Първородният

Видения от близо и далеч

Един ден Ерагон отиде до поляната отвъд колибата на Оромис, седна на излъскания бял пън в центъра и отвори ума си. В същия миг почувства не само птиците, зверовете и насекомите, но и всички растения в гората.

Растенията притежаваха различен вид съзнание от животните: бавно, вглъбено и неосъзнато. Слабият пулс на умовете на растенията къпеше в меко сияние галактиката от звезди, движещи се зад очите му, всяка от които бе нечий разум. Дори и най-сухата почва гъмжеше от живот — самата земя дишаше и носеше свое съзнание.

Единственото възможно заключение беше, че животът съществува навсякъде.

Когато се потопи напълно в мислите и чувствата на заобикалящите го живи същества, Ерагон успя да потъне в толкова дълбоко спокойствие, че в един миг спря да съществува като личност — разтопи се във всички и всичко. Позволи си да се превърне в не-създание, в празнина, приемател на гласовете на света. Нищо не можеше да избяга от вниманието му, защото то вече не се съсредоточаваше никъде.

Той беше навсякъде! Той беше цялата гора и нейните обитатели!

„Нима така се чувстват боговете?“ — запита се, когато се върна отново в тялото си.

Тръгна си от поляната, намери Оромис в колибата му и коленичи пред елфа.

— Учителю, сторих онова, което поиска от мен. Слушах, докато вече нямаше какво да чуя.

Оромис спря да пише и го погледна замислено.

— Разкажи ми.

В продължение на час и половина Ерагон описа всеки пулс от тайнството да си слят с растенията и животните, населяващи поляната. Накрая Оромис вдигна ръка и въздъхна:

— Успял си. Чул си всичко, което е възможно. Но разбра ли всичко?

— Не, учителю.

— Така и трябва да бъде. Осъзнаването ще дойде с възрастта. Добра работа, Ерагон-финиарел. Наистина добра. Ако беше мой ученик в Илиреа, преди Галбаторикс да дойде на власт, днес щеше да завърши твоето чиракуване и оттук насетне да бъдеш третиран като пълноправен член на ордена ни, с всички права и привилегии на Ездачите. — Оромис се надигна от стола, а после леко се олюля.

— Нека се опра на рамото ти, Ерагон, и да излезем навън. Крайниците ми се противят на волята ми.

Младежът дотича до учителя си и подкрепи лекото му като пух тяло, докато Оромис накуцваше към поточето, течащо целеустремено към ръба на зъберите на Тел’наир.

— Сега, когато достигна този етап в обучението си, Ерагон, вече мога да ти кажа една от най-великите тайни на магията, която дори Галбаторикс може би не знае. Тя е и твоята най-голяма надежда да достигнеш мощта му. — Острият поглед на елфа прониза момчето.

— Каква е цената на магията, Ерагон?

— Енергия. Всяко заклинание изисква толкова енергия, колкото би отнело и нормалното извършване на същото действие.

Оромис кимна.

— А откъде идва тази енергия?

— От тялото на заклинателя.

— Нима?

Ерагон се замисли трескаво над всичко онова, което криеше този простичък въпрос.

— Искаш да кажеш, че може да дойде от други източници?

— Именно това става, когато Сапфира ти помага с някоя магия.

— Да, но ние двамата с нея имаме уникална връзка — възрази Ерагон. — Тя е причината да мога да използвам нейната сила. За да сторя същото с някой друг, би трябвало да вляза в…

Гласът му заглъхна, когато осъзна към какво го насочва Оромис.

— Да, трябва да влезеш в ума на създанието — или създанията, — които ще ти осигурят енергията — каза елфът, завършвайки мисълта му. — Днес ти доказа, че можеш да го постигнеш дори с най-нищожната форма на живот. Сега… — той спря, закашля се и притисна гърди с ръка, а после продължи: — … искам да създадеш сфера от водата на потока, използвайки само енергията, която събереш от гората край себе си.

— Да, учителю.

Ерагон се пресегна към близките растения и животни и почувства как умът на Оромис се докосва до неговия. Елфът наблюдаваше и преценяваше действията му. Той се намръщи, концентрира се и се опита да извлече нужната сила от заобикалящата го среда, задържайки я в себе си, докато е готов да направи магията…

— Ерагон! Не взимай от мен! И така съм достатъчно слаб.

Момчето се стресна и осъзна, че е включил Оромис в търсенето си.

