Първородният

Красотата на черната утрин

Заедно разчистиха масата и изнесоха чиниите отвън, където ги почистиха с пясък. Оромис стри остатъците от хляба на дребни трохи, които разпръсна около къщата си, за да ги изядат птиците, а после двамата се прибраха обратно вътре.

Елфът извади пера и мастило за Ерагон и те продължиха образованието му за Лидуен кваеди — писмената форма на древния език, която бе много по-елегантна от човешките или джуджешките руни. Младежът се потопи в мистичните глифове, щастлив от това, че има задача, която не изисква нищо повече от механично наизустяване.

След няколко часа, прекарани над хартията, Оромис махна с ръка и каза:

— Достатъчно. Ще продължим утре. — Ерагон се облегна назад и разкърши рамене, докато елфът избираше пет свитъка от рафтовете по стените. — Два от тях са на древния език, а другите три — на твоя. Ще ти помогнат да овладееш и двете азбуки, а и ще ти дадат ценна информация, която би ми било трудно да изкажа на глас.

— Да изкажеш на глас?

Ръката на Оромис се стрелна с безпогрешна точност и извади от рафта обемист шести свитък, който добави към пирамидата в ръцете на Ерагон.

— Това е речник. Съмнявам се да успееш, но се опитай да го прочетеш целия.

Когато елфът отвори вратата, за да излязат, младежът каза:

— Учителю?

— Да, Ерагон?

— Кога ще започнем да работим с магия?

Оромис се облегна на рамката на вратата и се преви, сякаш вече нямаше волята да остане прав. После въздъхна и отговори:

— Трябва да ми вярваш, че съм избрал най-правилния път за обучението ти, Ерагон. Но предполагам, че е глупаво да отлагам повече. Ела, остави свитъците на масата и нека се впуснем в мистичните дебри на магията.

Те застанаха насред моравата пред колибата. Оромис гледаше отвъд зъберите на Тел’наир, обърнал гръб на Ерагон, широко разкрачен и с ръце, скръстени зад гърба му. Без да се обръща, той запита:

— Какво е магията?

— Манипулацията на енергия чрез използването на древния език.

Последва кратка пауза, а после Оромис отвърна:

— Технически си прав и мнозина заклинатели така и никога не научават повече от това. Твоето описание обаче не успява да улови есенцията на магията. Тя е изкуство на мисленето, не на силата или езика — ти вече знаеш, че и ограниченият речник не е препятствие пред използването на магия. Също както с всичко друго, което трябва да овладееш, тя разчита на дисциплинирания интелект. Бром е подминал нормалния тренировъчен режим и е игнорирал по-тънките страни на изкуството, за да е сигурен, че разполагаш с уменията, нужни за да оцелееш. Аз също трябва да наруша правилата, за да се концентрирам върху онова, което е най-вероятно да ти потрябва в предстоящите битки. Но докато Бром те е учил на грубите механики на магията, аз ще наблегна на най-тънките й приложения — тайните, запазени за най-мъдрите от Ездачите: как да убиеш, като използваш не повече енергия, отколкото за да мръднеш пръст; метод, чрез който моментално да можеш да пренесеш даден предмет от едно място на друго; магия, която ще ти позволи да разпознаваш отровите в храната и питиетата си; друг вид магическо наблюдение, при което можеш и да чуваш, освен да виждаш; как да извличаш енергия от заобикалящата те среда и така да съхраниш своята сила, а също и да я увеличаваш по всеки възможен начин… Тези техники са толкова мощни и опасни, че никога досега не са били споделяни с новаци като теб, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя и се надявам, че няма да злоупотребиш с тях.

Той вдигна дясната си ръка и изви пръсти като ноктите на граблива птица. После рязко каза:

— Адурна!

Ерагон видя как от поточето до къщата се образува сфера от вода, която се понесе във въздуха и се спря над протегнатите пръсти на Оромис.

