Преследвачът

Пета глава

След като изпрати Карол до колата, Тони пресече двора до големия магазин и си купи един вечерен вестник. Ако Ханди Анди бе жадувал за публичност, накрая я бе постигнал. Страх и отвращение се ширеха из страниците на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. В интерес на точността на пет от тях — първа, втора, трета и двадесет и четвърта — двадесет и пета, плюс уводната статия, също посветена на Странния убиец. Ако по прякора може да се съди за тези, които са го пуснали, то за полицията можеше да се каже, че са се раздрънкали като правителствена комисия.

„Няма да ти хареса да те наричат Странния убиец, нали, Анди?“ — размишляваше на глас Тони, докато се връщаше обратно към офиса си. Седнал отново на бюрото си, той прелисти вестника. Пени Бърджес бе имала плодотворен ден. От първата страница крещеше заглавието „СТРАННИЯ УБИЕЦ НАНАСЯ ОТНОВО УДАР!“ Беше по протежението на цялата страница. Отдолу с по-ситен шрифт на читателите се обясняваше: „Полицията допуска, че из града дебне сериен убиец.“ Отдолу се намираше потресаващото съобщение за откриването на тялото на Дамиен Коноли и снимка на трупа, обърнат по корем. На втора и трета страница се мъдреше сензационно резюме на предишните три случая, допълнено със скицирана карта. „Тухли без слама, много добре!“ — промърмори Тони под носа си, докато гледаше през прозореца към разпрострелия се отдолу център.

„ГЕЙОВЕТЕ СА УЖАСЕНИ ОТ СТРАННИЯ УБИЕЦ ЧУДОВИЩЕ“ — достатъчно ясно казано, та да не оставят никакво съмнение у читателите си кой според „Сентинъл Таймс“ е в рисковата група. Вестникът фокусираше вниманието на предполагаемата истерия, обхванала обществото на гейовете. За по-пълна информация статията бе допълнена с вътрешни снимки на кафето, барове и клубове, които изкарваха обстановката достатъчно западнала, та да поощрят предразсъдъците на читателите си.

— О, момче! — възкликна Тони. — Ти наистина ще намразиш това, Анди!

После обърна на уводната статия.

„Обичайната смес от самодоволство, възмущение и нереални изисквания“ — обясни Тони на бръшляна, плъзнал около прозореца. После изряза статиите и ги разпростря върху бюрото си. Включи портативното касетофонче и заговори:

— „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Двадесет и седми февруари. Най-сетне Ханди Анди направи големия си удар. Чудя се колко ли важно е това за него. Един от принципите на създателите на профили на серийните убийци е, че престъпниците копнеят за реклама, която е като кислород за тях. Но този път не съм толкова сигурен, че той е твърде обезпокоен за това. Нямаше никакви съобщения след първите две убийства и нито едно от тях не получи толкова много гласност след първоначалното откриване на телата. И въпреки че последва съобщение, насочващо полицията чрез един вестник към третото тяло, тази бележка нямаше никакви претенции към предишните две убийства. Чудех се върху това, докато следовател Джордан не ми предложи алтернативно обяснение за бележката и придружаващата я видеокасета, а именно, че без тях тялото можеше да лежи неоткрито доста дълго време. Така че, докато Ханди Анди не бе обзет от манията да създава стряскащи заглавия и паника, поне бе ясно, че той искаше телата да бъдат открити, докато все още се разпознават като негово дело.

Той изключи касетофона с въздишка. Въпреки че вече бе обърнал гръб на академичните години, не можеше да избяга от навиците си — да записва на касетофон всеки етап от процеса на работата. Перспективата от това разследване да излезе необработен материал за статии или дори книга бе нещо, на което Тони трудно можеше да устои.

— Аз съм канибал — обясни той на цветето. — Понякога се отвращавам от себе си.

После събра изрезките и ги пъхна в една папка, където събираше статии от вестниците. Отвори кутиите и измъкна купчините документи, които те съдържаха. Карол бе залепила прилежно етикети на всички. „Равни печатни букви“ — отбеляза наум Тони. Една жена, която не се притесняваше да се изразява писмено.

За всяка жертва имаше доклад на патолога и предварително съдебно проучване. Твърденията на свидетелите можеха да се разделят на три групи. Произход (на жертвата), Свидетел (на местопрестъплението) и Разни. Докато разглеждаше папките с произхода (на жертвата), той придърпа въртящия се стол до масата, където стоеше компютърът му. Когато бе пристигнал в Брадфийлд, университетът му бе предложил да го свържат към тяхната мрежа. Тогава им отказа, като не желаеше да си губи времето, като изучава нов куп указания, когато се чувстваше напълно в свои води със собствения си компютър. Сега бе доволен, че не му се налагаше да добавя пароли за сигурност към списъка тревоги, които го държаха буден през нощта.

Тони извика специално поръчания софтуер, който щеше да му позволи да направи сравнение между жертвите, и започна дългото блъскане по вкарване на данните.