— Съжалявам, учителю — каза той и мислено се наруга. Продължи опита си внимателно и когато бе готов, изрече: — Нагоре!

Водно кълбо с диаметър една стъпка се издигна от потока, тихо като нощта, и застана на нивото на очите на Ерагон. И макар че изпитваше обичайното напрежение от усилието, самата магия не го изморяваше. Сферата се намираше във въздуха само няколко мига, когато сред най-малките създания, свързани с него, се понесе вълна на смърт. Мравките паднаха безжизнени. Едно новородено мишле издъхна, неспособно да събере силата, нужна, за да бие сърцето му. Безброй растения умираха и ставаха на прах.

Ерагон потрепери, ужасен от онова, което бе причинил. В светлината на новопридобитото му уважение към светостта на живота, престъплението му изглеждаше чудовищно. И онова, което го правеше още по-лошо, бе фактът, че се намираше в ума на всяко създание в мига на смъртта му. Сякаш самият той умираше хиляди пъти. Ерагон прекъсна потока на магията и сферата се плисна по земята. После се извъртя рязко към Оромис и изръмжа:

— Ти знаеше, че това ще стане!

На лицето на древния Ездач се изписа огромна тъга.

— Беше необходимо — отвърна той.

— Необходимо е да умрат толкова много?

— Необходимо да разбереш ужасната цена при използването на този тип магия. Думите не са в състояние да опишат чувството, което изпитваш, когато онези, чийто ум споделяш, умират. Трябваше да го преживееш сам.

— Никога повече няма да го направя — закле се Ерагон.

— Нито пък ще ти се наложи. Ако си обучен, можеш да избираш да извличаш енергия само от растения и животни, които могат да понесат загубата. В битка е невъзможно, но можеш да го правиш по време на уроците ни.

Оромис го повика с жест и все още разтреперан, Ерагон му позволи да се облегне на рамото му, докато се връщаха в колибата.

— Сега виждаш защо тази техника не се преподава на начинаещи Ездачи. Ако някой заклинател със зли намерения я знаеше, той би могъл да причини колосални бедствия, имайки предвид колко е трудно да спреш някой с достъп до толкова много енергия.

Когато се прибраха, елфът въздъхна, седна на стола си и сключи пръсти.

Ерагон също седна.

— Щом е възможно да се абсорбира енергия от… — той махна с ръка. — … от живота, има ли начин да се поема директно от светлината, огъня или другите видове чиста сила?

— Ех, ако беше възможно, можехме да унищожим Галбаторикс на мига. Можем да обменяме енергия между живи същества, можем да я използваме, за да пренасяме телата си или да захраним заклинание, в състояние сме дори да я вграждаме в определени предмети, за да я използваме по-късно. Но е невъзможно да асимилираме основните сили на природата. Логиката твърди, че е възможно, но никой не е успял да измисли магия, която да го постига.

Девет дни по-късно Ерагон отиде при Оромис и го попита:

— Учителю, снощи осъзнах, че нито ти, нито стотиците елфически свитъци, които съм чел, сте споменали нещо за елфическата религия. В какво вярват елфите?

Първият отговор на Оромис бе дълбока въздишка.

— Ние вярваме, че светът съществува на базата на определени неотменими правила и че с усилие и постоянство сме в състояние да ги открием и да ги използваме, за да предвиждаме дадени явления, когато обстоятелствата на появяването им се повторят.

Ерагон примигна. Това не бе отговорът, който очакваше.

— Но кого, или какво боготворите?

— Нищо.

— Вие почитате концепцията за нищото?

— Не, Ерагон. Ние не почитаме нищо.

Мисълта му се стори толкова непонятна, че му трябваха няколко мига, преди да осъзнае какво му казва Оромис. Селяните в Карвахол не изповядваха една религия, но всички споделяха общи ритуали, повечето от които бяха за предпазване от лош късмет. По време на обучението си той осъзна, че много от феномените, които те приписваха на свръхестествени източници, всъщност са природни процеси. Така например бе открил, че личинките се раждат от яйца на мухи, вместо да се пръкват от пръстта, както мислеше дотогава. Вече му се струваше смешно да оставяш храна пред прага, за да измолиш феите да не вкисват млякото, след като знаеше, че го причинява размножаването на дребни организми, които живееха в течността. И все пак Ерагон оставаше убеден, че чужди сили влияят на света по мистериозни начини — вяра, която религията на джуджетата само затвърди. Той каза:

— А откъде тогава се е взел светът, ако не са го създали боговете?

