Преследвачът

Осма глава

Стиви Макконъл прекара ръце през косата си с отчаян жест.

— Виж, колко пъти трябва да ти казвам? Просто раздувах. Зарибявах го. Опитвах се да звуча като голяма клечка. Опитвах се да го успивам, затова се правех на интересен. Никога не съм познавал Пол Гибс или Дамиен Коноли. Никога през живота си не съм ги виждал.

— Можем да докажем, че си познавал Гарет Финеган — каза Карол студено.

— Добре. Признавам, че познавах Гарет. Беше член на гимнастическия салон. Не мога да твърдя, че не съм го срещал преди. Но, за бога, жено, та този мъж бе адвокат! Трябва да е познавал хиляди хора в града! — изкрещя Макконъл и удари с юмрук масата.

Карол дори не трепна.

— А Адам Скот? — продължи безмилостно.

— Да, да — кимна той уморено. — Адам Скот опита да посещава салона около месец, но това беше преди две години. След това вече не се включи в заниманията ни. По-късно налетях на него два пъти в местната кръчма. Пихме по бира заедно и това беше всичко. С много хора ми се случва да удряме по едно. Знаете как е. Да не съм някой проклет отшелник! Боже мой, ако убивах всички, с които съм седял в бара, вашите копелета щяха да си съдират задниците от работата, която щеше да им се отвори отсега до края на света!

— Ще докажем, че си познавал Пол Гибс и Дамиен Коноли. Знаеш го, нали? — обади се Мерик.

Макконъл въздъхна. Стисна длани и мускулите на мощните му ръце изпъкнаха в остър релеф.

— Ако го направите, ще трябва да си го измислите, защото не можете да докажете нещо, което не е истина. Знаете, че не можете да ме пратите на „Бирмингтън“ №6. Вижте, ако аз наистина бях онова откачено копеле, мислите ли, че щях да се мотая наоколо, за да ви помагам? При първия признак за беда щях да си плюя на петите. Това е очевидно.

Явно отегчена, Карол се обади:

— Но тогава вие не сте знаели, че сержант Мерик е полицай, нали? Така че да чуем алибито ви за понеделник вечерта.

Макконъл се отпусна назад в стола и се втренчи в тавана.

— Понеделникът е почивният ми ден — рече той. — Както вече ви казах, момчетата, с които споделям къщата, са във ваканция, така че бях сам. Станах късно, слязох долу до супермаркета да напазарувам, после отидох да плувам. Около шест отбих към автокиното до магистралата, за да гледам новия филм на Клинт Истууд.

Изведнъж той скочи от стола:

— Те ще могат да го потвърдят. Платих с кредитна карта, а цялата им система е компютъризирана. Те могат да докажат, че съм бил там! — заяви той триумфално.

— Те могат да докажат само, че си купил билет — сряза го лаконично Карол. — От киното до къщата на Дамиен Коноли би отнело не повече от половин час по околовръстната магистрала дори ако човек е попаднал в задръстване.

— Мога да ви разкажа целия филм, по дяволите! — извика ядосано Макконъл.

— Могъл си да го гледаш по всяко време, Стиви — каза меко Мерик. — Какво прави след киното?

— Прибрах се вкъщи. Сготвих си пържола с малко зеленчуци. — Макконъл спря и се втренчи в масата. — После ходих до града за около час. Пихме по едно с някои приятели.

Карол се наведе напред, чувствайки неохотата на Макконъл.

— Къде в града? — попита го тя.

Той не отвърна.

Тя се наведе още по-напред, носът й почти докосваше неговия. Гласът й бе спокоен, но леден.

— Ако трябва да лепна физиономията ти на първа страница на „Сентинъл Таймс“ и да изпратя екип във всяка кръчма в града, повярвай ми, няма да се колебая, господин Макконъл. Къде в града?

Макконъл дишаше тежко през носа си.

— „Кралицата на сърцата“ — изплю той камъчето.

Карол се отпусна на стола с доволна усмивка. После стана и се приближи до касетофона.

— Разпитът приключен в три и седемнадесет сутринта — каза тя и го изключи. Хвърли поглед към Макконъл. — Ще се видим пак, господин Макконъл.

— Чакайте за малко! — започна да протестира той, когато и Мерик стана и се насочиха с Карол към вратата. — Кога ще се махна от тук? Нямате никакво право да ме задържате!

Карол се обърна на вратата, усмихна се мило и каза:

— О, имам пълното право, господин Макконъл. Вие бяхте арестуван за нападение, да не го забравяме все пак. Имам двайсет и четири часа да направя живота ти ад, преди да си помисля да те обвиня.

Мерик му хвърли една извинителна усмивка, когато тръгна да напуска стаята по стъпките на Карол.

— Съжалявам, Стиви. Дамата не се шегува.

Той настигна Карол, докато тя се разговаряше със сержанта от охраната, който чакаше да върне Макконъл в килията му.