Пет минути в полицейския участък на улица „Скаргил“ бяха достатъчни, за да накарат Карол да пожелае да се върне направо вкъщи. За да се добере до кабинета, който й беше отпуснат, докато трае разследването, тя трябваше да прекоси по дължина главната зала за съвещания на целия екип, работещи по случая. Броеве от вчерашния вестник бяха разхвърляни по половината бюра и я подразниха с дебелите си черни заглавия. Боб Стансфийлд стоеше с двама детективи в средата на залата и й подвикна, като мина покрай тях:

— Добрият доктор се оттегли вече, а?

— От това, което видях от добрия доктор, Боб, разбрах, че той може да даде няколко добри урока на шефовете ни в извънработно време — каза Карол, съжалявайки, че не можа да измисли нищо по-остро, за да го скастри. Без съмнение щеше да й хрумне часове по-късно, докато релаксира под душа. От друга страна, може би беше добре, че не се натъкна на нещо твърде унищожително. По-добре да не отчуждава момчетата повече — и без това назначението й вече го бе направило. Седна и се усмихна:

— Нещо ново?

Стансфийлд се отдели от оперативните служители и каза:

— Добре, момчета, само карайте по-бързо. — После се приближи до Карол и продължи: — Нищо особено. Екипът на „ХОЛМС“ се изтрепаха от работа да предъвкват и вкарват в компютъра информацията, която имаме до тук. Да видим те до какви изводи могат да стигнат. Крос ни заповяда да приберем на топло всички заподозрени, които са обратни. Убеден е, че някой от тях е нашият човек и ще направи големия удар.

Карол поклати глава:

— Чиста загуба на време.

— Ти го каза. Мога да се обзаложа, че това копеле пак няма да се оформи в един образ. Все пак Кевин събра екип, който ще излезе довечера да опита нещо малко по-различно — обясни той, като извади и запали поредната си цигара. Метна празния пакет в близкото кошче с израз на отвращение, изписан на лицето му. — Ако скоро не получим шибаната почивка, ще трябва да предявя иск за покриване на разходите ми по скапаната никотинова консумация.

— А аз пия толкова много кафе, че ръцете ми вече треперят като на алкохолик — оплака се Карол. — Е, каква е тази идея на Кевин?

„Тактично измъкване. Първо съчувствие и разбиране, после въпросите“ — помисли си тя. Стори й се много забавно как измъкването на информация от колегите следваше същите правила, както и разпитването на заподозрени.

— Той има екип, на който е възложил шпионска дейност. Те ще се пуснат в района на гейовете, като ще се съсредоточат предимно в клубовете и кръчмите с репутация за садо-мазо. — Стансфийлд подсмръкна. — Всички се впуснаха в незаконна търговия и изкрънкаха кожени панталони от рокерите.

— Заслужава си да се опита — съгласи се Карол.

— Аха. Е, нека се надяваме, че Кевин не изпраща група прикрити педерасти, какъвто се оказа Дамиен Коноли. Последното нещо, което искаме, е букет самодиви от специалните части да свършат, заключени със собствените си белезници.

Карол отказа да възвеличае коментара с отговор и се насочи към кабинета си. Ръката й бе вече върху дръжката, когато гласът на Крос прогърмя в залата:

— Следовател Джордан! Донеси персоната си при мен!

Карол затвори очи и преброи до три.

— Идвам, сър — извика тя бодро, като се обърна и закрачи през залата към временния кабинет на Крос.

Беше се настанил там само от ден, но вече го бе маркирал, както котаракът бележи територията си. Стаята вонеше на цигарен дим. Полуизпити пластмасови чашки кафе стратегически бяха поставени на перваза на прозореца и върху бюрото и в тях плуваха фасове. На стената се мъдреше дори календар с голи мадами, доказващ, че дискриминацията срещу жените бе жива и добре работеше за рекламната индустрия. „Не са ли разбрали още, че именно жените стояха пред рекламите в супермаркетите, решавайки вместо тях коя марка водка да купят?“

Като остави вратата малко отворена, за да влиза въздух, Карол пристъпи в кабинета на Крос и каза:

— Сър?

— Какво чудо излезе накрая?

— Малко е рано за заключения, сър — отвърна тя весело. — Той ще трябва първо да изчете всички доклади, които му преснимах.

Крос измърмори:

— Аха! О, бях забравил, че той е един проклет професор! — Последните думи бяха изсъскани саркастично. — Всичко черно на бяло, а? Кевин има някакви нови материали по делото на Коноли. Ще трябва да прескочиш до него. Има ли още нещо, следовател? — попита той войнствено, като че ли тя бе този, който му се беше натрапил на главата.

— Доктор Хил има предложение, сър. Става въпрос за белезите от изгаряния по тялото на Коноли. Той се чудеше дали някой от екипа на „ХОЛМС“ би могъл да направи статистически анализ на формите.

— Какво, по дяволите, е статистически анализ на формите?! — извика Крос и удави фаса си в една чашка за кафе.

