Преследвачът

Седемнайсета глава

Агонията му бе толкова ужасна, че Тони искаше да вярва, че сънува кошмар. Никога преди не бе осъзнавал колко различни видове болка имаше. Тъпото туптене в главата му, жестоката болка в раздраното му гърло, острото, раздиращо пробождане в раменете му и пронизващото усещане, като от забити ножове, в прасците и бедрата му. В началото болката блокираше всичките му други усещания. Очите му бяха здраво стиснати и единственото, което осъзнаваше, бе нечовешкото страдание, толкова разтърсващо, че по челото му изби студена пот.

Постепенно той се опита да понесе крайната болка и да я преодолее. Разбра, че ако вдигне тежестта на краката си, пробожданията леко щяха да спаднат, а разкъсващото разпъване на раменете му да намалее. Когато мъчението му стана поносимо, осъзна, че му се повдига. Дълбоко гадене, което бе тръгнало от стомаха му и заплашваше да изригне всеки момент. Един бог знаеше колко време бе висял така.

Бавно, изпълнен със страх, той отвори очи и вдигна глава. Движението светкавично изпрати един спазъм, който увеличи агонията му, прерязвайки шията и раменете му. Тони се огледа наоколо. Веднага си пожела да не беше го правил. Незабавно разпозна мястото, където бе попаднал. Окъпано бе в ярка светлина. На тавана и стените бяха монтирани прожектори, разкриващи стая, боядисана в бяло. Грубите камъни по пода бяха белязани с тъмни петна, които, без да бъдат изследвани, бяха видими остатъци от кръвта, която се бе ляла в тая касапница. Срещу него се бе облещило безжизненото око на една камера, закрепена за триножник. Червеният индикатор отстрани показваше, че подробното му оглеждане наоколо не оставаше незаписано. На стената в дъното имаше закрепена магнитна лента с набор ножове, които висяха грижливо подредени. В единия ъгъл на стаята забеляза инструментите за мъчение, които не можеха да бъдат сбъркани с нещо друго. Една диба, някакъв странен уред, подобен на стол, който Тони разпозна, но не можа да назове веднага. Нещо религиозно ли беше, чудеше се той. Нещо, смътно напомнящо за християнството. Нещо коварно, далеч от това, което изглежда. „Столът на Юда“ — досети се той. На стената бе облегнат голям дървен кръст като някакво ужасно извратено подобие на свещена реликва. Едно дълбоко стенание се откъсна от пресъхналите му устни. Сега знаеше най-лошото. Разбра в какво положение се намираше. Беше гол, кожата му се бе накокошинила от студа в мазето. Ръцете му бяха стегнати зад гърба. Съдейки по острите ръбове, врязани в китките му — сигурно с белезници. За тях здраво бе вързано въже, верига или нещо подобно, което очевидно бе закрепено за тавана. Примката бе достатъчно стегната, за да наклони тялото му напред, превито на две в кръста.

Тони успя да се тласне надолу и да стъпи на върха на пръстите си. После изви тялото си настрана. С периферното си зрение успя да види дебело найлоново въже, което водеше откъм гърба му, минаваше през една макара през тавана, след това през друга макара към един скрипец.

— Боже мой! — изграчи той.

Ужасяваше се да погледне към стъпалата си, да не би най-лошите му страхове да се потвърдят. Но въпреки това успя да събере сили и си наложи да погледне надолу. Както се опасяваше, всеки негов глезен бе захванат с кожен каиш. Самите каиши бяха прикрепени към една въжена люлка, в която бе поставен тежък камък. Неволна тръпка на ужас го разтърси целия, като опъна измъчените му мускули още повече. Тони знаеше за мъченията достатъчно. За да лекува пациентите си, трябваше внимателно да изучи историята на садизма. Но даже и в най-лошите си моменти никога не си беше представял, че ще го застигне такава нечовешка съдба.

Мозъкът му вече работеше на високи обороти. Ще бъде издиган, докато не достигне тавана. Мускулите му ще се разтегнат до крайност и ще се скъсат. Ставите му ще се изкълчат до краен предел. После скрипецът ще се освободи, оставяйки го да полети надолу, и ще спре рязко на няколко стъпки от земята. Тежестта на камъка, който все още ще лети надолу, ще бъде три пъти по-голяма. И ако дотогава ставите му все още са били цели, тогава със сигурност те вече ще се изпотрошат, като го оставят да виси като една безформена маса с изкълчени крайници. Ако имаше късмет, шокът и болката можеха да го накарат да изпадне в безсъзнание. Този уред за измъчване чрез издигане и спускане с въже се смята за едно от най-големите постижения в изкуството на измъчването, създадено от испанската Инквизиция. Няма нужда от по-модерни технологии.

