Похищението

6.

Неделя, 8 април 2007 година

Напоследък Адам не си доспиваше. Съзнаваше, че трябва да отговори на писмото на Шерел, обаче не знаеше откъде да започне. Прехвърли мислено възможностите: „Здрасти, Шери, би било чудесно да ни погостуваш, но моментът не е много подходящ, защото дъщеря ти е отвлечена. От ЦРУ твърдят, че правят всичко по силите си, но още не знам как ще се развият нещата. С обич, Адам. П.П. Не казвай на никого, моля те!“ Обаче това май нямаше да свърши работа. „Шери! Не, моля те, остани си вкъщи! В момента нервите ми няма да го понесат!“ И това не ставаше.

Той се взря в екрана на компютъра и както неведнъж се беше случвало, откакто съпругата му бе изчезнала, се почувства безсилен. Непоносимо беше той, Адам Купър, изгряващата звезда сред адвокатите защитници на човешките права, да бъде принуден да зависи от ЦРУ. Младият афроамериканец Майк поне му изглеждаше искрен. Предния ден по време на дълъг телефонен разговор му беше изтъкнал моралните принципи на Управлението — да не изоставя нито един агент.

— Представете си „Спасяването на редник Райън“ — същото е, но с изключително модерна техника. Може да отнеме време, но ви обещавам, че ще я намерим.

У Гари обаче, който явно беше много по-високо в йерархията на ЦРУ, имаше неща, които дълбоко смущаваха Адам. Неговият лаконичен подход към информацията, твърдението му, че „доверието“ изисква пълно бездействие от страна на Адам. Самият факт, че съпругата му беше отвлечена, всъщност означаваше, че Гари е оплел конците. Защо не беше подсигурил безопасността й по-добре? И същият този човек продължаваше да се преструва, че в крайна сметка тя може и да не е отвлечена. Отгоре на всичко молеше Адам да измисля сложни лъжи за неочакваното изчезване на Морган пред всичките си познати, включително пред собствените си деца: лъжи, които несъмнено щяха да бъдат разобличени, колкото по-дълго продължаваше всичко. Помнеше случая с Уилям Бъкли, шефа на ЦРУ в Ливан, отвлечен и изтезаван до смърт след петнайсет месеца в плен през 1985 година. Въпреки всички приказки на Гари как се грижи за своите хора и канали, Адам се опасяваше, че те не знаят какво се е случило с Морган.

Още по-трудно му беше да приеме бездействието им, защото винаги се бе смятал за човек на действието, който се старае да направлява събитията и да им влияе, а не да се оставя да го повличат. Никога не се беше страхувал да поема рискове — оттук и рекордите му като алпинист. В съдебната зала беше също толкова решителен. Понякога резултатите от процесите и обжалванията го натъжаваха и разочароваха. Но поне опитваше, бореше се за справедлива кауза. А Гари изглежда искаше да бъде пасивен, да изчаква.

В същото време Адам беше почти сигурен, че Майк и Гари не познават много ислямисти. А той познаваше. Имаше мрежа — мрежа от познанства, свързана с работата му, която увеличаваше вероятността той, а не някой служител на Управлението, да открие източник на сведения в Газа. Мисълта какво да отговори на тъща си мина назад и вместо това той започна да прави планове. Взе мобилния си телефон и написа съобщение на Нуха, сестрата на Ахмад Махмуд: „Трябва да се срещнем. Ще дойда в апартамента ти в девет сутринта.“

След това задряма и се събуди още на зазоряване. Събуди рано децата, даде им да закусят и ги облече. Каза им, че трябва да се срещне с човек по делото пред Върховния съд и понеже мама още я няма, а Мила не идва през уикендите, ще се наложи да го придружат. В осем и петнайсет вече всички се бяха натоварили на волвото.

— Татко! — обади се Ейми, когато се запътиха към околовръстното шосе. — Защо правим това? И защо сега? Ами ако мама се обади? И как така да не може да ни изпраща имейли?

— Сигурен съм, че скоро ще ни пише. Най-вероятно е заета. И няма достъп до интернет. — Съзнаваше колко е неубедителен.

Ейми възрази:

— Обаче тя обикновено отсяда в хотели! Нали е на делово пътуване, татко? Да си отсядал в хотел, където няма интернет?

Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Децата бяха изморени и нацупени, а Адам беше прекалено разсеян, за да им говори успокоителни думи. Пък и обикновено Морган се справяше с техните страхове и притеснения. Тя щеше да знае какво да каже. Той наистина не знаеше.

