Преследвачът

Дори този първи път планирах предстоящото събитие по-внимателно от театрален режисьор, подготвящ премиерата на нова пиеса. В съзнанието си доизкусурявах и най-малката подробност в преживяването, докато не се превърна в ярка и блестяща мечта. И всеки път затварях очи. Проверявах и препроверявах всяко движение в хореографията, като се уверявах, че не съм пропуснал някоя съществена подробност, която би застрашила свободата ми. Като се връщам сега назад, установявам, че мислената картина на събитията, която създавах, ми достави почти същото удоволствие, както и самото изпълнение.

Първата стъпка бе да намеря място, където безопасно щях да мога да го заведа. Място, където щяхме да бъдем заедно, в интимна обстановка. Веднага изключих дома си. От тук чувах разправиите на съседите от долния етаж, лаенето на истеричната им немска овчарка и дразнещото бумтене на басите от стереоуредбата им. Нямах желание да деля апотеоза си с тях. Освен това на моята улица има прекалено много махленски клюкарки, които дебнат всяка твоя крачка зад спуснатите си перденца. Не исках никакви свидетели при пристигането и заминаването на Адам.

Обмислих варианта да наема гараж, но отхвърлих идеята поради същите причини. Освен това ми се стори доста изтъркано, като клише от някой стар телевизионен филм. Исках нещо подобаващо за случая. Тогава си спомних за лелята на майка ми — Дорис. Тя и съпругът й Хенри отглеждаха овце в пустите полета високо над Брадфийлд. После, преди около четири години, той умря. Дорис се опита да поддържа работата известно време, но когато синът й Кен я покани миналата година на продължителна ваканция със семейството му в Нова Зеландия, тя продаде овцете и си стегна багажа. Кен ми беше писал по Коледа, че майка му е прекарала лек сърдечен удар и няма да се върне в близко бъдеще.

Онази нощ аз се възползвах от затишието в работата, за да се обадя на Кен. В началото той звучеше доста изненадан, че ме чува, а после промърмори: „Предполагам, че ползваш телефона в работата?“

— Възнамерявах да ти се обадя от доста време насам — излъгах убедително. — Исках да разбера как е леля Дорис.

Много по-лесно е да демонстрираш загриженост чрез сателитна връзка. Издавах подходящи възклицания, докато Кен се кахъреше за здравето на майка си, съпругата си, трите им деца и овцете.

След двадесет минути реших, че всичко това ми дойде в излишък.

— Другото нещо, което ме притеснява, Кен, е къщата — излъгах отново. — Тя е толкова изолирана там горе… Някой трябва да наглежда мястото.

— Прав си. Предполагам, че адвокатът трябва да го направи, но не смятам, че я е приближавал скоро.

— Искаш ли да прескоча дотам и да видя как стоят нещата? Сега отново живея в Брадфийлд и това няма да ми коства нищо.

— Така ли? Направо камък ще ми падне от сърцето. Не смеех дори да те помоля за това. Между нас казано, не съм сигурен, че мама някога ще бъде достатъчно добре, за да се върне обратно у дома. Но не искам да мисля, че нещо може да се случи на родния ни дом — каза Кен с нетърпение.

Или иначе казано, не искаше да мисли, че нещо може да се случи с наследството му. Познавах Кен. Десет дни по-късно ключът бе в ръцете ми. В следващия си почивен ден се качих на колата и отидох дотам, за да проверя точността на спомените си. Неравният път до фермата Старт Хил се оказа много по-занемарен от последния път, когато бях тук. Джипът ми се бореше с трите мили разстояние от най-близкото шосе. Спрях на около десет метра от мрачната малка къщичка и останах заслушан около пет минути. Режещият вятър от високите пусти полета шумолеше в избуялата ограда от жив плет. От време на време пропяваха птици. Но не се долавяше отдалеченото свистене на движението по шосето.

Слязох от джипа и се огледах. Единият край на навеса за овцете се бе срутил в купчина кремъчен пясъчник. Но това, което ме зарадва, бе, че не видях никакви следи от случайно човешко посещение, никакви отпадъци от пикник, никакви ръждясали бирени кутийки или смачкани вестници, никакви фасове или презервативи. Върнах се обратно към къщата и влязох.

