Първородният

Вещерска отвара

Нощта се спусна над Пламтящите равнини. Таванът от гъст дим скри луната и звездите и потопи земята в пълен мрак, нарушаван само от зловещия фосфоресциращ блясък огньове из торфените блата и от хилядите факли, които горяха в двата лагера. Погледнат от фронтовата линия на Варден, станът на Империята приличаше на гнездо от неясни оранжеви светлинки, голямо колкото цял град.

Докато закопчаваше последната част от бронята на Сапфира върху гърба й, Ерагон затвори очи, за да постигне по-добър контакт с магьосниците от Ду Врангр Гата. Трябваше да се научи да ги открива за секунда и да се свързва с тях бързо и навреме, защото животът му щеше да зависи от това. На свой ред на тях им се налагаше да се научат да разпознават докосването на ума му, за да не го блокират, когато му трябваше помощта им.

Без да отваря очи, Ерагон се усмихна и каза:

— Здравей, Орик.

И наистина джуджето се катереше по ниската скала към тях, вече облечено в бронята си, носеше шлема си с ургалски рога в лявата си ръка.

Орик приклекна до Ерагон, избърса чело и поклати глава.

— Как разбра, че съм аз? Бях прикрил ума си.

— Всяко съзнание има различна форма — обясни Сапфира. — Точно както няма два гласа, които да звучат съвсем еднакво.

— Ах.

— Какво те води насам? — запита Ерагон.

Орик сви рамене.

— Помислих си, че може би имаш нужда от компания в тази мрачна нощ. Особено след като Аря е заета с други работи, а Муртаг няма да бъде с теб в тази битка.

„А ми се иска да беше — помисли Ерагон. Муртаг бе единственият човек, който можеше да се мери с уменията му с меча, поне преди Агаети Бльодрен. — Щях да се радвам да се бия рамо до рамо с теб, стари приятелю“.

В този момент Ерагон си спомни как умря Муртаг — завлечен под земята от ургали във Фардън Дур. Това го принуди да се изправи пред една отрезвяваща мисъл: че колкото и велик воин да си, много често единствено случайността решава кой да живее и кой да умре по време на война.

Орик явно усети настроението му, защото потупа Ерагон по рамото и каза:

— Ще се справиш. Само си представи как се чувстват войниците отсреща, знаейки, че не след дълго трябва да се изправят срещу теб!

Младежът отново се усмихна с благодарност.

— Радвам се, че дойде.

Върхът на носа на Орик почервеня и той се загледа в краката си, въртейки смутено лъка в ръцете си.

— Е — изръмжа той. — Хротгар няма да е доволен, ако с теб се случи нещо. Освен това сега сме доведени братя, нали?

— Ами останалите джуджета? Те не са ли под твое командване? — попита Сапфира чрез Ерагон.

В очите на Орик проблесна весела искра.

— Ами че, разбира се. И скоро ще дойдат при нас. След като Ерагон е член на Дургримст Ингетум, е редно да се бием срещу Империята заедно. По този начин вие двамата няма да бъдете толкова уязвими. Можете да се концентрирате върху откриването на маговете на Галбаторикс, вместо да се защитавате от постоянни атаки.

— Добра идея. Благодаря ти.

Джуджето само изсумтя.

— Какво мислиш за Насуада и ургалите? — попита Ерагон след малко.

— Направи верния избор.

— Съгласен си с нея?!

— Не ми харесва повече, отколкото на теб, но я подкрепям.

След това потънаха в мълчание. Ерагон седеше облегнат на крака на Сапфира и гледаше към имперските сили, опитвайки се да превъзмогне нарастващото напрежение, което заплашваше да го погълне. Минутите се влачеха. Безконечното чакане преди битка за него беше по-мъчително от самия бой. Той смаза каишите на седлото на Сапфира, изтърка петънцата ръжда от ризницата си и продължи да опознава умовете на Ду Врангр Гата, за да си запълва времето.

Около час по-късно се сепна. През ничията земя се приближаваха две създания. Анджела? Солембум? Изненадан и притеснен, той събуди задрямалия Орик и му каза какво е почувствал.

Джуджето се намръщи и откачи брадвата от колана си.

— Срещал съм билкарката само няколко пъти, но тя не изглежда предател. Варден са я приемали за своя десетилетия наред.

— Все пак трябва да разберем какво е вършила — каза Ерагон.