— Какво мислите, мадам? — попита Мерик, докато слизаха заедно.

Тя се спря и го изгледа критично. Кожата му бе бледа и потъмняла, очите му горяха като от треска.

— Мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Имаш нужда от малко сън, Дон. Приличаш на привидение.

— Не ми обръщайте внимание. Какво ще кажете за Макконъл, мадам?

— Ще видим какво има да каже господин Брандън — отклони тя въпроса и се спусна надолу по стълбите. Мерик креташе след нея.

— Но какво смятате вие, мадам?

— На пръв поглед той може да излезе нашият човек. Няма нищо, подобно на алиби, за понеделник вечер. Собственик е на гимнастически салон, който е бил посещаван и от Гарет Финеган. Познавал е Адам Скот и като капак на всичко, по собствените му признания, е бил в „Кралицата на сърцата“ в понеделник вечерта през последните часове. Изглежда достатъчно силен, за да стоварва и разтоварва телата от кола. Той ни е в ръцете, дори само по обвинение в нарушение на обществения ред и побой. Освен това си пада по садо-мазо. Но всичко това са косвени улики. Все пак не смятам, че имаме сериозни основания, за да получим разрешително за обиск — не спираше да обяснява Карол. — Ами ти какво смяташ, Дон? Какво ти казва интуицията за него?

Завиха надолу по коридора към залата за съвещания в полицейския участък.

— Аз… по някакъв начин ми допада — призна той неохотно. — Не бих могъл да си представя преди това, че ще ми хареса копелето, което очисти всички тези хора. Но после, предполагам, че ще ви се стори налудничава реакция. Осъзнах, че той не е някакво двуглаво чудовище, нали? Имам предвид, че у него трябва да има нещо, което да му позволява да се приближи достатъчно до жертвите, за да си свърши работата. Така че може би все пак това е Стиви Макконъл?

Карол отвори вратата, като се надяваше да открие Брандън и Тони седнали там, заредени с канички кафе и сандвичи от бюфета. Но стаята бе празна.

— Къде се е дянал шефът сега? — попита Карол уморено, с нотка на раздразнение в гласа.

— Може би е оставил бележка на бюрото? — предположи Мерик.

— А може би е направил нещо умно, като се е замъкнал вкъщи да си легне. Е, това е за тази вечер, Дон. Ще се наложи Макконъл да се притеснява известно време. Ще чуем тежката дума на шефовете утре сутринта. Може би ще успеем да измъкнем разрешително за обиск, след като знаем, че е бил в „Кралицата на сърцата“. А сега изчезвай от погледа ми и отивай да си лягаш, преди твоята Джийн да ме е обвинила, че те отклонявам от правия път. Поспи малко. Не искам да ми се мяркаш преди обяд, а ако главата те боли, остани да лежиш. Това е заповед, сержант! Ясно ли е?

Мерик се ухили.

— Да, мадам, разбрах ви.

Карол остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше по коридора. Беше обезпокоена от забавените му движения.

— Дон? — извика тя.

Мерик се обърна с въпросително изражение към нея.

— Вземи такси. За моя сметка. Не искам да целунеш някой стълб и после да ми тежиш на съвестта. И това също е заповед!

Мерик отново се ухили, кимна и изчезна надолу по стълбите.

Карол въздъхна и се спусна надолу по стълбите към временния си кабинет. На бюрото й нямаше никакви съобщения. „Проклет да е Брандън! — помисли си вбесена тя. — И Тони Хил също!“ Брандън трябваше да почака поне докато приключи с разпита на Макконъл. А Тони можеше да остави някакви координати, където да го очаква, за да обсъдят профила. Като си мърмореше под носа, Карол последва Мерик и излезе от сградата. Когато стигна фоайето, полицаят, който седеше на пропуска, извика:

— Следовател Джордан?

Карол се обърна.

— Аз съм. Или поне това, което е останало от мен.

— Господин Брандън остави съобщение за вас, мадам.

Карол се приближи до бюрото и взе плика, който полицаят й подаде. Тя го скъса набързо и измъкна отвътре един лист.

— Страхотно! — промърмори Карол горчиво. После хвърли към полицая уморена усмивка и се пробва: — Предполагам, че не знаете къде са запрашили господин Брандън и доктор Хил?

Той поклати глава.

— Съжалявам, мадам. Нищо не казаха.

— Чудесно! — каза тя саркастично.

„Само се обърни за миг, и те двамата изчезват на секундата да си гонят техни си мъжки работи! Наистина малка мисия! Да успиват друг с тия глупости, не мен!“ — мислеше си Карол ядно, докато крачеше обратно към колата си.

— И трима могат да играят тая игра! — каза тя, като завъртя ключа, за да запали колата.

Тони прехвърли последното списание и го върна на шкафчето за книги, което бе отстрани на леглото.

