Първородният

По течението на реката

Докато сутринта преваляше и саловете се носеха през пролуката между планините, долината започна да се разширява. Достигнаха изхода й в ранния следобед и се озоваха извън сенките на върховете насред слънчева прерия, която се простираше чак до северния хоризонт.

После течението ги понесе отвъд замръзналите чукари и стените на света изчезнаха, за да разкрият безкрайното небе на равнинната шир. Въздухът се затопли почти незабавно. Аз Рагни зави на изток и така от едната страна се виждаше планината, а от другата — равнините.

Откритото пространство явно тревожеше джуджетата. Те мърмореха напрегнато и току поглеждаха крадешком и с копнеж назад към пещеристия проход зад гърба им.

А на Ерагон слънчевата светлина му действаше ободряващо. Най-сетне щеше да се чувства наистина буден, далеч от сенките на върховете, които превръщаха три четвърти от деня в сумрак. Сапфира излетя от водата и се понесе над прерията. Летеше все по-нависоко и нависоко, докато не се превърна в петънце на лазурното небе над тях.

— Какво виждаш? — попита я той.

— Огромни стада от газели на север и изток. На запад е пустинята Хадарак. Това е всичко.

— Никакви ургали, робовладелци или номади?

— Не, сами сме.

Тази вечер Торв избра за лагер малко заливче. Дютмер се зае с вечерята, а Ерагон започна да разчиства пространството около палатката си. После извади Зар’рок и застана в стойката за бойна готовност, която му бе показал Бром при първата им тренировка. Младежът знаеше, че така и така е в неизгодна позиция спрямо елфите, и нямаше намерение да пристигне в Елесмера, без да е във форма.

Мъчително бавно превъртя меча над главата си и го спусна надолу с две ръце, все едно посича вражески шлем. Контролирайки изцяло движенията си, се изви встрани, за да парира въображаем удар, а после се спря с изтръпнали ръце. С крайчеца на окото си забеляза, че Орик, Аря и Торв го гледат. Реши да не им обръща внимание и се концентрира върху рубиненото острие. Държеше го като змия, която може да се отскубне от хватката му и да го ухапе по ръката. Ерагон отново се обърна с гръб и направи няколко сложни движения с тренирана лекота, като бавно увеличаваше скоростта си. В ума си той вече не се намираше в сенчестия залив, а бе заобиколен от няколко свирепи ургала и Кул. Приклекна и замахна, парира, отвърна на удара, скочи на една страна и мечът му се понесе във вихър от удари. Биеше се с онази лишена от разум енергия, която го бе обладала във Фардън Дур. Биеше се, без да мисли за собствената си безопасност, промушвайки и разсичайки въображаемите си врагове.

Завъртя Зар’рок около себе си в опит да прехвърли дръжката от едната в другата си длан и… изпусна меча. Вълна от пареща божа го прониза в гърба и той падна покосен. Над себе си чуваше възбудените викове на Аря и джуджетата, но виждаше единствено блестяща червена мъгла, като кървав воал, спуснат над света. Съществуваше единствено болката. Тя замъгли всяка мисъл и здрав разум, превръщайки го в пленено диво животно, което крещеше да бъде освободено.

Когато се опомни, Ерагон лежеше в палатката, увит с одеяла. До него седеше Аря, а през входа се подаваше главата на Сапфира.

— Дълго ли бях в безсъзнание? — запита той.

— Известно време. Накрая заспа. Опитах се да проникна в съзнанието ти и да го защитя от болката, но докато беше в безсъзнание, нямаше как да го сторя.

Ерагон кимна и затвори очи. Чувстваше се разбит. Цялото му тяло пулсираше. Той пое дъх и погледна Аря.

— Как да се тренирам?… — попита я тихо. — Как да се бия и използвам магия?… Когато съм просто счупена черупка…

Лицето му изглеждаше състарено с векове.

Тя му отвърна също толкова тихо:

— Можеш да стоиш отстрани и да гледаш. Можеш да слушаш. Да четеш. И да учиш.