Промъкнаха се тихо през лагера, за да пресрещнат двамата новодошли, които вече приближаваха укрепленията. Не след дълго Анджела се появи в светлината на факлите, следвана от Солембум. Вещицата бе загърната в дълго черно наметало, което й позволяваше да се слее с мрачния пейзаж. Тя се покатери над стените, издигнати от джуджетата, с изненадваща ловкост, сила и гъвкавост. Пристъпваше от един прът на друг и прескачаше окопите с лекота, после се затича надолу по стръмния склон, издигнат над тях, за да се спре задъхана… пред Сапфира.

Анджела свали качулката си и се усмихна радостно.

— Комитет по посрещането! Колко мило.

Докато тя говореше, котколакът настръхна и цялото му тяло потрепери. После силуетът му се разми, сякаш се виждаше през мътна вода, и накрая се превърна в голо рошаво момче. Анджела бръкна в кожената торба на кръста си и подаде на Солембум детска туника, панталони и малкия черен кинжал, с който той се биеше.

— Какво правехте навън? — запита Орик, докато ги гледаше подозрително.

— О, разни неща и други работи.

— Мисля, че е по-добре да ни кажеш — отвърна Ерагон.

Изражението й стана твърдо.

— Така ли? Нима не ни вярваш?

Котколакът оголи острите си зъби.

— Всъщност не особено — призна младежът, но се усмихна.

— Това е хубаво — каза Анджела и го потупа по бузата. — Така ще живееш по-дълго. Е, щом толкова те интересува, направих всичко възможно да надвием Империята, само че моите методи не включват крясъци и търчане с меч в ръка.

— И какви точно са твоите методи? — изръмжа Орик.

Анджела нави наметалото си в стегнат вързоп, който прибра в торбата си.

— Бих предпочела да не казвам. Искам да е изненада. Няма да се наложи да чакате дълго. Всичко ще започне след няколко часа.

Джуджето подръпна брада.

— Кое ще започне? Ако не можеш да ни дадеш ясен отговор, ще трябва да те отведем при Насуада. Може би на нея ще кажеш.

— Няма смисъл да ме водите — каза Анджела. — Самата тя ми позволи да престъпвам някои граници.

— Така твърдиш ти — предизвика я все по-войнственият Орик.

— И аз така твърдя — обяви Насуада, която в този миг се появи зад гърбовете им, точно както Ерагон очакваше. Почувства още, че с нея има четирима Кул, един от които е Гарцвог. Той се намръщи и се обърна към новодошлите, без да се опитва да прикрие яда си от присъствието на ургали.

— Господарке — промърмори Ерагон.

Орик не бе толкова въздържан. Той отскочи назад с шумна ругатня и сграбчи бойната си брадва, но бързо осъзна, че не са нападнати и поздрави Насуада сковано. Ръката му обаче не пусна дръжката на оръжието, а очите му останаха вкопчени в едрите ургали. Анджела, изглежда, нямаше подобни проблеми. Тя поздрави водачката на Варден, а после се обърна към спътниците й на собствения им груб език. Те й отвърнаха с очевидна радост.

Насуада придърпа Ерагон встрани, за да не ги безпокоят.

— Искам да потиснеш чувствата си поне за малко и да прецениш логично и трезво онова, което ще ти кажа сега. Ще можеш ли?

Той кимна с безизразно лице.

— Добре. Правя всичко възможно да съм сигурна, че няма да изгубим утрешната битка. Няма да има никакво значение обаче колко добре се бием или как ще водя Варден, нито дори дали ще победим Империята, ако ти — и тя го удари с показалец в гърдите — бъдеш убит. Разбираш ли?

Ерагон кимна отново.

— Няма начин да те защитя, ако Галбаторикс дойде тук. Ако го стори, ти ще си сам срещу него. Ду Врангр Гата не са по-голяма заплаха за него, отколкото са за теб и аз няма да допусна да бъдат безсмислено изтребени.

— Винаги съм знаел, че ще се изправя срещу Галбаторикс съвсем сам, ако изключим Сапфира — каза Ерагон.

На устните на Насуада се появи тъжна усмивка. Тя изглеждаше много уморена на блещукащата светлина на факлите.

— Е, няма смисъл да си измисляме беди там, където ги няма. Възможно е Галбаторикс да не е тук. — Тя обаче не изглеждаше особено убедена в думите си. — Във всеки случай мога да те предпазя да не умреш с меч в стомаха. Чух какво възнамеряват да сторят джуджетата и реших, че мога да подобря плана им. Помолих Гарцвог и трима от овните му да бъдат твои лични стражи, ако се съгласят предварително да те оставят да проучиш умовете им за предателство.