Опитвайки се да избегне сляпата паника, която го обземаше, като осъзна в какво положение бе изпаднал, той си наложи да върне мислите си към началото. Да си припомни какво се бе случило. Жената на вратата! От там бе започнало всичко. Когато я пусна да влезе, усети някаква позната тръпка. Сигурен беше, че я е виждал някъде преди, но не можеше да си представи да е виждал някого толкова специфично грозен и да не го е запомнил. Вървеше пред нея по коридора в посока към кабинета си. После лекият полъх на някаква странна медицинска миризма го удари в носа, а една ръка го стисна през врата и лепна студено отвратително парче плат на лицето му. Един удар през коленете му го подкоси и той се свлече на пода. Бореше се неистово, но с нейната тежест отгоре безсмислената му съпротива не продължи дълго. После изгуби съзнание.

След това изплуваше и потъваше в някакъв странен свят от светлини и сенки. Осъзнаваше само парцала на лицето си, който, изглежда, го връщаше незабавно там, откъдето бе успял да се пребори и да изплува на повърхността. За да открие най-накрая, че се намира в тъмницата за мъчения на Ханди Анди. Един цитат се появи от нищото и изплува в главата му. „Уповавам се на това, сър, че когато човек знае, че ще бъде обесен след две седмици, съвсем сигурно ще концентрира мозъка си да заработи блестящо.“ Той знаеше, че някъде във всичко, което се случи, е ключът към загадката. Нещо, което да му помогне да се измъкне, колкото и невъзможно да изглеждаше. Трябваше да се напрегне и да се опита да я открие.

Сега се чудеше дали напълно бе объркал профила си. Дали жената, която го отвлече, и Ханди Анди са едно и също лице? Сама ли работеше? Или просто бе примамка, желан съучастник, който се бе отдал на порока на господаря си?

Тони отново се опита да превърти спомените си, които щяха да му позволят да се хване за нещо. Повика образа на жената отново. Първо дрехите. Бежов шлифер в европейски стил, точно като на Карол. Когато се разтваряше, той забеляза бяла риза, достатъчно разкопчана, за да разкрие меките извивки на пълни гърди и една дълбока цепка. Дънки, маратонки. Маратонки! Те бяха същата марка и модел като неговите. Но нищо от всичко дотук не беше по-особено или забележително, каза си наум Тони. Те представляваха само външни символи на грижите, които Ханди Анди полагаше, за да не бъде хванат. Облеклото на жената бе съвсем умишлено избрано, в случай че тя оставеше някъде нишки от него. Никой от полицаите не би и помислил, че заслужават внимание. Тони с ирония осъзна, че те просто щяха да ги разпознаят като принадлежащи на самия него или на Карол. А Карол бе посещавала къщата му достатъчно често, та да е оставила неволно нишки от дрехата си.

Лицето на жената също не му говореше нищо. Бе твърде висока за жена. Поне метър и деветдесет, с доста едра структура. Вероятно дори майка й не би могла да я нарече привлекателна с тази голяма челюст, нос с формата на патладжан, широка уста и очи, разположени доста далеч едно от друго. Въпреки че бе добре сложена, макар и доста едра, не можеше да постигне кой знае какво с тези данни. Сигурен беше, че никога не са били в една стая заедно, въпреки че не можеше да бъде убеден дали не са се разминали на улицата, на трамвайната спирка или на двора.

Маратонките! По някаква странна причина продължаваше да се връща към тях. Само ако можеше болката да спре достатъчно дълго, за да се концентрира както трябва. Тони изпружи краката си напред, опитвайки се да облекчи агонизиращото разпъване на раменете си. Сантиметърът, който успя да спечели, обаче не беше достатъчен. Отново го сграбчи вътрешният страх и той премигна една сълза, която се откъсна от клепача му.

