длан върху ръката на Адам.

— И ни се доверете, Адам. — Пак тази фраза! — Всичко ще се нареди. От един отбор сме, целта ни е обща. Моля ви, приятелю, доверете ни се.

Адам си тръгна от „Хамилтън“ замаян. Не беше ял, но се върна в кантората, без да си вземе нищо за хапване. „Доверете ни се.“ Същото му повтаряше от години у дома един друг представител на ЦРУ, още от онзи ден през първата им пролет в Харвард, когато тя нехайно подхвърли, че през лятото ще е на стаж в ЦРУ и че ако се получи, ще започне работа в Управлението. Адам, един от най-гласовитите либерали в Харвард, прие този факт доста трудно и ако двамата не сновяха из Кеймбридж в състояние на постоянен еротичен шемет, сигурно щяха да се разделят по тази причина. Обаче мисълта да я изгуби беше непоносима за него и той преодоля съмненията си.

Адам прекара следобеда в разхвърляния кабинет на Джо Брайт в университета близо до Юниън Стейшън, където двамата се мъчеха да отгатнат въпросите, които върховните съдии евентуално щяха да им зададат на следващия ден, и репетираха как да им отговорят. През цялото време той се мъчеше да потисне страховете и тревогите си. Постара се да прогони категорично друга мисъл: че правителството е право в преценката си за неговия клиент Ахмад Махмуд, тоест че Адам се опитва да извоюва свободата за човек, който принадлежи към организацията, лишила съпругата му от нейната свобода.

От адвокатите, на които предстои да се явят пред Върховния съд, се изисква да изчакат реда си в преддверията с дъбова ламперия отстрани на величествената мраморна сграда. Адам, към когото не след дълго се присъедини професор Брайт, пристигна рано, преди първото дело в десет часа — спор относно конституционността на разрешителните за риболов в Аляска. Адам се надяваше да се успокои. Обаче когато излезеше на арената в единайсет, готов да посече лъвовете от Министерството на правосъдието, той нямаше представа кой може да седи на местата за публиката зад месинговата бариера, която разполовяваше залата. Първият човек, когото мерна, леко приведен напред на мястото си, беше служителят на ЦРУ Майк от хотел „Хамилтън“. Адам срещна погледа му, а Майк вдигна длан и само с устни му каза „по-късно“. Адам неволно потръпна. Усещаше как по тила му избива пот.

После видя Нуха, сестрата на Ахмад Махмуд. Беше облечена с нов елегантен костюм, но изглеждаше изтощена. Адам отново се съсредоточи. Всяка негова дума, всяко негово действие през следващите шейсет минути трябваше да бъдат за клиента му. Приставът прочете името и номера на делото и Адам се приближи до катедрата. Огледа седналите съдии. Беше готов.

В аргументите, които Адам се постара да изложи във встъпителната си реч, нямаше почти нищо ново. Той каза на съда, че делото е за това докъде се простира изпълнителната власт и дали е приемливо една администрация да променя конституционните правила, засягащи личната човешка свобода. Главният юридически проблем обаче беше свързан със закона, по силата на който беше осъден Махмуд.

— Правителството само твърди, че благотворителната организация, на която той е дал пари, „Закат Рилийф“, е прикритие за терористична дейност — заяви Адам. — Не са предоставени никакви доказателства в подкрепа на това предположение, основано на информация, която според правителството е класифицирана. В резултат господин Махмуд не можеше да отговори на фактите по простата причина, че не знае какви са те.

Тъй като беше едно от най-новите попълнения сред адвокатите, които се явяваха пред Върховния съд, Адам вече беше получил урок от по-възрастните си колеги: макар че от адвокатите се очакваше да изнесат петминутна реч, преди да отговарят на въпроси на съдиите, на практика биваха прекъсвани много по-рано. „Давам ти деветдесет секунди“, каза му Джо предишната вечер. Всъщност се оказаха седемдесет и четири. Точно както очакваше Адам, първата намеса дойде от страна на главния консерватор в съда, интелигентния и страховит съдия Антонин Скалия.