— Мисля, че това означава…

— Няма значение, няма значение — прекъсна я Крос. — Иди виж дали някой долу знае на какво, по дяволите, сте попаднали.

— Да, сър. О, и още нещо. Ако не можем да го направим тук, моят брат би могъл да свърши тази работа — той се занимава с компютри.

Крос се втренчи в нея с безизразно лице за момент. Когато проговори, бе олицетворение на вежливостта:

— Добре, действай. В края на краищата господин Брандън ти даде картбланш.

„Значи така звучи прехвърлянето на топката!“ — помисли си Карол, докато слизаше по стълбите към кабинета на екипа „ХОЛМС“. Петминутен разговор с изтормозения следовател Дейв Улкот я убеди в това, в което вече се съмняваше. Екипът му нямаше нито програмните продукти за тази цел, нито нужните познания и сръчност на специалистите, за да направят анализите, които Тони искаше. Докато слизаше към бюфета, за да открие Кевин Матюс, Карол се надяваше, че Майкъл ще може да запази пълна дискретност. Поддържането на тайна и мълчание около технологическото развитие беше нещо съвсем различно от това да издържиш на изкушението да пуснеш някоя клюка около тясно специализираното и секретно разследване за убийство. Ако той я разочароваше, можеше само да плесне с ръце и да каже сбогом на всякаква бъдеща кариера.

Кевин бе клюмнал над чаша кафе като плачеща върба, а до него стоеше зарязана чиния с него, изпържено набързо. Карол издърпа стола срещу него.

— Ще имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Бъди мой гост — великодушно каза той. Вдигна поглед и докара някакъв спомен от усмивка, докато махаше непокорните къдрици от челото си.

— Как върви?

— Вероятно много по-лесно, отколкото е за теб и Боб.

— Що за птица е онова експертче от Министерството на вътрешните работи?

Карол обмисли за момент отговора си.

— Той е внимателен, бърз, точен, но в никакъв случай не претендира, че е всезнайко. Освен това не прилича на ония самонадеяни типове, които искат непременно да ни казват как да си вършим работата. Наистина е интересно да го наблюдаваш как работи. Той гледа на нещата от различна гледна точка.

— Какво имаш предвид? — попита Кевин, искрено заинтересуван.

— Когато ние оглеждаме едно престъпление, търсим физически следи, някаква начална брънка. Търсим неща, които да ни насочат с кого можем да поговорим или къде можем да потърсим. Когато той оглежда престъплението, не го интересуват всички тези неща. Иска да узнае защо физическите следи са оставени по начина, по който ги откриваме, така че от това да може да установи кой го е направил. Както ние използваме информацията да ни придвижва напред, той я използва, за да се върне назад. Кажи, има ли смисъл?

Кевин се намръщи.

— Звучи ми логично. Мислиш, че вече се е натъкнал на нещо?

Карол сви рамене.

— Все още е много рано. Но всъщност — да, от първи впечатления мисля, че има какво да предложи.

Кевин се ухили.

— Да предложи нещо по разследването или да предложи нещо на теб?

— О, майната ти, Кевин — извика Карол, уморена вече от злонамерените намеци, които я следваха из работата. — За разлика от други не си предлагам задника там, където си изкарвам хляба!

Той веднага се почувства неудобно.

— Само се шегувах, Карол, честна дума!

— Предполага се, че шегите трябва да бъдат забавни.

— Добре де, добре, съжалявам! Как се работи все пак с него? Точен тип ли е, или какво?

Карол заговори бавно, като премерваше думите си:

— Като имам предвид, че прекарва работното си време, опитвайки се да проникне в съзнанието на психопатите, той изглежда доста нормално. Има нещо доста… затворено у него. Поддържа дистанция. Гледа да не се издава открито какво чувства. Но се отнася към мен като с равна, а не като с някое тъпо ченге. Той е на наша страна, Кевин, и това е главното. Подозирам, че е от онези работохолици, които са по-запалени да доведат работата си докрай, отколкото да си живеят живота. А като говорим за свършена работа, Попай каза, че е излязло нещо за ченгето Коноли.

Кевин откърти една въздишка.

— Не знам колко струва като информация. Една съседка се прибирала вкъщи от работа в шест без десет. Знае времето, защото по радиото тъкмо започнала програмата за нивото на реката. Коноли правел обичайната си обиколка. Когато го видяла, той затварял капака на колата си. Бил облечен в работен гащеризон. Според съседката трябва да е работил по машината си, както често го е правел. Докато тя слязла от колата си и влязла в дома си, Дамиен дал на заден ход към гаража. Същата съседка излязла около час по-късно на път за ежедневната си игра на тенис и забелязала колата на Коноли паркирана на улицата. Била малко изненадана, тъй като той никога не оставял возилото си на открито, особено пък по тъмно. Видяла също, че гаражът му свети. Е, това е всичко.

— Гаражът под къщата ли е?

— Не, но е залепен за нея и има врата, която води към кухнята.

— Значи, изглежда, че той е бил отмъкнат от къщата?