Ерагон замръзна.

— Не можеш да очакваш да се бия рамо до рамо с тези чудовища. Освен това вече приех предложението на джуджетата да пазят мен и Сапфира. Те ще се обидят, ако ги отхвърля заради ургалите.

— Нищо не пречи и те да са с теб — контрира го Насуада. Тя дълго гледа лицето му, но той не разбираше какво очаква да види там. — О, Ерагон. Надявах се, че ще можеш да надраснеш омразата си. Какво би сторил ти на мое място? — Той не отговори и Насуада въздъхна. — Ако някой има право да ненавижда ургалите, това съм аз. Те убиха баща ми. Но аз няма да допусна това да влияе на решенията ми кое е най-добро за Варден… Поне попитай Сапфира за мнението й, преди да се съгласиш или откажеш. Мога и да ти заповядам, но не искам да става насила.

— Държиш се глупаво — отбеляза Сапфира, без да я питат.

— Глупаво е да не искам да имам ургали зад гърба ми?

— Не, глупаво е да отказваш помощ, независимо откъде идва, особено в сегашната ситуация. Мисли! Знаеш какво би сторил Оромис и знаеш какво би казал. Не вярваш ли на преценката му?

— Той не може да бъде прав за всичко — каза младежът.

— Не споря… Но погледни в сърцето си, Ерагон, и ми кажи дали съм права. Знаеш как трябва да постъпиш. Бих била много разочарована, ако не си в състояние да приемеш това.

Приказките на Сапфира и Насуада само го накараха още по-силно да се съпротивлява на идеята. При все това знаеше, че няма избор.

— Добре, ще ги оставя да ме пазят, но само ако не открия нищо подозрително в умовете им. Ще ми обещаеш ли, че след тази битка повече няма да ме караш да работя с ургали?

Насуада поклати глава.

— Не мога да го направя, не и когато това може да навреди на Варден. — Тя се сепна и добави: — О, и Ерагон?

— Да, господарке?

— В случай че загина, съм те нарочила за мой приемник. Ако това стане, ти препоръчвам да се осланяш на съветите на Джеод. Той има повече опит от всеки друг в Съвета на старейшините. Също така ще очаквам да поставяш добруването на подчинените си над всичко друго. Ясна ли съм, Ерагон?

Тези думи го свариха неподготвен. Явно за Насуада нямаше нищо по-важно от Варден. Това, че му завещава организацията, бе най-висша проява на доверие. Увереността й го трогна и го накара да се почувства незначителен. Той сведе глава.

— Ще се стремя да бъда също толкова добър водач, колкото ти и Аджихад. За мен е чест, Насуада.

— Да, така е.

Тя му обърна гръб и се върна при останалите.

Все така объркан от благородството на водачката на Варден, Ерагон бавно се върна при Сапфира. Той огледа Гарцвог и другите ургали в опит да прецени настроението им, но чертите им бяха толкова различни от онези, с които бе свикнал, че не можа да хване нищо освен най-явните емоции. А и не успяваше да изпита съпричастност към тях. За него ургалите бяха зверове, които по-скоро биха го убили и не можеха да изпитват обич и доброта, нито притежаваха истинска интелигентност. Накратко — нисши създания.

Нейде дълбоко в ума му Сапфира прошепна:

— Сигурна съм, че и Галбаторикс е на същото мнение.

— И не без основание — изръмжа сурово, в опит да я стресне. След това потисна отвращението си и каза на глас:

— Нар Гарцвог, казаха ми, че вие четиримата сте се съгласили да ме допуснете в умовете си.

— Така е, Огнен меч. Лейди Найтстолкър ни каза, че това е нужно. За нас е чест да се бием рамо до рамо с такъв могъщ воин, който е сторил толкова много за нас.

— За какво говориш? Избил съм десетки от вас.

Изведнъж откъси от свитъците на Оромис изплуваха неканени в паметта му. Спомни си, че и мъжките, и женските ургали определят положението си в обществото с битка и че именно тази практика повече от всичко друго води до конфликтите им с останалите раси. Което означаваше, внезапно осъзна той, че ако се възхищават на постиженията му в боя, може и да го уважават като един от бойните си лидери.

— Убивайки Дурза, ти ни освободи от контрола му. Ние сме ти задължени, Огнен меч. Никой от овните ни няма да те предизвика и ако някога посетите тунелите ни с дракона Огнен език, ще бъдете приветствани така, както никой външен не е бил.