Самата рекичка бе кафява под клоните на гората, но сферата, извадена от него, беше безцветна като стъкло. В кълбото се носеха песъчинки, парченца мъх и други боклучета.

Все така взрян в хоризонта, елфът каза:

— Дръж.

После хвърли сферата през рамо към Ерагон. Младежът се опита да я хване, но в мига, в който докосна кожата му, водата се разплиска по гърдите му.

— Хвани я с магия — обясни Оромис. После отново извика: — Адурна!

От повърхността на потока изникна нова сфера и подскочи в ръката му като трениран ястреб, подчиняващ се на господаря си. Този път учителят метна кълбото без предупреждение. Ерагон обаче бе подготвен и се протегна към него, казвайки:

— Реиза ду адурна.

Сферата се забави и спря на косъм разстояние от кожата на дланта му.

— Нескопосан избор на думи, но работещ въпреки това — каза Оромис.

Ерагон се ухили и прошепна:

— Триста.

Топката промени посоката си и се засили към врата на елфа. Тя обаче така и не го достигна. Вместо това го подмина и се обърна, увеличавайки скоростта си.

Водата беше все така твърда и солидна като полиран мрамор, когато го удари по главата с глухо кънтене. Сблъсъкът го събори на земята, където остана да лежи, зашеметен и примигващ срещу пулсиращите светлини пред очите му.

— Да — каза Оромис. — По-добра дума би била лета или кодтр.

После се обърна и повдигна вежда, уж изненадано.

— Какво правиш там? Стани. Не можем да се излежаваме цял ден.

— Да, учителю — изстена момчето.

Когато Ерагон се изправи, Оромис го накара да манипулира водата по различни начини, никой от които не се оказа особено труден. Правеше сложни възли, променяше цвета на светлината, която течността абсорбираше или отразяваше, замразяваше я на определени интервали.

Упражненията продължиха толкова дълго, че първоначалният му интерес се замени от нетърпение и учудване. Беше предпазлив да не засегне учителя си, но не виждаше причина в това, което вършеше елфът. Сякаш Оромис избягваше всякакви магии, които биха го накарали да използва повече от минимално количество сила. „Вече му демонстрирах уменията си. Защо продължава да ме занимава с основите?“ Накрая не издържа.

— Учителю, аз зная всичко това. Не можем ли да продължим нататък?

Мускулите на врата на Оромис се стегнаха, а раменете му се вкочаниха. Дори дишането му се забави, преди да отговори:

— Никога ли няма да се научиш на уважение, Ерагон-водр? Така да бъде!

После той промълви четири думи на древния език, но толкова тихо, че младежът не можа да ги разпознае.

Ерагон изпищя, когато почувства, че нещо обгръща двата му крака от коляното надолу, притискайки и смазвайки прасците му с такава сила, че не можеше изобщо да помръдне. Бедрата и горната част от тялото му бяха свободни, но надолу сякаш бе попаднал в хоросан.

— Освободи се — каза учителят му.

Това беше ново предизвикателство за Ерагон — как да контрира чужди магии. Можеше да пререже невидимите окови по два различни начина. Най-ефективният щеше да бъде, ако знаеше как го е обездвижил Оромис — дали като е засегнал тялото му директно, или използвайки външен източник, — защото тогава би могъл да пренасочи тази външна сила, за да разпръсне магията на елфа. Или можеше да използва някое по-общо заклинание, с което да блокира всичко, което върши Оромис. Лошото на тази тактика бе, че щеше да доведе до директно мерене на сили между тях.

„Е, все някога трябва да се случи“ — помисли Ерагон. Нямаше надежда да пребори елфа, но премисли нужната фраза и каза:

— Лосна калфя йет (освободи прасците ми).

Избликът на енергия, която усети, че го напуска, бе много по-голям от очакваното. От леко изморен от упражненията през деня, сега изведнъж се почувства така, сякаш цял ден е носил камъни. Тогава обаче натискът изчезна от краката му и той се препъна, докато се опитваше да запази равновесие.

Оромис поклати глава.

