Първородният

Аз свелдн рак Ануин3

Когато портите се отвориха с трясък, в тунела нахлу силен блясък. Ерагон примижа, защото очите му бяха отвикнали от дневната светлина след толкова време под земята. До него Сапфира изсъска и протегна врат.

Заради безкрайния мрак, който ги заобикаляше, двата дни в подземния проход от Фардън Дур му се сториха цяла вечност. Като мъртвешки похлупак тишината бе обсебила групата им. Не бяха си разменили повече от няколко думи през цялото пътуване.

Ерагон се бе надявал да научи повече за Аря по време на пътуването, но единственото, до което се бе добрал, бе плод на наблюденията му. Дори не се хранеха заедно. Тя носеше собствена храна и не близваше месо. Когато я попита защо, тя му отговори:

— И ти никога повече няма да вкусиш плътта на животно след обучението, а ако го сториш, ще е само в краен случай.

— Защо да се отказвам от месото? — намръщи се той.

— Не мога да ти го обясня с думи. Сам ще разбереш, щом достигнем Елесмера.

Но и този кратък разговор потъна в тъмнината на тунелите, а сега, когато Ерагон нетърпеливо тичаше към изхода, напълно го забрави. Озова се на гранитна платформа — на повече от сто стъпки над блесналото в лилаво под източното слънце езеро. Също като Коста-мерна, водата се ширеше по цялата долина — от планина до планина. От най-далечната страна на езерото река Аз Рагни тръгваше на север и се виеше между върховете, чак до невидимите източни равнини в безкрайността. Вдясно от него планините се извисяваха голи и навъсени. А наляво… Наляво се издигаше град Тарнаг. Тук джуджетата бяха издялали гранитната гръд на Беор в множество тераси. По-ниските бяха превърнати във ферми — тъмни, покрити с пръст оазиси, чакащи да бъдат засети, — изпъстрени на места с малки хълмове, които явно бяха изградени изцяло от камък. Над тях етаж след етаж се разкриваха, сякаш никнещи една от друга, препокриващи се сгради, а най-отгоре се извисяваше огромен купол, оцветен в златистобяло. Сякаш целият град бе гигантска стълба, устремена към него. Куполът блестеше като млечна капка — грамада от полиран лунен камък над пирамида от сива скала.

Орик очакваше въпроса на Ерагон и му отговори още преди да го е задал:

— Това е Селбедеил — най-великият храм на джуджетата и дом на Дургримст Куан, клана Куан, свещените служители на нашите богове.

— Те ли управляват Тарнаг? — запита Сапфира.

Ерагон повтори въпроса й.

— Не — отговори им Аря, минавайки край тях. — Макар и Куан да са силни заради властта си над отвъдното и златото… те са малобройни. Тук управляват Рагни Хефтин — речната стража. Докато сме тук, ще живеем при техния родов вожд Ундин.

Докато следваха елфката през рехавата горичка, която покриваше планината, Орик прошепна:

— Не й обръщай внимание. Тя е в спор с Куан вече много години. Всеки път, когато дойде в Тарнаг и говори с жреците, се стига до свада, която може да уплаши дори Кул.

— Аря?

Джуджето кимна мрачно.

— Не знам много, но съм чувал, че се отнася с презрение към много от ритуалите на Куан. Изглежда, елфите не си падат по това да се молиш на изображения, искайки помощ.

Ерагон зяпна гърба на Аря, чудейки се дали думите на Орик са истина и ако са, в какво точно вярваше самата тя. Но бързо разкара тези мисли от главата си. Чувстваше се чудесно на открито. Отново усещаше аромата на мъх и папрати, на дърветата в гората. Слънцето топлеше лицето му, а пчелите и другите насекоми бръмчаха весело.

Пътеката ги отведе до брега и отново се заизкачва към отворените порти на Тарнаг.

— Как сте скрили града от Галбаторикс? — запита Ерагон. — Разбирам за Фардън Дур, но това… никога не съм виждал нещо подобно.

Орик се засмя меко.

— Да го крием? Това е невъзможно. Просто след падането на Ездачите бяхме принудени да изоставим всичките си градове над земята и да се скрием в тунелите, за да избегнем Галбаторикс и клетвопрестъпниците. Те често летяха над Беор, избивайки всеки, когото срещнат.