Какво толкова го притесняваше в тези маратонки, чудеше се той. Напрегна се максимално, за да събере цялата концентрация, на която беше способен, и отново извика в представите си образа на жената. С едно бавно озарение на Тони му просветна и разбра причината. Стъпалата бяха прекалено големи. Дори за жена с такава височина стъпалата бяха твърде големи. Веднага, щом го осени това просветление, той се сети и за ръцете. Първо черната кожа, после тънките найлонови ръкавици, които прикриваха същински лапи с дебели и силни пръсти. Човекът, който го бе домъкнал тук, невинаги е бил жена!

Карол натисна отново звънеца на вратата. „Къде, по дяволите, се е дянал?“ — ядосваше се тя. Лампите бяха запалени, а завесите спуснати. Може би се е измъкнал навън, за да си купи пица, да пусне писмо или да си купи бутилка вино. Може дори да е излязъл да си вземе видеокасета. Тя въздъхна раздразнено, завъртя се и се упъти надолу, към края на улицата. Разходи се и се върна обратно към задния двор на къщата. Предишният собственик бе съборил стената и бе залял половината площ с цимент, за да осигури здрава настилка. Тони й бе казал, че винаги държи колата си там.

Както и предполагаше, тя си бе на мястото, точно където трябваше да бъде.

— О, по дяволите! — оплака се Карол.

Мина покрай колата, приближи се към къщата и надникна през кухненските прозорци. Светлината, която проникваше през отворената врата към коридора, хвърляше бледи сенки в стаята. Никакви признаци на живот. Нито мръсни чинии, нито празни бутилки. Със слаба надежда тя натисна задната врата, но не я огря.

— Проклетник! — промърмори тя и се упъти обратно към колата. — Давам ти пет минути, негоднико, и изчезвам — каза тя и се отпусна на шофьорското място.

Минаха десет минути, но никой не се появи на хоризонта. Карол запали колата и потегли. В края на улицата тя хвърли едно око на кръчмата, разположена от другата страна на магистралата. Заслужаваше си да опита, предположи тя. Отне й не повече от десет минути, за да огледа задименото претъпкано помещение и да открие, че където и да се бе запилял Тони Хил, то не беше в кръчмата „Сбогом на армията“.

„Къде ли би могъл да запраши пеша в девет часа в неделя вечерта?“, кахъреше се Карол.

— Навсякъде — отговори си сама. — Може би не си единствената приятелка на света! Не те е очаквал. В края на краищата ти намина само за да си уредите среща за утре.

Накрая все пак се отказа и потегли към къщи. Апартаментът беше празен. Спомни си, че Майкъл бе споменал за излизане. Да, сети се тя, беше на вечеря с някаква жена, с която се бе запознал на търговския панаир. Реши да прекъсне всякакви връзки със света и да си легне. Но по-добре първо да остави съобщение на телефонния секретар на Тони, реши тя. Иначе, ако му се изтърсеше в два през нощта, без да го е предупредила, той можеше направо да си глътне езика от изненада. Телефонният секретар даде два звукови сигнала, но тя установи, че няма записано съобщение от собственика. Чуха се няколко щраквания, последваш от сигнал за свободно.

— Здрасти, Тони. Не знам дали апаратът ти работи съвсем нормално, така че не съм сигурна дали ще получиш това съобщение. Часът е девет и двадесет и аз имам намерение да си легна рано. Първата ми работа утре в кабинета ще бъде да прегледам дистрибуторите на компютърни продукти. Господин Брандън свиква утре съвещание по случая. Ще бъде в три часа. Ако искаш да се видим преди това, обади ми се. Ако не съм в общата зала на екипа, ще бъда в стаята на „ХОЛМС“.

Карол се бе отпуснала на давана с Нелсън в скута си и чаша силно питие в ръка и размишляваше за работата, която ги чакаше. Списъкът на компаниите, произвеждащи и разпространяващи периферните устройства и компютрите, необходими на Ханди Анди, за да създаде собствените си образи, бе отчайващо дълъг. Бе казала на Дейв да не избързва с проверката по него, докато не и се отдадеше случай да провери първо компаниите за програмни продукти. Техният списък с купувачи поне ще бъде по-малък и ще може да се засече документацията им за продажбите. Само ако и тук удареха на камък, щеше да склони да пусне хората на Дейв да звънят на десетките номера, които тя старателно бе събрала тази вечер.

— Е, Нелсън, разкарай се — обърна се тя към котарака. — По-добре ще е да си направя една разходка.

