Първородният

Лицето на врага му

През остатъка от деня, докато работеше, Роран усещаше дори със сърцето пустотата на Карвахол. Сякаш някаква част от самия него бе извадена и скрита в Гръбнака. Сега, когато децата ги нямаше, селото изглеждаше като укрепен военен лагер. Промяната бе умърлушила всички.

Слънцето най-сетне започна да се спуска към чакащите го зъби на планината и Роран се изкачи по хълма към къщата на Хорст. Той спря пред вратата и постави ръка на чукалото, но се спря, неспособен да влезе. „Защо ли това ме плаши повече от битката?“

Накрая изостави идеята за предната врата и заобиколи отзад. Промъкна се през кухнята и с изненада завари шиещата Илейн, в спокоен разговор със стоящата срещу нея Катрина. И двете се обърнаха към него, щом го усетиха, и Роран се стъписа съвсем.

— До… добре ли си? — изпелтечи накрая.

Катрина стана и се приближи до него.

— Да. — Тя се усмихна меко. — Просто беше голям шок, когато татко… когато… — Тя сведе глава за момент. — Илейн бе невероятно мила с мен. Съгласи се да ми отстъпи стаята на Балдор тази нощ.

— Радвам се, че си по-добре — каза Роран. После я прегърна, опитвайки се да вложи цялата си любов в този обикновен жест.

Илейн остави плетивото си.

— Хайде. Слънцето залезе и е време да си лягаш, Катрина.

Младежът я пусна с нежелание, а тя го целуна по бузата и прошепна:

— Ще се видим утре сутринта.

Той понечи да я последва, но спря, защото Илейн каза остро:

— Роран.

Деликатното й лице излъчваше твърдост.

— Да?

Тя изчака скърцането на стълбите, което показваше, че Катрина вече не може да ги чуе.

— Надявам се, че си искрен във всичко, което си обещал на това момиче, защото, ако не си, ще извикам съвета и ще те отлъча от селото завинаги.

Той бе потресен.

— Разбира се, че съм искрен. Аз я обичам.

— Катрина се отказа от всичко, което притежаваше и което обичаше, заради теб. — Илейн го гледаше с немигащи очи. — Виждала съм мъже, които свалят звезди на млади девици, както се хвърлят семена на кокошките. Момичетата стенат, плачат и вярват, че са нещо специално, а за мъжете са само временно забавление. Винаги си бил почтен младеж, Роран, но онази работа на мъжа може да превърне и най-разумния човек в идиот или в коварна лисица. Ти такъв ли си? Защото Катрина не се нуждае нито от глупак, нито от ловък хитрец, нито дори от любов. Тя има нужда най-вече от мъж, който ще се погрижи за нея. Ако я изоставиш, ще я превърнеш в жалка отрепка, принудена да живее от подаяния — първия и единствения просяк в Карвахол. И в името на кръвта във вените си, аз няма да допусна това.

— Нито пък аз — отвърна Роран.

Илейн кимна отсечено.

— Именно. Не забравяй, че възнамеряваш да се ожениш за момиче, което е изгубило не само зестрата си, но и наследството на майка си. Разбираш ли какво значи това за Катрина? Няма сребро, нито дрехи, нито дантели, нито каквото и да е от нещата, нужни за дома. Вещите са всичко, с което разполагаме, и се предават от майка на дъщеря от деня, в който за пръв път сме стъпили в Алагезия. Те определят стойността ни. Жена без наследството е като… като…

— … като мъж без ферма и занаят — довърши Роран.

— Точно така. Беше много жестоко от страна на Слоун да отнеме на Катрина наследството й, но вече е късно. И двамата нямате пари или други средства. Животът и така е достатъчно труден, за да се добавят още мъки. Ще започнете от нищо и с нищо. Перспективата не ти ли се струва плашеща или непоносима? Затова те питам още веднъж и не ме лъжи, защото иначе и двамата ще съжалявате до края на живота си — ще се грижиш ли за нея без дори и помен от негодувание или яд?