— Кои богове, Ерагон?

— Вашите, нашите, тези на джуджетата… все някой трябва да го е създал.

Оромис повдигна вежда.

— Не бих казал, че съм съгласен с теб. Но независимо от това, аз не мога да докажа, че боговете не съществуват. Нито пък, че светът и всичко в него не е бил създаден от създание или създания в далечното минало. Но мога да ти кажа, че през хилядолетията, в които ние, елфите, сме изучавали природата, никога не сме срещнали ситуация, в която естественият ход на света да е бил нарушен. Тоест никога не сме ставали свидетели на чудо. Много събития са поставяли способността ни да ги опознаем на изпитание, но сме убедени, че сме се провалили, защото все още не познаваме повечето тайни на вселената, а не заради някое божество, набъркало се в делата на природата.

— Един бог няма нужда да изменя природните закони, за да постигне нуждите си — отбеляза Ерагон. — Той би могъл да го стори с вече съществуващата система… Може да влияе на събитията чрез магия.

Оромис се усмихна.

— Напълно вярно. Но задай си този въпрос, Ерагон: Ако боговете наистина съществуват, те добри пазители на Алагезия ли са били досега? По земята бродят смърт, болести, бедност, тирания и безброй други нещастия. Ако това е дело на някакви висши създания, значи ние трябва да се вдигнем на бунт срещу тях и да ги отхвърлим, а не да им се подчиняваме, да ги почитаме и обичаме.

— Джуджетата вярват…

— Именно! Джуджетата вярват. Когато ножът опре до кокала, те разчитат на вярата, вместо на логиката. Дори игнорират доказани факти, ако противоречат на догмите им.

— Като например? — настоя да разбере Ерагон.

— Джуджешките жреци използват корала за доказателство, че камъкът е жив и може да расте. Това пасва отлично на историята, че Хелцвог е създал тяхната раса от гранит. Но елфите откриха, че коралът всъщност е екзоскелет, който се оформя чрез секрета на едно миниатюрно животно, което живее в него. Всеки магьосник може да почувства дадено съзнание, ако отвори ума си. Ние обяснихме това на джуджетата, но те отказаха да слушат, твърдейки, че животът, който усещаме в корала, съществува във всеки камък и че само техните жреци можели да го почувстват в скалите извън морето.

Ерагон се загледа през прозореца и помълча известно време, докато обмисляше думите на Оромис.

— Значи не вярваш и в отвъдния живот.

— След всичко, което ти е казал Глаедр, ти вече знаеш това.

— И не разчиташ на богове.

— Ние вярваме само на онова, чието съществуване може да бъде доказано. Тъй като няма доказателства, че съществуват богове, чудеса и други свръхестествени неща, не си губим времето да мислим за тях. Ако се случи нещо, например бог Хелцвог ни се разкрие, тогава ще приемем тази нова информация и ще променим мнението си.

— Светът изглежда студен без нещо… повече от него самия.

— Напротив — отвърна Оромис. — Така светът е по-добър. Място, където ние сме отговорни за собствените си действия, където можем да бъдем добри едни с други, защото го искаме и защото е редно, а не защото се страхуваме от божествено наказание. Няма да ти казвам в какво да вярваш, Ерагон. Много по-добре е да се научиш да мислиш рационално и после сам да взимаш решения, вместо да приемаш чуждото мнение. Ти ме попита за религията ни и аз ти отговорих. Сам прецени какви изводи да направиш.

Суровата логика в думите на Оромис се натрупа към досегашните му тревоги и Ерагон се чувстваше толкова зле, че в следващите дни му бе трудно да се концентрира над уроците си, дори когато учителят му показа как да пее на растенията — нещо, което младежът нямаше търпение да научи.

Всичките му преживелици го бяха накарали да се отнася по-скептично към света. В действителност бе съгласен с повечето от казаното от Оромис. Проблемът, който го тормозеше, беше, че ако елфите са прави, това означаваше, че повечето хора и джуджета са заблудени, а Ерагон не искаше да го признае. „Не е възможно да сме толкова заблудени“ — повтаряше сам на себе си.

Когато сподели със Сапфира, тя отвърна:

— За мен е без значение. Драконите никога не са вярвали в по-висши сили. Защо ни е, след като сърните и другата плячка смята нас за по-висша сила?

Той се засмя на това.