Въпреки успокоението й, той усети несигурност, дори страх в думите й. Завъртя глава, за да не среща очите й. Беше го срам, че е толкова безпомощен пред нея.

— Как успя Сянката да ми причини това?

— Не зная, Ерагон. Не съм нито най-мъдрият, нито най-силният елф. Всички правим онова, на което сме способни, и ти не си виновен за нищо. Може би времето ще излекува раната ти. — Аря допря пръсти до челото му и промълви: — Се мор’ранр оно фина.

После напусна палатката.

Ерагон седна и примижа от болка, когато схванатите мускули на гърба му се обтегнаха. Той се взря в ръцете си, без да ги вижда.

— Чудя се дали белегът на Муртаг някога е болял като моя.

— Не зная — отвърна Сапфира.

Възцари се мъртвешка тишина. А после.

— Страх ме е.

— Защо?

— Защото… — той се поколеба. — Защото нищо, което правя, не е в състояние да предотврати нова атака. Не знам кога и къде ще се случи, но знам, че е неизбежно. Така че чакам и всеки миг се боя, че ако вдигна нещо твърде тежко или се протегна в грешната посока, болката ще се върне. Собственото ми тяло е мой враг.

Сапфира избоботи гърлено.

— И аз нямам отговори. Животът е едновременно болка и удоволствие. Ако това е цената, която трябва да платиш за часовете радост, твърде голяма ли е?

— Да — отсече той. Изрита одеялата и профуча към центъра на лагера, където Аря и джуджетата седяха край огъня.

— Остана ли някаква храна — запита Ерагон.

Дютмер безмълвно напълни една паница и му я подаде.

— По-добре ли си сега, Сенкоубиецо? — запита Торв почтително. Джуджета изглеждаха втрещени от видяното.

— Всичко е наред.

— Тежък товар носиш, Сенкоубиецо.

Ерагон се намръщи, сърдито се дръпна към дъното на палатките и седна сам в мрака. Чувстваше присъствието на Сапфира, но тя го остави на мира. Той изруга на глас и зачопли яростно в задушеното на Дютмер.

Точно започваше да яде, когато Орик застана до него и каза:

— Не бива да се отнасяш така с тях.

Ерагон изгледа, ядосан, скритото от сенките лице на приятеля си.

— Моля?

— Торв и другите бяха изпратени да бранят теб и Сапфира. Готови са да умрат за вас, ако се наложи, и… да оставят свещеното си погребение в ръцете ти. Трябва да го помниш. — Зъбите на Орик проблеснаха в мрака, докато се усмихваше. — Това е урок, който всеки главатар е нужно да научи. На мен Хротгар ми го наби в главата, след като метнах ботуша си по едно джудже, което бе оставило алебардата си на място, където някой можеше да я стъпче.

— Уцели ли го?

— Строших му носа — изхили се Орик.

Въпреки мрачното си настроение Ерагон не можа да не се засмее.

— Повече няма да правя така — обещавам!

Той стисна паницата с ръце, за да ги стопли. След малко се чу дрънчене на метал и джуджето извади нещо от кесията на колана си.

— Ето — каза Орик и пусна в дланта на Ерагон възел от преплетени златни пръстени. — Това е тест за ума и ловкостта. Има осем сглобки. Ако ги подредиш правилно, ще оформят един-единствен пръстен. Повярвай ми — изключително полезно занимание е, когато си разтревожен или искаш да се разсееш.

— Благодаря ти — промърмори младежът, вече запленен от сложността на блестящото кълбо пръстени.

— Ако успееш да го сглобиш — твой е!

Когато се върна в палатката си, Ерагон легна по корем и заразглежда главоблъсканицата на мъждивата светлина на огъня, прокрадваща се през входа. Четири сглобки, прекарани през други четири. Всяка бе гладка в долната си част и несиметрично усукана плетеница в горната, където можеше да се провре през останалите сегменти. Опитваше всякакви комбинации до мига, в който, вместо да се успокои, побесня и реши, че двете редици сглобки просто не могат да се разположат паралелно една с друга и да образуват пръстен. Но продължи да опитва с хипнотична упоритост и наистина забрави ужаса на болката в гърба.