Кевин сви рамене.

— Кой знае. Няма никакви следи от борба. Говорих с един от криминолозите, които преобърнаха цялата къща, но ни предупреди предварително да не затаяваме дъх в очакване.

— Звучи точно както с първите двама.

— Това каза и Боб — сподели Кевин и бутна стола си назад. — По-добре да изчезвам. Довечера ще се пуснем из града.

— Значи може да налетя на теб по-късно — каза Карол. — Доктор Хил иска да минем през всички местопрестъпления горе-долу по времето, когато телата са били изхвърлени.

Кевин се изправи на крака:

— Само не му позволявай да говори с никакви странни типове.

Тони извади пластмасовата опаковка с лазаня от микровълновата фурна и седна на барплота в кухнята. Беше успял да вкара цялата съществена информация, която можа да открие за четирите жертви. После прехвърли файловете на дискета, така че да може да ги обработи вкъщи, докато чака Карол да пристигне. Когато стигна спирката на трамвая, усети, че е прегладнял. Тогава си спомни, че не беше ял нищо от сутрешната си зърнена каша. Така се бе концентрирал в работата си, че дори не беше забелязал. Откри глада си със странно задоволство. Това означаваше, че дотолкова се бе увлякъл в заниманията си, че напълно бе изключил за себе си. Знаеше от дългогодишния си опит, че се справяше най-добре с работата си, когато забравяше за съществуването си и успяваше да влезе под кожата на друго човешко същество, заключен в чуждата логика, настроен на вълна от различни чувства.

Нападна храната с удоволствие, като я хвърляше в устата си, колкото му бе възможно по-бързо, за да може по-скоро да се добере до компютъра и да продължи работата си по профилите на жертвите. Оставаха му още една-две хапки в чинията, когато телефонът иззвъня. Без секунда размисъл Тони грабна слушалката и извика бодро:

— Ало?

— Антъни? — попита гласът.

Тони изпусна вилицата и разпиля лазанята около чинията.

— Анджелика? — позна я той. Озова се отново в своя собствен свят, закотвен в собствената си глава, само от гласа й, който нахлу през слушалката.

— По-общителни ли се чувстваме днес? — обля го тя със сладка дрезгавина.

— Не съм бил необщителен вчера. Просто имах да свърша цял куп неща, които не можах да пренебрегна. А ти ме разсейваше — чу се Тони да казва, докато се чудеше защо си правеше труда да се оправдава пред нея.

— Това е целта на занятието. Но ти ми липсваше, Антъни. Толкова ме възбуждаше мисълта за теб, че когато ме захвърли като мръсен чорап, цялото ми удоволствие от деня рухна.

— Защо правиш това с мен? — попита я той. Въпросът бе задаван и преди, но тя винаги го отклоняваше и отплесваше за друго.

— Защото ти ме заслужаваш — обясни гласът. — Защото те желая повече от всеки друг на света. И защото няма никой друг в живота ти, който да те ощастливи.

„Същата стара песен“ — помисли си. Винаги отцепваше въпроса му с умилкване и празнословие. Но тази вечер Тони искаше отговори, а не ласкателство.

— Какво те кара да мислиш така? — провокира я той.

Гласът се изсмя тихо и самодоволно.

— Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Антъни, не трябва повече да си самотен.

— А ако на мен ми харесва да съм сам? Не е ли логично да допуснеш, че съм сам, защото го искам?

— Не ми приличаш на щастливец. Някои дни приличаш на човек, който се нуждае от една прегръдка повече от всичко друго на света. Друг път имаш вид, като че ли не си спал повече от два часа. Антъни, мога да ти дам спокойствие. Жените са те наранявали преди и двамата знаем това, но с мен няма да е така. Аз мога да спра болката. Знаеш, че мога да те накарам да заспиш като пеленаче. Всичко, което искам, е да те направя щастлив. — Гласът звучеше успокояващ и нежен.

Тони въздъхна. „Само ако…“

— Трудно ми е да го повярвам — опъна се той. От самото начало на тези разговори част от него искаше да тръшне слушалката на телефона, за да сложи край на това изящно мъчение. Но ученият в него желаеше да чуе какво имаше да му каже. А и съсипаният мъж в него съзнаваше достатъчно ясно, че се нуждаеше да бъде лекуван и че може би точно това бе начинът. Припомняше си първоначалната решителност да не допусне тя да му влезе под кожата, така че когато му дойде времето, да може да се махне без болка.

— Позволи ми да опитам. — Гласът бе самоуверен. Тя осъзнаваше властта, която има над него.

— Аз те слушам, нали? Присъединих се. Все още не съм затворил телефона! — оправда се отново, като се помъчи да докара фалшива топлина в гласа си.

— Защо не направиш точно това? Защо просто не затвориш и не се качиш горе в спалнята си, за да вдигнеш телефона там? Така ще можем да се чувстваме по-удобно.