— Мислех, че джуджетата винаги са живели под земята.

Орик се намръщи и гъстите му вежди се срещнаха.

— Защо да го правим? Може и да сме привързани към камъка, но обичаме слънцето и откритите пространства не по-малко от елфите и хората. Но едва напоследък — петнайсетина години след смъртта на Морзан — посмяхме да се върнем в Тарнаг и другите ни древни убежища. Галбаторикс може и да е неестествено могъщ, но няма да нападне сам цял град. Разбира се, би могъл да ни причини безкрайни беди, но напоследък той рядко напуска Уру’баен. А и не би могъл да изпрати армия тук, без преди това да е надвил Бураг и Фардън Дур.

— Което почти стана — изкоментира Сапфира.

Изкачвайки малък склон, Ерагон подскочи, когато някакво животно се стрелна през храстите и се спря на пътеката. Рошавото създание изглеждаше като планинска коза от Гръбнака, но бе малко по-голямо, с огромни ребрести, силно извити рога. В сравнение с тях, тези на ургалите изглеждаха не по-големи от гнездо на лястовица. Още по-странно бе седлото, затегнато на гърба на козата, и джуджето върху него, опнало лъка си срещу тях.

— Херт дургримст? Филд растн? — извика новодошлият.

— Орик трифкз ментив оен Хреткарач Ерагон рак Дургримст Ингетум — отвърна Орик. — Варн, аз ваниали-караруг Аря. Не ок Ундинз гримстбелардн.

Козата зяпаше нервно Сапфира. Ерагон забеляза колко ярки и интелигентни бяха очите й на фона на комичната остра муцуна, увенчана с бяла брада. Мрачното й изражение му напомни на това на Хротгар и той се засмя.

— Азт йок йордн раст — дойде отговорът.

Козата скочи напред без команда и скокът й бе толкова фантастичен, че приличаше повече на полет. След това ездачът и странният му жребец изчезнаха в храстите.

— Какво беше това същество? — запита удивеният Ерагон.

Орик продължи да върви.

— Фелдуност е едно от петте животни, които се срещат само в тези планини. На всяко от тях е кръстен по един от клановете. Дургримст Фелдуност обаче е може би най-смелият и почитаният род.

— Защо?

— Те ни снабдяват с мляко, вълна и месо. Без тях нямаше да оцелеем в планините Беор. Когато Галбаторикс и неговите Ездачи предатели започнаха да ни тероризират, именно Дургримст Фелдуност рискуваха живота си, грижейки се за стадата и полетата. Имаме дълг към тях.

— Всички джуджета ли яздят такива Фелдуност? — той се запъна за момент над необичайната дума.

— Само в планините. Те са издръжливи, лесно намират сигурна почва и са незаменими по скалите.

Сапфира побутна Ерагон с носа си, което накара Снежноплам да отстъпи.

— Изглеждат и незаменими за лов. Толкова отдавна не съм ловила храната си! Ако имаме време в Тарнаг…

— Не — прекъсна я той. — Ще обидим джуджетата.

Тя изсумтя раздразнено:

— Бих могла да поискам разрешение. Изглеждат толкова вкусни…

Пътеката, която криволичеше под високите борове, достигна огромно открито пространство до града. Сред полята вече се бяха събрали групи наблюдатели. Тогава откъм Тарнаг се появиха седем Фелдуност, с украсени със скъпоценни камъни седла. Ездачите им носеха копия. Знамената под остриетата плющяха като камшици на вятъра. Водещото джудже дръпна юздите на своята коза и ги приветства:

— Добре сте дошли в град Тарнаг. В името на Ундин и Ганел, аз, Торв, син на Брок, ви предлагам в знак на мир убежището на нашите стени.

Гласът му тътнеше и доста се различаваше от този на Орик.

— В името на Хротгар, ние от Ингетум приемаме гостоприемството ви — отвърна Орик.

— Както и аз, от името на Исланзади — добави Аря.

Очевидно доволен, Торв сигнализира на другите ездачи, които тържествено заобиколиха четиримата гости, поклониха се и се понесоха напред, водейки ги към портите на Тарнаг.