Ерагон се събуди точно преди пукването на зората. Разтърка очи, за да прогони съня, излезе от палатката и се протегна. Дъхът му излизаше на бели облачета пара в студеното утро. Кимна на Шргниен, който беше на стража до огъня, а после отиде до брега и наплиска лицето си с ледената вода.

Концентрира се за миг и веднага откри Сапфира. Препаса колана със Зар’рок и се насочи към нея през дърветата, пръснати около Аз Рагни. Не след дълго ръцете и лицето му се покриха с роса от стената диви череши, които пресичаха пътя му. Той премина с усилие през мрежата от клони и се озова насред тихата равнина. Пред него се издигаше кръгъл хълм. А на върха му, като две древни статуи, стояха Сапфира и Аря. Те се взираха на изток, където в небето блестеше алена светлина, озаряваща равнината в кехлибарени краски.

Когато светлината озари двете неподвижни фигури, Ерагон си спомни първия изгрев на Сапфира. Тя го видя от рамката на леглото му само няколко часа след като се бе излюпила. Изглеждаше като ястреб с изострената си муцуна, блестящите очи под роговите издатини, свирепата извивка на врата й и мощта, излъчвана от всеки сантиметър от тялото й. Тя бе ловец и притежаваше цялата свирепа красота на хищника. Острите черти на Аря и грациозните й като на пантера движения идеално допълваха тези на дракона — една приказна хармония за дракон и елф, окъпани от първите лъчи на зората.

По гръбнака на Ерагон пробяга радостна тръпка. На тази картина като Ездач принадлежеше и той. От всички в Алагезия, точно той бе имал честта да е част от това тайнство. Осъзнавайки величието на мига, от очите му потекоха сълзи и той се усмихна с дива радост, която разпръсна съмненията и страховете му в изблик на чиста емоция. Все така усмихнат, се качи на хълма и зае мястото си до Сапфира, за да посрещне новия ден заедно с нея.

Аря го погледна. Ерагон срещна очите й и всичко в него се преобърна. Изчерви се, почувствал внезапна топлина от връзката с нея и усещането, че тя го разбира по-добре от всеки друг на този свят след Сапфира. И всичко това го обърка, защото нито една жена досега не бе докосвала сърцето му.

През останалата част от деня не можа да мисли за нищо друго, освен за този момент. Караше го да се усмихва внезапно, изпълваше го със смесица от странни чувства, които не можеше да определи. Прекара по-голямата част от времето, опрял гръб в стената на кабината на сала, с кълбото от пръстени на Орик в ръце.

Около обяд подминаха една долина и втора река се вля в Аз Рагни, удвоявайки размера и скоростта й. От бряг до бряг водата вече достигаше повече от миля. Джуджетата едва успяваха да удържат клатещите се като вейки салове и да избягват плаващите в бурното течение дървета.

Малко след вливането на реките, Аз Рагни изви на север и се понесе край обвит в облаци връх, който се издигаше отделно от главното тяло на Беор, като гигантска наблюдателна кула над равнините.

Щом го видяха, джуджетата се поклониха на върха и Орик каза на Ерагон:

— Това е Молдун Гордия — последната истинска планина, която ще видим до края на нашето пътешествие.

Когато завързаха саловете за през нощта, Ерагон видя, че приятелят му изважда дълга черна кутия, инкрустирана с перли, рубини и плетеници от сребро. Орик докосна леко закопчалките, а после вдигна капака, разкривайки необтегнат лък, положен върху червено кадифе. Бе от абанос, върху който нечия майсторска ръка бе инкрустирала от чисто злато сложна плетеница от лиани, цветя, животни и руни. Грехота бе да се използва подобна красота. Но Орик явно бе на друго мнение. Джуджето го обтегна, остави кутията на земята и обяви:

— Отивам за прясно месо. Ще се върна до час — и изчезна в храсталака.