Същата нощ объркването на Ерагон избухна в сънищата му — създаваше свирепи картини, откъсваше отделни образи от спомените му и ги смесваше в такава бъркотия, че се чувстваше така, сякаш се е озовал насред битката под Фардън Дур.

Виждаше мъртвия Гароу в дома на Хорст, мъртвия Бром в неговата пещера, лицето на билкарката Анджела, която прошепна: „Внимавай, Аргетлам, предателството е очевидно. И ще дойде от собствения ти род. Внимавай, Сенкоубиецо!“

После аленото небе се разкъса и Ерагон отново видя двете армии от видението си в планините Беор. Редиците воини се сблъскаха на поле, оцветено в оранжево и жълто, сред писъците на врани и свистенето на черни стрели. Самата трева гореше: от множеството дупки бликаха зелени пламъци, които покриваха земята и изпепеляваха осакатените трупове. Дочу рева на гигантски звяр…

Ерагон се надигна рязко в леглото и задраска по врата си, където джуджешката огърлица се бе нажежила до червено. Използвайки туниката, за да предпази ръката си, той отдели сребърния чук от кожата си. После седна и зачака в тъмнината. Пулсът му се бе учестил, ръцете му трепереха и той усети как силите му намаляват, докато магията на Ганел отблъсква онзи, който се опитваше да проникне в съзнанието му. И отново се зачуди дали не е самият Галбаторикс, или пък това е някой от магьосниците му?

Младежът се намръщи и пусна чука, когато металът отново стана студен. „Нещо не е наред. Сигурен съм, а и Сапфира го усеща“. Твърде разтревожен, за да се отпусне отново в транса, който заменяше съня му, той излезе от спалнята, без да събужда Сапфира, и се изкачи по спираловидното стълбище към кабинета. Запали един бял фенер и зачете случайно избран свитък из поемите на Анализия в очакване на зората.

Точно когато Ерагон дочете свитъка, през отворения портал на източната стена долетя Благден и махайки с криле, кацна на ръба на богато резбованото бюро. Белият гарван го изгледа с мънистените си очи и изграчи:

— Вирда!

Младежът сведе глава.

— И нека звездите бдят над теб, господарю Благден.

Гарванът подскочи по-близо. Той наклони глава на една страна и се изкашля, сякаш прочистваше гърло, а после започна да рецитира с дрезгав глас:

— Какво значи това? — запита Ерагон.

Благден просто сви криле и повтори думите си. Младежът отново го помоли да обясни и птицата разроши перата си с клюн, очевидно недоволна. После изграчи:

— Синът като бащата, и двамата са слепи прилепи.

— Чакай! — възкликна Ерагон и скочи. — Познаваш ли баща ми? Кой е той?

Благден отново изграчи. Този път, изглежда, се смееше.

— Име, Благден. Дай ми име!

Гарванът не продума и Ерагон се опита да нахлуе в ума му, за да изкопчи информацията от спомените на птицата.

Благден обаче не го допусна. Отблъсна момчето без никакво усилие. После изкрещя „Вирда!“, стрелна се напред, сграбчи с клюн ярката стъклена запушалка на една мастилница и отлетя с нея. Преди Ерагон да успее да го спре с магия, гарванът бе изчезнал.

Стомахът на младежа се сви на кълбо, докато опитваше да разгадае гатанките на Благден. Изобщо не очакваше, че някой в Елесмера ще спомене баща му. Накрая промърмори:

— Стига.

„Ще открия Благден по-късно и ще изкопча истината от него. Но сега… Трябва да съм луд, за да игнорирам тези поличби“.

Той скочи на крака и се затича по стълбите. Събуди Сапфира и й разказа какво се е случило. После извади огледалото си за бръснене и седна между двете й предни лапи, така че да вижда над главата му онова, което виждаше и той.

— На Аря няма да й хареса, ако й се натрапим — предупреди го Сапфира.

— Трябва да разбера дали е в безопасност.

Тя прие това, без да спори.

— Как ще я откриеш? Самият ти каза, че след като са я затворили, тя е издигнала прегради, които пречат на онези, които се опитват да я открият с магия, също като огърлицата ти.

— Ако мога да видя хората, с които е в момента, може би ще разбера как е.

Ерагон се концентрира върху образа на Насуада и прокара ръка над огледалото, мърморейки традиционната фраза Поглед насън.