Адам тъкмо беше достигнал първата си риторична кулминация, цитат от Магна Харта, когато Скалия го прекъсна:

— Прекрасно познаваме древната велика харта. Сериозно ли предлагате всеки път, когато правителството иска да възбуди дело като това, свързващо конкретна личност с организация, то най-напред да доказва какъв е обликът на тази организация още от най-основните принципи? Представете си, че ми е отправено обвинение съгласно Закона срещу рекета и корумпираните организации, че имам връзки с мафията. Правителството длъжно ли е да установява, че мафията де факто не се интересува от благото на децата и на възрастните хора?

През следващите петдесет и осем минути Адам се чувстваше като неволен пътник на интелектуално влакче на ужасите. През част от времето той изглеждаше сякаш не е в час, сякаш се е оказал случайно насред ожесточено правно състезание, продължаващо с години, между Скалия и либералния съдия Брейър от отсрещната страна на подиума: двамата велики юристи водеха поредната битка в дългогодишната си война.

И тогава, точно когато всичко изглеждаше почти приключило, изрече думите, които беше търсил, за да прикове вниманието на съдиите. Най-напред цитира делото, което Рони му спомена преди две вечери. В него Върховният съд от времето на Гражданската война е постановил, че правата, които Линкълн си е присвоил, за да интернира враговете на Съюза, са неконституционни.

— Извън всякакво съмнение неправомерно интернираните след Гетисбърг са били смятани за врагове на Съединените щати точно както и клиентът ми сега — каза Адам. — Но силата на изискването подобни твърдения да бъдат подлагани на проверка не отслабнала с годините въпреки вероятно още по-мащабната заплаха, надвиснала над нас.

Той седна и в залата се възцари тишина за повече от секунда.

Най-сетне изпитанието приключи. Адам знаеше, че пресата ще го очаква на белите мраморни стълби отвън, и реши да каже само, че е аргументирал случая на клиента си и ще очаква отговора на Върховния съд. Само че преди това, докато събираше документите си и се готвеше да си тръгва, до него застана Майк, облечен както и предния ден в безличен костюм от някоя търговска верига.

— Здравей, Адам. Само проверявам как върви? Децата добре ли са?

— Има ли новини? Получихте ли потвърждение, че е отвлечена? Знаете ли нещо повече?

Майк докосна ръката му.

— Съжалявам, приятел. За момента не мога да ти кажа нищо повече. Обаче ти се справи чудесно. Морган щеше много да се гордее с теб.

За изненада на Адам Майк му се усмихна широко, оголвайки зъби, и му намигна, после вдигна предупредително показалец пред устните си:

— Шшшт. Не казвай на Гари, но не всички в нашата сфера са на неговото мнение по въпроса. Както ти казах вчера, ти, аз и Морган сме в един отбор.

И преди Адам да отговори, той си тръгна.

Рони знаеше, че също като съпруга й преди време Адам ще се върне изтощен от битката си във Върховния съд. Затова му бе казала, че ще донесе продуктите и ще приготви вечеря в дома му. Така той щеше да може да пийне, без да се притеснява как ще шофира до къщи. Докато тя приготвяше касуле, той пи джин с тоник, а на вечеря изпи по-голямата част от бутилка каберне. Накрая децата отново изчезнаха. Рони и Адам седяха край масата в трапезарията на зимната градина, загледани в остатъците от храната.

— Ако пътят към сърцето ми минаваше през стомаха, щях да съм лудо влюбен в теб — каза Адам. — Може и да съм провалил делото, но ако за Махмуд изобщо има някаква надежда, тя е благодарение на теб.

— Това са глупости и ти го знаеш — отговори тя. — Нищо не си провалил. Прекарал си обичаен за Върховния съд ден, това е. А що се отнася до децата, направила съм каквото всеки, достоен да се нарече твой приятел, би направил.