— Глупаво — каза. — Много глупаво. Ако бях вложил повече енергия в магията си, щеше да умреш. Никога не използвай абсолютни крайности.

— Абсолютни крайности?

— Не изговаряй магиите си така, че да има само два възможни изхода: успех или смърт. Ако врагът ти те е хванал по този начин и е по-силен от теб, щеше да изразходваш цялата си енергия в опит да пробиеш магията. Щеше да умреш, без да можеш да се откажеш, след като вече си осъзнал, че е безполезно.

— Как да избягна това? — запита Ерагон.

— Най-добре е да превърнеш магията си в процес, който да можеш да прекъснеш по всяко време. Вместо да кажеш: „Освободи прасците ми“, което е абсолютна крайност, можеш да пробваш с „Отхлаби магията, държаща прасците ми“. Малко е дълго, но тогава можеш да прецениш в каква степен си в състояние да премахнеш магията на опонента си и дали си в състояние напълно да я унищожиш. Ще опитаме отново.

Оромис повтори неразбираемите си думи и краката на Ерагон отново натежаха. Той обаче бе толкова изморен, че се съмняваше, че ще може да се противопостави. Въпреки това той се пресегна към магията.

Още преди древният език да е напуснал устата му, осъзна, че странната тежест, смазваща краката му, отслабва равномерно. Гъделичкаше го и имаше чувството, че го издърпват от студена лепкава кал. Погледна към Оромис и видя, че лицето на елфа е изкривено от страстно желание, сякаш се е вкопчил в нещо безценно, което не може да понесе да изгуби. На челото му пулсираше една вена.

Когато магическите окови на Ерагон изчезнаха, учителят му се отдръпна рязко, сякаш ужилен от стършел, и застина с поглед, впит в ръцете си. Слабите му гърди се надигаха с усилие. За около минута той остана така, а после се изпъна и отиде до самия ръб на зъберите — самотна фигура, очертана на бледото небе.

Младежът почувства силно съжаление и мъка — същите емоции, които бе изпитал, когато за пръв път видя осакатения преден крак на Глаедр. Прокле се за това, че е бил толкова арогантен с Оромис, толкова незаинтересован от неговите собствени проблеми и че не е имал доверие в решението на елфа. „Не само аз трябва да се боря с раните на миналото“. Ерагон не бе осъзнал напълно какво има предвид учителят му, когато каза, че вече всичко, освен най-простите заклинания, просто му се изплъзва. Сега осъзна колко сериозна е ситуацията на Оромис, както и болката, която му носеше. Да принадлежи към тази раса — родена и отгледана с магия, а да я губи.

Ерагон отиде при елфа и коленичи по начина, по който го правеха джуджетата — с чело, опряно в земята.

— Ебритил, моля за извинение.

Елфът не показа, че го е чул.

Двамата останаха неподвижни, докато слънцето се снижаваше пред тях, а птиците пееха вечерните си песни. Въздухът стана по-хладен и влажен. От север се чуха отначало тихо, после все по-силно махове на криле — Сапфира и Глаедр се завръщаха.

— Ще продължим утре с този и други предмети — каза накрая Оромис тихо и сухо. От профила му Ерагон разбра, че елфът си е възвърнал обичайното изражение на невъзмутима сдържаност. — Съгласен ли си?

— Да, учителю — отвърна младежът, благодарен за въпроса.

— Мисля, че е най-добре отсега нататък да се опитваш да говориш само на древния език. Имаме малко време, а това е най-бързият начин, по който можеш да се научиш.

— Дори и като говоря със Сапфира?

— Дори тогава.

Преминавайки на езика на елфите, Ерагон изрече като клетва:

— Тогава ще работя неуморно, докато не само говоря и мисля, но и сънувам на вашия език.

— Ако постигнеш това, начинанието ни все пак може и да успее — отвърна му Оромис пак на древния език. После след кратка пауза добави: — Вместо да летите направо тук утре, искам да последвате елфа, когото ще пратя за вас. Той ще ви отведе до мястото, където жителите на Елесмера се тренират в изкуството на меча. Остани там един час, а после ела тук както винаги.