От всички възможни отговори, които Ерагон очакваше, благодарността бе най-невероятният и той не знаеше как да реагира. Неспособен да измисли нещо друго, той заекна:

— Няма да забравя. — Огледа другите трима ургали, а после отново се обърна към Гарцвог. — Готов ли си?

— Да, Ездачо.

Когато нахлу в съзнанието на ургала, си спомни за начина, по който Близнаците обсебиха ума му, когато влезе за първи път във Фардън Дур. Прогони спомена и се потопи в ума на създанието. Самата цел на търсенето му — да открие следи от зли намерения някъде в миналото на Гарцвог — означаваше, че трябва да прерови спомени, трупани с години. За разлика от Близнаците, Ерагон не искаше да причинява умишлена болка, но трябваше да бъде внимателен. Усещаше как ургалът потрепва при спорадичните пристъпи на безпокойство. Точно както при джуджетата и елфите, умът му бе различен от човешкия. Структурата му наблягаше на твърдостта и йерархията — ценностите, по които расата се разпределяше в племена. Изглеждаше груб, първичен и коварен — ум на диво животно.

Макар и да не се опита да научи повече за личността на Гарцвог, Ерагон не можеше да не възприеме частици от живота на ургала. Създанието не се възпротиви. Напротив — изглеждаше нетърпелив да сподели опита си, да убеди младежа, че ургалите не са негови врагове.

— Не можем да си позволим издигането на втори Ездач, който да иска да ни унищожи — каза Гарцвог. — Гледай добре, Огнен меч, и виж дали ние наистина сме чудовищата, за които ни смяташ…

Ерагон потъна в чуждия свят от образи и усещания: детството на Гарцвог с другите членове на рода му в село от паянтови колиби, построено дълбоко в сърцето на Гръбнака. Майка му, която го реши с гребен от еленов рог и му пее нежно. Първите уроци в ловуването на дивеч и друга плячка с голи ръце. Порастването му все повече и повече, докато не станало ясно, че старата кръв тече във вените му и той ще стане над два и половина метра висок, превръщайки се в Кул. Безбройните предизвикателства, които бе направил, приел или спечелил. Напускането на селото, за да си спечели слава и признание и за да може да си намери партньорка, и малко по малко усилването на омразата, недоверието и страха — да, страх — от един свят, който бе проклел расата му. Битката във Фардън Дур. Откритието, че са били манипулирани от Дурза. Осъзнаването, че единствената им надежда за по-добър живот е да отхвърлят старите различия, да се сприятелят с Варден и да победят Галбаторикс заедно. Нямаше и знак, че Гарцвог лъже.

Ерагон не разбираше видяното. Той се откъсна от ума на ургала и се потопи в онези на спътниците му. Спомените им потвърдиха фактите, представени от Гарцвог. Те не се опитваха да крият убийствата на хора, но това бе по заповед на Дурза, когато магьосникът ги бе контролирал, или когато битката е била заради храна и земя. „Ние направихме онова, което беше нужно, за да се погрижим за семействата си“ — сякаш ги чуваше да казват.

Когато приключи, Ерагон застана пред Гарцвог, убеден, че кръвта и честта на ургала са не по-малко царствени от тези на всеки принц. Знаеше още, че макар и необразован, този Кул е брилянтен командир и по свой начин не по-малко мислител и философ от самия Оромис.

— Със сигурност е по-умен от мен — призна той на Сапфира. После сведе глава в знак на уважение и за пръв път съзнавайки благородния произход на титлата нар, изрече тържествено:

— Нар Гарцвог, за мен е чест да се бия рамо до рамо с теб. Можеш да кажеш на Херндал, че докато ургалите удържат думата си и не се обърнат срещу Варден и аз няма да се изправям срещу вас.

Ерагон се съмняваше, че някога ще успее да хареса тази раса, но предразсъдъците, на които бе в плен допреди малко, сега изглеждаха нелепи и той ги прогони с чиста съвест.

Сапфира го близна по ръката с грапавия си език и ризницата му иззвънтя.

— Нужна е смелост да признаеш, когато грешиш.

— Само ако те е страх да не изглеждаш глупаво, а аз щях да бъда два пъти по-голям глупак, ако запазех погрешното си мнение.

— О, малки мой, току-що каза нещо почти мъдро.

Въпреки шеговития й тон, той усети, че се гордее с него.

— Отново имаме дълг към теб, Огнен меч — каза Гарцвог и заедно с другите ургали удари юмрук в челото си.