Оказа се малко по-голяма от две напред, две назад. Вътре нямаше нищо общо с уютната фермерска къщичка, която помнех. Всяко лично присъствие — снимки, украшения, конски подкови, антики — беше изчезнало. Сигурно бяха пакетирани в кашони за съхранение. Йоркширска предпазливост. Така или иначе, отдъхнах си — тук нямаше нищо, което да може да отприщи някакви спомени и да попречи на това, което трябваше да направя. За мен това място бе като празна табелка, от която всичките унижения, затруднения и болки бяха отдавна заличени. Нищо от моето спотаено минало не можеше да ме изненада. Човекът, който бях, не съществуваше.

Пресякох кухнята и се насочих към килера за храна. Лавиците бяха празни. Един господ знае какво е направила Дорис със стройните редички буркани със сладко, туршия и домашно вино. Може би ги е качила на кораба с нея за Нова Зеландия като защитна мярка срещу непознатата чужда храна. Стоях на входа и се взирах в пода. Усещах хиленето, глупавото си хилене на облекчение, което се разстилаше върху лицето ми. Паметта ми не ме разочароваше. Имаше капак на пода. Клекнах и издърпах ръждясалата желязна халка. След няколко секунди капакът се изви на скърцащите панти. Като подуших въздуха в мазето, се убедих, че боговете бяха с мен. Страхувах се, че ще вони на мухъл и влага. Вместо това то бе прохладно и свежо, с леко сладникав дъх.

Запалих газената лампа и внимателно се спуснах по каменните стъпала. Светлината разкри една порядъчно голяма стая — около шест на девет метра. Подът бе посипан с каменни плочи, широка каменна пейка се простираше по дължината на едната стена. Вдигнах лампата високо и огледах здравите греди над мен. Паянтовият дъсчен под на стаята отгоре беше единственото, което разкриваше някакви белези на запуснатост. Лесно можех да го укрепя с мазилка, което щеше да бъде двоен удар, тъй като щеше да попречи на светлината да пробива през разредените дъски отгоре. В десния ъгъл, до каменната пейка, имаше мивка. Спомних си, че фермата ползваше собствен извор. Кранчето беше затегнато, но когато накрая успях да го развъртя, водата от него потече чиста и свежа.

Близо до стълбите стоеше дървен тезгях, целият в белези, допълнен с менгеме и клещи. Инструментите на Хенри висяха в стройни рекички над него. Само няколко часа работа ми бяха необходими, за да превърна това мазе в тъмница, далеч по-ужасяваща от всичко, на което са се натъквали някога програмистите на компютърни игри. Като начало не трябваше да мисля за допускането на някаква слабост, така че моите авантюристи да могат да избягат.

В края на седмицата, след като бях идвал в свободното си време, свърших цялата работа. Нищо прекалено изтънчено. Прикрепих катинар и вътрешно резе към капака на пода. Поправих пода и варосах стените. Исках мястото да бъде толкова светло, колкото е възможно, за да се подобри качеството на видеозаписа. Направих даже разклонител през халката, за да се снабдявам с електричество.

Вях мислил дълго и усилено, преди да реша как да накажа Адам. Накрая се спрях на това, което французите наричат chevalet, испанците — escalero, немците — ladder, италианците veglia, а поетичните англичани „Херцог на Ексетърската щерка“. Закачалката е получила смекченото си наименование от находчивия Джон Холанд, херцог на Ексетър и граф на Хънктингдън. След успешна кариера на воин херцогът станал управител на Лондонската кула и някъде около хиляда четиристотин и двайсета година той въвел най-великолепния инструмент за убеждаване, правен по тези брегове.

Най-ранният й вид се състоял от отворена правоъгълна рамка, вдигната на крака. Затворникът бил слаган отдолу в нея, привързан с въжета около китките и глезените. Във всеки ъгъл въжетата били прикрепени към винт, задвижван от надзирател, който дърпал лостовете. Това тромаво и трудоемко приспособление станало по-изтънчено през годините, свършвайки почти във вид на маса или хоризонтална стълба, като често включва валяк с шипове в средата. Така че, ако затворникът мръднел, шиповете му разкъсвали гърба. Била създадена също система със скрипеца, която свързвала всички четири въжета заедно. Така вече било възможно машината да бъде управлявана само от един човек.

За щастие тези, които са прилагали наказания през вековете, са били много старателни в описанията и рисунките си. Имах също снимките от музейната брошура, към която можех да се обърна, и с помощта на програмата CAD създадох моя собствена закачалка. Прикачих й старомодна изстисквачка, която намерих в един антикварен магазин. На търг купих и дървена маса. Занесох я направо във фермата и я насякох в кухнята, като се възхищавах на майсторлъка, вложен в това твърдо дърво. Отне ми два дни да построя стълбата. Всичко, което оставаше, бе да я изпробвам.