— Садо-мазото винаги ме е карало да се чувствам малко неприятно — отбеляза той. — А всичко това е особено противно.

Брандън се съгласи. Колекцията на Макконъл от открита порнография се състоеше предимно от списания, натъпкани с лъскави цветни снимки на добре сложени млади мъже, които се измъчваха взаимно и мастурбираха. Няколко бяха дори още по-смущаващи черно-бели кадри, запечатали мъжки двойки, отдадени на краен секс в обкръжението на цял куп садомазохистични съоръжения. Брандън не помнеше да е виждал по-отвратителни „творения“ дори когато го бяха прикачили за половин година към Нравствената полиция.

Седяха на кревата в стаята на Стиви Макконъл. Веднага след като Карол и Мерик бяха напуснали стаята, за да проведат разпита, Брандън бе казал:

— Ще ти бъде ли от полза, ако видиш къде живее Макконъл?

Тони вдигна химикалката си отново и започна да драска върху листа.

— Би могло да ми даде вътрешен поглед за човека. И ако той е убиецът, би могло да има доказателства, които го свързват с престъпленията. Нямам предвид оръжието на престъпленията или нещо подобно. По-скоро някакви сувенири. Снимки, вестникарски изрезки, въобще нещата, за които говорих одеве. Но това е на теория. На практика ти казваш, че нямаме шанс да се сдобием с разрешение за обиск.

Меланхоличното лице на Брандън се озари от странна, почти цинична усмивка.

— Когато имаш заподозрян в ареста, може да се направи нещичко, за да се заобиколят правилата. В играта ли си?

Тони се ухили.

— Изкушен съм — примири се той и последва Брандън надолу по стълбите към килиите. Полицаят, който охраняваше там, бързо пусна романа на Стивън Кинг, в който се бе съсредоточил, и скочи на крака.

— Всичко е наред, сержант — успокои го Брандън. — Ако и аз имах само двама затворници, за които да мисля, също бих се наслаждавал на добро четиво. Искам само да хвърля един поглед върху вещите на Макконъл.

Сержантът отключи шкафа с личните вещи на затворниците и му подаде прозрачна найлонова торбичка. Вътре имаше портфейл, носна кърпичка и връзка ключове. Брандън я отвори и измъкна ключовете.

— Не си ме виждал, нали, сержант? И няма да ме видиш, когато се върна след два часа, нали?

Полицаят се ухили.

— Няма начин да сте били тук, сър. Щях да съм длъжен да ви забележа.

Двайсет минути по-късно Брандън паркира рейндж роувъра пред къщата на Макконъл.

— За наш късмет Макконъл спомена, че двете му приятелчета, с които споделя жилището, са на почивка.

После измъкна картонена кутия от жабката и подаде на Тони чифт гумени ръкавици.

— Ще имаш нужда от тях — каза той, докато намъкваше другия чифт върху ръцете си. — Ако все пак успеем да се сдобием с разрешително за обиск, ще бъде малко объркващо, когато екипът, снемащ отпечатъците, установи, че ти и аз сме главните заподозрени.

— Има едно нещо, за което съм много любопитен — каза Тони, когато Брандън мушна ключа в секретната брава.

— И какво е то?

— Това е незаконно претърсване? Прав ли съм?

— Точно така — съгласи се Брандън, като отвори вратата и влезе в коридора. Напипа ключа за лампите, но не ги включи.

Тони го последва и затвори вратата. Чак след това Брандън светна лампите. Пред погледите им се разкриха коридор и стълби, покрити с мокети. Няколко рамкирани плаката на културисти се мъдреха на стената.

— Значи, ако намерим някакви доказателства, вероятно те са неизползваеми?

— Отново си прав. Но има какво да се направи по въпроса. Ако например открием бръснач, опръскан с кръв от прерязаните гърла, под леглото на Макконъл, той мистериозно ще смени местопребиваването си с кухненската маса. След това ще отидем при съдията и ще му обясним, че сме прескочили до къщата на Макконъл, за да проверим казва ли истината за отсъствието на двамата му съквартиранти. Тогава случайно сме надникнали и сме видели през прозореца това, което имаме причина да смятаме, че е било оръжието на престъплението, с което са били убити Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли.

Тони поклати развеселено глава:

— Да сме изкръшкали от правилата? Ние?! Никога, Ваша чест!

— Има кръшкане и кръшкане — обясни мрачно Брандън. — Понякога е нужно да тласнеш нещата във вярната посока.

Тони и Брандън обходиха къщата стая по стая. Брандън бе заинтересован от метода на Тони. Той влезе в една стая, застана в средата й и бавно обходи с поглед стените, мебелите, килимите, етажерките. Почти душеше въздуха. После педантично отвори шкафовете и чекмеджетата, вдигна възглавниците на дивана, разгледа списанията, провери заглавията на книгите, компактдисковете, аудио и видеокасетите, като държеше всичко, което докосваше, внимателно и прецизно като археолог. След няколко секунди мозъкът му вече обработваше получената информация, като анализираше всичко видяно и докоснато. Той бавно изграждаше в съзнанието си картина за човека, който живееше тук, като постоянно я сравняваше с бледата представа за Ханди Анди, която се оформяше в ума му като снимка, пусната в проявител.

