Първородният

Аря Свит-кона

Ерагон и спътниците му следваха течението на Аз Рагни, докато тя се съедини с река Еда и свърна към непознатия изток. Точно до мястото, където се сливаха, пътешествениците слязоха на брега, за да посетят търговския пост Хедарт, където смениха саловете си с магарета. Джуджетата никога не използваха коне заради размера си.

Аря отказа предложеното й животно.

— Няма да се върна в земята на предците си на гърба на магаре.

Торв се намръщи.

— А как ще поддържаш нашата скорост?

— Тичайки.

И тя с лекота надбягваше Снежноплам и магаретата, а после ги изчакваше на някоя полянка или хълм. Дори не изглеждаше уморена, когато спряха да пренощуват, нито пък пожела да обели повече от няколко думи между закуската и вечерята. Сякаш с всяка стъпка към дома се напрягаше все повече и повече.

От Хедарт поеха на север, движейки се по брега на река Еда към извора й — езерото Елдор.

След три дни най-сетне съзряха Ду Велденварден. Гората изглеждаше като мъглива ивица на хоризонта, но бързо се превърна в смарагдово море от вековни дъбове, букове и явори. Погледнат от гърба на Сапфира, лесът се простираше до самия хоризонт и на север, и на запад — по цялата дължина на Алагезия.

Сенките под извисяващите се корони на дървесата изглеждаха мистериозни и примамливи, а също и опасни. Там бе домът на елфите. Скрит нейде в зеленото сърце на Ду Велденварден, се издигаха Елесмера, Осилон и другите елфически градове, които малцина пришълци бяха виждали от падането на Ездачите насам и където щеше да завърши обучението му. Ерагон чувстваше, че гората е опасно място за смъртните, изпълнено със странна магия и създания.

— Това е като друг свят — отбеляза той.

Две пеперуди летяха в спирала една около друга, докато се издигаха над тъмните глъбини на гората.

— Надявам се — каза Сапфира, — че ще има място за мен сред тези дървета, независимо какви пътеки използват елфите. Не мога да летя през цялото време.

— Сигурен съм, че са измислили начини да се грижат за драконите по времето на Ездачите.

— Ммм.

Тази нощ точно когато Ерагон се опитваше да намери одеялото си, до рамото му като призрак, материализирал се от въздуха, се появи Аря. Прокрадването й го накара да подскочи — не можеше да разбере как успява да се движи толкова тихо. Преди да успее да я попита какво иска, мислите й докоснаха неговите:

— Последвай ме колкото можеш по-тихо.

Контактът го изненада също толкова, колкото и молбата. Бяха обменяли мисли по време на бягството към Фардън Дур, тъй като това бе единственият начин да общуват, докато бе в кома, но откак се бе възстановила, Аря не беше подновявала опитите си да докосва ума му. Подобно общуване бе като интимно преживяване. Винаги, когато докоснеше нечие съзнание, усещаше, че оголената му душа се докосва до друга такава. Изглеждаше му грубо и грозно да започне подобен контакт без желание от страна на Аря, а също така и като предателство към доверието й. И най-важното — Ерагон се боеше, че мисловната им връзка може да разкрие обърканите му чувства към елфката, и не искаше да стане за смях заради тях.

Последва я, докато напуснаха кръга от палатки, внимателно избягвайки Трига, който бе поел първата стража. Единствено Сапфира разбра, но не ги обезпокои.

Аря седна на покрит с мъх пън, обвивайки ръце около коленете си, без да го погледне.

— Има неща, които трябва да знаеш, преди да достигнем Серис и Елесмера, за да не изложиш себе си и мен с невежеството си.

— Като например? — той приклекна срещу нея, любопитен.

Елфката се поколеба.

— През дългите ми години като посланик на Исланзади започнах да осъзнавам, че джуджетата и хората всъщност си приличат много. Споделяте много еднакви вярвания и страсти. Не един човек е живял спокойно сред джуджетата, защото може да разбере културата им така, както и те разбират вашата. И двете раси обичат, мразят, бият се, копнеят и създават по един и същи начин. Приятелството ти с Орик и приемането ти в Дургримст Ингетум са пример за това. — Ерагон кимна, макар и за него разликите да бяха доста големи. — Елфите обаче не са като другите раси.