— Няма ли ти да ме учиш? — запита Ерагон, чувствайки се предаден.

— Нямам на какво да те науча. Рядко съм срещал по-добри фехтовачи от теб. Аз не зная повече за боя с мечове от теб, а онова, което притежавам, а ти — не, не бих могъл да ти дам. Сега ти остава само да запазиш сегашното си ниво на умения.

— А защо не мога да правя това с теб… учителю?

— Защото не ми харесва да започвам деня си с конфликт. — Той погледна към Ерагон, а после омекна и добави: — И защото ще е добре за теб да се запознаеш с други, които живеят тук. Аз не съм олицетворение на цялата ни раса. Но достатъчно по този въпрос. Виж, те идват.

Двата дракона прелетяха пред плоския диск на слънцето. Първо, с рев на вятъра дойде Глаедр, който затъмни небето с огромното си тяло, преди да кацне на тревата и да сгъне златните си криле. Последва го и Сапфира — бърза и ловка — като лястовичка до орел.

Точно както и сутринта, Оромис и Глаедр ги разпитаха, за да са сигурни, че Ерагон и Сапфира са обърнали внимание на уроците на другия. Не бяха успели да поддържат контакт през цялото време, но си помагаха, споделяйки спомените си, и отговориха правилно на всички въпроси. Единствената спънка се оказа чуждият език, на който им бе поискано да говорят.

— По-добре — изтътна Глаедр накрая. — Много по-добре. — Той сведе поглед към Ерагон. — Двамата с теб ще трябва скоро да тренираме заедно.

— Разбира се, Скулблака.

Старият дракон изсумтя и тръгна до Оромис, накуцвайки с предния си крак, за да компенсира липсата на другия. В този миг Сапфира внезапно скочи напред, захапа крайчеца на опашката на дракона и я хвърли във въздуха с рязко отмятане на глава, както би направила, за да счупи врата на сърна. Глаедр се извъртя рязко и изщрака с челюсти към врата й, разкривайки огромните си зъби, но тя отскочи рязко.

Ерагон потрепери и със закъснение успя да запуши уши, за да ги предпази от рева на златния дракон. Скоростта на реакцията му показваше, че това не е първият път днес, когато Сапфира го е подразнила. Вместо съжаление обаче младежът усети нейната възбуда и игривост. Беше като дете с нова играчка. Долови и сляпата й преданост към другия дракон.

— Въздържай се, Сапфира! — сряза я Оромис. Тя отскочи назад и седна на задните си крака, но нищо в поведението й не показваше разкаяние. Ерагон измърмори някакво неясно извинение, но учителят му само махна с ръка и нареди: — Хайде, вървете си и двамата.

Ерагон се покачи с усилие на гърба на Сапфира, без да спори. Трябваше няколко пъти да я подканя да излети и когато най-накрая го послуша, тя настоя да прелетят над поляната три пъти, преди младежът да успее да я насочи към Елесмера.

— Какъв демон те облада, че тръгна да го хапеш? — скара й се той. Смяташе, че знае, но искаше тя да го потвърди.

— Само си играех.

Това бе самата истина, тъй като използваха древния език, но той подозираше, че е само част от по-голяма истина.

— Да, а на каква игра? — Тя се напрегна. — Забравяш дълга си. Като… — Той затърси правилната дума. Не можа да я намери и се върна за момент на родния си език: — … като провокираш Глаедр, разсейваш него, Оромис и мен… и затрудняваш процеса на учене. Никога преди не си била толкова лекомислена.

— Не си позволявай да бъдеш моя съвест.

Тогава той се засмя, забравил за миг, че е сред облаците, наклони се на една страна и едва не падна от раменете й.

