Преследвачът

Тринайсета глава

„Банкерска среща“ бе една от малкото кръчми в централната част на града, където Кевин Матюс се чувстваше в безопасност да се среща с Пени Бърджес. Заведение за шумни веселби, където гърмеше рап музика, а обстановката наподобяваше тази от сапунените опери от типа на „Бар Наздраве“. Тук сигурно бе последното място, където той можеше да види друго ченге, а Пени — колега журналист.

Кевин направи гримаса, когато устата му се сви от силното горчиво кафе, подаващо се под водовъртежа пяна, която приличаше повече на отходна промишлена вода, отколкото на капучино. „Къде, по дяволите, се губи тя?“, помисли той и погледна нервно часовника си за двайсети път. Беше му обещала да е там най-късно до четири, а сега вече минаваха десет минути. Той блъсна полупразната чаша по-далеч и грабна модерния си шлифер от съседния стол. Тъкмо се канеше да стане, когато въртящата се врата на бара изсвистя и изхвърли Пени. Тя махна и се насочи право към масата му.

— Ти каза четири! — подхвана я Кевин вместо поздрав.

— За бога, Кевин! Наистина ставаш ужасно противен с напредването на възрастта! — оплака се Пени, като го млясна по бузата и се разтече на стола до него. — Вземи ми една от онези минерални води, с дъх на горски плодове. Това възбужда любовта ми — каза тя с подигравателен глас за превзетата си напитка.

Когато Кевин се върна с чашата, която вече се беше изпотила, Пени веднага постави собственически ръка на вътрешната страна на бедрото му.

— Мммм, благодаря — разчувства се тя и сръбна от питието си. — Е, какво ново? Защо бе тази неотложна среща?

— Заради днешния вестник — отвърна той глухо. — С тая глупост направо удари десетката.

— О, радвам се. Може би сега трябва да се надяваме на някакви резултатни действия. Като доказателство срещу заподозрения, когото сте пипнали.

— Ти не разбираш! Те търсят предателя, който се е раздрънкал. Шефът привика сутринта Брандън и резултатът е, че Вътрешният отдел започва разследване за изтичане на информацията. Пени, ти трябва да ме покриеш, чуваш ли! — каза отчаяно Кевин. Тя се възползва от паузата, за да си запали цигара. — Слушаш ли ме?

— Разбира се, любов моя! — отвърна Пени, като веднага омекна, а мозъкът й вече планираше новата статия за следващия път. — Просто не разбирам защо се вълнуваш толкова! Знаеш много добре, че добрият журналист никога не разкрива източниците си на информация! Какъв е тогава проблемът? Или смяташ, че не съм достатъчно добър журналист?

Пени с усилие си наложи да чуе отговора на Кевин, откъсвайки се от гласа, който подхвърляше заглавия в главата й.

— Не, не че не ти вярвам — прекъсна я Кевин нетърпеливо. — Тревожа се за нещата вътре в участъка. Сега всички отчаяно ще искат да покажат, че са чисти, така че всеки, който знае за нас, ще си счупи краката да хукне да докладва на тия от Вътрешния отдел. И след като разберат, че ние сме… е, ти знаеш. Това е! И аз ще го отнеса!

— Но нали никой не знае за нас? Или поне не от мен — довърши Пени тихо.

— Аз също смятах, че никой не знае. Но тогава Карол Джордан каза нещо, което ме кара да мисля, че тя е в течение.

— И мислиш, че Карол ще те предаде на Вътрешния? — попита Пени, като не успя да скрие скептичността си. Не си беше имала вземане-даване с най-обаятелната полицайка от специалния екип, но от това, което знаеше за следователката, не беше склонна да я причисли към доносниците.

— Ти не я познаваш. Тя е напълно коравосърдечна. Иска да се издигне и ще ме подхлъзне веднага, ако реши, че това ще я изкачи с едно стъпало нагоре по стълбата.

Пени раздразнено поклати глава.

— Престараваш се. Дори Карол Джордан да е разбрала по някакъв начин, че ние с теб се срещаме, сигурна съм, че е прекалено заета да се фука като свръзка с доктор Хил. Така че едва ли ще си направи труда да се занимава с теб. Освен това, ако си направиш труда да помислиш разумно, ще схванеш, че тя не печели нищо, ако си докара репутация на доносник пред момчетата.

