Първородният

През Окото на глигана

Платноходите продължиха да скъсяват разстоянието до „Драконово крило“ през целия ден. Роран наблюдаваше растящите им силуети, притеснен дали ще успеят да стигнат достатъчно близо, за да нападнат, преди корабът да приближи Окото. Утар обаче изглеждаше способен да ги надбяга. Поне за известно време. Време, в което по заповед на капитана, Роран и другите селяни се опитваха да въдворят ред на „Драконово крило“ след пораженията, нанесени от бурята, и да го подготвят за премеждието, което ги чакаше. Работата им приключи с падането на нощта, когато загасиха всички светлини на борда, в отчаян опит да объркат преследвачите си. И поне донякъде успяха, защото, когато слънцето изгря, платноходите бяха изостанали на северозапад с около миля, макар и скоро да наваксаха изгубеното разстояние.

По-късно същата сутрин Роран се изкачи на главната мачта и скочи в наблюдателницата — на около сто и тридесет стъпки над палубата. Беше толкова високо, че мъжете долу му изглеждаха не по-големи от кутрето му. Сякаш и водата, и небето се люлееха, готови да го погълнат, а всъщност „Драконово крило“ се клатеше съвсем равномерно.

Роран извади далекогледа, който бе взел със себе си, и го насочи към платноходите. Намираха се само на около четири мили и се движеха твърде бързо. „Сигурно са разбрали какво възнамеряваме да направим“ — помисли си. После обърна далекогледа и затърси в океана някакъв знак за Окото на глигана. Веднага го видя — огромен диск от пяна, с размерите на остров, който бавно се въртеше от север на изток. „Закъсняхме“ — помисли си той, а стомахът му се сви. Приливът вече бе отминал и Окото на глигана набираше скорост и сила, докато океанът се отдръпваше от сушата.

Роран насочи далекогледа надолу и видя дебелото въже, което Утар бе завързал за дясната страна на палубата, за да разбере кога са навлезли в течението на водовъртежа. Сега то плаваше успоредно с „Драконово крило“, вместо да се носи зад тях, както бе нормално. Единственото им предимство беше в това, че се движеха по течението на Окото. Ако се движеха срещу него, нямаше да имат друг избор, освен да изчакат обръщането му.

Долу Утар крещеше на селяните да седнат да гребат. Миг по-късно на „Драконово крило“ му поникнаха два реда гребла от всяка страна и корабът заприлича на гигантска стонога водоплавка. Под ритъма на тъпана от биволска кожа, съпровождан от песента на Бонден, който даваше темпото, греблата се надигаха, потапяха се в зелената вода и загребваха повърхността й, оставяйки бели синджири от мехурчета. „Драконово крило“ ускори ход и вече се движеше по-бързо от платноходите, които още не бяха навлезли в Окото.

Роран наблюдаваше от високо, с притаен дъх. Най-важният елемент от плана, този, от който зависеше всичко друго, бе времето. Дали „Драконово крило“ с обединената мощ на греблата и платната щеше да се окаже достатъчно бърз, за да преодолее Окото? И дали платноходите, които сега бяха извадили собствените си гребла, щяха да съкратят разстоянието дотолкова, че също да осигурят оцеляването си? Нямаше отговор. Ритъмът на тъпана отмерваше минутите и Роран попиваше с болезнена острота всеки удар, всеки миг, който отминаваше.

Изведнъж се стресна, защото над ръба на наблюдателницата се протегна ръка. След нея се появи и лицето на Балдор.

— Подай ми ръка, ако обичаш. Мисля, че ще падна.

Роран се хвана за мачтата и помогна на приятеля си да се качи. Балдор му подаде бисквита и изсушена ябълка и каза:

— Помислих си, че може да искаш нещо за хапване.

Роран кимна с благодарност, захапа бисквитата и продължи да гледа през далекогледа.

— Виждаш ли Окото? — попита Балдор.

Роран му подаде далекогледа и продължи да яде…

През следващия половин час пенестият диск увеличи скоростта си на въртене, докато не заприлича на гигантско грънчарско колело. Водата около пяната се изду и започна да се надига, а самата пяна изчезна от поглед на дъното на безкрайната бездна, която продължаваше да се разширява и да хлътва все по-дълбоко. Въздухът около водовъртежа се изпълни с мъгла, а от дъното на ямата се понесе злокобен вой като на ранен вълк.

Бързината, с която се оформи Окото на глигана, изуми Роран.