— Да.

Илейн въздъхна, взе една кана от рафта и напълни две глинени чаши с ябълково вино. После подаде едната на Роран и седна обратно на масата.

— Тогава предлагам да се отдадеш докрай на това — да създадеш дом и наследството за Катрина, така че тя и нейните дъщери да застанат без срам сред жените на Карвахол.

Роран отпи от хладното вино.

— Ако живеем достатъчно дълго.

— Да. — Тя отметна кичур от русата си коса и поклати глава. — Избрал си трудна пътека.

— Трябваше да съм сигурен, че Катрина ще напусне Карвахол.

Илейн повдигна вежда.

— Значи това било. Е, няма да споря, но защо, мътните го взели, не каза на Слоун за годежа ви преди тази сутрин? Когато Хорст попита баща ми, той подари на семейството ни дванадесет овце, свиня и осем чифта свещници от ковано желязо, преди дори да разбере дали родителите ми ще се съгласят. Така се прави. Със сигурност си имал предвид малко по-добра стратегия, от тази да удряш бъдещия си тъст.

Роран се засмя болезнено.

— Така е, но при тези атаки моментът все не беше подходящ.

— Ра’зак не са нападали вече шест дни.

Той се намръщи.

— Да, но… беше… О, не знам! — Той удари масата с юмрук. Чувстваше се напълно безпомощен.

Илейн остави чашата си и хвана ръцете му в своите малки шепи.

— Ако успееш да запълниш тази бездна между теб и Слоун сега, преди да се натрупат години на омраза, животът ти с Катрина ще бъде много по-лек. Утре сутрин трябва да отидеш в къщата му и да помолиш за прошка.

— Няма да моля! Не и него.

— Роран, чуй ме. Струва си дори и месец молби, за да постигнеш мир в семейството си. Знам го от опит — гордостта може да ти донесе единствено нещастие.

— Но Слоун ненавижда Гръбнака. Няма да иска да има нищо общо с мен.

— При все това си длъжен да опиташ — отвърна му тя честно. — Дори и да те изхвърли, поне ще знаеш, че си направил каквото зависи от теб. Ако обичаш Катрина, ще преглътнеш гордостта си и ще сториш онова, което е най-добро за нея. Не я карай да страда заради твоите грешки.

Илейн довърши виното си, загаси свещите с метална чашка и остави Роран сам в мрака.

Минаха няколко минути, преди той да се насили да се размърда. Протегна ръка и я прокара по ръба на стената, докато не намери вратата, а после се качи по стълбите, държейки се за стената, за да не изгуби равновесие. Влезе в стаята си и се хвърли на леглото, обвивайки ръце около възглавницата. После се заслуша в тихите звуци на къщата — стърженето и писукането на мишка, пробягала по тавана, стенанията на дървените трупи, които се охлаждаха през нощта, шепота на вятъра в рамката на прозореца и… и шумоленето на чехли в коридора точно пред вратата на стаята му.

Той видя как резето се вдигна, а после вратата се отвори леко, скърцайки в знак на протест. После спря. Една тъмна сянка влезе вътре, затвори след себе си и Роран усети как завеса от коса милва лицето му, а след нея — устни като розови листенца. Той въздъхна.

„Катрина“.

Гръмотевичен трясък го изтръгна от съня му.

Докато се опитваше да осъзнае къде се намира — като гмуркач, отчаяно драпащ да достигне повърхността, — по лицето му проблесна светлина. Отвори очи и видя, че на мястото на вратата му зее огромна дупка. През зеещия проход нахлуха шестима войници, следвани от двамата Ра’зак, които сякаш изпълниха цялата стая с гнусното си присъствие. Един от тях опря меч в шията на Роран. До него Катрина изкрещя и придърпа одеялата около себе си.

— Ссставай — нареди Ра’зак. Младежът внимателно се изправи и стъпи на пода. Сърцето щеше да се пръсне в гърдите му. — Зззавържете му ръцете и го водете.

