Първородният

Серис

На сутринта на четвъртия ден Ерагон яздеше рамо до рамо с Шргниен.

— Я ми кажи, хората наистина ли имат по десет пръста на краката, както се говори? — запита джуджето. — Досега не съм излизал извън пределите на нашите земи и знам малко за вас.

— Естествено че имаме по десет пръста! — възкликна удивено Ерагон. Той се извъртя на седлото на Снежноплам, вдигна крака си, махна ботуша и чорапа и размърда пръсти пред удивените очи на Шргниен. — Вие нямате ли?

Джуджето поклати глава.

— Не, ние имаме по седем на всеки крак. Така ни е създал Хелцвог. Пет са твърде малко, а шест е лошо число, но седем… седем си е точно на мястото.

Той отново погледна към крака на Ерагон, а после пришпори магарето си напред и заговори оживено на Ама и Хелдин, които му подадоха няколко сребърни монети.

— Мисля — каза Ерагон, докато си слагаше ботуша обратно, — че току-що бях в основата на някакъв бас.

А на Сапфира това й се стори невероятно забавно.

Докато здрачът се спускаше над света, а луната се издигаше високо, река Еда се приближаваше все повече и повече към покрайнините на Ду Велденварден. Те яздеха надолу по една тясна пътека — през плетениците на увивни растения и диви розови храсти, напълно разцъфнали и изпълващи вечерния въздух с приятен аромат.

Ерагон бе завладян от клокочещо нетърпение, защото си даваше сметка, че вече са в царството на елфите и съвсем близо до Серис. Той се приведе над Снежноплам и здраво стисна юздите му. И Сапфира изглеждаше обладана от възторг — носеше се над тях, махайки нетърпеливо с опашка напред-назад.

Ерагон се чувстваше като в сън. „Но сън наяве — каза си той. — Да. Тук старите легенди все още бродят по земята.“

Накрая се озоваха на малка полянка, разположена между реката и гората.

— Спрете тук — каза тихо Аря. Тя пристъпи напред насред буйната трева и извика на древния език:

— Излезте, братя! Няма от какво да се боите! Аз съм Аря от Елесмера. Спътниците ми са приятели и съюзници и няма да ни навредят.

После добави още десетина непознати за Ерагон думи.

Изминаха няколко минути, в които чуваха единствено реката, шумоляща зад тях. После изпод неподвижните листа долетя реплика на елфически, толкова бърза, че Ерагон не можа да я разбере.

Аря отвърна:

— Да.

Последва шумолене и накрая на поляната се появиха два елфа, а други двама пристъпиха върху клоните на един извит дъб. Онези на земята носеха дълги копия с бели остриета, а другите — лъкове. Всички бяха облечени в туники с цвят на мъх и дървесна кора, а наметалата им бяха прихванати на рамото с брошки от слонова кост. Косата на единия бе черна като на Аря. Тези на другите трима бяха с цвят на звездна светлина.

Елфите скочиха от дървото и прегърнаха Аря, смеейки се с техните ясни и чисти гласове. Сключиха ръце и затанцуваха в кръг около нея като деца, пеейки весело, докато се носеха през тревата.

Ерагон гледаше с удивление. Вечно тъжната Аря не му бе давала повод да очаква, че елфите обичат — или дори че изобщо могат — да се смеят. А смехът им бе толкова прекрасен, като флейти и арфи, трептящи от възторг от собствената си музика. Искаше му се да слуша тази музика вечно.

Внезапно Сапфира долетя и кацна до момчето. При нейната поява елфите извикаха изплашено и вдигнаха оръжията си. Аря им заговори бързо, сочейки към дракона и Ерагон. Когато спря да си поеме въздух, той събра кураж, свали ръкавицата на дясната си ръка, наклони длан, за да може Гедвей игнасия да улови лунната светлина, и произнесе както някога при първата му среща с Аря:

— Ека фрикай ун Шур’тугал (аз съм Ездач и приятел). — Спомняйки си вчерашния урок, той докосна устни и прибави: — Атра естерни оно телдуин.

Елфите свалиха оръжията, а на лицата им се изписа искряща радост. Те притиснаха показалци към устните си и се поклониха на него и Сапфира, изричайки отговора си на древния език.

После се изправиха, посочиха към джуджетата и се засмяха, сякаш на някаква невидима за другите шега. След това се понесоха обратно към гората, махайки възторжено ръце:

— Елате, елате!

Ерагон, Аря и Сапфира ги последваха. Джуджетата също, но с неохота, мърморейки си нещо начумерени. Естественият покрив на дърветата ги обви в кадифен мрак. На места лунната светлина пробиваше през пролуки в черупката от преплетени листа и чертаеше загадъчни пътеки. Ерагон чуваше шепота и смеха на елфите навсякъде около себе си, макар и да не можеше да ги види. От време на време им викаха, за да ги насочат в правилната посока, когато той или джуджетата се отклоняваха.