— Бил ли си тук, Анди? — попита той на глас. — Допада ли ти обстановката? Миризмата? Би ли гледал тези видеокасети? Твои ли са тези компактдискове? Джуди Гарланд и Лайза Минели? „Пет шоп бойс“? Не мисля така. Ти не си превземка, поне това съм разбрал за теб. А и в къщата няма нищо превзето или изкуствено. От това място лъха направо агресивна мъжественост. Холът е обзаведен в стил седемдесетте, в хром и черно. Но това не е къщата на нормален мъж, нали? Никакви списания с мацки, дори липсват и снимки на коли. Само периодични издания за културизъм, струпани под масичката за кафе. Виж стените. Мъжки тела, лъснати и блестящи, с мускули като изваяни от дърво. Мъжете, които живеят тук, знаят какви са, знаят какво харесват. Не мисля, че си техен тип, Анди. Ти се контролираш, но не е достатъчен такъв контрол. Едно е да се поддържаш в пълна готовност, но съвсем друго е в същото време да бъдеш достатъчно силен, за да представляваш толкова ясен образ. Трябва да съм прав, все пак аз съм експертът. Ако беше така здраво свързан със своята самоличност, както момчетата, които живеят тук, нямаше да ти се налага да правиш това, което вършиш, нали? Виж книгите. Стивън Кинг, Дийн Кунц, Стивън Галахър, Лейн Банкс. Автобиографията на Арнолд Шварценегер. Няколко евтини романчета за мафията. Нищо по-леко, по-забавно, но също така и нищо ексцентрично или ненормално. Би ли прочел тези книги? Може би. Мисля, че харесваш четивата за серийни убийци, въпреки че тук няма нито един такъв.

Тони се обърна към вратата. За него бе малък шок да открие, че Брандън стоеше там. Той бе така погълнат от подробното проучване, че съвсем бе загубил представа, че беше в компанията на Брандън. „Внимавай, Тони! — предупреди се наум. — Стой в собствената си глава!“

После, в мълчание, се упътиха към кухнята. Тя бе спартанска, но добре оборудвана. В мивката имаше мръсна купичка от супа и кана, наполовин пълна със студен чай. Малка етажерка с готварски книги демонстрираше нескрита мания към здравословно хранене.

— Вятър работа! — отбеляза сухо Тони, като отвори шкафа, пълен с буркани с варива.

В чекмеджетата се натъкна само на кухненски ножове. Имаше малък нож за зеленчуци с острие, износено от точене, нож за хляб, който бе станал на дупки от възрастта, и евтин нож за месо с избеляла дръжка от машината за миене на съдове.

— Това не са твоите инструменти, Анди — каза Тони на себе си. — Ти харесваш ножове, които си вършат работата както трябва.

Без да се консултира с Брандън, той излезе от кухнята и се качи нагоре по стълбите. Брандън го наблюдаваше, докато Тони залепи глава до вратата на първата спалня и я блъсна. Когато влезе, установи, че това вероятно е стая за двама. Брандън последва Тони през стаята. В спалнята на Макконъл Тони, изглежда, потъна напълно в собствения си свят. Стаята бе семпло обзаведена с модерно легло от борово дърво, шкафче и гардероб. Цяла поредица трофеи от вдигане на щанги стояха подредени в стъклена витринка. Една висока етажерка бе натъпкана с долнопробни романчета научна фантастика и няколко гей четива. На малка масичка бе разположен компютър за игри и телевизионен монитор. На етажерка отгоре стояха подредени колекция игри. Тони прехвърли набързо заглавията — „Смъртоносен боец“, „Уличен боец II“, „Терминатор 2“, „Съдба“ и няколко други игри, чийто основен смисъл бе свирепи битки.

— Това по̀ върши работа — промърмори той. Стоеше до шкафа с ръка на едно от чекмеджетата, готов да го отвори.

— Може би все пак си ти, въпреки всичко? — продължаваше да мисли на глас Тони. — Може би си оставил хола на другите двама? Ами ако всичко тук е твое владение? Какво очаквам да открия тук? Искам твоите сувенири, Анди. Ти имаш нужда да запазиш нещо за себе си. В противен случай споменът са разпада и разпилява твърде бързо. Ние всички имаме нужда от нещо осезаемо, определено. Захвърленото флаконче дезодорант, което пази уханието й и извиква образа пред очите ни, театралната програма от нощта, когато за пръв път сме правили любов и всичко е било прекрасно. Запази хубавите спомени и захвърли лошите. Какво имаш за мен?