Нуха, която работеше като медицинска сестра в спешното отделение, живееше в малък апартамент в Александрия, Вирджиния, съвсем близо до жилищните квартали. Беше казала на Адам, че на двайсет и седем би трябвало да е омъжена и да има деца, обаче докато брат й е в затвора, това било невъзможно. „Как да се веселим, докато го изтезават?“ — беше го попитала тя. Жилищната сграда се намираше на открито място, обрасло с рядка трева. До асансьора беше захвърлено пластмасово колело, което изглеждаше счупено.

— Тук безопасно ли е, татко? — попита Ейми.

— Разбира се, захарче. Пък и по това време всички опасни хора още спят — засмя се престорено той, но така само засили тревогата на дъщеря си.

Фоайето беше покрито с графити. На четвъртия етаж почукаха на вратата на Нуха. Когато влязоха, Адам примигна, за да свикне с полумрака — завесите бяха дръпнати. Стаята беше почти гола, единствената украса беше малък ориенталски килим и няколко сирийски месингови съда, поставени върху евтини мебели от типа направи си сам. Адам знаеше, че със съществена част от заплатата си Нуха подпомага децата на Ахмад. Както обикновено тя беше с тъмни панталони и ръчно плетен пуловер. Само че всеки път, когато я видеше, му се струваше още по-отслабнала.

Децата седнаха кротко на дивана едно до друго; бяха необичайно покорни.

— Защо не погледате телевизия, докато ние с Нуха си говорим? — предложи Адам. Нуха подаде дистанционното на Ейми, която намери повторение на „Скуби-Ду“. Намали звука.

— Извинете, но не ви очаквах — каза жената. — Получих съобщението ви едва преди половин час. Е, какво има? С делото ли е свързано? Случило ли се е нещо?

— Не, не, всичко е наред. Засега можем само да чакаме съдиите да вземат решение. Всъщност посещението ми е лично. Искам да ви помоля за услуга. Но преди това ми обещайте, че ще бъдете дискретна, независимо дали ще откриете нещо или не. Не бива да казвате на никого за какво сме разговаряли.

Тя обърна длани нагоре.

— Разбира се, имате думата ми.

— Имате ли приятели, роднини, някой приближен на борбата в Палестина? Някой, който би могъл да ме свърже с човек, способен да ме отведе до влиятелните и осведомени хора?

Безпогрешно разпозна изражението на Нуха — страх.

— Адам, знаете, че след ареста на Ахмад не се забърквам с политика. Имам си работа, практикувам си религията, старая се да помагам на семейството си. Подкрепям Ахмад, това е всичко.

— Трябва ми само едно име, телефонен номер…

— Моля ви, не искайте това от мен.

Адам нямаше друг изход:

— Не бих ви молил, ако не се налагаше. Подозирам, че жена ми е в беда. Може би ще успеете да й помогнете.

— Жена ви ли? В каква беда?

Той вече беше казал достатъчно.

— Е… ще ми бъде полезно да поговоря с някого, който може да ми помогне да проверя нещо.

Нуха пое дълбоко въздух.

— Може би ще успея да ви дам име, телефонен номер. Обаче не искам да говоря за тези неща по телефона.

Адам вече си беше отворил нов имейл адрес в интернет. Написа го на листче и й го подаде.

— Ако намерите нещо, открийте нов имейл адрес на компютър, който обикновено не използвате, в интернет кафене или някъде другаде. После ми изпратете съобщение на ето този адрес. Напишете като тема „рускиня търси делови възможности“ и ще знам, че е от вас.

Адам не забеляза, че през цялото време Ейми ги слушаше внимателно. Осъзна грешката си едва когато отново излязоха на стълбите.

— Какво става, татко? — попита тя. — Каза на онази жена, че мама може да е в беда. Какво имаше предвид? Каква беда? Тя добре ли е?

— Беше разговор между двама възрастни. Мисля, че не си чула добре.

— Татко, да не мислиш, че с Чарли сме глухи?

— Виж, не мога да ви кажа нищо ново, което вече не знаете. Но се надявам приятелката ми да ни помогне да върнем мама у дома.

— Не разбирам. Жена, която живее в жилищен блок в Александрия, Вирджиния? Какво имаш предвид?

— Знам, че в момента сигурно ти е трудно да разбереш. Да се връщаме в колата.

Ейми явно се измъчваше от дни. Тревогата и потиснатостта й подчертаха още по-ясно, че настояването на Гари Адам да крие истината от децата си е нелепо и неоснователно.