— Всъщност не това имах предвид, колкото и да съм ти признателен. Не. Говорех за онази вечер, когато спомена за делото от времето на Гражданската война. Цитирах го пред съдиите и честно казано, това беше кулминацията на аргументацията ми.

Рони беше ходила на фризьор. Вместо обичайните джинси носеше къса кремава плетена рокля и на бледнеещата вечерна светлина очите й приличаха на тъмни и загадъчни езера. Той съвсем открито я гледаше, докато тя кръстосваше стегнатите си загорели бедра и грееше от удоволствие. Все още усмихната, тя сложи длан върху неговата.

— Е, Адам Купър, ти наистина изпълни със смисъл деня ми — не, седмицата ми, дори годината ми! Толкова се радвам, че си го използвал, и още повече — че е свършило работа. — Все още с ръка върху неговата, Рони замълча. — И ти благодаря, че изобщо го спомена толкова великодушно — преди познавах много големи клечки, които обичаха да си присвояват идеите на колегите си. Но, Адам, не мислиш ли, че е време да поговорим за случващото се тук? Знам, че преживяваш труден момент. Според мен е страхотно, че успя да подготвиш случая и изобщо да се изправиш пред Върховния съд. Но надали е от полза да сдържаш всичко в себе си. Позволи ми да бъда твоята опора. Знам какво е да изгубиш някого. Говори с мен, Адам.

За втори път този ден Адам усети, че се изпотява.

— Вероятно не е каквото си мислиш — измърмори той. — Малко ми е трудно да говоря за това.

— Морган не за пръв път се прибира със закъснение от делово пътуване, нали? Кой знае защо помня, че последния път, през февруари, закъсня с два дни. Да, добре, тогава не ти предстоеше да се изправиш за пръв път пред Върховния съд, но беше доста зает. А сега? Хрумвало ли ти е, че може би се опитва да ти изпрати някакво послание — например, духай супата, съпруже! — Рони стисна ръката му. — Напоследък, когато ви виждам заедно, за мен е очевидно, че нещата не вървят добре. Преди изглеждахте толкова близки. Отвън никога не можеш да разбереш какво се случва в един брак, но според мен е ясно, че нещо се е променило. Може и наполовина да си наследник на британския стоицизъм, но понякога е полезно да споделиш. А ако съм схванала нещата напълно погрешно, моля за извинение.

Адам преглътна.

— Не си схванала погрешно. В момента не съм способен да разбера какво иска от мен Морган. Като че ли всичко, което казвам или правя, е себично или неуместно. Ето, аз мисля, че я улесних отново да започне да пътува, обаче тя твърди, че говоря по начин, който я кара да се чувства виновна. Когато казвам, че наистина трябва да оправим нещата, тя признава, че имаме проблеми. А после заявява, че за всичко съм виновен аз заради отношението ми, и то не само напоследък, а от години.

— О, Адам, аз не мисля, че си такъв себичен негодник. Посветил си по-голяма част от кариерата си на борбата за обезправените. Според мен това е достойно за възхищение.

— Е, надали Морган ще отрече, че в професионалния си живот съм се нагърбвал с непопулярни каузи. Но според нея по отношение на семейния живот и грижата за децата съм точно толкова консервативен, колкото и баща й, който смятал, че майка й трябвало да го следва навсякъде. Но знаеш ли, това не е същественото. Проблемите във взаимоотношенията ни не са причината тя да не си е у дома. Сигурен съм, че щеше да е тук, ако можеше.

Рони докосна вътрешната страна на лакътя му и се приведе към него. Докато тя говореше, той вдъхна уханието й.

— Двамата сте заедно отдавна, нали? И пътищата ви са се раздалечили. Как са нещата в спалнята?