— Говориш така, сякаш ти самата не си елф — каза той, повтаряйки собствените й думи от Фардън Дур.

— Живяла съм сред Варден достатъчно години, за да свикна с обичаите им — отвърна Аря с леко ядна нотка в гласа.

— Аха… Нима твърдиш, че елфите нямат същите емоции като джуджетата и хората? Струва ми се трудно за вярване. Всички живи същества имат едни и същи основни нужди и копнежи.

— Не това исках да кажа! — Ерагон се намръщи и я загледа изпитателно. Беше необичайно да е толкова нервна. Аря затвори очи, натисна с пръсти слепоочията си и пое дълбоко дъх. — Заради дълголетието си елфите приемат вежливостта за най-важното социално качество. Не можеш да си позволиш да обидиш някого, когато последвалата разпра може да продължи с десетилетия или векове. Учтивостта е единственият начин да предотвратиш натрупването на подобна враждебност. Това невинаги успява, но ние се стремим да изпълняваме отдадено собствените си ритуали, защото те ни защитават от особено опасни състояния. Освен това елфите не са особено плодовита раса, така че е от жизнена важност да избягваме конфликта помежду си. Ако имахме същата престъпност като при вас или джуджетата, щяхме да се изтребим преди хилядолетия. Има определен начин, по който да поздравиш стражите на Серис, точни ритуали и формули, които трябва да спазваш, когато те представя на кралица Исланзади, а и около стотина различни вида обръщение към онези около теб, ако не е по-добре да си мълчиш.

— С всички тези обичаи, изглежда, само е станало по-лесно да обидиш някого — рискува да каже Ерагон.

По устните й премина усмивка.

— Може би. И двамата знаем, че ще те съдят възможно най-сурово. Ако направиш грешка, елфите ще си мислят, че си я извършил нарочно. А ако разберат, че е от незнание, ще стане още по-лошо. Много по-добре е да те мислят за недодялан, но способен, отколкото за недодялан и неспособен, ако не искаш да те манипулират като змията в игра на руни. Циклите, в които се движи нашата политика, са потайни и дълготрайни. Това, което чуеш или видиш от някой елф сега, може да е просто ход в стратегия, която се простира хилядолетия назад и е възможно да няма нищо общо с начина, по който ще се държи същият този елф утре. Това е игра, която всички играем, но малцина контролират, и в която ти нямаш избор, освен да участваш…

Сега може би осъзнаваш защо казвам, че елфите не са като другите раси. Джуджетата също са дълголетни, но са по-плодовити от нас и нямат нито нашите задръжки, нито влечението към интригите. А хората… — Тя остави гласа си да заглъхне тактично.

— Хората правят всичко, на което са способни, с онова, което им е дадено — каза Ерагон.

— Независимо от това…

— Защо не кажеш същото и на Орик? И той ще остане в Елесмера, не само аз.

В гласа на Аря се прокрадна острота:

— Той е донякъде запознат с етикета ни. Но като Ездач, ти ще трябва да изглеждаш по-добре образован от него.

Ерагон прие аргумента й, без да спори.

— Какво трябва да науча?

И така Аря започна да го учи, а чрез него и Сапфира, на условностите в елфическото общество. Първо обясни, че когато един елф срещне друг, те трябва да спрат и да докоснат устните си с два пръста, за да покажат, че ние няма да изкривим истината в този разговор. След това следва фразата: Атра естерни оно телдуин, на която се отговаря: Атра ду евариня оно варда.

— И — прибави Аря — ако си изключително учтив, се прибавя и трети отговор: Ун ата мор’ранр лифа унин хярта онр, който значи: И нека мирът живее в твоето сърце. Тези реплики идват от благословия, дадена ни от дракон по време на сключването на договора с тяхната раса. Тя гласи:

— Тоест: „Нека добрият късмет царува над живота ти, мирът да живее в сърцето ти и звездите да бдят над теб“.