Тропането на високи токчета по каменната настилка го прорязваше през делириума от болка така, както жица би нарязала сирене. Толкова баналният ежедневен звук, като се имаше предвид мястото му, се превръщаше в заплаха. Нямаше представа ден ли е, нощ ли е. Колко време бе минало, откакто бе откъснат от собствения му живот? Тони се напъна да бъде нащрек, тъй като звукът се приближи откъм гърба му. Тя се спускаше по стълбите. На последното стъпало чаткането на токчетата замря. После Тони чу тихо кикотене. С бавни стъпки тя мина зад него. Можеше да усети подробното наблюдение, под което се намираше.

Наслади се достатъчно време на гледката, като обикаляше завързаното му тяло, и накрая застана в полезрението му. За момент Тони бе изненадан от великолепното й тяло. От врата надолу би могла да бъде чудесен модел за порносписание. Стоеше с разтворени крака и с ръце на хълбоците. Беше облечена в широко червено копринено кимоно, което падаше свободно, разкривайки изключително червено кожено боди с дупки за гръдните зърна и разцепено до чатала. Черни чорапи обвиваха оформените й мускулести крака, които завършваха с черни обувки на високи, остри токчета. Дори през кимоното Тони можеше да различи ясния силует на едно силно тяло, с добре оформени мускули на ръцете и раменете. Но от позицията, от която висеше, тя събуждаше в него толкова еротика, колкото би събудил един чувал картофи.

— Все още ли ти въздейства това, Антъни? — попита го тя с провлачен глас, като очевидно потискаше смеха си.

Подчертаното произнасяне на името му, на цялото му име, бе последното завъртане на Рубик куба на спомените му. Мозъкът му включи светкавично. И той отвърна:

— Предполагам, че и дума не може да става да почерпиш по напитка, а, Анджелика?

— Радвам се да видя, че не си загубил чувството си за хумор.

— Не. Само достойнството си. Не очаквах това от теб, Анджелика. Нищо в нашите телефонни разговори не можеше даже да ме накара да си представя какво си имала предвид за мен.

— Ти изобщо си нямаше и идея коя съм аз, нали? — заяви с нескрита гордост тя.

— И да, и не. Не знаех, че ти си човекът, който уби всички онези мъже. Но това, което със сигурност знаех, е, че точно ти си жената за мен.

Анджелика се намръщи, сякаш се колебаеше в отговора. Обърна се и провери камерата.

— Трябваше ти достатъчно време, за да стигнеш до това прозрение! Имаш ли представа колко пъти само ми затваря телефона?! — Гласът й звучеше по-скоро ядосано, отколкото обидено.

Тони усети опасността и се опита да намери успокояващи думи.

— Причината беше, че имах личен проблем, а не беше заради теб.

— Имаше проблем с мен! — сряза го тя, като се приближи до каменната пейка до стената. Взе друга касета и се върна отново към камерата.

Тони се пробва отново:

— Точно обратното. Винаги съм имал проблеми с жените. Връзките ми не издържаха дълго. Точно затова не знаех как да се държа с теб в началото. Но нещата тръгнаха и ставаха все по-добре. Знаеш, че е така! Знаеш, че чудесно се забавлявахме заедно. Благодарение на теб чувствам, че всичките ми проблеми са зад гърба ми — довърши той тирадата си, като се надяваше, че тя не е усетила неволната ирония в думите му.

Но Анджелика нито беше вчерашна, нито бе глупава.

— Мисля, че можеше да го кажеш по-убедено, Антъни! — отряза го тя с крива усмивка.

— Знаеш, че ти ме надхитри. Уверен бях, че убиецът е мъж. Трябваше да бъда по-внимателен.

С гръб към него Анджелика смени касетата в камерата. После се завъртя на токчетата си и отвърна:

— Ти никога нямаше да ме хванеш. А сега, когато си вън от играта, никой от останалите малоумници няма и шанса да го направи.

Пренебрегвайки надвисналата над главата му опасност, Тони продължаваше да бъбри, като се стараеше да поддържа гласа си сърдечен и спокоен.

— Трябваше да се досетя, че си жена. Точността, тънкостта, изпипването и вниманието към всеки детайл, грижата да очистиш всяка следа след себе си… Безкрайно глупаво от моя страна да не схвана, че това бяха белези на женски мозък, а не на мъжки.

Анджелика се ухили самодоволно.

— Ти си си неизбежно все същият — психолог! — изсъска тя последната дума, като че ли бе нещо мръсно. — Липсва ти каквото и да е въображение.