Някъде напред през дърветата гореше огън, чиито сенки се носеха като духове по покритата с листа земя. Когато Ерагон пристъпи в обсега на светлината, видя три малки колиби, сгушени около ствола на голям дъб. Високо в короната забеляза покрита с покрив платформа, от която страж на пост наблюдаваше реката и гората. Между стените на две от колибите бе вклинена тънка греда, на която се сушаха вързопи с билки.

Елфите изчезнаха в колибите и след миг изникнаха с подноси, пълни с плодове и зеленчуци, а после бързо започнаха да приготвят вечеря за своите гости. Докато работеха, си тананикаха, прескачайки от една мелодия на друга според настроението си. Когато Орик ги запита за имената им, тъмнокосият елф посочи към себе си и каза:

— Аз съм Лифаен от дома Рилвенар. А спътниците ми са Едурна, Келдин и Нари.

Ерагон седна до Сапфира и уморено се загледа в елфите. И четиримата бяха мъже, но лицата им поразително приличаха с това на Аря — деликатни устни, тънки носове и големи, скосени очи, които блестяха под веждите им. И телата им бяха подобни — тесни рамене и слаби ръце и крака. Изглеждаха по-красиви и благородни от всеки човек, когото Ерагон бе виждал, макар и по някакъв странен и екзотичен начин.

„Кой ли би помислил, че някога ще посетя родината на елфите?“ — запита се той, усмихна се и се облегна на една от колибите, унесен от топлината на огъня.

Над него дълбоките сини очи на Сапфира поглъщаха всяко движение на елфите с неотклонно внимание.

— Магията струи от тази раса. Толкова по-различна е от хора и джуджета — отбеляза тя накрая. — Не произхождат нито от земята, нито от камъка. По-скоро от друг свят. Самите те са наполовина тук, наполовина в него, като отражения във водата.

— Не знам, но определено са невероятно грациозни — отвърна Ерагон възхитено. — Всяко тяхно движение е плавно и леко — като танц.

Бром му бе казал, че е неприлично да общуваш със съзнанието на дракон без позволението на Ездача му и елфите спазваха този обичай, изговаряйки на глас всичко, което искаха да кажат на Сапфира. И тя избягваше да докосва умовете на джуджета и хора, а вместо това държеше Ерагон да предава думите й, защото малцина бяха достатъчно тренирани да го понесат. А и мисловният контакт бе твърде интимна връзка за делнични разговори. Елфите обаче нямаха подобни страхове. Те приветстваха Сапфира в умовете си, наслаждавайки се на присъствието й.

Накрая храната бе готова и сервирана в извити чинии, които изглеждаха като вкаменена кост, макар и през цветята и лианите, красящи ръба им, да прозираха дървени жилки. Ерагон получи и гарафа боровинково вино, направена от същия странен материал, с гравиран дракон, обвит около гърлото й.

Докато ядяха, Лифаен извади тънка тръстикова флейта и засвири весела мелодия. Пръстите му ловко пробягваха върху отворите и скоро най-високият среброкос елф — Нари, запя:

Когато елфът приключи, Ерагон изглеждаше онемял. Никога не бе чувал подобен глас — имаше чувството, че Нари бе вложил в песента най-потайните дълбини на душата си.

— Това беше прекрасно, Нари-водр.

— Груба композиция, Аргетлам — възпротиви се елфът. — Но независимо от това ти благодаря.

Торв изсумтя.

— Много хубаво, господарю елф. Имаме обаче по-сериозна работа от това — да си рецитираме стихчета. Трябва ли да съпровождаме Ерагон и по-навътре в гората?

— Не — отвърна Аря бързо, улавяйки погледите на другите елфи. — Можете да се върнете у дома си още на сутринта. Ние ще се погрижим Ерагон да достигне Елесмера.

Торв сведе глава.

— Значи задачата ни е изпълнена.

Докато лягаше в постелята, приготвена от елфите, Ерагон се опита да улови репликите на Аря в една от близките колиби. Макар и да използваше много непознати думи на древния език, той разбра, че разказва как е изгубила яйцето на Сапфира и последвалите събития. След като спря да говори, настъпи дълго мълчание, а после един елф промълви:

— Хубаво е, че се върна, Аря Дрьотнингу. Исланзади бе покосена от мъка, когато те заловиха, а яйцето беше откраднато, при това от ургали! Това прониза сърцето й и раната не зарасна.

— Тихо, Едурна… тихо — сгълча го друг. — Двергар са малки, но имат остри уши. Сигурен съм, че ще докладват на Хротгар.

Гласовете им се снишиха и се сляха с шепота на листата. Накрая Ерагон се унесе, а елфическата песен звучеше в съня му през цялата нощ.

Когато се събуди, въздухът бе изпълнен с миризмата на цветя. Пред очите му се издигаше окъпаният от слънчевите лъчи Ду Велденварден. Над главата му се преплитаха зелените корони на дърветата, чиито дебели дънери се бяха вкопали дълбоко в сухата гола земя. Само мъх, лишеи и ниски храсталаци оцеляваха в зеленикавия сумрак. Липсата на ниска растителност позволяваше да се вижда надалеч между кафявите стълбове, поддържащи зеления купол, и да се върви свободно под него.