Кевин поклати глава съмнително.

— Не знам, Пени, нямаш си представа какво става сега в работата. Всички ние работим по осемнайсет часа на ден и сме стигнали до под крушата.

Пени потърка крака му.

— Скъпи, много си напрегнат. Виж какво ще ти кажа. Ако всичко това излезе наяве и някой те посочи, Вътрешният отдел ще стигне до нас. Но те ще търсят потвърждение. Ако това се случи, ще накисна Карол Джордан за мой информатор. Става ли? Това трябва да размъти водите.

Тази усмивка на Кевин си заслужаваше блъфа, реши тя. Заради това и още едно-две неща у него, си позволи да го метне. Вече успокоен, той стана на крака.

— Благодаря ти, Пен. Слушай, трябва да се връщам. Ще ти се обадя скоро, така че ще можем да се видим. Става ли?

После се наведе и я целуна дълбоко и страстно.

— Дръж ме в течение, любовнико — каза Пени тихо към отдалечаващия се гръб на Кевин. Преди той да успее да стигне до вратата, уводът й вече се оформяше. О, да, сега повече нямаше да го види.

Карол отвори вратата на кабинета и каза:

— Готова съм. Може ли да поговорим?

Тони вдигна глава от компютъра разсеяно, задържа пръст във въздуха и кимна.

— Да, разбира се, само секунда — каза той и довърши това, което беше захванал.

Карол се оттегли и пое дълбоко дъх. Нямаше значение, че се опитваше да се държи като професионалист. Тя не можеше да се справи с вълнението от привличането, което изписваше към този мъж. Без да се брои, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

След малко Тони се присъедини към нея. Приседна на ръба на бюрото си. Косата му бе щръкнала като на Денис Белята от непрекъснатото ровене с пръсти, докато се бе концентрирал.

— Е, какво ти е мнението?

— Впечатлена съм. Наистина обхваща всичко. И все пак има две неща.

— Само две? — попита Тони, като почти се изсмя.

— Говориш много за това колко би трябвало да е силен нашият човек, за да надвие жертвите си и да ги влачи насам-натам. Размишляваш също как, на първо място, той ги докарва до безпомощно състояние и те стават уязвими. Чудех се дали пък не са двама?

— Продължавай — каза Тони без следа от подигравка в гласа си.

— Нямам предвид двама мъже. По-скоро един мъж и някой друг, който изглежда уязвим. Може би някой тийнейджър или по-вероятно някоя жена. Не знам, би могло да бъде и човек в инвалидна количка. Партньор в престъплението като Йън Брейди и Майра Хиндли — обясни Карол, шумолейки с листата, докато ги подреждаше. Тони все още не казваше нищо. След като погледа известно време безизразната му физиономия, тя добави: — Знам, че вероятно вече си го обмислял. Просто се чудех дали е възможност, която все още трябва да имаме наум?

— Извинявай, нямах намерение да демонстрирам пренебрежително отношение към теб — каза бързо Тони. — Просто съпоставях мисълта ти с това, което знаем, и с профила. Едно от първите неща, които обмислях, беше именно дали той е солов играч. Като се вземе предвид статистиката, реших, че е сам. Случаи като тресавищните убийства, където имахме двама души, развихрили жестокостта си в тандем, са невероятно редки. Очаквах също да открия повече разнообразие в методологията и патологията, ако бяха въвлечени двама души. Трудно е да се повярва, че фантазиите им биха съвпаднали толкова точно. Но е интересно, че ти също се натъкна на това. Права си в едно отношение. Ако той работи с жена, това обяснява как се добира толкова лесно и толкова близо до жертвите, без да ги накара да хукнат да бягат презглава — обясни Тони, загледан в една точка право пред себе си. Веждите му се бяха сключили, докато мислеше.

Карол стоеше неподвижна на мястото си. Накрая Тони се обърна с лице към нея.

— Не, аз оставам на варианта за солиста. Идеята ти е интересна, но не мога да видя доказателства, които да ме убедят да се откажа от вероятно най-достоверния сценарий.

— Добре, ясна ми е гледната ти точка — съгласи се Карол спокойно. — Да продължим нататък. Обмислил ли си възможността нашият човек да е травестит? Както ти каза преди малко, една жена по-трудно би ги накарала да си плюят на петите. Тогава какво ще кажеш, ако жената е просто един мъж в женски парцалки? Това не би ли имало същия ефект?