— Но аз не съм като тях, Анджелика. Добре, направил съм тази фатална грешка, но се обзалагам, че знам за теб повече, отколкото който и да е от тях. Защото ти ми разкри вътрешното си съзнание. И не само чрез убийствата. Ти ми показа истинската жена. Жената, която разбира любовта. Но предполагам, че те не са те разбрали, така ли е? Не са ти вярвали, когато си им казвала, че имаш женска душа, хваната в клопката на едно мъжко тяло. О, вероятно те са се престрували или сигурно са се отнасяли с теб покровителствено. Или още по-лошо — карали са те да млъкнеш. Но дълбоко в себе си те са се отказвали от теб и са те захвърляли като боклук, нали? Повярвай ми, аз никога не съм си го и помислил. — Гласът на Тони продра, когато стигна края на речта си. Устата му бе пресъхнала с някаква смес от страх и хлороформ. Поне адреналинът, който се разливаше във вените му, изглежда, му действаше като обезболяващо.

— И какво знаеш за мен? — попита тя грубо. По лицето й бе изписана болка, която странно контрастираше с кокетната поза, която бе заела.

— Нуждая се от нещо за пиене, ако имаме намерение да говорим — подхвърли Тони, залагайки на това, че нейният нарцисизъм ще я подтикне да сподели бойните си подвизи. Имаше нужда да чуе версията му за самата нея. Беше разбрал, че ако му се отваряше някаква възможност да спаси живота си, единственото, от което се нуждаеше сега, бе да я спечели, да изгради връзка с нея. Едно питие би било първата тухла в стената. Колкото повече успяваше да постигне да бъде забелязан като личност, а не като кръгла нула, толкова повече нарастваха шансовете му за успех.

Анджелика се намръщи подозрително. После с едно тръсване на дългата си коса, която отметна настрана, тя се обърна и се насочи към мивката до стената. Завъртя кранчето и се огледа разсеяно наоколо за някакво подобие на съд за течности.

— Ще взема една чаша — промърмори тя, мина покрай него и отново затропа нагоре по стълбата.

Тони почувства тръпка на облекчение от малката си победа. Анджелика изчезна за по-малко от половин минута и се върна с дебела бяла чаша. Значи кухнята бе отгоре, направи си извод Тони. Тя се движеше много добре на токчетата си, с преднамерена и женствена походка. Това бе интересно, смяташе той, тъй като навярно й се е налагало да прибягва до по-мъжки движения под стреса на преследването и убиването. Това бе единственото обяснение, като се има предвид увереността на Тери Хардинг, че е видял мъж да изкарва джипа си от гаража на Дамиен Коноли.

Анджелика напълни чашата и се приближи внимателно до Тони. Сграбчи косата му, дръпна назад главата му така, че агонията за него беше ужасна, и изсипа ледената вода в устата му. По-голяма част от нея се изсипа по брадичката му вместо към гърлото, но облекчението беше осезаемо.

— Благодаря — каза той задъхано, като се отдръпна.

— Човек винаги трябва да бъде гостоприемен към гостите си — отвърна тя саркастично.

— Надявам се да остана такъв за известно време. Знаеш, че ти се възхищавам. Ти наистина имаш стил.

Тя отново се начумери.

— Не ме баламосвай, Антъни. Не можеш да ме изработиш с тъпи ласкателна.

— Това не са глупости — започна да протестира той. — Прекарах дни и нощи наред, ровейки се из детайлите на това, което си постигнала. Толкова дълбоко съм проникнал в главата ти, как мога да не ти се възхищавам? Как да не съм впечатлен? Другите, които си довеждала тук, са нямали и най-малка представа коя си ти и какво можеш да направиш.

— Това е вярно, признавам ти го. Те приличаха на хлапета — уплашени, тъпи хлапета — каза Анджелика презрително. — Не оцениха какво една жена като мен може да направи за тях. Бяха толкова лицемерни и фалшиви. Развратни тъпаци!

— Така е, защото не са те познавали така, както аз те познавам.

— Продължаваш да го твърдиш. Докажи ми го. Докажи, че знаеш нещо за мен.

Сега вече ръкавицата на предизвикателството беше наистина хвърлена, помисли си Тони. Трябваше да забрави неангажиращото ломотене, с което си изкарваше прехраната. Сега му се налагаше да се бори за живота си. Настъпил бе момента, който щеше да докаже достатъчно убедителни ли бяха основанията му да стане психолог. А мястото щеше да разкрие дали неговата психология бе наистина наука, или просто боклук.