Ерагон усети, че Насуада иска да разбере подробности за случилото се, но се въздържа.

— Добре. Щом сме приключили, трябва да си вървя. Ерагон, ще получиш сигнала ми чрез Триана, когато му дойде времето.

С тези думи Насуада се стопи в мрака.

Младежът се облегна на рамото на Сапфира, а Орик дотича до него.

— Добре, че джуджетата ще бъдат тук, нали? Ще наглеждаме Кул като ястреби. Няма да ги оставим да те спипат, когато си им обърнал гръб. В мига в който атакуват, ще им подрежем краката…

— Мислех, че си съгласен с Насуада, когато прие помощта им.

— Това не значи, че им вярвам или искам да съм точно до тях по време на битка, нали?

Ерагон се усмихна и не си направи труда да спори. Щеше да е невъзможно да убеди Орик, че ургалите не са зли убийци, след като и самият той бе изпълнен с ярост, недоверие и омраза, преди да сподели спомените на Гарцвог.

Нощта ги обгръщаше с тъмния си плащ, докато чакаха първите лъчи на изгрева. Орик извади точило от джоба си и започна да остри брадвата си. Когато другите шест джуджета дойдоха, се заеха със същото и стърженето на метал в камък изпълни въздуха. Кул седяха, опрели гръб в гръб, и припяваха траурни песни. Ерагон прекара часовете до утрото в изработване на магически прегради около себе си, Сапфира, Насуада, Орик и дори Аря. Знаеше, че е опасно, но не можеше да понесе мисълта някой да ги нарани. Когато приключи, той концентрира енергия в диамантите, скрити в колана на Белот Мъдрия. Щом свърши и това, вниманието му бе привлечено от билкарката. Анджела облече броня в зелено и черно. После извади своя хутвир — две отделни дръжки, които се свързваха в средата, и две остриета от калена стомана, излизащи от двата края на така образуваната тояга — от сандък, украсен с резба. Тя завъртя няколко пъти оръжието около себе си, явно доволна, че ще издържи стихията на битката.

Джуджетата я гледаха сърдито и Ерагон чу едно от тях да мърмори:

— Светотатство е някой друг освен Дургримст Куан да използва хутвир.

И пак тишина — гъста като кръв, — прорязвана единствено от точилата на воините.

Малко преди разсъмване прозвучаха писъци. Ерагон и Сапфира ги чуха първи заради изострените си сетива, но агонизиращите стенания скоро стигнаха и до останалите. Орик скочи на крака и погледна към лагера на Империята.

— Какви ли твари измъчват, че да надават подобен страшен вой? Направо смразява кръвта във вените ми.

— Казах ти, че няма да се наложи да чакаш дълго — каза Анджела. Досегашната й веселост бе изчезнала. Сега билкарката беше бледа и измъчена, а лицето й бе посивяло като при болест.

От мястото си до Сапфира Ерагон се обърна към нея.

— Ти ли направи това?

— Да. Отрових храната, водата… всичко, което успях да докопам. Някои ще умрат сега, други — по-късно, когато и последната отрова започне да действа, сторих и друго — на офицерите сипах куче грозде и ще имат халюцинации по време на битката. — Тя се опита да се усмихне, но без особен успех. — Недостойно средство за победа, предполагам, но го предпочитам, пред това да ме убият.

— Само страхливците и крадците използват отрова! — възкликна Орик. — Каква слава можеш да постигнеш, ако победиш болен враг?

Докато говореше, писъците се усилиха. Анджела се изкикоти страховито.

— Слава? Ако искаш слава, заповядай — има още хиляди войници, които не успях да отровя. Сигурна съм, че до края на деня ще можеш да натрупаш слава, колкото си поискаш.

— Затова ли ти трябваха стъклениците от палатката на Орин? — попита Ерагон. И той намираше стореното за отблъскващо, но не смееше да отсъжда дали е добро, или зло. Беше необходимо. Анджела бе отровила войниците по същата причина, поради която Насуада прие предложението за приятелство от ургалите — защото можеше да е единственият им шанс за оцеляване.

— Точно така.

Крясъците на войниците станаха толкова непоносими, че на Ерагон му се прииска да си запуши ушите, само и само да не ги чува. Трепереше от погнуса, зъбите му тракаха, но слушаше. Това бе цената на противопоставянето на Империята. Не можеше да се скрие от нея. Затова остана седнал, с ръце, свити в юмруци, със стиснати зъби и устни, докато Пламтящите равнини ехтяха от безплътните гласове на умиращи мъже.