Торв изсумтя неодобрително, но не понечи да го спре.

Точно след час Орик се върна с връзка дълговрати гъски.

— Намерих цяло ято, кацнало на едно дърво — каза той и хвърли птиците на Дютмер.

Докато джуджето вдигаше украсената със скъпоценности кутия, Ерагон запита:

— От какво дърво е направен лъкът ти?

— Дърво? — засмя се Орик и поклати глава. — Не можеш да направиш толкова къс лък от дърво и да запратиш стрела на повече от двадесетина метра. Ще се счупи или ще скъса тетивата само след няколко изстрела. Не, този лък е от рог на ургал!

Ерагон го изгледа подозрително, сигурен, че джуджето му се подиграва.

— Рогът не е достатъчно гъвкав, за да направиш лък от него.

— Да — изсмя се Орик. — Но не и ако знаеш как да се грижиш за него. Първо се научихме да изработваме подобни лъкове от рогове на Фелдуност, но ургалските са още по-добри. Рогът се реже напречно през средата. После се остъргва външното покритие, докато стане с подходяща дебелина. След това се оформя с вряла вода, а накрая се прикрепя към ясеново дърво с лепило от рибешки люспи и кожа от пъстърви. Задната част на дъгата се покрива с няколко слоя сухожилия, които дават на лъка еластичност. Последната стъпка е украсата. Целият процес може да отнеме и десетилетие.

— Никога преди не съм чувал за лък, който да се прави по този начин — възкликна удивен Ерагон. Описанието караше собственото му оръжие да изглежда като грубо одялан клон. — На колко далеч може да стреля?

— Виж сам — отвърна му Орик. После подаде лъка на момчето и то го пое внимателно, страхувайки се да не издраска украсата. Джуджето извади стрела от колчана си и му я подаде с думите: — Ще ми дължиш обаче една стрела.

Ерагон прилепи перата до опънатата тетива и се прицели над Аз Рагни, изненадан от тежестта му — многократно по-голяма от тази на собствения му лък, и едва успя да удържи тетивата. Стрелата изчезна, изписвайки дъга над реката, сподирена от звънтенето на отпуснатия лък, и се приземи във фонтан от пръски на половината път до другия бряг. Ерагон се концентрира, изпълни съзнанието си с магическа сила и извика:

— Гат сем оро ун лам йет.

След секунда стрелата пое обратния път и се приземи в протегнатата му длан.

— Ето — каза той. — Връщам стрелата, която ти дължах.

Орик удари юмрук в гърдите си и прибра стрелата в колчана с явно задоволство.

— Чудесно! Сега пак имам две дузини. Иначе трябваше да чакам чак до Хедарт, за да презаредя.

Той сръчно свали тетивата и прибра лъка в кутията, а нея уви в плата, който я пазеше от удар.

Ерагон забеляза, че Аря ги гледа.

— Елфите също ли използват рогови лъкове? — запита я той. — Вие сте толкова силни. Обикновен дървен лък би се строшил.

— Но не и нашите. Получаваме ги, като пеем на дървета, които не растат — отвърна тя, обърна се и пое към палатката си.

— Какво правите? Пеете ли? — слиса се Ерагон.

Няколко дни изминаха в плаване край полета, покрити със зелена трева. Планините Беор избледняваха в мъгливо-бяла стена зад тях. Задминаваха огромни стада газели и малки червени сърни, които ги оглеждаха любопитно, а после се разбягваха по бреговете.

Сега, когато Фангур вече не бяха заплаха, Ерагон често летеше със Сапфира. Това бе първата им възможност от Гил’еад насам — да прекарат толкова много време заедно във въздуха — и искаха да се възползват от нея. Освен това младежът предпочиташе да стои по-далеч от претъпкания сал, където близостта на Аря го караше да се чувства неловко.