— Фрейзър Дънкан? Обажда се следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд.

Досега никога не се бе представяла с цялата си титла. Имаше чувството, че всеки момент някой щеше да скочи и ще извика: „О, не! Не си! Накрая разбрахме какво представляваш!“ За щастие това нямаше да се случи днес.

— Да? — отвърна й предпазливо един глас. Лаконичният отговор представляваше въпрос.

— Всъщност брат ми Майкъл Джордан ме насочи към вас. Предполага, че точно вие ще можете да ми помогнете в едно разследване, което провеждаме.

— О, да. И? — Започваше да омеква. — Как я кара Майкъл? Забавлява ли се с новите програмни продукти?

— Мисля, че са любимата му играчка.

Фрейзър Дънкан се засмя.

— Доста скъпа играчка, следовател. А сега, какво мога да направя за вас?

— Става въпрос за „ВиКом 3Д“. Исках да ви питам за него. Строго поверително, ако ме разбирате. Провеждаме много важно разследване на няколко убийства. И една от теориите, които проверяваме сега, е, че нашият убиец може би използва ваши програмни продукти, за да вкара личните си записи от видеокасетите в компютъра. Може би включва и други неща към тях. Това би било възможно, нали?

— Повече от възможно. Напълно осъществимо.

— Така че молбата ми към вас е да проверите клиентите си, ако пазите документите за продажба.

— Разбира се, че ги съхраняваме. Но не само ние продаваме продуктите си директно. Обаче всеки, който купи програмата от нас, е регистриран в документите за продажбите. Това дава право на всеки наш клиент за безплатен сервиз, ако се наложи. То означава също, че имат предимство при получаване по пощата на каталози за най-новите ни разработки. — Дънкан се увлече в обяснения. — Ако ви разбирам правилно, следовател, вие искате да получите достъп до нашите основни данни?

— Прав сте. Става въпрос за разследването на няколко убийства и информацията би могла да бъде ключова за нас. Освен това държа да подчертая, че всичко това ще остане строго поверително. Аз лично ви гарантирам, че вашите данни ще бъдат изтрити от системата ни веднага, щом като свършим с проверката — каза Карол, като се опитваше да не звучи като просяк.

— Не знам — каза Дънкан колебливо. — Не бих казал, че идеята ви ми допада, още по-малко пък колегите ви да тропат по вратите на клиентите ни.

— Това няма да стане, господин Дънкан. В никакъв случай. Искаме просто да вкараме списъка в Системата за изключително важни разследвания на Министерството на вътрешните работи и да засечем информацията с наличните данни. Ще предприемем действия само при евентуални съвпадения, на които се натъкнем, на хора, попаднали вече в системата.

— Вие серийния убиец ли преследвате? — попита неочаквано Дънкан.

Какво ли искаше да знае, учуди се Карол за момент.

— Да — отвърна, като се надяваше да е заложила на печелившия коз.

— Ще ви се обадя след малко, следовател. Само да се уверя, че точно вие сте лицето, за което се представяте.

— Няма проблеми. — След това му даде главния номер на централния полицейски участък. — Помолете ги да ви свържат с мен — в стаята на екипа „ХОЛМС“, на улица „Скаргил“.

Следващите пет минути минаха в тревожно очакване. Нетърпението й нарастваше. Телефонът едва успя да звънне, когато тя грабна слушалката.

— Следовател Джордан.

— Задължена си ми, сестричке!

— Майкъл!

— Тъкмо казах на Фрейзър Дънкан какъв уважаван човек си и въпреки всичко, което е чувал за полицията, може да ти се довери.

— Обичам те, братле! Сега изчезвай от телефона и ми дай човека!

След един час данните от „ВиКом“ бяха в компютърната мрежа на „ХОЛМС“ благодарение на способностите на Дейв Улкот и чудесата, които правеше днес модерната технология. Карол го бе насочила към Фрейзър Дънкан, след като се бяха споразумели за задължителните правила при използването ни информацията. После бе принудена да слуша края на разговора, който Дейв довърши и който се състоеше от непознати изрази като „честота на предаване на информацията“ и „АБСП файлове“.

Карол седеше до Дейв, докато той работеше на един от компютрите.