Студени тръпки страх го прерязаха в гърдите. Мъчеше се да формулира въпроса си професионално. Не „От къде знаеш?“, а „Какво те кара да мислиш, че имам телефон в спалнята?“

Последва пауза, толкова кратка, че Тони не беше сигурен дали не си я въобрази.

— Просто предположение — отвърна тя. — Създала съм си представа. Ти си от тоя тип мъже, които имат телефон край главата в спалнята.

— Добро попадение — съгласи се Тони. — Добре. Ще затворя тук и ще вдигна в спалнята. — После премести слушалката и се забърза към кабинета си, където включи телефонния секретар на записващ режим на работа. Чак тогава вдигна отново: — Здравей. Върнах се.

— Удобно ли сме седнали? Да започнем тогава — промълви тя и отново се чу онзи нисък, секси самодоволен хилеж. — Изглежда, ще се забавляваме истински тази вечер? Почакай да чуеш само какво съм ти приготвила за днес. О, Антъни! — Гласът й премина почти в шепот. — Мечтаех за теб. Представях си ръцете ти по тялото си, пръстите, които се плъзгат по кожата ми.

— С какво си облечена? — попита Тони, макар да знаеше, че това беше стандартен въпрос.

— С какво желаеш да съм облечена? Имам голям гардероб.

Тони преглътна налудничавата идея да каже, че я желае в рибарски ботуши, балеринска поличка и дъждобран. Вместо това въздъхна дълбоко и каза: — Коприна. Знаеш как обичам допира на коприна.

— Точно затова харесваш кожата ми. Коства ми много грижи да я поддържам в съвършено състояние. Но само заради теб покрих част от кожата си с коприна. Нося чифт черни копринени френски гащички и черна копринена туника. Ооо, обичам усещането на коприна върху тялото си. Ооо, Антъни! — простена тя. — Коприната нежно се търка в зърната ми, както биха го правили твоите пръсти. О, вече са твърди като камък, изпъкнали, възбудени от теб!

Тони не можеше да преодолее възбуждащия интерес. Тя беше добра, няма спор. Повечето от жените, които беше слушал по секс линиите, звучаха банално и отсечено. А отговорите им — предсказуеми и шаблонни. Нищо в онези разговори не бе събудило нищо друго у него, освен научен интерес. Но Анджелика беше нещо различно. За едно нещо беше сигурен — звучеше, като че ли наистина мислеше това, което говореше.

Тя простена тихо:

— Господи, овлажних се! — дишаше учестено, тихо. — Но ти не може да ме докосваш още. Трябва да чакаш. Просто легни по корем. Добро момче! О, харесва ми да те събличам. Ръцете ми се плъзгат под ризата ти, пръстите ми галят гърдите ти, докосват те, усещам зърната ти под тях. Господи, ти си невероятен! — въздъхна тя.

— Това ми харесва — каза Тони, като се наслаждаваше на ласката в гласа й.

— Това е само началото. Сега те възсядам. Разкопчавам ризата ти. Навеждам се над теб, зърната ми докосват гърдите ти през коприната. О, Антъни! — възкликна гласът й възбудено. — Наистина си доволен, че ме виждаш, нали? Ти си твърд като камък под мен. О, не мога да чакам да те поема в себе си!

Думите й смразиха Тони. Ерекцията, която усещаше да втвърдява панталона му, замря като снежинка в локва. Отново удариха на камък.

— Опасявам се, че ще те разочаровам — продума той с дрезгав глас.

Отново онзи секси, самодоволен кикот.

— Няма начин. Ти вече си повече от това, за което съм мечтала. О, Антъни, докосни ме! Кажи какво искаш да ми направиш?

Тони не можеше да намери думи.

— Не се срамувай, Антъни! Между нас няма тайни, няма къде да ходим! Затвори очи. Остави чувствата да те завладеят. Докосни гърдите ми, продължавай! Засмучи зърната ми, изяж ме! Нека почувствам горещите ти влажни устни по цялото си тяло!

Тони изстена. Това вече му идваше в повече, отколкото можеше да понесе. Дори и заради научния интерес.

Дишането на Анджелика сега бе станало по-учестено, като че ли думите й възбуждаха и самата нея толкова, колкото трябваше да възбудят и него.

— Така е добре, о, боже, Антъни! Това е страхоотно! Ооо! — простена тя разтреперано. — Виж, казах ти, че се овлажних. Точно така, пъхни пръсти дълбоко във влагалището ми! О, боже, ти си невероятен… нека… нека, о, господи, нека те поема!

Тони чу пращенето по линията.

— Анджелика… — опита се да вземе думата той. Връзката отново се разпадаше както винаги, разбира се, като шумът се увеличаваше неконтролируемо като писък на ранена птица.

— О, Антъни, ти си красив! Това е най-красивия инструмент, който някога съм виждала! О, позволи ми да го вкуся… — Гласът й заглъхна със звука от смучене. Кръвта нахлу в главата му и лицето му пламна от неочаквания порив на срам и гняв. Той затръшна телефонната слушалка и веднага я вдигна отново. „Господи, какъв мъж трябва да си, за да не могат да те провокират дори по телефона? И какъв учен, за да можеш да разграничиш трогателните си провали от опитите за събиране на обективните данни?“ — мислеше си Тони.