— О, това е то ирония. След безбройните пъти, когато си ми казвала какво да правя — аз станах твоята съвест. Сапфира, истината е, че аз съм твоята съвест точно толкова, колкото и ти си моята. Имаше причини да ме назидаваш и предупреждаваш в миналото, а сега аз трябва да сторя същото с теб: спри да досаждаш на Глаедр с този вид внимание.

Тя мълчеше.

— Сапфира?

— Чувам те.

— Искрено се надявам.

След около минута кротко летене, тя смени темата:

— Два пристъпа за един ден. Как си?

— Всичко ме боли и ми е лошо. — Той се намръщи. — И от дуелирането с Римгар, но най-вече от пристъпа. Като отрова е, отслабва мускулите ми и замъглява ума ми. Само се надявам, че няма да полудея, преди да достигна края на това обучение. После… Не знам какво ще правя. Определено не мога да се бия за каузата на Варден в това състояние.

— Не мисли за това — посъветва го тя. — Не можеш да сториш нищо, а само ще се чувстваш по-зле. Живей в настоящето, помни миналото и не се бой от бъдещето, защото то не съществува и никога няма да съществува. Има само сега.

Той я потупа по рамото и се усмихна смирено. Вдясно от тях един ястреб се носеше по топло течение, докато оглеждаше разчупения терен на гората за космата или перната плячка. Ерагон го наблюдаваше и мислеше за думите на Оромис: „Как би могъл да оправдае борбата с Империята, след като тя ще причини толкова мъка и агония?“

— Аз имам отговор — каза Сапфира.

— И какъв е?

— Че Галбаторикс е… — Тя се поколеба, а после каза: — Не, няма да ти кажа. Трябва сам да достигнеш до него.

— Сапфира! Бъди добра.

— Такава съм. Щом не знаеш защо това, което вършим, е правилно, по-добре направо се предай на Галбаторикс…

Независимо с колко сладкодумни молби я обсипа, не можа да изкопчи нищо повече. Тя бе блокирала ума си.

Когато се върнаха в гнездото си, Ерагон хапна малко и точно смяташе да се заеме с един от свитъците на Оромис, когато някой почука на вратата.

— Влез — каза той с надеждата, че е Аря.

Така и беше.

Елфката поздрави Ерагон и Сапфира, а после каза:

— Помислих, че може да се възползваш от възможността да посетиш Тиалдари Хол и градините около нея. Ако не си твърде изморен, разбира се.

Беше облечена в надиплена червена рокля, украсена със сложни черни плетеници. Цветовете напомняха тези на робата на кралицата и наблягаха на силната връзка между майка и дъщеря.

Ерагон остави свитъка настрана.

— За мен ще е удоволствие да ги видя.

— Иска да каже, че за нас ще е удоволствие — добави Сапфира.

Аря ги изгледа изненадана, когато и двамата заговориха на древния език, и Ерагон й обясни за нареждането на Оромис.

— Чудесна идея — възкликна елфката, преминавайки на същия език. — А и е по-приемливо да говорите така, докато сте тук.

Когато и тримата се спуснаха от дървото, Аря ги насочи на запад, към непозната част на Елесмера. Срещнаха мнозина елфи по пътя си и всички те спираха, за да се поклонят на Сапфира.

Ерагон отново забеляза, че никъде не се виждат елфически деца. Той го спомена на Аря и тя каза:

— Да, ние имаме съвсем малко деца. В момента в Елесмера има само две — Дусан и Алана. Да имаш дете е най-голямата чест и отговорност за всяко живо същество.

Накрая пристигнаха до една стреловидна арка, израснала между две дървета, която служеше за вход на широк двор. Все така на древния език Аря напевно промълви:

— Дървесен корен, плод от лозите, пусни ме да мина, в името на кръвта ми.