— Татко, вече не сме бебета — заяви дъщеря му, докато крачеха по тревата. — Говори открито с нас. Изпращаш ни в най-добрите училища, помагаш ни с домашните, говориш с учителите ни и знаеш, че всъщност и двамата сме доста умни. Затова престани да се държиш с нас като с идиоти. В каква беда е мама?

Адам погледна към Чарли. Той вървеше, вперил поглед право напред, сякаш се опитваше да не слуша. Обаче по страните му се стичаха сълзи.

— Хайде да се качим в колата — предложи Адам. — Там ще поговорим.

Нямаше избор. Трябваше да им каже истината. Когато влязоха в колата, той се извърна с лице към тях.

— Ейми, Чарли, извинявайте. Трябваше да ви го кажа по-рано. Обаче това, което ще ви разкрия сега, трябва да си остане наша тайна. Не бива да го споделяте с никого. Ясно ли е?

Ейми само кимна, внезапно притихнала. Опитваше се да не плаче, но прехапа устни.

— Както знаете, мама работи за американското правителство. В момента шефът й я е помолил да отиде на едно място, което се казва Газа. То е до Израел, а хората там се наричат палестинци. Ние — тоест аз и хората, с които работи мама — мислим, че има вероятност тя да е била отвлечена, да е била заловена от някого и затворена против волята си, като в затвор. Ще направим всичко по силите си да я намерим — не само нейните колеги, но и аз. Струва ми се, че мога да помогна благодарение на хората, които познавам покрай работата си. Затова дойдохме тук да се срещнем с моята приятелка. Нейните близки също са палестинци и тя сигурно би могла да ме свърже с някого, който знае нещо.

В очите на Чарли се четеше смесица от болка и удивление и за кратко удивлението взе връх.

— Да не искаш да кажеш, че тайни агенти търсят мама? Хора от ЦРУ?

— Да, Чарли. Точно това искам да кажа. И те уверявам, че много ги бива!

— О, тате! — Мина известно време, преди момчето да осъзнае чутото. Но после се разхълца: — Тате, тате! Ами ако не я намерят? Искам мама да си дойде!

— Значи мама е била отвлечена от терористи — отбеляза Ейми. — От хората, които мразят Америка и ни нападнаха на единайсети септември. Така ли?

— Да, миличка. Още не сме сигурни, но е възможно да се е случило точно това.

Сега и Ейми се разплака. Децата бяха закопчали коланите си на задната седалка и Адам дори не можеше да ги прегърне, а само видя в огледалото за обратно виждане как Ейми се пресегна и хвана ръката на Чарли. Адам преглътна мъчително, за да се овладее.

Морган се събуди заедно с магриб, призива за сутрешната молитва, малко след седем часа. Днес беше най-горещият ден — в килията й беше над трийсет и два градуса. От два дни не я бяха пускали на душа, но топлината беше най-малкото й притеснение. Както лежеше по гръб, усети стаята леко да се поклаща, сякаш се намираше на палубата на кораб, а таванът се завъртя. Седна и рязко си пое дъх, мъчейки се да овладее гаденето, като се съсредоточи върху една точка на стената. Минутите се нижеха, а нищо не се получаваше. В килията нямаше нищо друго освен половин бутилка с вода и постелката й, нищо, в което би могла да повърне. Най-сетне световъртежът отмина. Имаше склонност към такива състояния — лекарите ги наричаха лабиринтит — след една младежка инфекция, увредила лявото й вътрешно ухо. Понякога пристъпите траеха броени часове, а друг път по няколко седмици.

Остана неподвижна още няколко минути, чуваше само собственото си учестено дишане, докато се мъчеше да овладее надигащата се паника. Когато й се стори, че се е успокоила, се изправи и заблъска по вратата:

— Зейнаб! — провикна се. — Зейнаб! Ела, моля те! Нуждая се от помощ!

Тишина. Никакви стъпки, никакви гласове в къщата. За пръв път след залавянето си беше съвсем сама. Отново извика и в същото време чу грохота на автоматична стрелба навън, съвсем близо до къщата, а после — нечии викове и стенания, очевидно ранен мъж, последвани от крясъци.

— Зейнаб! Помощ!

Отново нищо. Докато крещеше, Морган изгуби концентрация. Сгреши, че погледна към пода с надеждата да види потрепване на светлината под вратата — признак, че някой минава отвън. Отново й се зави свят и й се догади и този път Морган не успя да се овладее. Повърна и мизерният й обяд се изля на пода. Зейнаб не се появяваше, а тя се оказа затворена в капан със собствената си воня и мръсотия.