Първите три чекмеджета бяха отчайващо безвредни — бельо, тениски, чорапи, екип за джогинг и шорти. Когато Тони отвори последното шкафче, възкликна от задоволство. То съдържаше садо-мазо принадлежностите на Макконъл — белезници, кожени каиши за връзване, пръстени за члена, камшик и един куп дреболийки, които изглеждаха на Брандън като принадлежности от някоя лаборатория или институт. Когато Тони грижливо ги извади и проучи, Брандън потръпна.

Тони седна на леглото и се огледа наоколо. Бавно и внимателно той се опитваше да построи образа на човека, който живееше в тази стая.

— Ти обичаш да упражняваш силата чрез насилието — помисли той на глас. — Наслаждаваш се на прилива на болка в твоите сексуални преживявания. Но тук няма никаква хитрост. Никакъв знак, че си човек, който планира нещата грижливо, в детайли. Обожаваш тялото си. То е храм за теб. Постигнал си нещо и си горд от този факт. Не си необщителен. Успяваш да делиш една къща с други двама мъже и не страдаш от мания за собственост, тъй като нямаш ключалка на вратата си. Нямаш проблеми със сексуалността си и за теб е съвсем прилична идеята да вземеш някого от някой клуб, като преди това си имал шанса първо да го опознаеш малко.

Изграждането на образа му бе прекъснато от Брандън.

— Виж това, Тони! — извика той развълнувано.

До този момент той старателно бе преглеждал една кутия от обувки, пълна с разписки, квитанции от електрическата компания и отчети за състоянието на банковата сметка и кредитната му карта. Кутията бе почти празна, но той държеше тънко листче хартия.

Тони го взе и се намръщи. Беше някакъв официален полицейски формуляр.

— И какво е това?

— Това е глобата, която получаваш, когато те спре полицай и нямаш документи за колата в себе си. Трябва да ги занесеш в полицията в рамките на фиксирания в квитанцията срок, така че колегите да могат да проверят всичко ли е в ред. Виж името на полицая — насърчи го Брандън.

Тони отново се загледа в хартийката. Името, което в началото му се бе сторило като нечетлива драсканица, изведнъж се проясни пред погледа му в „Коноли“.

— Познах номера му — каза Брандън. — Трудно можеш да разчетеш името.

— По дяволите! — въздъхна Тони.

— Дамиен Коноли трябва да го е спрял за някакво дребно нарушение или просто за проверка на документите — поясни Брандън.

Тони се намръщи.

— Мислех, че Коноли работи в местното бюро за информационен обмен. Какво е правил, та е връчвал полицейски честитки?

Брандън погледна през рамото на Тони към листчето.

— Това е било почти преди две години. Очевидно тогава Коноли е бил пътен полицай. Или е бил временно към пътната полиция, или е бил дежурен с някоя кола, обикаляща определен район, когато е видял Макконъл да върши нещо нередно.

— Можеш ли да го провериш дискретно?

— Няма проблеми — съгласи се Брандън.

— Тогава всичко ти е ясно, нали?

Брандън изглеждаше учуден.

— Искаш да кажеш… мислиш, че това има някаква връзка? Според теб нашият човек е Макконъл?

— Не, не — побърза да отрече Тони. — Изобщо не мога да кажа подобно нещо. Това, което имам предвид, е, че ако можеш да проследиш пътя на квитанцията до другия й край, сигурно ще можеш да получиш от съдията официално разрешително за обиск, базирайки се на факта, че Макконъл е познавал три от четирите жертви. А това вече отива далеч зад простото съвпадение.

— Добре — съгласи се Брандън и въздъхна. — Значи ти все още не си убеден, че Макконъл е убиецът?

Тони започна да крачи напред-назад по килима. Шареният му геометричен десен от сиви, червени, черни и бели фигури му напомняше за ужасната мигрена, която някога се бе завихрила в главата му.

— Преди да го откриете и вие, аз стигнах до заключението, че сте прибрали не тоя, когото трябва — обясни той след няколко минути. — Знам, че нямах време да седна и да напиша вече пълния профил, но се чувствам така, сякаш вече имам усет за това, какъв е убиецът. А тук има прекалено много неща, които не пасват на тази представа. Но това е дяволско съвпадение. Градът е голям. Установихме, че Стиви Макконъл е познавал или поне срещал три от четирите жертви. Колко хора ще намерим още в същото положение?

— Не много — съгласи се мрачно Брандън.

— Все още не възприемам Макконъл като убиец, но твърде вероятно е човекът, когото търсим, да го познава и дори да е срещнал Адам Скот и Гарет Финеган чрез него. Може би този някой е бил с него дори когато е получил тази полицейска честитка. Или някой, на когото Макконъл е посочил Дамиен и го е набедил. Знаеш, нещо от рода на: „Това е копелето, което ми тегли теслата за превишена скорост.“

— Ти наистина си убеден, че не е той, а? — попита Брандън равно, с нескрито разочарование в гласа.