Когато един войник се приближи към Роран, Катрина отново изкрещя и скочи върху мъжете, дращейки и хапейки яростно. Острите й нокти издраха лицата им и кръвта заслепи псуващите войници.

Роран мълниеносно сви коляно и сграбчи чука си от пода, а после стъпи здраво и го размаха над главата си, ръмжейки като мечка. Мъжете се хвърлиха отгоре му, в опит да го усмирят с численото си превъзходство, но безуспешно — Катрина бе в опасност и това го правеше неуязвим. Щитовете се цепеха под ударите му, брони и нагръдници се вдлъбваха пред безмилостното му оръжие, шлемовете се смачкваха. Двама паднаха тежко ранени, трима издъхнаха на място.

Дрънченето и трясъците бяха разбудили домочадието. Роран чу през пелената на яростта си виковете на Хорст и синовете му откъм коридора. Ра’зак си изсъскаха нещо един на друг, а после се хвърлиха напред и сграбчиха Катрина с нечовешка сила, вдигайки я от пода. После се втурнаха извън стаята.

— Роран! — изкрещя тя.

Той се опита да събере остатъците от силите си и си проби път през двамата останали мъже. Запрепъва се към коридора, където видя как Ра’зак се измъкват през един прозорец. Роран се втурна към тях и замахна към втория точно докато се спускаше под рамката. Създанието обаче протегна рязко ръка и хвана китката на младежа насред полет. След това се изсмя злокобно, облъхвайки лицето му със зловонния си дъх.

— Дааа! Ти ссси този, когото иссскаме!

Роран се опита да се отскубне, но Ра’зак не отстъпи. Със свободната си ръка младежът заудря главата и раменете на създанието, но те бяха твърди като желязо. Отчаян и разярен, той сграбчи качулката му и я дръпна рязко назад, разкривайки чертите на Ра’зак.

Зловещото лице изкрещя. Черната кожа блестеше като черупка на бръмбар. Коса липсваше. Всяко лишено от клепач око имаше размера на юмрук и лъщеше като полиран хематит. Нямаше зеници или ириси. Вместо нос, уста и брадичка, стърчеше клюн, с извит остър връх, който тракаше над грапав лилав език.

Роран изкрещя и заби пети от двете страни на прозореца, борейки се да се освободи от чудовището. Ра’зак обаче неумолимо го изтегляше извън къщата. Виждаше Катрина долу на земята, все така крещяща и бореща се.

Точно когато коленете му поддадоха, до него се появи Хорст, който обви здравата си ръка около гърдите му и го задържа на едно място.

— Някой да донесе копие! — извика ковачът. Той изръмжа, а вените по врата му се издуха от усилието да задържи Роран. — Нужно е нещо повече от тези две демонични изчадия, за да ни победи!

Ра’зак дръпна за последно, а после, когато не можа да отскубне младежа, наклони глава и каза:

— Ти ссси наш!

С тези думи създанието се хвърли напред с невероятна скорост и Роран изрева, когато клюнът се заби в дясното му рамо, пробождайки мускула. В същия миг китката му се счупи. Със злобен крясък Ра’зак го пусна и потъна в нощта.

Хорст и Роран се проснаха на земята един до друг.

— Отвлякоха Катрина — изстена младежът. Погледът му се премрежи и когато се надигна на лявата си ръка — дясната беше безполезна, — му притъмня пред очите. Албрийч и Балдор излязоха от неговата стая, целите опръскани с кръв. Зад тях имаше само трупове. „Сега вече съм убил осмина“. Роран вдигна чука си от земята и се запрепъва по коридора, но откри, че пътят му е препречен от Илейн, все още облечена в бялата си нощница.

Тя го погледна с широко отворени очи, а после хвана ръката му и го избута до един дървен сандък, подпрян на стената.

— Трябва да отидеш при Гертруде.

— Но…

— Ще припаднеш всеки миг, ако някой не спре кръвта ти.

