Първородният

Джеод Дългуча

Ако Роран можеше да чете, сигурно щеше да се впечатли доста повече от книжната съкровищница, която покриваше стените на кабинета. Тъй като не можеше, той насочи вниманието си към високия мъж с посивяваща коса, който седеше зад извито бюро. Джеод — или поне младежът прецени, че трябва да е той — изглеждаше точно толкова изморен, колкото Роран се чувстваше. Лицето му бе покрито с бръчки и пропито от грижи и тъга. Когато се обърна към тях, видяха грозния бял белег по лявото му слепоочие. И Роран усети стоманата, скрита в мъжа. Погребана надълбоко може би, но все пак стомана.

— Моля, седнете — покани ги Джеод. — Няма да търпя церемониите в собствения си дом.

Той ги изгледа с любопитни очи, докато се настаняваха на меките кожени столове.

— Мога ли да ви предложа сладкиш и по чаша кайсиево бренди? Не мога да говоря дълго, а и виждам, че сте пътували много седмици. Добре помня колко прашно е гърлото след подобни пътешествия.

Роран се усмихна.

— Да. Малко бренди би било наистина добре дошло. Вие сте особено щедър, сър.

— Само чаша мляко за моето момче — каза Биргит.

— Разбира се, мадам. — Джеод позвъни на иконома, даде нарежданията си и се облегна в стола. — Боя се, че съм в неизгодно положение. Вярвам, че вие знаете името ми, но аз не зная вашите.

— Стронгхамър, на вашите услуги — каза Роран.

— Мардра, на вашите услуги — включи се Биргит.

— Кел, на вашите услуги — добави Нолфаврел.

— А аз съм Уоли и също съм на ваше разположение — довърши Лоринг.

— И аз на ваше — отвърна Джеод. — Сега Ролф спомена, че искате да търгувате с мен. Честно е да знаете, че аз не съм в позиция да купувам или продавам стоки, нито имам злато за инвестиции, нито големи кораби, които да превозват вълна и храна, скъпоценности и подправки през морето. Какво тогава мога да направя за вас?

Роран положи лакти на коленете си, а после сплете пръсти и се загледа през тях, докато подреждаше мислите си. „Една погрешна дума и сме мъртви“ — помисли си той.

— Казано просто, сър, ние представляваме определена група хора, които поради различни причини трябва да закупят голямо количество провизии с много малко пари. Знаем, че вашите притежания ще бъдат разпродадени вдругиден, за да изплатят дълговете ви, и бихме искали да се опитаме да закупим сега онези неща, които са ни необходими. Щяхме да изчакаме наддаването, но обстоятелствата ни притискат и не можем да чакаме още два дни. Ако ще правим сделка, трябва да е тази вечер или най-късно утре сутрин.

— И какви провизии ви трябват? — запита Джеод.

— Храна, както и всичко друго, нужно за един кораб или друго превозно средство за дълго пътуване по море.

По измореното лице на мъжа пробяга следа от интерес.

— Имате ли определен кораб наум? Защото познавам всички, които са плавали из тези води през последните двадесет години.

— Все още не сме решили.

Джеод прие това, без да пита повече.

— Сега разбирам защо сте се сетили за мен, но се боя, че сте останали с погрешно впечатление. — Той разпери ръце, обхващайки с жест цялата стая. — Всичко, което виждате тук, вече е на моите кредитори. Нямам право да продавам притежанията си, а ако го сторя без позволение, вероятно ще ме затворят по обвинение, че се опитвам да ги излъжа и да не им платя всичко дължимо.

Той замълча, защото Ролф влезе в кабинета заднешком с голям сребърен поднос в ръце, изпълнен със сладкиши и кристални бокали, чаша мляко и гарафа с бренди. Икономът постави подноса на един тапициран стол и започна да сервира на всички. Роран пое бокала си и отпи от мекото бренди, чудейки се колко бързо ще съумеят да се измъкнат учтиво, за да продължат търсенето си.

Когато Ролф излезе, Джеод изпразни бокала си с една-единствена глътка и каза:

— Може би не мога да ви помогна, но познавам мнозина в занаята, които биха… биха… могли да го сторят. Ако ми дадете малко повече информация за онова, което ви е нужно, ще знам кого да препоръчам.

Роран не видя заплаха, така че започна да изрежда списъка с неща, които бяха задължителни, онези, от които можеше да имат нужда, и предметите, които искаха, но никога нямаше да могат да си позволят, освен ако щастието не им се усмихнеше. От време на време Биргит или Лоринг споменаваха нещо, което той бе забравил, например масло за лампи, а Джеод ги поглеждаше за момент, преди да върне вниманието си върху Роран. Той сякаш се интересуваше все повече и повече от думите му и това притесняваше младежа, защото имаше чувството, че търговецът знае или подозира какво крият.

— На мен ми се струва, че това са достатъчно провизии за пътуването на няколкостотин души до Фейнстър или Ароус… или отвъд. Признавам, че през последните няколко седмици имах доста работа, но не съм чувал за подобно струпване на хора в областта, нито бих могъл да се сетя откъде са дошли.

Роран срещна погледа на Джеод с безизразно лице и не каза нищо. Отвътре обаче бе изпълнен от презрение към самия себе си, че е позволил на мъжа да събере достатъчно информация, за да стигне до някакъв извод.

Джеод сви рамене.

— Е, както и да е, това си е ваш проблем. Бих препоръчал да видите Галтън на „Пазарната улица“ по въпроса с храната, както и стария Хамил при доковете, той ще ви помогне за всичко останало. И двамата са честни мъже и няма да ви измамят.

Той се пресегна и взе един сладкиш от подноса, отхапа, а после, когато спря да дъвче, се обърна към Нолфаврел:

— Е, млади Кел, харесва ли ти престоят в Теирм?

— Да, сър — отвърна момчето и се усмихна, — никога не съм виждал нещо толкова голямо, сър.

— Така ли?

— Да, сър. Аз…

Роран усети, че се движат по опасна територия и го прекъсна:

— Любопитен съм, сър, какъв е бил магазинът до вашата къща? Изглежда странно подобна скромна сграда да се намира сред всички тези великолепни имения.

За пръв път на лицето на Джеод се появи усмивка, макар и мимолетна, която изтри няколко години от вида му.

— О, той беше собственост на една жена, сама по себе си доста странна: билкарката Анджела, една от най-добрите лечителки, които съм срещал някога. Тя се грижеше за този магазин двадесет години, а после — само преди няколко месеца — го продаде и тръгна към неизвестни земи. — Той въздъхна. — Жалко, защото беше интересна съседка.

— С нея искаше да се срещне Гертруде, нали? — запита Нолфаврел и погледна към майка си.

Роран потисна желанието си да изръмжи и погледна предупредително към момчето, достатъчно, за да се свие в стола си. Името нямаше да значи нищо за Джеод, но ако Нолфаврел не внимаваше повече какво говори, рано или късно щеше да изтърси нещо много по-опасно. „Време е да вървим“ — помисли Роран. Остави бокала си на подноса.

Чак тогава осъзна, че името наистина говори нещо на Джеод. Очите на търговеца се разшириха от изненада и той стисна облегалките на стола си толкова силно, че пръстите му побеляха.

— Не може да бъде.

Мъжът се вгледа в Роран, изучавайки лицето му, сякаш искаше да види отвъд брадата. После промълви:

— Роран… Роран Гароусон.