Преследвачът

Не ми се искаше да оставя Гарет да виси, но трябваше да го напусна заради една малка мисия. В колата му открих няколко коледни картички, подписани вече от всички партньори, които компанията му изпращаше на любими клиенти. Вътре в една от тях с писец, мастилница и кръвта на Гарет написах с печатни букви:

Не беше лесно да се пише с кръв. Тя се съсирваше на върха на писеца и трябваше да го почиствам през няколко букви. За щастие „мастило“ не липсваше.

Адресирах плика до главния редактор на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ и пъхнах картичката в него заедно с една видеокасета, направена преди две седмици, когато започнах да планирам какво ще правя с Гарет. Решението да променя малко начина си на действие вече бе взето. Сега Темпъл Фийлдс можеше да се окаже малко рискован район. Дори педалите да бъдат твърде дървени от поркане и дрога, за да забележат нещо, полицията ще си отваря очите на четири, за да открие нещо повече от случайно заложил се някъде обратен. Но утъпканата пътека през храсталаците на „Карлтън Гардънс“ е почти толкова прочута като място за извънредни разходки.

Рано в една неделна дъждовна сутрин, докато нямаше никой наоколо, аз запраших с колата към парка. Камерата също беше с мен. Започнах да снимам от естрадата от ковано желязо. Обиколих я, като запечатвах от всеки ъгъл. Нямаше да отнеме много време някое от най-добрите ченгета да разпознае пейзажа. Все пак „Карлтън Гардънс“ е най-големият в рамките на града и всяка неделя от април до септември там изнася концерти духов оркестър. Умишлено държах камерата на нивото на гърдите си, а не на раменете, защото някъде прочетох за случаи, при които е било направено точно изчисление за височината на снимащия именно от ъгъла на такива снимки. Ако на някоя умна глава от полицията й хрумнеше да направи някакви заключения от видеокасетата, исках да се уверя, че те ще бъдат погрешни.

След като заобиколих естрадата, аз се спуснах надолу поутъпканата пътека към храсталаците. Завъртях се около фиксираното място, където възнамерявах да хвърля тялото, и спрях камерата. Не срещнах никого по обратния път към джипа си. Това вероятно бе по-добро, тъй като се хилех от задоволство при мисълта за втрещената физиономия на главния редактор пред коледното ми послание.

Съобщението ми щеше да послужи също за още две цели. Щеше да намали до минимум времето за откриване и идентифициране тялото на Гарет, което означаваше, че машината за раздухване на клюките щеше да има много фураж, който да дъвче през иначе слабия им откъм новини период. И второ, то щеше да изпрати полицията да гони вятъра, опитвайки се да разбере кой би могъл да има достъп до коледните картички.

Не е изключено полицията да реши, че някой, свързан с Гарет чрез работата, е решил да му свети маслото и да го направи да изглежда като убийство, копие на предишните, захвърляйки трупа в района на гейовете. Точно такова нещо би могло да му хрумне на някой малоумен или разочарован клиент. А ако наистина имам късмет, оная кучка също може здравата да го закъса.

После се насочих към центъра на града, за да пусна пакета в централната поща. Имаше достатъчно клиенти, които панически се щураха да пуснат колетите си в последния момент, така че минах незабелязано. На връщане спрях до един магазин, за да си купя бутилка шампанско. Обикновено не пия, когато работя, но този случай бе по-специален.

Когато се върнах, Гарет беше в полусъзнание и мърмореше несвързано.

— Дядо Коледа е тук! — поздравих го аз бодро, като слизах по стълбите.

Гръмнах шампанското и налях две чаши. Приближих едната до Гарет и като се вдигнах на пръсти, нежно повдигнах клюмналата му глава. Долепих чашата до устните му и я наклоних.

— Това ще ти хареса. „Дом Периньон“.

Изведнъж очите му се отвориха широко. За момент изглеждаше объркан, после си спомни и ми хвърли убийствен поглед, пълен с чиста омраза. Но устата му бе пресъхнала и не можеше да устои на изкушението, за да откаже шампанското. Погълна го жадно, без изобщо да го усети.

После се оригна в лицето ми със странно задоволство в очите.

— Само го изхаби! — креснах аз ядосано. — Като всички хубави неща в живота.

Обърнах се и разбих чашата в лицето му. Тя се счупи в носа му, разрязвайки бузите му на ивици. Радвах се, че леля Дорис няма да се върне. Тя пазеше като очите си този комплект от шест крехки кристални чаши, получени като подарък за сребърната й сватба. Никога не ги бе използвала, защото се ужасяваше само при мисълта, че някой може да счупи някоя от тях. И беше права да се притеснява.

Гарет отърси глава.

— Ти си дяволско изчадие! — смотолеви той. — Сатана!

— Не, не съм — отвърнах му спокойно. — Аз съм правосъдието. Спомняш ли си правосъдието? Предполага се, че символизираш точно това!

— Откачено дяволско копеле!

Не можех да повярвам, че все още имаше сили да ми се репчи. Време беше да му покажа кой беше шефът. Ръцете му вече бяха приковани с длетата към кръста. Кръвта се бе съсирила около тях, черна и твърда. Сега беше ред и на стъпалата.

Когато ме видя, че взимам инструментите от пейката, той най-сетне се предаде.

— Не е нужно да правиш това! — извика той отчаяно. — Моля те! Все още можеш да ме освободиш да си вървя. Те никога няма да те открият. Изобщо нямам представа къде сме. Не знам кой си, къде живееш, с какво се препитаваш. Можеш да се махнеш от Брадфийлд и те никога няма да те намерят.

Приближих се с една стъпка. Очите му се напълниха със сълзи, които започнаха да се търкалят по бузите му, смесвайки се с кръвта по тях. Солта от сълзите сигурно го изгаряше, но той изобщо не трепна.

— Моля те! — прошепна отново. — Не е твърде късно! Дори да си убиецът на онези мъже. Ти ли ги уби?

Той бе умен, трябваше да му го призная. Прекалено умен за негово нещастие. Току-що си бе спечелил допълнително страдание. Обърнах се и оставих чука и длетото на пейката. Оставих го да се заблуди, че премислям. Щеше да прекара нощта убеден, че ще проявя милост. Това щеше да направи самата Коледа още по-сладка.

Затворих вратата на мазето след себе си и се качих до леглото горе, въоръжен с няколко видеокасети и бутилка прекрасно шампанско. Прекарвах най-хубавата Коледа в живота си.

Спомних си всичките години на отчаяна надежда, молитвите си, че това ще бъде годината, когато майка ми най-сетне ще ми купи подаръци като на другите деца. Но единственото, което ми даваше тя, бе разочарованието. Сега разбирам, че единственият човек, който може да ми дари копнежите ми, съм самият аз. Знаех, че за пръв път в живота си можех да очаквам с нетърпение такава Коледа, каквато изживяваха другите хора — пълна с изненади, задоволство и секс.