Тони изглеждаше озадачен за момент.

— Може би няма да е зле да кандидатстваш за включване в националната служба за специални задачи, когато се създаде.

Карол се ухили.

— Ласкателството няма да те отведе далеч.

— Говоря сериозно. Мисля, че имаш всичко необходимо, за да се справяш с този вид работа. Виж, аз не съм безпогрешен. В действителност не съм обмислил варианта с травестит. Сега… защо обаче пренебрегвам тази възможност? — размишляваше на глас той. — Трябва да има някаква подсъзнателна причина, за да отхвърля тази вероятност, преди дори да е изплувала на повърхността на мозъка ми… Не, чакай за момент, моля те. Нека да го обработя.

Ръцете му отново пробягаха през косата, пренареждайки черните кичури.

Тя притихна, като си казваше, че той е толкова арогантен, колкото и всички останали, неспособна да приеме, че може би той току-що е признал пропуска си. „Престани да се залъгваш, че той е различен!“ — каза си тя строго наум.

— Добре — каза Тони с глас, пълен със задоволство. — Имаме си работа със сексуален садист, съгласна ли си?

— Съгласна съм.

— Садомазохизмът е емоционалният заряд за сексуалните фетишисти. Но при травеститите е точно обратното. Те искат да влязат в ролята на жените, защото се предполага, че са по-слабите и беззащитни същества в обществото. Това, което ги поддържа, е именно тази вяра, че жените имат скрита мощ, силата на пола им. А това не може да има нищо общо с жестоката жажда да причинят болка и да усетят могъществото си, което е копнежът на садомазохистите. Но това изобщо не влиза във фантазиите на травеститите. За да може да заблуди жертвите си, че имат работа с жена, — а не с накипрен в дамски парцалки мъж, убиецът трябва да е съвършено маскиран. Но това, което е уникално въпреки опита ми на клиничен психолог, е, че в същото време той е сексуален садист. Двете просто не вървят заедно — завърши Тони. — Същото важи и за транссексуалните. Всъщност, като че ли най-вече за тях, защото те трябва първо да се проявят, преди да бъдат приети за лечение.

— Значи изключваш идеята ми като вариант? — попита Карол, чувствайки се направо смазана.

— Никога нищо не изключвам. Иначе може да изглеждаш като глупак в тази игра. Просто го смятам за толкова невероятно, че не ми се иска да го вкарам в профила, защото самото му включване може да изпрати хората в погрешна посока. Но при всички случаи ще имам едно наум. Ти мислиш в правилна посока — довърши той, като най-после смени покровителствения и нравоучителен тон и се усмихна. — Както казах в самото начало, Карол, ние с теб заедно ще можем да се справим.

— И си напълно убеден, че не е жена?

— Психологията е напълно погрешна. Като се има предвид най-очевидната особеност, че убиецът е склонен да се вманиачава при убиването, си правя извода, че това е типична мъжка черта. Колко жени познаваш, които биха киснали по спирките в анораци, записвайки номерата на трамваите?

— А какво ще кажеш за синдрома, не помня как се казваше, когато човек до такава степен е завладян от някого, че превръща живота си в истинско бедствие? Мислех, че главно жените страдат от глупостта си.

— Синдрома на Де Клерамбо — поясни Тони. — Права си, основно жените са склонни на такива саможертви. Но те се съсредоточават само върху един мъж и единственият, който има вероятност да умре като резултат, е страдащият, стигащ понякога до самоубийство. Работата е там, че женските вманиачавания и непреодолими импулси са различни от тези на мъжете. Мъжките страсти са свързани с контрола. Те събират марки и ги разпределят по каталози. Или са запалени колекционери на бикини от всяка жена, с която са преспали. Имат нужда от трофеи. Страстите на жените са около покорството. Например при безразборно ядене — това е мания, която ги поглъща изцяло и контролира повече от каквото и да е друго нещо. Една страдаща от синдрома на Де Клерамбо жена, която успее да се докопа до обекта на желанията си и се омъжи за него, вероятно би била идеалът на шовиниста за съвършена съпруга. Но този модел не пасва на нашия убиец.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Карол малко неохотно, защото не искаше да се откаже от единствената свежа идея, с която бе допринесла за създаването на профила.