Той погледна към дясното си рамо, което бе напоено с кръв.

— Трябва да спасим Катрина преди… — той стисна зъби, обхванат от силна болка. — … преди да й сторят нещо.

— Прав е, не можем да чакаме — каза надвесилият се над тях Хорст. — Бинтовай го, доколкото можеш, а после тръгваме.

Илейн облиза устни и се затича към шкафа с бинтовете. Върна се с няколко парцала, които стегна здраво около разкъсаното рамо и счупената китка на Роран. Междувременно Албрийч и Балдор свалиха броните и взеха мечовете на войниците. Хорст се задоволи с обикновено копие.

Илейн положи ръце върху гърдите на мъжа си и каза:

— Внимавай. — После погледна към синовете си. — Всички внимавайте.

— Всичко ще бъде наред, мамо — обеща Албрийч.

Тя се усмихна насила и ги целуна по бузите.

Всички изскочиха от къщата и се затичаха към покрайнините на Карвахол, където завариха дървената барикада разрушена, а пазачът Бърд — убит. Балдор коленичи и огледа тялото, а после задавено промълви:

— Пронизан е в гръб.

Роран едва го чуваше през трясъка в ушите си. Замаян, той се облегна на стената на близката къща и се опита да си поеме въздух.

— Ей! Кой е там?

От другите постове на Карвахол заприиждаха останалите стражи и бързо се струпаха около убития си другар. Хорст им разказа накратко за атаката и отвличането на Катрина и решително запита:

— Кой ще ни помогне?

Последва бързо обсъждане и петима мъже се съгласиха да ги съпроводят. Останалите щяха да пазят пробива в стената и да събудят селяните.

Роран се отблъсна от къщата и отиде до челото на оформилата се колона, докато групата се спускаше през полетата към долината и лагера на Ра’зак. Всяка крачка бе агония, но нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен Катрина. Свлече се от болка, но Хорст безмълвно го улови.

На половин миля от Карвахол Ивор забеляза страж на хълма и трябваше да заобиколят отдалеч. Няколкостотин крачки по-нататък започнаха да различават яркочервения блясък на факли. Роран вдигна здравата си ръка, за да забави групата, а после започна да се прокрадва, лазейки през оплетения гъсталак. Мъжете го следваха неотлъчно, докато забелязаха малка поляна, където видяха тринадесетимата оцелели войници.

„Къде е тя?“

За разлика от първото им появяване, имперските бойци изглеждаха мрачни и раздърпани, с ръждясали оръжия и брони, обсипани с вдлъбнатини от получените удари. Повечето носеха мръсни бинтове, покрити с петна от засъхнала кръв. Мъжете се бяха скупчили близо един до друг, загледани в двамата закачулени Ра’зак от другата страна на малкия огън.

Единият войник крещеше:

— … Половината от нас избити от сбирщина малоумни дървесни плъхове, които не могат да различат кирка от брадва или да намерят върха на меч, дори да е забит в корема им, само защото вие нямате и половината здрав разум на знаменосеца ми! Не ми пука дали самият Галбаторикс ви лиже ботушите, ние няма да правим нищо повече, докато не получим свестен командир. — Мъжете закимаха. — Някой човек.

— Наиссстина ли? — запита меко единият Ра’зак.

— Писна ни да изпълняваме заповедите на гърбушковци като вас — с цялото ви гадно цъкане и свистене като чайник — повдига ни се! И не знам какво сте направили със Сардсон, но ако останете тук още една нощ, ще ви дадем да опитате от стоманата ни, за да видим дали кървите като нас. Можете обаче да ни оставите момичето, тя ще ни…

Мъжът не можа да продължи, защото по-едрият Ра’зак скочи през огъня и се приземи върху раменете му като гигантски гарван. Войникът изкрещя и падна под тежестта на изчадието. Опита се да извади меча си, но Ра’зак го клъвна два пъти по врата със скрития си клюн и той замря.