— По-добре иди и кажи на Утар — каза той.

Балдор слезе от наблюдателницата.

— Завържи се за мачтата, за да не паднеш от клатенето.

— Ще го направя.

Когато се завърза, Роран пусна парапета, сигурен, че ако се наложи, ще може да достигне ножа на колана си и да се отскубне от мачтата. Докато оглеждаше обстановката около себе си, напрежението му се усили. „Драконово крило“ вече се намираше на около миля от средата на Окото, а платноходите — на две мили зад тях. Самото Око бързо се издигаше с яростен грохот. И още по-лошо — вятърът не духаше в една посока, а се вихреше заедно с водовъртежа и духаше ту в една, ту в друга посока. Платната се издуваха за момент, после се отпускаха, след това въздухът отново ги изпълваше и пак се оттегляше, докато обърканите течения блъскаха кораба.

„Може би Утар се оказа прав — помисли си Роран. — Може би стигнах твърде далеч и се изправих срещу нещо, което не мога да победя само с решителност. Може би обричам селяните на сигурна гибел“. Силите на природата не могат да бъдат сплашени.

Зяпналата паст на Окото на глигана сега бе почти девет и половина мили широка и никой не можеше да каже колко клафтера8 дълбока, освен онези, които бяха попаднали в капана й. Страните на Окото се спускаха надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса и бяха набраздени от плитки вдлъбнатини като мека глина, оформяна на грънчарското колело. Воят стана толкова силен, че на Роран му се струваше, че целият свят се разпада на парчета от силата на вибрациите. А от небето над бушуващия вихър се издигна прекрасна дъга.

Въртеливото движение стана още по-шеметно и вече засмукваше „Драконово крило“ с неестествена скорост към ръба на бездната. Изглеждаше все по-малко вероятно корабът да успее да се отскубне от южния край на Окото. Внезапно „Драконово крило“ започна да се накланя надясно и Роран увисна над беснеещата вода. А платноходите продължаваха да се приближават. Вражеските кораби се носеха един до друг на по-малко от миля, а греблата им се движеха в перфектен синхрон и от двете страни се разтваряха водни ветрила, когато те потъваха в океана. Роран не можеше да не се възхити на гледката.

Той прибра далекогледа в пазвата на ризата си. Вече не му трябваше. Платноходите бяха достатъчно близо, за да ги вижда с просто око, а водовъртежът се скриваше все по-плътно зад облаци от бяла пяна и пара, които изригваха от гърлото на фунията в зловещи спирали.

Внезапно „Драконово крило“ се стрелна встрани от течението — опитът на Утар да достигне открито море. Килът забра по вихрещата се вода и скоростта на кораба намаля наполовина, докато се бореше със смъртоносната прегръдка на Окото на глигана. По мачтата пробяга силна тръпка и зъбите на Роран изтракаха. Наблюдателницата се разлюля и му се зави свят.

Започна да изпитва страх, когато продължиха да забавят ход. Той преряза осигурителните колани и без да мисли за собствената си безопасност, се залюля над ръба на наблюдателницата, сграбчи въжетата под нея и се спусна по такелажа толкова бързо, че в един момент се изпусна и прелетя няколко стъпки в нищото, преди да успее да се хване отново. Приземи се на палубата, изтича до предния капак и скочи до първия ред гребла при Балдор и Албрийч. Те не казаха нито дума, просто въртяха греблата под звука на собственото си отчаяно дишане, ритъма на тъпана, дрезгавите викове на Бонден и рева на Окото на глигана. Роран усещаше съпротивата на могъщия водовъртеж с всеки удар на греблото.

Но усилията им не бяха достатъчни и „Драконово крило“ буквално застина на едно място. „Няма да успеем“ — помисли си Роран. Гърбът и краката му пламтяха от усилието. Дробовете му изгаряха с всяко вдишване. Между ударите на тъпана чуваше заповедите на Утар горе на палубата — да оправят платната, да впрегнат до максимум капризния вятър.

Двамата пред Роран — Дармен и Хамънд — изпуснаха греблото и се проснаха направо на пода между гребците, треперейки от изтощение. Тейн и Ридли скочиха на местата им. След миг друг колабира и веднага бе заменен от Биргит и още една жена.

„Ако оцелеем, ще е само защото имаме достатъчно хора, които да поддържат нужното темпо достатъчно дълго“ — помисли Роран.