Външната стена бе дебела четиридесет стъпки и оформяше сенчест тунел към първата от множеството ферми, намиращи се в долните нива на града. Прекосиха още пет стени — всяка от които с добре укрепена порта, — след което достигнаха същинската част на Тарнаг.

В контраст с непревзимаемите груби укрепления, сградите вътре, макар и от камък, бяха изваяни умело, с грация и лекота. По стените им се виеха красиви резби на цветя, джуджета и животни. Но най-впечатляващ бе самият камък: изпълнени с живот цветове, от яркоалено до най-ефирно зелено, които придаваха на материала мекота и топлина. Целият град бе изпълнен с фенери и техните разноцветни искри предвещаваха спускането на дългата нощ над Беор.

За разлика от Тронхайм, сградите в Тарнаг бяха построени единствено за джуджетата — прекалено ниски и тесни за хора и елфи, и съвсем миниатюрни за дракони. Вратите достигаха най-много пет стъпки, а най-често бяха само четири и половина. Ерагон бе средно висок, но сега се чувстваше като гигант, попаднал на куклена сцена. Но пък улиците бяха широки и… препълнени. Джуджета от най-различни кланове бързаха по работата си, струпваха се в магазините… Мнозина бяха облечени в екзотични костюми, като например група от свирепи на вид чернокоси мъже, които носеха сребърни шлемове, оформени като вълчи глави.

Ерагон зяпаше най-вече жените джуджета, защото в Тронхайм ги бе виждал само за малко и все отдалеч. Те бяха по-едри от мъжете, а лицата им — някак си по-широки. Но очите им блестяха, косите им бяха дълги и гъсти, а ръцете — прегърнали мъничките им деца — излъчваха нежност. Явно избягваха бижутата, като се изключат малките изкусно направени брошки от желязо и камъни.

Дочувайки копитата на Фелдуност, джуджетата се обръщаха да видят новодошлите. И вместо да ги приветстват, както бе очаквал Ерагон, се кланяха, шептейки: Сенкоубиеца. Но когато забележеха чука и звездите върху шлема му, възхищението преминаваше в шок, а в много случаи и в ярост. Най-ядосаните се струпаха около козите, сипейки проклятия през рогата на животните.

Космите по врата на Ерагон настръхнаха.

— Изглежда, това, че ме осинови, не е било особено леко решение за Хротгар.

— Така е — съгласи се Сапфира. — Може би е спечелил влияние над теб, но е загубил одобрението на джуджетата… По-добре да се махнем от улицата, преди да се пролее кръв.

Торв и другите стражи се движеха твърдо напред, сякаш тълпата не съществува, прочиствайки пътя през седемте вътрешни нива. Накрая от Селбедеил ги делеше само една порта. Тогава водачът им зави наляво — към голяма галерия, сякаш притисната между двете страни на планината и защитена отпред от две стражеви кули. Но когато я приближиха, от уличките между къщите заприиждаха джуджета и блокираха пътя им. Дълги лилави воали покриваха лицата и раменете им като качулки на ризници.

Стражите незабавно спряха техните Фелдуност с твърди изражения.

— Какво става? — обърна се Ерагон към Орик, но джуджето само поклати глава и се придвижи напред с ръка на брадвата.

— Етзил нитгеч! — извика едно закачулено джудже, вдигайки юмрук. — Формв Хреткарач… формв юргенкармеитдер нос ета горот бахст Тарнаг, дур енцести рак китн! Йок ис варев аз барзулегур дур дургримст, Аз Свелдн рак Ануин, мог тор рак Юргенврен? Не удим етал ос раст кнурлаг. Кнурлаг ана… — то продължи да ломоти с нарастваща злоба.

— Врон! — излая Торв, прекъсвайки го, а после двете джуджета започнаха да спорят. Въпреки яростната размяна на думи, Ерагон разбра, че водачът им явно уважава другия.

Младежът се наведе леко на една страна в опит да види по-добре случващото се иззад Фелдуноста на Торв. В този миг забуленото джудже млъкна и посочи шлема му с изражение на ужас.