— Добре. Имаме списъка от Суонси на всички в радиус на тридесет километра от Брадфийлд, които имат някоя версия на „Дискавъри“. Имаме също списъка от „ВиКом“ на хората, които са купили техни програмни продукти. Натискаме този клавиш, слизаме по това меню, правим този избор, натискаме тук и сега изчакваме машината да потърси съвпадения.

Една минута, която й се видя цяла вечност, нищо не се случи. После на екрана проблесна едно съобщение: „Открити две съвпадения. Желаете ли списък?“

Дейв натисна бутона за потвърждение. На екрана се появиха две имена с адреси.

1. Филип Крозиър, „Браутън Краг“ №23, Шефийлд Роуд, Брадфийлд ВХ 46, J.B.

2. Кристофър Торп и Анджелика Торп, улица „Грегъри“, Мурсайд, Брадфийлд ВХ 6, L.R.

— Какво означава това? — попита Карол, посочвайки двойката имена.

— „Дискавъри“ е регистриран на името на Кристофър Торп, а програмният продукт е бил купен от Анджелика — обясни Дейв. — С натискане на този избор в програмата компютърът сортира не само адресите, но също и имената. Е, Карол, вече имаш нещо. Независимо какво означава, ние трябва да проверим.

Пени Бърджес крачеше по грубата напукана варовикова настилка. Небето бе яркосиньо, типично за ранната пролет. Тревата по ливадите започваше да придобива цвят и изглеждаше повече зелена, отколкото кафява. От време на време във въздуха прелитаха чучулиги и разливаха песента си наоколо. Каква наслада за ушите й, мислеше си Пени. Тя се съживяваше само в два случая. Или когато беше по следите на някоя гореща история, или когато се качваше из голите йоркширски хълмове. Навън, в откритите простори, тя се чувстваше волна като чучулига. Разтоварваше се от цялото натрупано напрежение. Никакви спешни новини, никакви спорове, които трябва да бъдат изгладени; никаква необходимост да хвърля поглед през рамото си, за да се убеждава, че винаги е пред съперниците си. Просто небето, полята, невероятният варовиков пейзаж и тя сред тях.

Без никаква причина Стиви Макконъл изплува в мислите й. Той никога повече нямаше да види небето, никога отново нямаше да се разхожда през полето и да наблюдава смяната на сезоните. Пени благодареше на бога, че имаше силата да изложи нещата така, че виновните да си платят за тази нелепа загуба.

Къщата на Филип Крозиър бе тясна триетажна модерна градска постройка с тераси. Приземният етаж бе зает главно от вътрешния гараж. Карол, седнала в колата, я огледа от горе до долу.

— Ще влезем ли вътре, мадам? — попита я младият следовател, седнал на шофьорското място до нея.

Тя помисли за момент. В идеалния случай би искала Тони да е с нея, когато разпитва хората, чиито имена извади компютърът. Опита се да се обади отново вкъщи. Никакъв отговор. Клер каза, че все още не се е появявал и в офиса, което я изненадало, тъй като имал уговорена среща за девет и половина. Карол бе завъртяла край къщата, но тя изглеждаше по същия начин, както и предишната вечер. Сигурно е запрашил нанякъде с някоя дама, реши тя, и сега се забавлява, докато тя обикаляше да го търси. В такъв случай си заслужава да пропусне разкриването на Ханди Анди, помисли си тя. Като не успя да открие Тони, Карол се опита да намери поне Дон Мерик, за да я подкрепи. Но той беше излязъл, за да проверява собствениците на другите джипове „Дискавъри“. Единственият човек, когото можа да намери и който не бе ангажиран с някаква спешна работа, бе следовател Морис. Той имаше само три месеца служба в системата.

— Можем също да видим дали той е вътре — предположи Карол. — Въпреки че най-вероятно е на работа.

Прекосиха пътеката към къщата. На Карол й направиха впечатление дребните детайли като педантично подкастрената ливада и елегантно оформения жив плет. Къщата съвсем не подхождаше на описаната в профила на Тони. Дори по-скоро приличаше на домовете на жертвите по отношение на цената и местоположението, отколкото да е на човек, който се стреми към техния начин на живот. Карол натисна звънеца и отстъпи назад. Тъкмо се канеха да се откажат и да си тръгнат към колата, когато тя чу стъпки, слизащи по стълбището. Вратата се отвори широко и на прага й се появи един едър, набит негър, обут в сини панталони и алена тениска. Като допълнение беше бос. Едва ли изглеждаше много по-различно от описанието на Тери Хардинг. Сърцето на Карол спря за момент. После си припомни, че Крозиър може би не е единственият човек, който има достъп до своите програмни продукти и джипа си. Все пак заслужаваше си да бъде разпитан.