Сякаш мина цяла вечност, докато се потеше над греблото в тъмното задимено помещение. Първо буташе, после дърпаше, правеше всичко възможно да не обръща внимание на болката, която прорязваше тялото му. Вратът му пареше от изгърбването под ниския таван. По тъмното дърво на дръжката имаше кървави петна — кожата на ръцете му се беше напукала. Той разкъса ризата си, оставяйки далекогледа да падне на пода, и уви плата около греблото, без да спира да гребе.

Още! Още! Притъмня му! Светът изчезна! Краката му отказаха, той политна безпомощно на една страна и плувналото му в пот тяло се свлече на пода. Орвал зае мястото му.

Когато отново можеше да диша, Роран се надигна на ръце и колене и пролази до капака в тавана. Издърпа се по стълбата като полудял от треска пияница. Люлееше се с тласъците на кораба и току се облягаше на стената, за да не падне. Когато излезе на палубата, се спря за малко, за да се наслади на свежия въздух, а после се запрепъва към кърмата. Краката му се огъваха на всяка крачка.

— Как е положението? — запита на пресекулки, щом стигна до Утар, който стоеше зад кормилото.

Капитанът поклати глава.

Роран се наведе над парапета и видя трите платнохода. Бяха само на половин миля зад тях и малко на запад, по-близо до центъра на Окото. Странно — изглеждаха неподвижни! Точно както и „Драконово крило“. Но после внезапно усети промяна в скоростта, сякаш корабът бе пресякъл някаква жизненоважна точка и хватката на лапите, които го държаха, бе отслабнала. Разликата бе почти неуловима, не повече от няколко допълнителни стъпки в минута, но разстоянието между тях и платноходите растеше. С всеки удар на греблата „Драконово крило“ се отдалечаваше от бездната.

Преследвачите обаче не можеха да преодолеят зловещата сила на водовъртежа. Греблата им постепенно се забавиха и накрая един по един корабите се понесоха назад и надолу към воала от мъгла, към талазите от черна вода и острите скали на дъното на океана.

„Вече не могат да гребат — осъзна Роран. — Екипажите им са твърде малки и останаха без сили“. И кой знае защо изпита жал за съдбата на мъжете на борда на платноходите. Но в същия миг от палубата на най-близкия кораб полетя стрела, която се възпламени във въздуха и заблестя в зелено. Поддържана от зла магия, тя преодоля разстоянието, удари долното платно и се взриви в капки течен огън, които полепнаха по всичко, което докосваха. Само за секунди платното, мачтата и палубата лумнаха в пламъци.

— Не можем да ги изгасим! — изкрещя един от моряците, обезумял от ужас.

— Режете всичко, което гори, и го хвърляйте през борда! — изрева Утар.

Роран грабна ножа и скочи към зелените огньове на дъските под краката си. Изглеждаше невъзможно, но все пак успяха да потушат пожара. Огънят не можа да се разпространи по останалата част от кораба.

Когато се чу викът: „Всичко е чисто!“, Утар отпусна кормилото.

— Ако това е най-доброто, което е могъл да направи онзи магьосник, бих казал, че вече няма защо да се боим от него.

— Ще се измъкнем от Окото, нали? — запита Роран, нетърпелив да потвърди надеждите си.

Утар изпъна рамене и му се усмихна уморено, а на лицето му се изписа и гордост, и недоверие.

— Не веднага, но скоро. Ще се отскубнем от пастта на това зяпнало чудовище веднага щом теченията се обърнат. Слез и кажи на Бонден да намали малко темпото. Не искам да започнат да припадат на греблата.

Така и стана. Роран пое още една смяна и когато се качи на палубата, водовъртежът бе зад гърба им. Свирепият вой на водния вихър се успокои. Океанът намали яростта си. А мъглата, която доскоро се гърчеше над бездната, се стопи под топлите слънчеви лъчи, оставяйки въздуха чист като стъкло. Когато Роран си взе далекогледа от долната палуба, той видя, че от самото Око на глигана не е останало почти нищо, освен диска жълтеникава пяна, въртящ се във водата. А в центъра на пяната различи, макар и съвсем бегло, три строшени мачти и черно платно, които се въртяха и въртяха, и въртяха в безкрайни кръгове. Но може и да беше само въображението му.

Или поне това си повтаряше по-късно.

Илейн дойде до него.

— Имахме късмет, Роран. Повече, отколкото се надявахме — промълви тя тихо и погали с ръка подутия си корем.

— Така е — съгласи се той.