Това й напомни нещо, случило се неотдавна. Чарли, малкото издържливо войниче, почти никога не боледуваше, но няколко седмици преди Морган да замине за Газа, пипна неприятен вирус. Адам работеше в кабинета си до стаята на Чарли, но както обикновено, когато детето извика за помощ, тя се втурна към него — твърде късно; той повърна върху пантофите си и на пода. Почисти го, даде му вода и детски тиленол и той отново заспа, но през нощта се будеше почти на всеки час.

През тази почти безсънна нощ, докато го гушкаше, успокояваше и галеше по лицето, Морган усети как я изпълва много силна обич, която едва ли не си струваше страданията на сина й. Тази нощ, докато Адам спеше спокойно, тя за пръв път се запита сериозно дали да не помоли Управлението да не й възлагат повече опасни задачи на терен след мисията в Газа, поне докато децата й не пораснат. Печално си спомни, че до този момент не се беше замисляла повече по този въпрос.

Свита в ъгъла на килията си, Морган се запита кой ли успокоява Чарли сега. И внезапно вонята на собственото й повърнато й се стори особено потискаща и усети как отново й се повдига.

След шокиращото разкритие на Адам децата се умълчаха, а когато се прибраха у дома, се заеха със семейните си занимания. Ейми имаше тренировка по футбол. Чарли отиде да играе видеоигри със свой съученик. Адам се качи при компютъра си. Не очакваше вече да е получил нещо от Нуха, но за негова изненада го чакаше съобщение. „Опитай този номер — гласеше то. — Може би е по-добре да пътуваш, преди да го използваш.“ Адам веднага разпозна цифрите: номера на британски мобилен оператор, който започваше с 07711. Този факт само потвърди онова, което той вече почти беше решил — че всички трябва да заминат за Англия.

Причините бяха очевидни. От ЦРУ настояваха за максимална потайност. Обаче децата вече знаеха истината и беше немислимо да се върнат в училище след края на великденската ваканция. Родителите на няколко от съучениците им работеха в медиите и както Гари го беше предупредил, не след дълго новината за Морган щеше да се появи на първа страница на „Уошингтън Поуст“.

Пръстът му леко трепереше, докато набираше един английски номер.

— Здравей, татко, аз съм. Как сте? — постара се гласът му да прозвучи съвсем нормално.

— Адам! — Чу баща му да се провиква надолу по стълбите на несиметричната къща в Северен Оксфорд. — Скъпа, вдигни телефона! Нашият блуден син е! — Настъпи пауза, докато се включи и майка му. — Е, разкажи ни за случая. Как се чувстваш като адвокат, пледирал пред Върховния съд? И защо ни се обаждаш чак сега — да не мислиш, че не ни интересува? Как са децата? Как е Морган?

— Пред Върховния съд мина добре, струва ми се, макар че тогава не се чувствах по този начин. Извинявайте, че не ви се обадих, тук е малко напрегнато. Децата обаче са добре. А що се отнася до Морган, мисля, че и тя е добре, но се наложи да направи продължително делово пътуване. Но, да, смятам, че е добре.

Настъпи мълчание, докато родителите му осмислят думите му.

— Делово пътуване значи — изрече баща му.

— Да. Знаете как е, понякога тези неща се проточват повече от очакваното. Всъщност точно по тази причина се обаждам. Ние тук направо откачаме без нея, затова се чудех дали не може да дойдем да ви погостуваме?

— Децата не трябва ли да се връщат на училище? — Този път попита Гуен, майката на Адам. — Сигурен ли си, че идеята е добра, скъпи? До началото на семестъра в университета има две седмици, но след това двамата с баща ти ще бъдем страшно заети. Не мислиш ли, че приятелите ще им липсват и те ще се отегчат? Сигурен ли си, че от училището ще позволят?

— Мамо, сигурен съм, че Морган ще се върне от пътуването преди началото на семестъра в Оксфорд. Реших, че няма да е зле да се измъкнем за около седмица.

Джонатан, бащата на Адам, отхвърли възраженията й:

— Всичко е наред. Ти ще се настаниш в предишната си стая, а децата ще бъдат в стаята за гости. Кога искате да дойдете?

— Нека да проверя какви билети ще успея да купя онлайн.

Половин час по-късно Адам беше резервирал билети за „Бритиш Еъруейз“ от летище „Дълес“ до „Хийтроу“ за следващата вечер. Щеше да звънне на Гари, в училището, на Мила и в кантората си, след като пристигнат в Англия — понеделник беше официален празник, така че разполагаше с предостатъчно време. Оставаше му само Шерел. Зае се да й напише отговор.