Според него най-лошото от всичко беше, че разпознаваше собственото си поведение. Колко пъти бе седял на една маса очи в очи срещу масови изнасилвачи, подпалвачи или убийци и ги наблюдаваше как, достигайки точката на преживените събития, те не можеха да се изправят срещу себе си. Точно като него те просто се затваряха. Не можеха да прекъснат телефона, но по същия начин прекъсваха връзката си със света около тях. Накрая, разбира се, с правилна терапия, те пробиваха стените и успяваха да се изправят лице в лице с това, което ги бе докарало дотам. Това бе и първата крачка към възстановяване. Част от Тони се молеше Анджелика да знае достатъчно за теорията и практиката на психологията, за да остане с него, докато е готов да събори бариерите и да погледне смело това, което подхранваше тези сексуални и емоционални задръжки.

Но другата част от него се надяваше тя никога да не се обади отново. „Какво от това, че риск печели, риск губи!“ Той просто не искаше повече болка.

Джон Брандън съвестно обърса чинията си с последния залък хляб и се усмихна на жена си:

— Чудесно беше, Маги.

— Ъхъ — измуча синът му Анди в съгласие с пълна уста агнешко с патладжанено къри.

Брандън се завъртя несръчно на стола си.

— Ако нямаш нищо против, ще прескоча до улица „Скаргил“ за един час. Само да видя как вървят нещата при тях.

— Смятах, че полицаите с твоето положение не трябва да работят вечер — подхвърли Маги добродушно. — Ако не ме лъже споменът, не е нужно да държиш под око специалните части.

Той погледна гузно.

— Знам, знам, но просто искам да разбера как се справят момчетата.

Жена му поклати глава с примирена усмивка:

— Предпочитам да излезеш и да си видиш хората, отколкото да седиш и цяла вечер да се измъчваш пред телевизора.

Карън вдигна глава.

— Татко, ако се връщаш до града, ще можеш ли да ме хвърлиш до Лаура? Ще разработваме заедно реферата по история.

Анди се усмихна дяволито.

— От кога му казвате така? По-скоро ще разработите тактика за сваляне на Крейг Макдоналд.

— Ти пък какво знаеш? — сряза го заплашително Карън. — Нали ще ни закараш, татко?

Брандън стана от стола.

— Само ако си готова да тръгнеш веднага. И при условие, че те прибера на връщане с мен.

— О, татко! — изхленчи тя. — Ти каза, че излизаш само за половин час! А това не е достатъчно, за да свършим работата заедно!

Сега беше ред на Маги Брандън да избухне в смях:

— Ако баща ти се върне преди девет и половина, ще направя палачинки за десерт!

Карън погледна родителите си един след друг. Мъчителният избор бе изписан на четиринадесетгодишното й лице.

— Добре, ще можеш ли да ме вземеш към девет?

Брандън се разтопи в усмивка.

— Защо ли се чувствам така, като че ли ме вързахте?

Минаваше седем и половина, когато Брандън прекрачи в стаята на екипа „ХОЛМС“. Въпреки че беше късно, във всички кабинети имаше движение. Дочуваше удари по пишещи машини, които заглушаваха тихите разговори, провеждани на някои бюра. Следовател Дейв Улкот стоеше зад едно от момчетата, което работеше по събиране на данните. То му посочваше някакви подробности на екрана. Никой не вдигна глава при влизането на Брандън.

Приближи се до Улкот и го изчака, докато свърши разговора си с полицая. Потисна една въздишка. Определено вече започваше да се замисля за пенсиониране. Сега вече не само полицаите му изглеждаха младоци, а и следователите не му се струваха достатъчно улегнали и на възраст, за да ги изключи от стажантския екип, какъвто му изглеждаха.

— Продължавай да търсиш съвпадения, Хари — подхвърли Улкот за финал.

Момчето на клавиатурата кимна и се взря в екрана.

— Добър вечер, Дейв — поздрави Брандън.

Улкот се завъртя на стола си. Установи личността на новодошлия и скочи на крака:

— Добър вечер, сър.

— Прибирах се към къщи и реших да се отбия да видя как вървят работите — излъга Брандън.

— Е, сър, все още сме в началото. Имаме екип от хора, които ще работят на смени следващите няколко дни, за да обработя и огледат наличните подробности от предишните случаи, както и последния, с полицай Коноли. Аз съм също така свръзка с екипа полицаи, които сме поставили на горещите телефонни линии. Повечето от обажданията са обичайните злоба, отмъщение и параноя, но сержант Пасъл се справя добре с отсяването на съществените съобщения.

— Нищо ли не е излязло още?

Улкот потърка оплешивялото място на темето си — жест, който му беше станал навик и според втората му жена бе причината за опадането на косата му.