Ако го беше попитал някой друг, Адам щеше да се ужаси. Само че нещо в съчетанието между съблазнителното физическо присъствие на Рони, нейното възхищение и алкохола в кръвта му го тласна да продължи да говори:

— Преди беше фантастично. Струва ми се, че сексът беше спойката помежду ни дори в трудни времена. Напоследък обаче не толкова — мрачно призна той. — А в нощта преди заминаването й дори изобщо не се случи. Исках да се сбогуваме, обаче тя ми отказа.

— Мразя да нося лоши новини, но не е ли възможно да има доста очевидно обяснение за отсъствието й? Сигурен ли си, че тя не се вижда с друг?

— Не, не — поклати глава той. — Морган не е такава, пък и надали изобщо има време.

— Тогава защо не е спала с теб през нощта, преди да замине?

— Каза, че се чувствала изморена, била напрегната заради пътуването. Сигурно знаеше, че се тревожа, задето ще ходи в Газа, а и тя също се притесняваше.

Рони зяпна:

— Къде? Къде каза, че е заминала? Нали знаеш, че половината ми семейство живее в Израел? О, боже! Газа. Защо ще ходи точно там от всички забравени от бога места на света?

Магията изчезна.

— О, по дяволите! Не биваше да го казвам. Моля те, запази го в тайна, умолявам те! Рони, обещай ми. Ако се разчуе, рискът ще се увеличи.

— Какво говориш? Значи знаеш, че тя е в беда? Официално ли ти съобщиха?

Вече нямаше как да не й каже още, а ако някой заслужаваше да знае поне частица от истината, това беше Рони.

— Нещо такова. Но наистина трябва да ми обещаеш да не казваш на никого това, което ще споделя с теб.

— Роднините ми могат ли да помогнат с нещо?

Той докосна китката й.

— Много мило да предлагаш помощта им, но не бива да казваш дори на близките си.

Тя кимна.

— Можеш да ми довериш живота си, и нейния.

— Тя беше в Тел Авив, но миналия четвъртък се наложи да отиде в Газа. Не се е върнала и оттогава от нея няма ни вест, ни кост. Изглежда е била отвлечена.

Рони каза, че трябва да уведомят властите, а Адам я увери, че те вече са се заели със случая. Тя му обеща да продължи да се грижи за децата, докато трае всичко. Съгласи се да запази тайната на Адам и прие довода на Гари, който той повтори пред нея, че ако Морган наистина е отвлечена, изтичането на информация в публичното пространство ще увеличи вероятността никога повече да не я видят.

На прага Рони го притисна силно.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще ти бъда опора, сега и когато проблемът бъде разрешен, както и да приключи всичко.

Адам остана на верандата, докато тя настани децата в колата и потегли. Усещаше приятен гъдел в корема от допира на топлите й гърди до тялото му.

Преди да си легне, провери електронната си поща. Имаше поздравителни съобщения от Естел и от големите клечки в кантората, както и почти от всяко лоби за защита на конституционните права в Америка. Изглежда, аргументацията му в съда в крайна сметка не е била толкова ужасна. Преброи двайсет и седем молби за интервюта, някои от важни телевизионни предавания: всички американски мрежи, както и от Джон Стюарт, и от доброто старо предаване „Нюзнайт“ на Би Би Си. Не беше включвал мобилния си телефон след изслушването — сигурно гласовата му поща се бе задръстила. При нормални обстоятелства проявите на внимание биха го довели до еуфория. Сега изпитваше единствено облекчение, че не му се налага да се занимава с тези глупости и че всички важни за него хора знаят как да се свържат с него у дома.

Само един имейл наистина беше важен — от тъща му. „Здравей, миличък, опитвам се да се свържа със скъпата си дъщеря и с теб. Грамадни целувки и поздравления. Ти си суперзвезда. Винаги съм казвала, че имаш огромна дарба, а ето че вече я показа пред света. Много ми се иска да видя децата. Мислех да дойда за няколко дни следващата сряда. Нещо против? Мир и любов на всички. Шерел ххх.“

Адам се зачуди как да й отговори.