Повърхността затрептя и побеля, от нея изплуваха девет човека, струпани около невидима маса. Разпозна само Насуада и Съветът на старейшините. Но не можеше да идентифицира странното момиче зад Насуада, облечено изцяло в черно и скрило главата си с качулка. Това го изненада, защото магьосник можеше да вижда с магия само неща, които вече е срещал, а Ерагон бе сигурен, че никога преди не се е сблъсквал с момичето. И още по-странно — всички, дори Насуада, бяха въоръжени като за битка.

— Нека чуем думите им — предложи Сапфира.

В мига в който младежът направи нужната промяна в магията, гласът на Насуада се разнесе от огледалото:

— … а объркването ще ни унищожи. Воините ни могат да имат само един командир по време на този конфликт. Решавай кой ще бъде, Орин, но го направи бързо.

Ерагон чу безтелесна въздишка.

— Както искаш. Ти си водачът.

— Но сър, тя е неопитна!

— Достатъчно, Ървин — нареди кралят. — Тя има повече опит във воденето на война от всеки друг в Сурда. А Варден са единствената сила, която някога е надвивала армиите на Галбаторикс. Ако Насуада беше сурдански генерал — което, признавам, би било странно, — нямаше да се поколебаеш сам да я предложиш за тази длъжност. С радост ще отговоря на всички въпроси относно това кой каква власт има, когато всичко свърши, защото те ще означават, че все още съм жив, нали. В момента ни превъзхождат толкова много, че се боя, че сме обречени, освен ако Хротгар не стигне при нас преди края на седмицата. Така, къде е проклетият свитък за кервана с провизиите?… А, благодаря, Аря. Още три дни без…

После дискусията се насочи към недостига на оръжия и храна и Ерагон прекрати магията. Огледалото се прочисти и той се озова срещу собственото си лице.

— Жива е — възкликна облекчено, но сериозните новини, които бе чул, стегнаха сърцето му.

Сапфира го погледна.

— Те имат нужда от нас.

— Да. Защо Оромис не ни е казал за това? Не може да не е знаел.

— Сигурно не е искал да смути обучението ни.

Силно притеснен, Ерагон се зачуди какво ли друго значимо се случваше в Алагезия, а той дори не предполагаше. Роран. Обладан от чувство за вина, той осъзна, че са изминали седмици, откакто за последен път се сети за братовчед си, и още повече, откак го видя с магия по пътя към Елесмера.

По негова заповед в огледалото изплуваха две фигури. С удивление Ерагон разпозна в дясната от тях Роран, но много по-различен. Носеше изтъркани от пътешествия дрехи, на колана му висеше чук, лицето му бе скрито от гъста брада, а изражението му беше мрачно и отчаяно. Вляво от него стоеше Джеод. Мъжете се клатушкаха в гръмотевичния тътен на вълни, които заглушаваха думите им. После Роран се обърна и закрачи по нещо, което… Ерагон разбра, че това е палуба на кораб, и по нея зърна дузини селяни от Карвахол.

„Къде се намират и защо Джеод е с тях?“ — запита се той напрегнато.

Насочи магията и към Теирм и с изненада откри, че пристанището на града е напълно унищожено, после към Теринсфорд, към старата ферма на Гароу, а накрая и към Карвахол, при вида на който нададе болезнен вик.

Селото го нямаше.

Всички сгради, включително и великолепната къща на Хорст, бяха изпепелени. Карвахол се бе превърнал в черно петно до река Анора. Единствените му обитатели бяха четири сиви вълка, които тършуваха из останките.

Огледалото падна от ръцете на Ерагон и се строши на пода. Той се облегна върху крака на Сапфира, а когато мъката му по изгубения дом избликна с нова сила, от очите му потекоха сълзи. Сапфира измърка съчувствено и докосна ръката му с нос.

— Успокой се, малки мой. Поне приятелите ти още са живи.

Той потръпна, а в гърдите му се надигна решителност.

— Останахме скрити от света твърде дълго. Време е да напуснем Елесмера и да се изправим срещу съдбата си, каквато и да е тя. Засега Роран трябва да се погрижи сам за себе си, но Варден… на тях трябва да помогнем.

— Дойде ли нашето време, Ерагон? — запита Сапфира и люспите й настръхнаха.

Той знаеше какво има предвид: дали е дошло времето да се опълчат открито на Империята, да убиват и да унищожават до предела на огромните си възможности, да отприщят цялата си ярост, докато Галбаторикс не падне мъртъв в краката им? Идваше ли време да се посветят на една война, която можеше да отнеме десетилетия?

— Да, времето дойде.