— Добави към това, че тук имаме използвана истинска физическа сила — продължаваше безкомпромисно Тони, гледайки неохотата й. — Ти си в добра форма. Сигурно си и доста силна за височината си. Аз съм само няколко сантиметра по-висок от теб. Но колко далеч смяташ, че можеш да ме отмъкнеш? И колко време би ти отнело да качиш тялото ми в багажника на колата и после да го захвърлиш зад някоя стена? Би ли могла да ме метнеш през рамо и да ме пренесеш през „Карлтън Гардънс“ до храсталаците? Освен това имай предвид, че всички жертви досега са били по-високи и по-тежки от мен.

Карол пусна една усмивка на разкаяние.

— Добре де, печелиш. Убеди ме. Но има още едно нещо, което ми мина през ума.

— Да го чуем.

— След като прочетох профила ти, ми се струва, че причината, която изтъкваш за поддържането на еднакви периоди между убийствата просто не е достатъчно убедителна — започна тя пробно.

— И това ли забеляза? — попита той сухо. — И мен не ме убеди достатъчно. Но не можах да се сетя за нещо друго, за да ги обясня. Никога не съм се сблъсквал с нещо подобно нито в личния си опит, нито в литературата. Всички серийни убийци, с които съм си имал работа, постепенно стигат до ескалация на събитията.

— Имам една теория, която може да обясни проблема.

Тони се наведе напред, целия в слух.

— Обясни ми, Карол.

Тя се почувства като златна рибка в чаша вода и си пое дълбоко въздух. Искаше да привлече вниманието му, но сега не беше съвсем сигурна дали това й харесва.

— Помня какво ми каза преди два дена за интервалите. — После затвори очи и го цитира: — При повечето серийни убийци склонността е времето между действията да намалява драматично. На първо място точно фантазиите им отприщват убийствата, а реалността никога не съвпада с тях. Няма никакво значение колко усъвършенстват изпълнението на престъпленията си. Но колкото по-крайни стават, толкова повече се притъпява чувствителността им. И съответно нараства нуждата им от стимули, за да получат сексуалната тръпка, която им носи самото убиване. Така че, логично е, убийствата да зачестяват. Шекспир май беше казал: „Апетитът идва с яденето.“ Права ли съм?

— Забележително! — въздъхна Тони. — И визуалната ти памет ли е толкова добра, колкото слуховата?

Ядосана, тя отвори очи.

— Опасявам се, че само слуховата. Както и да е, когато прочетох пасажа в профила ти, където предполагаш, че той може би работи с компютри, нещо ми щракна. Въпросът, който не си формулирал точно, но очевидно те е тормозил, е, защо интересът му към видеокасетите не е намалял с течение на времето?

Тони кимна. Въпросът, който повдигаше Карол, беше съществен и точно това го притесняваше. Търсеше отговор, който би задоволил и двамата. Като опипваше почвата, той каза:

— Предполагам, защото първата видеокасета е успяла да го задържи емоционално устойчив две седмици. Но той вече е започнал да дебне втората жертва и удобният момент е настъпил, преди да е бил действително принуден да убие отново. Просто не е могъл да устои на възможността, която му се отдала и е била толкова съвършена. След това осъзнава, че е оставил осем седмици между убийствата, и решава, че този период ще стане традиция. Дотук очевидно видеокасетите му позволяват да го поддържа постоянен. Може би сега това ще се промени.

Карол поклати глава.

— Звучи приемливо, но не съм убедена.

Тони се ухили.

— И слава богу, че е така. И аз не съм убеден. Трябва да има по-добро обяснение, но не знам какво е.

— До каква степен си запознат с компютрите?

— Знам къде е бутонът за включване и изключване и как да използвам програмните продукти, с които ми се налага да работя. Но от там нататък съм пълен профан.