— Допускам, че доводите ни са слаби. Все пак нямаме такива доказателства, които да свържат къщата с убийствата — каза Тони внимателно.

— Но ти самият каза, че е по-вероятно убийствата да са извършвани някъде другаде. Може би там пази и сувенирите си.

— Не е само тяхната липса. Грубо казано, Джон, серийните убийци убиват, за да превърнат фантазиите си в реалност. Типично е да го развият до такава степен, че стават по-реални за тях, отколкото заобикалящия ги свят. Тук няма нищо подобно, за да предположим, че Макконъл е такъв тип човек. Разбира се, има цял куп порно списания. Но такива можем да открием в дома на всеки ерген на неговата възраст, без значение от сексуалната му ориентация. Има компютърни игри, в които преобладава насилието, но ги имат също хиляди тийнейджъри и възрастни мъже. Това, което имаме, са доказателства, за да допуснем, че Стиви Макконъл не е социопат. Огледай се около себе си, Джон. От цялата къща струи напълно нормална атмосфера. На календара в кухнята са отбелязани датите, на които са им гостували приятели за вечеря. Виж този куп коледни картички на етажерката му. Трябва да са около петдесет. Ами снимките от почивката? Очевидно е бил с един и същ партньор в продължение на четири-пет години, съдейки по промяната на местата и прическите. Стиви Макконъл, изглежда, не е имал проблеми да завързва контакти с хората. Добре, май няма нищо, което да го свързва със семейството му, но повечето гейове скъсват всякакви връзки с тях, когато открият идентичността си. Това, разбира се, не означава, че семейството му го е третирало по начин, който го е тласнал към формирането на личността му в сериен убиец. Съжалявам, Джон. В началото не бях сигурен, но колкото повече виждам, толкова повече ми намирисва, че този тип не е нашият човек.

Брандън се изправи на крака и внимателно върна листчето там, където го беше открил.

— Мъчно ми е, че трябва да го кажа, но мисля, че си прав. Когато го разпитвах по-рано, смятах, че е твърде спокоен, за да е човекът, когото търсим.

Тони поклати глава.

— Не се оставяй това да те заблуди. Твърде възможно е, когато пипнеш истинския убиец, той да е не по-малко спокоен. Не забравяй, че това е нещо, което той планира внимателно. По-лошото е, че смята себе си за най-добрия. И ще продължава да прави непредвидими планове. Той ще очаква да бъде привикан за разпит рано или късно. Ще бъде готов да застане срещу теб. Ще бъде разумен и много любезен. Няма да прилича на мошеник. Пред теб ще стои един приятен, услужлив човек и твоите детективи изобщо няма да се усъмнят в него. Алибито му ще бъде самата липса на алиби. Вероятно ще каже, че е бил с проститутка или е ходил сам да гледа мач. Накрая работата ще приключи с това, че ще бъде елиминиран от разследването, защото другите заподозрени на пръв поглед ще бъдат далеч по-подходящи.

Брандън бе докарал такъв израз на лицето си, че изглеждаше дори по-потиснат, отколкото бе нормално.

— Благодаря, Тони. Сега ти вече наистина ме окуражи. Така че какво предлагаш?

Тони сви рамене.

— Както вече казах, има възможност той да познава убиеца. Може би дори има свои собствени подозрения. Бих го задържал още малко, за да го поизпотя за това какво знае и кого наистина познава. Не бих се отказал от помощта на екипа. Вземи разрешително за обиск. Направи пълно претърсване — под дъските на пода, на тавана. Никога не знаеш на какво можеш да се натъкнеш. Не забравяй, че може напълно да греша.

Брандън хвърли поглед към часовника си.

— Добре. По-добре да върна ключовете обратно, преди края на дежурството на сержанта. Ще те оставя у вас на път за там.

После хвърлиха последен поглед, за да проверят не са ли оставили нещо не както трябва, и напуснаха къщата. Когато доближиха рейндж роувъра, изведнъж чуха глас от сянката:

— Добро утро, господа! Разкрити сте! — обяви Карол и пристъпи в светлината на уличните лампи. — Доктор Алтъни Хил и заместник-директор на полицията Джон Брандън, арестувам ви в подозрение за взлом и нахлуване в частна собственост. Не трябва да казвате нищо… — На това място кикотът й надделя и тя избухна.

Сърцето на Брандън бе паднало в петите му при първите й думи.

— По дяволите, Карол! — започна да протестира той. — Прекалено съм стар вече за подобни номера!

— А, разбирам, но май не достатъчно за този — каза Карол сухо, посочвайки с палец към къщата на Макконъл. — Незаконно претърсване, при това с цивилно лице?! Точно както и вие, и аз не съм дежурна, сър.

Брандън се усмихна уморено:

— Тогава защо се навърташ около къщата на заподозрения?

