Преследвачът

Когато съседите ми излязоха на работа сутринта, оставиха немската си овчарка отвързана в задния двор. По цял ден кучето тичаше неуморно нагоре-надолу по двора, претърсваше във всички посоки покрай бетонната стена с усърдието на затворнически надзирател, който наистина обича работата си. То беше яко, черно, с кафяви ивици и лъскав косъм. Когато и да влезеше някой в двора, то вдигаше безкрайна врява, като лаеше с пълно гърло, а това продължаваше далеч по-дълго, отколкото ми стигаше търпението. Когато чистачите слизаха по задната алея, за да избутат подвижните кофи до камионите си, кучето изпадаше направо в истерия, изправяше се на задните си лапи, а с предните дращеше безполезно по масивната дървена порта. Следях го от моята наблюдателница — прозореца на задната спалня. Той е почти толкова висок, колкото и самата порта. Страхотно наистина!

Следващият понеделник сутринта купих килограм пържоли и ги нарязах на малки кубчета, както съветват в най-добрите рецепти. После направих по един малък прорез във всяка и инжектирах едно от успокоителните, които моят лекар настоя да ми изпише. Никога не съм ги искал, нито съм имал намерение да ги ползвам, но имах чувството, че един ден те могат да се окажат полезни.

Излязох през задната врата и се заслушах радостно във врявата, която вдигаше кучето с лая си. Можех да си позволя удоволствието, защото това щеше да бъде последният път, когато ми се налагаше да го понасям. Пъхнах ръка в купата със сочно месо, наслаждавайки се на хладния му хлъзгав допир. После го хвърлих през оградата с пълни шепи. Върнах се обратно вътре, измих се и се качих горе при моята наблюдателница до компютъра. Бях избрал атмосферата в играта „Дарксайд“, която успокояваше малко вълнението ми със страховитата си варварска преизподня, която бях опознал така добре. Въпреки че бях напълно погълнат от играта, не можех да се въздържа да не хвърлям поглед през прозореца през минута-две. След малко кучето се отпусна на земята с увиснал език. Оставих играта и грабнах бинокъла. Изглежда дишаше, но не се движеше.

Спуснах се надолу по стълбите, взех сака, който бях приготвил преди това, и скочих в джипа. Дадох на заден ход надолу по алеята, докато бронята опря в портата на съседния двор. Изключих двигателя. Тишина. Не можех да устоя на самодоволството, което ме обземаше, когато сграбчих лоста и изскочих от джипа. Отне ми няколко секунди да се справя със заключената порта. Когато тя се отвори, видях проснатото куче, което не помръдваше. Отворих сака и клекнах до него. Набутах езика му обратно в устата, залепих върху муцуната му лейкопласт. Вързах краката му два по два и го натоварих в джипа. То бе доста тежко, но аз поддържах формата си и не беше проблем да го отнеса на ръце до багажника на колата.

Когато стигнахме до фермата, кучето дишаше с приглушено хриптене, но нямаше никакви признаци, че е в съзнание дори когато вдигнах клепачите му. Изсипах го в една ръчна количка, която бях оставил там, закарах го до къщата и го разтоварих на стълбите. Включих лампите и примъкнах животното като чувал с картофи до неизползваната още машина. После се обърнах да разгледам ножовете. Бях приспособил магнитна лента на стената и те висяха там, всеки наточен професионално, с острие като бръснач — сатър, нож за риба, нож за месо, нож за белене и нож за дялкане. Избрах ножа за дялкане и отрязах въжетата около краката на кучето. След това го опънах по корем. Затегнах здраво каиша, минаващ през средата му, за да го задържа плътно за стълба на мъчението. Точно тогава осъзнах, че имам проблем.

Някъде в последните минути кучето бе спряло да диша. Сложих глава върху грубата му козина на гърдите, за да потърся някакъв пулс, но вече беше твърде късно. Очевидно не бях преценил добре дозата лекарства и му бях дал твърде голяма. Трябва да си призная, че освирепях. Смъртта на кучето нямаше да засегне особено практическата страна на научно изпробвания ми апарат, но аз копнеех за неговото страдание. То щеше да бъде малкото ми отмъщение за хилядите пъти, когато влудяващият му лай ме събуждаше, особено когато бях грохнал след нощна смяна. Но то умря, без да се мъчи дори една секунда. Последното нещо, което си спомня, са сочните късчета месо. Изобщо не ме радваше фактът, че то се помина щастливо.

И това не беше всичко. Скоро открих втори проблем. Ремъците, които бях приспособил, бяха чудесни, но за човешки глезени и китки. Но кучето нямаше длани и стъпала, които, веднъж стегнати с ремъците, не позволяваха крайниците да се измъкват.

Но объркването ми не продължи дълго. Разрешението на проблема далеч не беше най-изисканото, но поне служеше на крайната ми цел. Все още имах няколко петнадесетсантиметрови пирона, останали ми от ремонта и преустройството на мазето. Внимателно издърпах предната му лява лапа така, че да се намести на гредата. Опипах разстоянието между костите му и с един замах на чука забих пирона в лапата, точно под последната летва. Прикрепих ремък под пирона и го стегнах. Смятах, че ще издържи достатъчно дълго.

Закрепих другите два крака за пет минути. Веднъж, след като бе вече сигурно привързано, бе време най-накрая да се заема със съществената част. Даже и с очевидната перспектива за чисто научния експеримент, който ме очакваше, можех да усетя нарастващото вълнение, което ме обземаше, та чак стомахът ме присви. Изглежда, почти несъзнателно ръката ми опипа ръчката на машината. Наблюдавах я безпристрастно, сякаш бе ръката на някой непознат. Тя милваше зъбците, наредени по протежение на колелото, и накрая се отпусна върху ръчката. Ароматът на маслото за смазване все още се носеше във въздуха, смесвайки се със слабия мирис на боя, плесен и куче — асистентът в моя експеримент. Поех дълбоко дъх, потръпнах от очакване и бавно започнах да въртя ръчката.