— Кнурлаг кана кирану Дургримст Ингетум! — изкрещя той. — Карзул ана Хротгар оен волфилд…

— Йок из фрек дургримстврен? — прекъсна го Орик, леко придърпвайки брадвата си. Разтревожен, Ерагон погледна към Аря, но тя бе твърде съсредоточена в разговора, за да му обърне внимание. Той незабелязано спусна ръка и хвана дръжката на Зар’рок.

Странното джудже изгледа сурово Орик. После извади железен пръстен от джоба си, отскубна три косъма от брадата си, уви ги около него и го хвърли на улицата с глух звън. Сетне плю върху него и без да продумат повече, забулените в лилаво джуджета се отдалечиха.

Торв, Орик и останалите воини потрепериха, когато пръстенът отскочи от гранитния паваж. Дори Аря изглеждаше смутена. Две по-млади джуджета пребледняха и посегнаха към мечовете си, но Торв излая „Ета!“ и те замръзнаха.

Реакциите на всички притесниха Ерагон много повече от случилото се преди малко. Когато Орик пристъпи напред сам и прибра пръстена в една кесия, младежът попита:

— Какво означава всичко това?

— Означава — промърмори тревожно Торв, — че имаш врагове.

Те побързаха да минат край стражевите кули и влязоха в широк двор, в който бяха наредени празнични маси, украсени с фенери и знамена. Пред тях стоеше група джуджета, а най-отпред — сивобрад мъж, облечен във вълча кожа. Той разпери ръце и каза:

— Добре дошли в Тарнаг, дом на Дургримст Рагни Хефтин. Чухме много добри думи за теб, Ерагон Сенкоубиец. Аз съм Ундин, син на Дерунд и водач на клана.

Напред пристъпи друго джудже. Раменете и гърдите му бяха на воин, а черните му дълбоки очи обхождаха всеки милиметър от лицето на Ерагон.

— И аз, Ганел, син на Орм Кървавата брадва и водач на Дургримст Куан, те приветствам.

— За нас е чест да бъдем ваши гости — отвърна Ерагон, свеждайки глава. Усети раздразнението на Сапфира, че я пренебрегват.

— Търпение — промърмори мислено и се усмихна насила.

Тя изсумтя.

Водачите на кланове поздравиха Аря и Орик, но джуджето — спътник на Ерагон, им отвърна единствено, като протегна ръка, за да покаже пръстена в дланта си.

Очите на Ундин се разшириха и той бързо взе парченцето метал, стискайки го между палеца и показалеца си, сякаш е отровна змия.

— Кой ти го даде?

— Свелдн рак Ануин. И не на мен, а на Ерагон.

Тревогата, изписала се по лицата на всички, върна страховете на младежа. Бе виждал джуджетата да се изправят беззащитни срещу групи Кул, без дори да трепнат. Пръстенът трябваше да символизира наистина нещо ужасно, щом ги караше да се свиват тревожно.

Ундин се намръщи, докато слушаше мърморенето на съветниците си, и после рече:

— Трябва да обсъдим този проблем. Сенкоубиецо, устроили сме угощение в твоя чест. Нека слугите ми да те отведат до покоите ти, за да се освежиш. После ще можем да започнем.

— Разбира се.

Ерагон подаде юздите на Снежноплам на чакащото джудже и последва друго към галерията. Докато минаваше през вратата, се обърна и видя Аря и Орик да говорят оживено с водачите на кланове.

— Няма да се бавя — обеща той на Сапфира.

След като се изгърби по коридорите, предназначени за джуджета, с удоволствие откри, че стаята, която са му приготвили, е достатъчно голяма, за да се изправи спокойно. Слугата се поклони и каза:

— Ще се върна, когато Гримстборит Ундин е готов.

Веднага щом джуджето изчезна, Ерагон се отпусна, благодарен за тишината, но сблъсъкът със забулените джуджета все още гнетеше мислите му. „Поне явно няма да останем дълго в Тарнаг“.

Той махна ръкавиците си и отиде до мраморния леген, поставен на пода до ниското легло. Потопи ръце във водата, а после ги извади рязко с неволен писък. Водата беше вряла. „Сигурно е някакъв обичай“ — осъзна той. Изчака я да се поохлади малко и изми лицето и врата си. От кожата му се издигна пара. После освежен, облече дрехите, които бе носил на погребението на Аджихад. Докосна Зар’рок, но реши, че това ще е обида за масата на Ундин и си сложи само ловджийския нож. Доста повече време му отне решението какво да направи със свитъка, поверен му от Насуада. Дълго го въртя в ръка, чудейки се къде да го скрие. Посланието бе твърде важно, за да го остави там, където лесно би могло да бъде прочетено или откраднато. Неспособен да измисли по-добро място, той го пъхна в ръкава си. „Там ще е в безопасност, освен ако не се озова насред битка, но тогава и без това няма да ми е до него“.