— Отделни неща. Нищо важно. Имаме имената на няколко типове, които са шетали из Темпъл Фийлдс поне в две от въпросните нощи и сме ги прибрали на топло. Проверихме също номерата на колите, които периодично са се появявали по времето на убийствата. За щастие след второто убийство следовател Джордан е нареждала на фотографа винаги да снима номерата на колите на гей района. Това е много работа, сър, но ще се оправим.

„Ако убиецът има някаква връзка с колите“ — помисли си Брандън. Съжаляваше, че именно той се бе противил дълго време случаят да бъде поет от екипа на „ХОЛМС“. Но този убиец не приличаше на никой друг от онези, които беше виждал или за които беше чел. Техният човек се оказа много внимателен.

Брандън не разбираше много от компютри. Една поговорка се въртеше в главата му: „Да преливаш от пусто в празно.“ Той горещо се надяваше да не се окаже, че е обременил хората си с работа, която да излезе чиста загуба на време.

Карол отвори рязко очи. Сърцето й биеше лудо. В кошмара й една тежка желязна врата се бе затръшнала зад нея, затваряйки я в студена влажна килия без прозорци. Все още бе замаяна от съня и й трябваше известно време, за да осъзнае, че не усеща познатата тежест от тялото на Нелсън върху краката си. После чу стъпки и издрънчаването на ключове, хвърлени на масата. Тънка ивица светлина се процеждаше през процепа на отворената врата, който бе нужен на котарака за неговите влизания и излизания. Измъкна се от завивките с пъшкане и грабна часовника. Десет и десет. Ограбени бяха двайсет минути от безценния й сън заради шумното прибиране на Майкъл.

Карол стана от леглото и намъкна тежката си хавлия. Отвори вратата на спалнята си и влезе в огромната стая, която заемаше почти целия апартамент, който делеше с брат си. Пет-шест монтирани на пода лампиона с различна тежест разпръсваха мека изискана светлина в помещението. Нелсън се появи от кухнята, като подскачаше бодро по паркета. После приклекна и с един скок, с който сякаш се противопоставяше на гравитацията, се намери във въздуха, докосна леко един тънък високоговорител, преди да се приземи грациозно върху етажерката от светло дърво. Оттам той огледа високомерно стаята към Карол, като че ли искаше да каже: „Обзалагам се, че не можеш да го направиш!“

Размерите на стаята бяха дванайсет на седем метра. В единия ъгъл бяха подредени три канапета, покрити с губери. По средата им стоеше масичка. В отсрещния край бяха разположени трапезарията — голяма кръгла маса с шест стола в стил „Макинтош“. Близо до канапетата стоеше подвижно барче, върху което бяха сложили телевизор и видео. Половината от отсрещната стена бе заета с етажерки, отрупани с книги, видеокасети и компактдискове.

Стените бяха боядисани в успокояващо гълъбовосиво, освен отдалечената стена, която представляваше тухлена зидария с пет високи сводести прозорци, откриващи просторна гледка към града. Карол пресече стаята и стигна мястото, откъдето можеше да види черната извиваща се лента на канала „Дука на Уотърфорд“ долу. Градските светлини блестяха като витрина на евтин бижутерски магазин.

— Майкъл? — извика тя.

Брат й подаде глава над барплота откъм тясната кухня. Изглеждаше доста изненадан.

— Не разбрах, че си тук. Да не те събудих?

— Така или иначе трябваше да ставам скоро. Трябва да се върна обратно в работата. Просто откраднах няколко часа сън — обясни тя примирена. — Чайникът включен ли е?

Отиде до кухнята и се метна на едно от високите столчета на барплота. Майкъл сипа чай и си направи сандвич с говеждо месо, маслини, домати, лук и риба тон.

— Ще хапнеш ли?

— Бих могла да се справя с един като твоя — призна си тя. — Как мина в Лондон?

Майкъл сви рамене.

— Знаеш как е. Те винаги харесват това, което правим, но ако може да сме го свършили вчера.

Карол направи гримаса.

— Звучи точно както уводните статии на „Сентинъл Таймс“ за масовия убиец. Между другото какво точно правиш в момента? Може ли да се обясни с думи без съкращения на човек, който нищо не отбира от техника?

Майкъл се ухили:

— Следващото голямо изобретение ще бъде компютърни приключенски игри със същите качества като видеоигрите. Снимаш истински неща, дигитализираш ги и ги подреждаш, за да направиш игра, която е реална като филм. Представи си, че участваш в някакво компютърно приключение, но всички герои там са хора, които познаваш. Ти си героят, но вече не само във въображението си.

— Сега вече нищо не разбрах!