— Как разбираш кой трябва да говори пръв?

— Ако поздравяваш някой, който има по-висок ранг от теб или искаш да почетеш някой от по-ниска каста, говориш пръв. Ако другият е с по-нисък ранг, си последен. Но ако не си сигурен в позицията си, дай на събеседника си шанс да заговори и ако той замълчи, го поздрави. Такова е правилото.

— Това важи ли и за мен? — запита Сапфира.

Аря взе едно сухо листо от земята и го стри между пръстите си. Зад нея джуджетата засипаха огъня с купчина пръст, така че въглените и жарта да издържат до сутринта. Лагерът избледня в сенките.

— Ти си дракон, а в нашата култура никой не стои по-високо от теб. Дори и кралицата не може да претендира за власт над теб. Можеш да правиш и говориш всичко което пожелаеш. Не очакваме драконите да спазват нашите закони.

После показа на Ерагон как да извива дясната си ръка и да я поставя над гърдите си в странен жест.

— Ще използваш този знак, когато срещнеш Исланзади — каза тя. — С него показваш, че й предлагаш своята лоялност и подчинение.

— Той обвързващ ли е като клетвата ми за вярност към Насуада?

— Не, само учтивост, при това салонна.

Ерагон се опита да запомни различните форми за обръщение, които му показа Аря. Поздравите бяха различни — мъж към жена, възрастен към дете, момче към момиче, а също и според ранга и престижа. Списъкът бе безкраен, но той разбираше, че трябва да го усвои до съвършенство.

Когато запомни всичко, което можеше, Аря се изправи:

— Докато не забравяш това, ще се справиш добре.

Тя се обърна, за да си тръгне.

— Чакай — помоли я Ерагон. Той се пресегна, за да я спре, а после рязко върна ръката си, преди да е забелязала наглостта му. Елфката погледна през рамо с въпросително изражение в тъмните си очи и стомахът го присви, докато се опитваше да намери начин да изрази мислите си на глас. Но въпреки най-доброто си желание да бъде учтив, успя да изтърси единствено: — Добре ли се чувстваш, Аря?… Изглеждаш разсеяна и се държиш нетипично, откак напуснахме Хедарт.

Лицето й се вкамени като безжизнена маска, а той се укори, знаейки, че е избрал погрешния подход, макар и да не разбираше как я е обидил въпросът му.

— Когато пристигнем в Ду Велденварден, очаквам да не ме заговаряш толкова фамилиарно, освен ако не искаш да ме оскърбиш — информира го тя хладно, обърна се и потегли към лагера.

— Тичай след нея! — възкликна Сапфира.

— Какво?

— Не можем да си позволим да ти се сърди. Върви и се извини.

Гордостта му се разбунтува.

— Не! Вината е нейна, не моя.

— Отиди да се извиниш, Ерагон, или ще напълня палатката ти с мърша.

Това не бе празна заплаха.

— Как?

Сапфира помисли за момент, а после му каза какво да стори. Без да спори, той скочи и се изпречи на пътя й, принуждавайки я да спре. Тя го изгледа надменно.

Той докосна пръстите си до устните и каза:

— Аря Свит-кона — използваше току-що наученото от елфката обръщение за много мъдра жена. — Думите ми бяха необмислени и затова отчаяно моля за извинение. Двамата със Сапфира се безпокояхме за здравето ти. След всичко, което си сторила за нас, ни се струваше, че най-малкото, което можем да сторим, е да ти окажем на свой ред помощ, ако имаш нужда от нея.

Аря омекна и каза:

— Оценявам загрижеността ви. И аз говорих необмислено — тя погледна надолу. В тъмното ръцете й изглеждаха болезнено слаби. — Питаш какво ме безпокои, Ерагон? Наистина ли искаш да знаеш? Тогава ще ти кажа — гласът й бе мек като пух, носещ се по вятъра. — Страх ме е.

Втрещен, Ерагон онемя и тя мина край него, оставяйки го сам в нощта.