Когато слугата се върна, бе минал само час след пладне, но слънцето вече чезнеше зад върховете на планините, потапяйки Тарнаг в здрач. Излизайки от покоите си, Ерагон бе удивен от настъпилата промяна. С настъпването на нощта, фенерите на джуджетата разкриха истинската си мощ, изпълвайки улиците с чиста и нетрепкаща светлина, от която цялата долина блестеше.

Ундин и другите джуджета вече го чакаха в двора. Сапфира се бе разположила начело на масата и явно никой не възнамеряваше да оспорва решението й.

— Случи ли се нещо? — запита Ерагон, отивайки бързо до нея.

— Ундин извика още воини, а после заключиха портите.

— Нима очаква атака?

— Най-малкото е обезпокоен от възможността за такава.

— Ерагон, заповядай при мен — учтиво помоли Ундин, посочвайки стола от дясната си страна. Водачът на клана седна веднага след него, а останалите ги последваха.

Ерагон бе щастлив, когато Орик се озова до него, а Аря — точно от другата страна на масата, макар че и двамата изглеждаха мрачни. Преди да успее да попита Орик за пръстена, Ундин удари масата с ръце и изрева:

— Игн аз вот!

Слугите излязоха откъм галерията, носейки подноси от ковано злато, покрити с месо, сладкиши и плодове. Те се разделиха в три колони — по една за всяка маса — и започнаха да сервират с поклони.

Пред тях се натрупаха супи, задушено от сърна, горещи хлебчета и медни сладкиши, покрити с малинов сироп. Насред букет от зеленина лежеше филе от пъстърва, гарнирано с магданоз, а от двете му страни се виеше маринована змиорка, чиито безжизнени очи сякаш се молеха на купите със сирене да я върнат някак си в реката. На всяка маса бяха поставени и печени лебеди, яребици, гъски и патици. И навсякъде гъби: едни — на сочни парчета, поставени върху главите на птиците като бонета, други — изваяни във формата на замъци, заобиколени от ровове от соев сос, трети — пухкави и бели, с размера на юмрук, четвърти — крехки и ароматни, нарязани внимателно през средата, за да се вижда синята им вътрешност…

После се появи и гвоздеят на празненството — гигантски печен глиган, блестящ от покрилия го сос. Поне Ерагон се надяваше да е глиган, защото създанието бе голямо колкото Снежноплам и бяха нужни шест джуджета, за да го донесат. Бивните му бяха по-големи от лактите на младежа, муцуната — широка колкото главата му, а от пикантната миризма чак очите му се навлажниха.

— Награ — прошепна Орик. — Гигантски глиган. Не помня Ундин да е оказвал другиму подобна почит, Ерагон. Само най-смелите джуджета смеят да ловуват Награ и само най-храбрите са достойни да го вкусят. Мисля, че това е знак, че той ще те подкрепи пред Дургримст Награ.

Ерагон се наведе към него, така че никой да не чуе:

— Значи това е още едно от животните, присъщи само на Беор? Какви са останалите?

— Горски вълци, достатъчно големи, за да нападат Награ, и достатъчно бързи, за да догонят Фелдуност. Пещерни мечки, които наричаме Урзадн, а елфите наричат Беорн. На тях са кръстени тези планини, макар че ние самите не използваме това име. Названието им на нашия език е тайна, която не споделяме с никоя друга раса. И…

— Смер вот! — нареди Ундин, усмихвайки се на гостите си. Слугите незабавно извадиха малки извити ножове и започнаха да режат парчета от Награ, които поставиха в чиниите на всички, освен в тази на Аря. Това включваше и един голям бут за Сапфира. Ундин отново се усмихна, извади кинжал и отряза малко от месото си.

Ерагон посегна към собствения си нож, но Орик сграбчи ръката му.