— Трябва да се бием с това? — измърмори Ивор иззад Роран.

Войниците замръзнаха, стъписани, а двамата Ра’зак започнаха да разкъсват и гризат врата на трупа. Когато черните създания се изправиха, потъркаха изкривените си ръце, сякаш ги мият, и казаха:

— Да. Ще ссси отидем. Оссстанете, ако иссскате. Подкрепленията ссса сссамо на няколко дни оттук.

Ра’зак вдигнаха рязко глави и започнаха да крещят към небето. Воят им ставаше все по-рязък и остър, докато стана невъзможен за чуване.

Роран също погледна нагоре. В началото не видя нищо, но после го обхвана безименен ужас, защото две дълги сенки се спуснаха от Гръбнака, затъмнявайки звездите. Те се движеха бързо и ставаха все по-големи и по-големи, докато не затулиха половината небе със зловещото си присъствие. През гората премина вятър, носещ гнусна миризма на сяра, която накара младежа да се закашля. Доповръща му се.

Войниците реагираха по сходен начин. Проклятията им се чуваха дори през покрилите устите и носовете им ръкави и шалове.

Над тях сенките се спряха, а после започнаха да кацат, обвивайки лагера в купол от заплашителен мрак. Слабите факли затрептяха заплашително, сякаш всеки миг щяха да изгаснат, но все пак светлината им се оказа достатъчна, за да се видят двата звяра, които се спускаха сред палатките.

Телата им бяха голи като на новородени мишки. Опънатата върху жилестите им гърди кожа бе сива и твърда. Приличаха на прегладнели кучета, но задните им крака изглеждаха достатъчно силни, за да строшат и камък. От теметата на тънките им глави излизаха гребени, които продължаваха и по гърбовете им. Имаха прави черни клюнове и студени издути очи, подобни на тези на Ра’зак. От раменете и гърбовете им стърчаха огромни криле, които караха въздуха да стене под тежестта им.

Войниците се хвърлиха на земята, в опит да скрият лицата си от чудовищата. От създанията струеше зловеща и непонятна интелигентност, издаваща раса, много по-древна и могъща от човешката. Роран внезапно изпита ужас, че мисията им ще се провали. Зад него Хорст тихо нареди на мъжете, да не мръдват от местата си.

Ра’зак се поклониха на зверовете, а после влязоха в палатката си и се върнаха, влачейки след себе си овързаната с въжета Катрина… и Слоун. Касапинът вървеше свободно.

Роран зяпна, неспособен да разбере как може да е бил пленен бащата на годеницата му. „Къщата му е твърде далеч от тази на Хорст. После прозря истината“.

— Той ни е предал — промълви младежът удивено. Юмрукът му бавно се сви около чука, докато истинският ужас на ситуацията експлодира в ума му. — Той е убил Бърд и ни е предал! — Лицето му почервеня от сляпа ярост.

— Роран — сграбчи го Хорст. — Не можем да атакуваме сега. Ще ни убият. Роран… чуваш ли ме?

Ала младежът не чуваше, само гледаше хипнотизиран как по-дребният Ра’зак скача на раменете на звяра, а после хваща Катрина и я мята пред себе си. Сега Слоун изглеждаше притеснен и изплашен. Започна да спори с изчадията, клатейки глава и сочейки към земята. Накрая Ра’зак го зашлеви през устата и касапинът падна в безсъзнание. После създанието се качи на раменете на другото чудовище с мъжа на рамо и обяви:

— Отново ще сссе върнем, когато е безззопасссно. Убиете ли момчето, можете да сссе проссстите ссс живота ссси.

После зловещите им жребци разкършиха масивните си крака и скочиха в небето — отново сенки сред полето от звезди.

У Роран вече не бяха останали думи или емоции. Чувстваше се напълно опустошен. Изправи се със сетни сили, вдигна чука, готов за атака, но когато пристъпи напред, главата му избухна, земята изчезна във взрив от светлина и той потъна в забвение.