— Аз съм следовател, сър. Помислих си, че мога да ви намеря тук с доктор Хил. Някакви радостни новини?

— Доктор Хил смята, че няма. Какво ще кажеш за разпита? — попита Брандън.

— Подозренията ти се развиват много добре, Тони. Макконъл няма никакво алиби за убийството на Дамиен Коноли, освен един час късно през нощта, по което време Дамиен вече може би е бил мъртъв. Особеният момент е къде е бил до този час. Сър, той е заливал в кръчмата, където е било захвърлено тялото.

Тони вдигна вежди и пое дълбоко дъх. Брандън се обърна към него с въпросително изражение.

— Е?

— Това е точно наглият момент, който Ханди Анди би могъл да ни подхвърли. Можете да изпратите някой да провери дали той е редовен посетител там. Ако не е, това ще е вече нещо по-особено — обясни бавно Тони. Преди да може да каже нещо повече, го връхлетя продължителна прозявка. — Съжалявам — каза той едва-едва, — не съм нощна птица.

— Ще те хвърля до вкъщи — предложи Карол. — Мисля, че шефът трябва да остави нещо в участъка.

Брандън хвърли поглед към часовника си.

— Добре. Нека бъде единайсет, не десет, Карол.

— Добре, благодаря, сър — каза мило Карол, докато отключваше колата си за Тони.

Той се строполи на мястото до шофьора, неспособен да овладее сериите прозявки, които го погълнаха.

— Наистина съжалявам. Не мога да спра да се прозявам.

— Откри ли нещо, та поне да си заслужава? — попита Карол с тон, в който се прокрадваше повече съчувствие, отколкото в думите й.

— Дамиен Коноли го е спипал преди две години за улично нарушение.

Карол подсвирна.

— Я виж ти! Хванахме го в двойна лъжа. Така! Първоначално Макконъл казал на Дон Мерик, че е срещнал Коноли след грабеж в гимнастическия му салон. После на разпита отрече въобще някога да го е виждал. Каза, че е лъгал, за да се прави на интересен в гей средите. А сега излиза, че наистина го е срещал. Какъв обрат!

— Само ако вярваш, че той е убиецът. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Карол, но мисля, че той не е човекът, когото търсим. Прекалено съм уморен, за да ти обяснявам сега всичко, но след като нахвърлям профила си и го проучиш внимателно, ще разбереш защо не съм толкова въодушевен за Стиви Макконъл.

Той се прозя отново и отпусна глава върху ръката си.

— Кога ще можем да го видим? — попита Карол, като се бореше с желанието си да го накара да изплюе камъчето.

— Слушай, остави ми останалата част от деня и до утре сутринта ще имам в общи линии профила за теб. Какво ще кажеш?

— Добре. Да се нуждаеш от нещо друго междувременно?

Тони не отвърна. Карол му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и разбра, че е задрямал. Това бе добре донякъде, помисли си тя. После, като се помъчи да се концентрира, пресече града към дома на Тони — старомодна тухлена къща-близнак в тиха уличка на две спирки от университета. Карол подаде глава навън. Бавното плъзгане на колата до окончателното й спиране изобщо не смути Тони, чието дишане бе станало шумно.

Карол разкопча колана си и се наведе към него, за да го разтърси леко. Тони вдигна сепнато глава и се ококори с див поглед. Втренчи се с неразбиращи очи в Карол.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Ти си вече вкъщи. Беше заспал.

Тони разтри очи с юмруци, като мърмореше нещо несвързано. Погледна с мътен поглед Карол и й хвърли сънлива крива усмивка:

— Благодаря, че ме докара.

— Няма проблеми — успокои го Карол, все още завъртяна на мястото си, като болезнено осъзнаваше неговата близост. — Ще ти звънна този следобед и можем да изберем подходящо време, за да се видим утре.

Тони, който вече се бе разбудил, започна да се задушава от клаустрофобия.

— Благодаря отново — каза той и бързо се измъкна, отваряйки вратата на колата, като почти падна на тротоара благодарение на комбинацията от бързина и сънливост.

— Не мога да повярвам, че исках да ме целуне! — каза си Карол, докато го наблюдаваше как отваря портата и се насочва по късата пътечка към къщата. — За бога, какво става с мен?! Първо се отнасях към Дон като квачка към пилците си, а после се заплесвам по експертите по делото. — Видя, че предната врата е отворена, пъхна касета в стереоуредбата и потегли. — Това, от което имам нужда — обясняваше тя на Елвис Костело, — е една хубава почивка.

„Ти предизвикваш, флиртуваш и блестиш със зелените копчета на ризата си“ — припя той в отговор.