„Скъпа Шери — написа, — ужасно съжалявам, че толкова се забавих с отговора. Приеми извиненията ми. Не съм имал намерение да бъда груб.

Ейми и Чарли имат много натоварена програма през следващите няколко дни, аз също, а Морган е на делово пътуване. Много бихме се радвали да те видим, но ще бъде по-удобно да ни посетиш към края на месеца. Да се чуем след седмица-две, за да уточним дата.

Надявам се, че се наслаждаваш на пролетта в Аламо. Там всичко цъфти прелестно. С много обич от всички нас, Адам.“

Изнизаха се часове. Морган реши, че сигурно минава десет, а все още нямаше и помен от Зейнаб, нито се чуваше някой друг. В Газа хората си лягаха рано и навън уличките на бежанския лагер сигурно бяха пусти — тъмни проходи между сградите, осветени само от звездите. Беше си изпила водата, ходеше й се до тоалетната и имаше нужда от нова превръзка. За щастие вонята беше понамаляла или тя беше свикнала с нея. Засега поне не й се виеше свят. Най-сетне чу превъртането на ключа.

Не беше Зейнаб, а двама високи и застрашителни типове с увити с куфии лица. Огледаха килията и затворничката, видимо се сепнаха и започнаха да си крещят един на друг на арабски. Единият стисна Морган и я изправи на крака, после грубо изви ръцете й зад гърба и ги стегна с пластмасови белезници. Другият извади тъмна платнена качулка и я нахлузи на главата и, което я остави сляпа и дезориентирана. Сякаш и качулката отвътре миришеше на повърнато.

— Тръгваме! Върви! — кресна единият мъж с приглушен глас, сякаш идваше от разстояние. Побутна я, а другият я изведе от килията за ръка. Морган усети, че се намират в коридор. Слязоха по малко стълбище и тя чу да отключват още една врата, после се озоваха навън — дори през качулката долови миризмата на смет и лека воня на канавка, а с ръцете си усети мекия полъх на средиземноморския бриз. За миг се замисли дали има възможност да се опита да избяга или поне да изпищи. Но където и да се намираше — в град Газа, в Джабалия или в Хан Юнис, — нямаше почти никаква вероятност някой да й се притече на помощ.

Тръгнаха по тясна уличка — нямаше място похитителите да вървят от двете й страни, затова единият сграбчи гащеризона й и започна да я влачи. След това изглежда стигнаха до някакъв път. Чу да се отваря вратата на автомобил и още един мъж, вероятно шофьорът, проведе кратък разговор с другия, който държеше Морган. Този път за щастие не я натикаха в багажника. Натиснаха темето й, както полицаите правят с арестуваните заподозрени, и я бутнаха към задната седалка. Някой се настани до нея и натисна главата й още по-надолу, докато не се допря до коленете й, вероятно за да не се вижда отвън.

След още един разговор на арабски колата потегли. Докато автомобилът се клатушкаше, подскачаше и намаляваше скорост, на Морган отново й се догади и тя се помъчи да се овладее и жадно пое глътка въздух през смърдящата задушлива качулка. Сякаш след цяла вечност, но всъщност вероятно не повече от половин час, колата спря. Измъкнаха я навън, после я поведоха през нещо като двор. Където и да се намираше, усещаше, че мястото е по-открито: може би беше някъде сред хълмистата провинция на Газа. Въведоха я в сграда и я избутаха надолу по някакви стълби. Най-сетне свалиха качулката. Заслепена от светлината, тя се озова в оскъдно мебелирана стая с бели стени. Срещу нея стоеше едър брадат мъж на средна възраст, с бял тюрбан и дълга до коленете роба — не свободната галабия на бедуините, а по-късичката дреха, разпространена в Южен Египет и Судан. Морган разпозна дрехата благодарение на краткото въведение в мюсюлманския бит, което й бе направил Абдел Насър. Тази галабия не беше типична за ХАМАС — те носеха панталони с ръб или костюми с ризи, понякога дори и вратовръзки, — а за салафитите, вдъхновените последователи фундаменталисти на Осама бин Ладен и „Ал-Кайда“. Брадите на членовете на ХАМАС бяха къси и оформени. А брадата на този мъж беше дълга и неоформена.

— Госпожо Купър, приятно ми е да се запознаем — каза той с лек акцент, който човек би могъл да сбърка с европейски. — След малко ще имате възможност да се измиете. Скоро ще ви бъдат зададени няколко въпроса, а после можете да запишете видео, едно хубаво малко дивиди.