Ерагон скочи на крака и завари Торв и другите стражи да прибират багажа си, готови за път. Магарето на Орик бе завързано зад това на Ексвар. Ерагон се приближи до Торв и каза:

— Благодаря ви, че бдяхте над мен и Сапфира. Моля предайте признателността ми и на Ундин.

Джуджето опря юмрук в гърдите си.

— Ще го сторя. — Той се поколеба и погледна към колибите. — Елфите са особена раса, пълна със светлина и мрак. Сутринта пият с теб, а вечерта те пронизват в гърба. Пази гърба си, Сенкоубиецо. Те са капризни и своенравни.

— Ще го запомня.

— Ммм — Торв посочи към реката. — Планират да стигнат до езерото Елдор с лодки. Какво ще правиш с коня си? Можем да го вземем с нас в Тарнаг, а оттам и в Тронхайм.

— Лодки! — извика удивен Ерагон. Той бе възнамерявал да заведе Снежноплам в Елесмера. Добре беше да имаш кон подръка, когато Сапфира летеше, или когато пътеките бяха твърде тесни за нея. Той потърка наболия мъх по брадичката си.

— Това е много мило предложение. Ще се погрижиш ли за Снежноплам? Не мога да понеса мисълта, че с него може да се случи нещо лошо.

— Кълна се в честта си — обяви Торв. — Ще го намериш охранен и щастлив.

Ерагон доведе коня, потупа го приятелски и го предаде заедно с юздите и седлото в ръцете на джуджето. После се простиха и воините тръгнаха, сподирени от погледите им, докато изчезнаха по пътеката, по която бяха дошли.

После Ерагон, Сапфира и Орик последваха елфите към гъсталака до брега на река Еда, където ги очакваха две бели канута с лиани, издялани по страните им. Ерагон се качи на по-близкото и намести раницата под краката си, удивен от това, колко леко е кануто. Можеше да го вдигне с една ръка. А това, което го слиса наистина, бе корпусът му — уж изграден от парчета брезова кора, а слят в едно неделимо цяло. Той го докосна любопитно. Кората бе обтегната като опънат пергамент и студена заради допира с водата. Почука я и влакнестата черупка завибрира като кожа на тъпан.

— Всичките ви лодки ли са такива? — запита Ерагон.

— Да, с изключение на най-големите — отвърна Нари и приседна до него. — За тях изпяваме във формата само най-добрия кедър и дъб.

Преди момчето да успее да го попита какво има предвид, Орик скочи в кануто им, а Аря и Лифаен седнаха във второто. Елфката се обърна към Едурна и Келдин, които останаха на брега, и им каза:

— Пазете пътя, за да не ни последва никой, и не казвайте на никого за нас. Кралицата трябва да е първата, която ще разбере. Ще пратя подкрепления, когато достигна Силтрим.

— Аря Дрьотнингу.

— Нека звездите бдят над вас! — отвърна тя.

Нари и Лифаен извадиха от дъното на лодките по един дълъг десет стъпки дървен прът, с който започнаха да движат канутата нагоре по реката. Сапфира се потопи във водата зад тях и когато Ерагон я погледна, тя му намигна закачливо, а после се гмурна и сякаш изду реката с гърба си. Елфите се засмяха и започнаха да сипят комплименти за размерите и силата й.

След около час достигнаха езерото Елдор. Ниски, буйни вълни прорязваха повърхността му. Край стената от дървета по западния бряг кръжаха птици, а източният се издигаше към равнините. Там мързеливо се разхождаха стотици сърни.

Когато се откъснаха от течението на реката, Нари и Лифаен прибраха прътите и раздадоха на всеки по едно гребло с край, оформен като листо. Орик и Аря знаеха как да гребат и да управляват лодка, но се наложи Нари да обясни на Ерагон какво да прави.

— Обръщаш се към страната, от която гребеш — каза елфът, — така че ако аз греба отдясно, а Орик — отляво, ти трябва да сменяш страните, иначе ще започнем да завиваме.

На дневната светлина косата на Нари блестеше като свила. Всеки косъм бе огнен конец…

Ерагон се справи бързо и когато движенията му станаха механични, се остави в омайния плен на мислите и впечатленията си. И така се носеха върху хладното езеро, изгубени във фантастичните светове, скрити от очите им. Когато спряха да отдъхнат, отново извади главоблъсканицата на Орик и се опита да се пребори с упоритите златни сегменти, търсейки вярната сглобка.

Нари го изгледа с любопитство:

— Мога ли да видя този пръстен?

Ерагон го подаде и елфът му обърна гръб с нахитряла усмивка. Само след няколко секунди Нари възкликна доволно и вдигна ръка — на средния му пръст блестеше сглобения пръстен.

— Великолепна гатанка — обяви елфът. После махна рязко и пръстенът отново се разпиля в плетеница от части.

— Как го направи? — възкликна момчето, удивено и дори малко завистливо. — Чакай… Не ми казвай. Искам сам да се справя.

— Разбира се — отвърна елфът и се усмихна.