— Снощи на практика пъхнахме шампанското в леда. А сега вие ми казвате, че трябва да освободя Макконъл? — пенеше се Крос и клатеше глава с жест на раздразнение — толкова старомодно, че вероятно се е появило още на някоя гръцка ваза. — Какво се е случило, та се промени всичко? Да не сте се натъкнали на желязно алиби, а? Може би е бил с принц Едуард и бодигардовете му?

— Не казвам, че трябва да го пуснем на минутата. Нужно е да го разпитаме по-подробно за познатите му, да проверим представял ли е някого на Гарет Финеган и Адам Скот. И чак след това ще го оставим да си върви. Няма никакви съществени доказателства, Том — обясни Брандън уморено. Липсата на сън бе трансформирала лицето му в сива маска, която идеално би паснала в някой филм на ужасите. Крос, от друга страна, изглеждаше и звучеше така свежо и бодро, като пеленаче, току-що събудено от дрямка.

— Бил е в „Кралицата на сърцата“ онази нощ. Доколкото знаем, убиецът е карал тялото на Дамиен Коноли в багажника на колата си и само е изчакал заведението да затвори. Това може да е била причината да се навърта там.

— Веднага след като съберем достатъчно доказателства, за да получим разрешение за обиск, ще го направим — каза Брандън, не желаейки да признае, че вече е предприел тази незаконна стъпка. Той вече бе помолил сержант Клер Бонър да провери всички квитанции от арести и пътни глоби на Дамиен Коноли заради предполагаемата връзка с Макконъл, но засега тя не бе получила решителната информация, която той знаеше, че се търкаля някъде из компютъра.

— Предполагам, че всичко това е работа на Момчето Чудо — обади се горчиво Крос. — Вероятно психиатърчето е казало, че детството на Макконъл не е било достатъчно щастливо.

Карол стисна зъби. Достатъчно лошо бе, че се чувстваше като муха на стената в битката между титани, за да напомня на шефовете си, че става свидетел на конфликта им.

Брандън се намръщи.

— Наистина се консултирах с доктор Хил и е вярно, че той чувства, на базата на това, което имаме до момента, че Макконъл вероятно не е нашият човек. Но това не е главната причина, заради която смятам, че трябва да го освободим. За мен липсата на доказателства е дяволски по-важен довод, за да го направим.

— За мен също. Точно затова се нуждаем от време, за да съберем нещо повече. Трябва да разпитаме ония педали, с които е поркал в понеделник вечер, за да разберем що за птица е. Нужно е да разберем какво крие Макконъл под маската си! — обясни Крос разпалено. — Държим го в ареста по-малко от дванайсет часа, сър. Имаме право да го задържим до полунощ. После можем да го обвиним в нападение и засега да помолим съдията за предварителен арест, което ще ни даде още три дена. Това е всичко, което искам. Дотогава ще е прикован тук. Не можете да кажете „не“ на това, сър. Момчетата направо ще вдигнат ръце.

„Погрешен ход — помисли си Карол. — Дотук се справяше добре, но емоционалният шантаж просто го извади от строя.“

Ушите на Брандън пламнаха.

— Надявам се, никой не мисли да стачкува — каза той с опасна нотка в гласа си.

— Те са много предани, сър, но работят по този случай твърде дълго време без почивка.

Брандън се обърна и се загледа през прозореца към града долу. Инстинктът му подсказваше да освободи Макконъл, след като направят един последен опит да изкопчат от него нещо повече за контактите му. Но той прекрасно осъзнаваше и без неуместните коментари на Крос, че наличието на заподозрян бе вдъхнало нови сили и енергия на екипа, работещ по убийствата. Преди да вземе решение, на вратата се почука.

— Влез! — извика Брандън, като се извъртя и отпусна тежко в креслото си.

На вратата цъфнаха русите къдрици на Кевин Матюс. Приличаше на хлапе, на което са обещали пътуване до Дисниленд.

— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що получихме доклада от лабораторията за събраните доказателства по убийството на Дамиен Коноли.

— Влез и ни го разкажи — покани го Крос мило.

Кевин пусна една извинителна усмивка и се шмугна през тесния процеп на вратата.

— Един специалист от екипа на криминолозите намерил парче от скъсана кожа, останало върху един пирон на портата. Това е охранявана територия, посетителите не могат просто така да си влизат, затова помислихме, че може да е важно. Очевидно трябва да елиминираме хората, които работят в кръчмата и шофьора за боклука, който наминава там. Както и да е, в крайна сметка излезе, че дворът е бил варосан, а портите боядисани само преди месец, така че не трябваше да преследваме твърде много хора. Освен това всички, които разпитахме, отрекоха да притежават кожена дреха като тази. Затова я занесохме в лабораторията и ги помолихме да я изследват колкото се може по-бързо. Докладът тъкмо пристигна — довърши той и го подаде на Брандън със скоростта на скаут.

Съответният пасаж бе подчертан с жълто. Той се наби веднага в очите му.

— По дяволите! — обади се той. — Не ми казвайте само, че търсим някой Иван!