— Е, това ни прави двама. Брат ми обаче е компютърен гений. Партньор е в търговска къща за софтуерни продукти и по-специално създаването на игри. Техниката, с която работи, е последната дума на модата. В момента той и партньорът му разработват системи на по-достъпни цени, които ще позволят на играещите да вкарат собствените си образи в играта, с която се забавляват. С други думи, вместо суперменът на екрана да е Арни, който винаги се справя с лошите в „Терминатор — 2“, това би могъл да бъде Тони Хил. Или Карол Джордан. Факт е, че вече има такава техника и програмни продукти, които позволяват човек да разгледа внимателно видеолентата и да вкара образите в компютъра. Мисля, че ги наричат цифрови образи. Както и да е, веднъж след като ги имаш в компютъра си, можеш да ги направиш точно така, както искаш. Можеш да включиш и снимки или откъси от други видеокасети. Или да наложиш отгоре допълнителни неща. Когато за пръв път получиха оригиналната техника преди шест месеца, Майкъл ми показа резултатите от тази последователност и съгласуване, които сам бе направил. Първо бе заснел малко от конференцията на консерваторите и вкара в компютъра, освен техните образи и секс наръчник от друга касета. Бе избрал всички онези прочути лица на министри от правителството, докато произнасяха речите си, и ги бе комбинирал със секс сцените. — Тя се изсмя при спомена за картинката. — Беше малко недодялано като качество, но повярвай ми, никога не си виждал Джон Мейджър и Маргарет Тачър да го дават така добре. Това придава съвършено нов смисъл на израза „празнословна помпозност“.

Тони гледаше Карол зашеметен, мълчалив.

— Ти се шегуваш!

— Това е съвършеното обяснение защо видеокасетите успяват да му помогнат да се контролира.

— Не означава ли това, че той, също като брат ти, трябва да е истински специалист по компютрите?

— Не мисля така — отвърна Карол. — От това, което успях да събера като информация, най-разпространената техника всъщност е доста проста. Но програмните продукти и периферните устройства, които са необходими, са невероятно скъпи. Можеш да броиш две или три хилядарки дори само за една програма. Така че той или работи в някоя компания, където има такова оборудване под ръка и уединението да работи над собствените си неща, или в другия случай компютрите са му хобито и разполага с много допълнителни доходи.

— Или е крадец — добави Тони полу на шега.

— Или е крадец — съгласи се Карол.

— Не знам — прояви съмнение той. — Това не разрешава проблема, но е невероятно странно.

— А Ханди Анди не е ли? — заяде се тя войнствено.

— О, той също е странен, съгласен съм, но не съм съвсем сигурен, че и това е от неговата компетенция.

— Не забравяй, че той създава машини за мъчения. Това би било далеч по-лесно с компютърен дизайн. Тони, нещо го поддържа уравновесен и стабилен в осемседмичния му цикъл. Защо да не е това?

— Само предположения, Карол, нищо повече от това на този етап. Виж, защо не направиш предварителни проучвания, за да разбереш до каква степен е осъществимо на практика това, което предлагаш?

— Не искаш ли да го включиш в профила? — попита Карол с горчиво разочарование.

— Не искам да обезценявам онези неща, за които усещам, че са почти сигурни, като вмъквам нещо толкова фантастично, поне на този етап. Ти самата каза, че фантазиите му са отприщени от едно от малкото сигурни неща, включени в профила. Не ме разбирай погрешно, аз не отхвърлям идеята ти. Дори мисля, че е великолепна. Ще се наложи да поработим наистина здравата, за да преодолеем несъответствията в някои части на профила като цяло. Дори хората, които са склонни да поддържат идеята, едва ли ще се съгласят с някои неща. Така че нека не им даваме лесни поводи за нападки. Да премерим първо всяко твърдение и да им представим целия профил в лесно смилаем вид, така че хиените да не могат веднага да го хвърлят на боклука, а мен да свалят от пиедестала ми на експерт. Съгласна ли си?

— Добре — кимна тя, като усещаше, че той наистина беше прав. Взе лист хартия и химикал. — Ще проверя производителите на софтуерни продукти и експертите на територията на Брадфийлд — мърмореше си тя, докато пишеше. — Да проверя с Майкъл необходимия софтуер и хардуер, който трябва да се набави от производителите за такава дейност, а след това ще инспектирам регистрите на продажбите им. Да видя дали има кражби наскоро.

— Компютърните клубове — добави Тони.

— Да, благодаря — съгласи се Карол и го добави в списъка си. — И таблото с бюлетините. Я виж, изглежда, ще се ползвам с голяма популярност сред екипа на „ХОЛМС“. — Тя се изправи на крака. — Очаква ни продължителна работа. По-добре да изчезвам. Ще отнеса профила до улица „Скаргил“ на господин Брандън. Ще имаме нужда от теб, за да го разтълкуваме.

— Няма проблем.