— Добре. Когато вкараш играта в компютъра си, ще трябва да включиш скенер, който разлага образа, за да го вкара в компютъра. Ще трябва да сложиш също твоя сканирана снимка, както и други на хората, които искаш в играта си. Компютърът прочита информацията и я превежда в образа на екрана. Така че, вместо Конан Варварина да води преследването, това ще бъде Карол Джордан. Можеш да вкараш образите на най-добрите си приятели или обектите на твоята страст, за да ти бъдат компания в играта. Всеки, когото не харесваш, веднага включваш в отбора на лошите. Така можеш да преживееш приключение с Мел Гибсън, Денис Куийд и Мартин Еймис и да се бориш срещу враговете като Садам Хюсейн, Маргарет Тачър и Попай — обясни Майкъл ентусиазирано, докато подреждаше хранителните продукти в хляба. После сложи сандвича в чиния и двамата заедно се върнаха в хола, където седнаха, втренчили поглед към канала под тях, докато похапваха.

— Ясно ли ти е?

— Донякъде. Значи, когато имаш този програмен продукт, вероятно би могъл да го използваш, за да компрометираш определени хора? Както с фотомонтажите и порнографските филми?

Майкъл се намръщи.

— На теория — да. Но широко разпространените компютри са толкова тромави, че дори няма да знаят откъде да започнат. Нужно е да знаеш с какво се захващаш и не на последно място се нуждаеш от сериозна, скъпа компютърна техника, за да получиш образи с прилично качество на компютъра.

— Благодаря ти, Господи, за това! — извика Карол с облекчение. — Бях започнала да мисля, че сътворяваш чудовището на Франкенщайн за изнудвачите и журналистите от жълтата преса.

— Те нямат шанс. Както и да е, подробните анализи ще го покажат. А с теб какво става? Как се справя твоят гост?

Карол сви рамене.

— Честно казано, ще ми трябват няколко супергерои, за да изляза от това объркано положение.

— Що за птица е този създател на профили? Ще размести ли малко нещата?

— Тони Хил ли? Той вече го направи. Попай се движи наоколо с физиономия като разтопена гума. Но се надявам, че можем да измъкнем нещо полезно от него, от психолога де. Вече работихме заедно. Той е пълен с идеи. Изглежда ми готин и като човек. Не се караме, като работим.

Майкъл се ухили.

— Това трябва да е освежаваща промяна!

— Не се бъзикай!

— Той твой тип ли е?

Карол издърпа една коричка от хляба и замери с нея Майкъл.

— Господи, ти си по-лош дори и от ония похотливи свини, с които работя. Нямам определен тип, а дори и да имах и Тони Хил да бе неговото олицетворение, трябва да знаеш, че никога не бъркам работата с удоволствието.

— Като имам предвид факта, че работиш непрекъснато и прекарваш цялото си свободно време в сън, подозирам, че си се ориентирала към отшелничеството за цял живот — възрази й сухо Майкъл. — Така че той великолепен ли е, или какво?

— Не съм обърнала внимание — упорстваше тя. — И се съмнявам, дали е забелязал, че съм жена. Този мъж е работохолик. Всъщност той е причината да работя отново през нощта. Иска да видим местата на престъпленията горе-долу по времето, когато са били извършени, за да може да почувства усещането.

— Не те ли е срам, че трябва да излизаш отново! Цяла вечност не сме се случвали и двамата тук, пред телевизора и няколко бутилки вино. Толкова рядко се виждаме вече, че все едно сме женени и живеем в противоположните краища на града.

Карол се усмихна съжалително.

— Е, цената на успеха, братко.

— Сигурно е така — каза Майкъл и стана. — Добре, щом ще ходиш на работа, аз може също да свърша нещо, преди да си легна.

— Преди да тръгнеш… имам нужда от една услуга.

Майкъл отново седна.

— Стига това да не включва гладенето на дрехите ти.

— Какво знаеш за статистическите анализи на формите?

Майкъл се намръщи.

— Не много. Опитвал съм малко, когато работех на половин ден, докато пишех дисертацията си. Но не знам какво е състоянието на нещата сега. Защо питаш? Интересува ли те нещо конкретно?

Карол кимна.

— Опасявам се, че е малко зловеща — каза Карол и му показа садистичните наранявания на Дамиен Коноли. — Според Тони Хил в тях може би е заложено някакво съобщение.

— Сигурно. Ще погледна. Имам едно приятелче, което почти със сигурност има най-новите програмни продукти в тази област. Убеден съм, че ще ме остави да проверя на машината му тези неща.

— И на никого нито дума за какво става въпрос! — предупреди го Карол.

Майкъл я погледна обидено.

— Разбира се! За какъв ме имаш! Слушай, да не мислиш, че ще съчувствам на един сериен убиец вместо на теб?! Ще си държа езика зад зъбите. Просто ми донеси нещата утре и аз ще направя каквото зависи от мен. Става ли?

Карол се наведе и разчорли русата коса на брат си.

— Благодаря ти. Оценявам помощта ти.

Майкъл я грабна и я прегърна.

— Това е сериозна територия, сестричке. Бъди внимателна там, нали? Знаеш, че не мога да си позволя сам ипотеката на това местенце.

— Винаги внимавам — отвърна Карол, като не обърна сериозно внимание на вътрешния си глас, който я предупреждаваше да не предизвиква съдбата. — Обикновено оцелявам.