— Какво обичате?

— Вие ли сте господин Крозиър?

— Точно така. Кой се интересува? — Гласът му беше провлачен, със силен местен акцент.

Карол показа служебната си карта и се представи:

— Чудя се ще бъде ли удобно да влезем и да разменим няколко думи, сър?

— За какво?

— Името ви се появи в едно рутинно проучване и искаме да ви зададем няколко въпроса, за да можем да ви елиминираме от списъците.

Крозиър сбърчи вежди.

— Какво разследване?

— Ако може да влезем все пак, сър?

— Не! Почакайте! За какво е всичко това? Аз се опитвам да свърша една работа, а вие нахлувате изневиделица!

Морис пристъпи до Карол.

— Не е нужно да създавате трудности, сър. Всичко е само рутинна проверка.

— Господин Крозиър не създава трудности, сержант — сряза го Карол хладно. — И аз бих се чувствала точно така, ако бях на ваше място, сър. Една кола, отговаряща на описанието на вашата, е била замесена в инцидент и е необходимо да ви отхвърлим от разследването ни. Говорим с много други хора, свързани с това следствие. Така че няма да ви отнемем много време.

— Добре тогава — въздъхна той и се предаде. — По-добре влезте.

Последваха го нагоре по стълбището, което свърши в едно разчупено помещение, представляващо хол и зад барплота кухня. Мебелировката беше скъпа и подредена с вкус. Никаква претрупаност и натруфеност. Кимна им към два от фотьойлите от кожа и дърво, а самият той се настани на една кожена възглавница на полирания лъскав под. Морис измъкна бележника си и го отвори показно на нова страница.

— Значи вие работите вкъщи? — започна Карол.

— Точно така. Аз съм професионален аниматор.

— Анимационни филми?

— Предпочитам повече научната анимация. Ако искате нещо показно за университета си, например как се сблъскват атоми, точно аз съм човекът, който ви трябва. И така, за какво е всичко това?

— Вие карате ли „Ленд роувър Дискавъри“?

— Да. В гаража е.

— Можете ли да ми кажете дали сте шофирали с него миналия понеделник през нощта? — попита Карол. „Господи! Това само преди седмица ли беше!“, чудеше се тя.

— Разбира се. Не съм го карал, защото бях в Бостън, щата Масачузетс.

После минаха през рутинните въпроси, които установиха какво точно е правил Крозиър. Така можеше да се провери достоверността на информацията му. Когато приключи, Карол се изправи. Така печелеше време за ключовия въпрос. Обаче много важно беше да звучи зададен нехайно.

— Благодаря ви за съдействието, господин Крозиър. А, и още нещо, има ли някой друг, който има достъп до дома ви, докато отсъствате? Някой, който би могъл да вземе колата ви назаем?

Крозиър поклати глава.

— Живея сам. Дори нямам котка или цветя, така че не се налага някой да влиза, когато съм на път. Единствено аз имам ключове.

— Сигурен ли сте? Никакви прислужници, никой колега, който би могъл да се възползва и да работи на системата ви?

— Абсолютно съм сигурен. Чистя сам и на компютъра работя единствено аз. Разделих се с приятелката си преди два месеца и смених бравите. Това достатъчно ли е? Никой друг, освен мен няма ключове! — Крозиър започваше да става сприхав.

Но Карол не се отказваше:

— А сигурен ли сте, че никой не е вземал някога ключовете ви и не е имал възможност да извади дубликат?

— Не виждам как може да стане. Нямам навика да ги захвърлям да се търкалят някъде. А и джипът е застрахован само на мое име, така че никой друг, по какъвто и да е повод, не го е карал — отвърна той с видимо нарастващо раздразнение. — Вижте, ако някой е направил нещо престъпно с кола с моя номер на нея, значи е използвал фалшиви номера.

— Приемам това, което казвате, господин Крозиър. Уверявам ви, че ако информацията, която ми дадохте, се потвърди, няма да ни видите повече. Благодаря ви, че отделихте време да ни изслушате.

Когато седнаха обратно в колата, Карол се обади:

— Намери ми телефон. Искам да пробвам отново да се свържа с доктор Тони Хил. Не мога да повярвам, че е хванал гората единствения път, когато се нуждаем от него!