— Радвам се, че поне нещо не е.

Тони бе забил поглед през прозореца на трамвая и наблюдаваше светлините на града, които се мяркаха през дъждовната завеса. Имаше нещо в блестящия бял интериор на трамвая, което наподобяваше какавида. Без да е оплескано, чисто и топло, мястото навяваше спокойствие. Когато приближи светофара, ватманът натисна клаксона. Прозвуча му като звук от детството. Беше от тоя вид клаксони, каквито използваха някога в анимационните филмчета, реши той.

Откъсна очи от прозореца и тайно разгледа няколкото човека в трамвая. Сега му беше нужно каквото и да е, нещо, което можеше да откъсне мислите му от странната пустота, която го беше обзела, когато предаде профила си. Не беше заради това, че участието му в този случай можеше да приключи. Все пак Брандън бе казал на Карол, че трябва ежедневно да се консултират с него.

Искаше му се да бе по-ентусиазиран относно компютърната й теория, но годините на обучение и практика бяха вкоренили у него изключителна предпазливост. Самата идея бе великолепна. Той щеше да бъде много доволен, ако Карол заедно с колегите си успееше да потвърди предположението си. Но заради правдоподобността на профила си той трябваше да се дистанцира от подобни идеи, които обикновеното ченге би отхвърлило като прекалено фантастични.

Чудеше се как ли прекарват вечерта в полицията. Карол се бе обадила да му каже, че екипите излизат и обикалят из Темпъл Фийлдс, наблюдават редовните посетители на района и се опитват да разберат дали предположенията от профила са верни. Ако имаха късмет, можеха да се натъкнат на някои имена, които вече са вкарани в компютрите на „ХОЛМС“ или от предишните им криминални досиета, или от номерата на колите, въведени в системата като заподозрени. Това бяха возилата, снимани в района на местопрестъпленията.

— Следващата спирка ще бъде „Бенк Вейл“, „Бенк Вейл“ е следващата спирка — съобщи електронен глас от високоговорителите.

Тони сепнато установи, че центърът бе останал далеч зад тях и наближаваха покрайнините на „Карлтън Гардънс“, на по-малко от километър от дома му. „Бенк Вейл“ дойде и отмина, а Тони се завъртя на мястото си, готов да скочи към вратата, когато съобщят следващата спирка.

Вървеше бързо през тесните улички на предградието, мина покрай училищните игрища, заобиколи жалките шубраци — всичко, което беше останало от растителността, наречена някога Горски склон, името на района. Тони хвърли поглед към дърветата, докато профучаваше край тях, като си помисли с кисела физиономия, че пътят му пресичаше диагонално през горичката и почти сигурно беше напълно безлюден. Първо го бяха напуснали жените, които се прибираха сами вкъщи. После ги следваха децата, прогонени от разтревожените родители. Сега в Брадфийлд именно мъжете бяха тези, които научаваха горчивите уроци на рискования живот.

Тони зави по своята улица, като се наслаждаваше на тишината, защото по нея нямаше движение. Трябваше да се справи някак с вечерта. Може би щеше да отиде до супермаркета и да купи продукти за пилешки котлети. Щеше да си вземе и видеокасета или да се разсее с четене.

Когато пъхна ключа в ключалката, чу звъна на телефона. Хвърли куфарчето си и хукна в тази посока, оставяйки вратата да се затвори с трясък. Вдигна слушалката, но преди да успее да изрече нещо, гласът й се разля в ухото му като топло олио, успокояващо болката.

— Антъни, любими мой, звучиш така, сякаш умираш от копнеж по мен.

Беше успял да избегне мислите си в тази посока по целия път към дома, но добре знаеше, че се бе надявал именно на това.

Брандън тъкмо бе угасил лампата си, когато телефонът го стресна.

— Трябваше да се предполага — измърмори Маги, когато той се измъкна от приятната топлина на леглото, за да вдигне слушалката.

— Брандън! — изръмжа в отговор.

— Сър, следовател Матюс е на телефона — започна уморен глас. — Току-що прибрахме Стиви Макконъл. Момчетата преди малко го пипнаха в опит да се измъкне с ферибота на пристанището в Сийфорд. Имаше намерение да отплава за Ротердам.

Брандън седна на смачкания юрган, пренебрегвайки протестите на Маги.

— И какво са направили?