— Чакай.

Ундин задъвка бавно, кимайки одобрително, а после преглътна и обяви:

— Илф гаунит!

— Сега — каза Орик, обръщайки се към собствената си порция, докато по дългите маси всички подхванаха разговори.

Ерагон никога не бе опитвал нещо подобно. Месото бе сочно, меко и ароматно — като напоено с мед, сайдер и мента. „Чудя се как са успели да сготвят нещо толкова огромно?“

— Бавно — измърка блажено Сапфира.

Между няколко хапки Орик обясни:

— Това е обичай от дните, когато отравянето е било чест похват в разчистването на сметките и междуклановите борби. Тогава домакинът е трябвало да опита храната първи, за да я обяви за безопасна пред гостите си.

По време на пиршеството Ерагон се опита да пробва всички ястия, докато говореше с Орик, Аря и джуджетата, насядали около тях на масата. Часовете прелетяха като миг. Докато вкусят и последното блюдо и изпият и последната глътка, бе станало късен следобед. И точно тогава Ундин попита Ерагон:

— Храната ти хареса, нали?

— Беше великолепна.

Главатарят кимна.

— Радвам се. Вчера наредих да пренесат масите навън, за да може и драконът да се храни с нас — докато говореше, не спираше да гледа момчето в очите.

Ерагон почувства хлад. Умишлено или не, Ундин се бе отнесъл към Сапфира като към обикновено животно. Бе възнамерявал да го пита за забулените джуджета, но сега само каза:

— Двамата със Сапфира ви благодарим, — а после добави: — Но, сър, защо ни хвърлиха пръстена?

Над двора се възцари болезнена тишина. С ъгълчето на окото си Ерагон видя как Орик потрепери. Аря обаче се усмихна, сякаш разбираше какво прави той.

Ундин постави кинжала си на масата и се намръщи.

— Онези Кнурлан, които сте срещнали, са от клан с трагична история. Преди падането на Ездачите, те бяха сред най-старите и богати родове в нашето кралство. Съдбата им обаче бе предопределена от две грешки: живееха в най-западните краища на планините Беор и доброволно дадоха най-великите си воини в служба на Враел — в гласа му се прокраднаха нотки на ярост. — Галбаторикс и неговите трижди проклети клетвопрестъпници ги изклаха във вашия град Уру’баен. После полетяха към нас, убивайки мнозина. От онзи клан оцеляха само Гримсткарвлорс Ануин и нейните стражи. Ануин скоро умря от мъка, а народът й прие името Аз Свелдн рак Ануин, или Сълзите на Ануин. Покриха лицата си, за да им напомня за загубата и жаждата за мъст.

Ерагон се бореше да запази лицето си безизразно.

— Така че — продължи Ундин, мръщейки се на един сладкиш — те възстановиха клана си през десетилетията, чакайки и борейки се за възмездие. И ето че сега идваш ти, понесъл знака на Хротгар. Това е най-голямата възможна обида за тях, независимо от доброто, което си направил на народа ни във Фардън Дур. Ето, затова ти връчиха пръстена — той е предизвикателство и означава, че Дургримст аз Свелдн рак Ануин ще ти се противопоставят по всички възможни начини и с всички свои сили. Те са твои кръвни врагове.

— Възнамеряват ли да ме наранят физически? — попита Ерагон смутено.

Погледът на Ундин се отклони за момент към Ганел, а после поклати глава и се засмя дрезгаво, може би малко по-силно, отколкото изискваше случаят.

— Не, Сенкоубиецо! Дори те не биха посмели да наранят гост. Забранено е. Те само искат да те няма, няма, няма.

Но Ерагон не бе убеден. После Ундин каза:

— Моля, нека не говорим повече за неприятни неща. Ганел и аз предложихме храната, медовината и гостоприемството си. Нима нещо друго има значение?

Свещеникът измърмори съгласието си.

— Оценявам го, разбира се — отстъпи накрая Ерагон.

Сапфира го погледна сериозно и мрачно, а после гласът й прозвуча в главата му:

— Те се боят, Ерагон. Страх ги е и са ядосани, защото са били принудени да приемат помощта на Ездач.

— Да. Може и да се бият редом с нас, но не се бият за нас…