— Е… ами, сър, те са смятали, че нямат голям избор, тъй като той е освободен под гаранция и при никакви условия не може да я нарушава.

— Задържали ли са го? — попита Брандън, като се протегна към чекмеджето с бельото.

— Да, сър. Сега се намира в предварителния арест.

— За какво?

— За нападение над полицай — обяви самодоволно Кевин с лека подигравка в гласа си. Брандън си представи размазаната му ухилена физиономия. — Позвъниха ми, за да ме питат какво да правят по-нататък. И тъй като вие проявихте такъв личен интерес към случая, си помислих, че ще е най-добре да попитам първо вас.

„Не избухвай! Овладей се!“ — заповяда си яростно Брандън. Това, което обаче каза, бе:

— Това е напълно очевидно. Арестувайте го за опит да наруши наложената му мярка за неотклонение и го доведете обратно в Брадфийлд.

Пребори се с чифт боксерки и се наведе да вземе панталоните си от облегалката на стола.

— Доколкото разбирам, този път ще го предоставим на съдиите и ще искаме отмяна на гаранцията — поясни Кевин с толкова сладък глас, че направо бе на границата да получи кариес.

— Точно това правим обикновено, когато имаме основание, следовател. Благодаря, че ме осведомихте.

— И още нещо, сър — продължи мазно Кевин.

— Какво? — изръмжа отново Брандън.

— Момчетата трябва да направят още един арест.

— Още един арест? Кого, по дяволите, още трябва да арестуват?

— Шефът на отдела — Крос, сър. Очевидно той се бе опитал да попречи насила на Макконъл да се качи на кораба.

Брандън затвори очи и преброи до десет.

— Макконъл наранен ли е?

— Явно не, сър, просто е малко поотупан. Въпреки че Крос е отнесъл някое кроше и си е докарал синьо око.

— Добре. Кажи им да освободят Крос да се прибере вкъщи. И още, нека му предадат да ми се обади утре сутринта. Ясно ли е, следовател? — Брандън отдалечи слушалката и целуна жена си, която бе оправила завивката и се бе увила като мечка, готвеща се за зимен сън.

— Ммм — измърка Маги. — Сигурен ли си, че трябва да ходиш?

— Това не е представата ми за най-подходящо време, но, повярвай ми, искам да съм там, когато доведат този затворник. Той е типът хора, дето всеки момент могат да рухнат.

— Проблем ли има с равновесието?

Брандън мрачно поклати глава.

— Не неговото равновесие. Други хора понякога стават малко неуравновесени, любов моя. Вече имаме един белязан от нощното дебнене. Не мога да рискувам повече. Ще се разберем, като се видим.

Петнайсет минути по-късно Брандън се бе упътил към залата на екипа по убийствата. Кевин Матюс се бе отпуснал върху едно бюро в дъното на стаята, с глава, сгушена между ръцете. Когато Брандън се приближи, той чу лекото дишане на Кевин. Чудеше се кога някой от екипа за последен път бе имал здрав сън цяла нощ. Нищо чудно, че офицерите се уморяваха и ставаха заядливи при липсата на резултати. Затова и допускаха сериозни грешки. Брандън отчаяно искаше да избегне провала, заради който името му щеше да се споменава десетки години наред като човек, допуснал сензационна съдебна грешка. Готов бе на всичко, за да го избегне. Имаше само един проблем около това, размишляваше той с кисела физиономия, докато седеше срещу Кевин. За да бъде в течение на всеки ход от разследването, той трябваше да работи също толкова абсурдно много часове, което водеше именно към погрешните преценки, които искаше да избегне. „Параграф 22“. Беше прочел тази книга преди няколко години, когато Маги бе решила да ходи на вечерно училище и да вземе всички изпити, които никога не бе успяла като ученичка. Беше му я препоръчала като чудесно четиво — забавно, грубо, с остра сатира. Той я намираше твърде болезнена. Напомняше му за работата му. Особено в нощи като тази, когато иначе нормалните мъже се превръщаха в главорези.

Телефонът иззвъня. Кевин се размърда, но не се пробуди. Брандън направи гримаса на съчувствие, протегна се и вдигна слушалката.

— На телефона е Брандън, отдел „Убийства“.

Последва моментна объркваща тишина. После един напрегнат глас му съобщи:

— Сър, сержант Мерик се обажда. Попаднахме на нов труп.