Двете врати се разтресоха, а после се разтвориха навън, освобождавайки няколко огромни пеперуди, които се понесоха към смрачаващото се небе. Отвъд арката се простираше огромна цветна градина — чиста и естествена като дива поляна. Единственият елемент, който показваше, че е изкуствена, бе огромното разнообразие от растения. Много от видовете цъфтяха извън сезона си или идваха от по-студен, или по-топъл климат и никога не биха оживели тук без магията на елфите. Тази неземна сцена бе осветена от подобни на кристали фенери без пламъци, подсилени от носещи се навсякъде съзвездия светулки.

Аря се обърна към Сапфира:

— Моля те, внимавай за опашката си. Не мачкай цветята.

Те пристъпиха напред, прекосиха градината и навлязоха сред група разпръснати нашироко дървета. Преди Ерагон да осъзнае къде се намира, дърветата станаха повече, а после се превърнаха в стена. Откри, че стои на прага на зала, изградена от полирано дърво, без дори да бе осъзнал, че е влязъл вътре.

Залата бе топла и приятна — място за покой, размишления и уют. От вътрешната страна дървесните дънери бяха без кора и в тях бе втрито някакво масло, от което дървото блестеше като кехлибар. На равни интервали между стволовете имаше пролуки, които играеха ролята на прозорци. Миризмата на борови иглички освежаваше въздуха. Вътре имаше няколко елфи. Едни четяха и пишеха, а други свиреха на тръстикови флейти. Всички те сведоха глави в поздрав към Сапфира.

— Великолепно е — възкликна Ерагон.

— Щяхте да живеете тук, ако не бяхте Ездач и дракон — отговори Аря.

Елфката ги разходи наоколо или поне до местата, достъпни за дракон. Всяка нова стая носеше изненада. Нямаше две еднакви и всяка използваше различни методи за включване на гората в конструкцията си. В една от тях сребристо поточе течеше по чворестата стена и минаваше като вена по пода през улей от камъчета. В друга — пълзящи растения бяха обвили стените и тавана в зелено наметало, украсено с разцъфнали цветя в нежни розови и бели краски. Аря ги нарече лиани.

Видяха множество произведения на изкуството — от фаиртове7 и картини до скулптури и разноцветни мозайки от опушено стъкло. Всички черпеха вдъхновение от хармоничните форми на растенията и животните.

В друг павилион, свързан с две сгради чрез покрити пътеки, зърнаха Исланзади, която веднага попита за обучението на Ерагон и състоянието на гърба му. Той й разказа с кратки учтиви фрази. Изглежда, това бе достатъчно и след като размени няколко думи със Сапфира, кралицата се оттегли.

После се върнаха в градината. Ерагон пристъпваше до Аря, а драконът вървеше зад тях. Младежът се чувстваше опиянен от гласа на елфката, докато тя му разказваше за различните видове цветя — откъде са, как се поддържат, как многократно са били променяни чрез магия и кои разтварят чашките си само нощем…

— Кое е любимото ти цвете? — прекъсна я той.

Аря се усмихна и го отведе до едно дърво накрая на градината, на брега на малко езерце, обрасло с тръстики. Около най-ниските му клони се гушеха грамофончета с по три черни кадифени венчелистчета, които бяха здраво затворени.

Аря ги духна леко и прошепна:

— Отворете се.

Те помръднаха и се разтвориха. Цветята разгърнаха черната си роба, разкривайки цяло съкровище от нектар в сърцевината си. Бяха оцветени в кралско синьо, което се преливаше в черното отвън като ден в нощ.

— Не е ли това най-красивото и съвършено цвете? — запита Аря.

Ерагон я гледаше, осъзнавайки болезнено колко са близо и колко далеч, и плахо изрече:

— Да… наистина. — И преди смелостта да го е изоставила, добави: — Както и ти.

— Ерагон! — възкликна Сапфира.

Аря го прикова с очи, изучавайки изражението му, докато не се почувства принуден да извърне поглед. Когато посмя да я погледне отново, с ужас видя, че на лицето й е изписана тънка усмивка, сякаш се забавлява от реакцията му.

— Твърде мил си — промърмори тя.

После се пресегна и докосна крайчеца на едно от цветята и погледна отново към момчето.

— Фаолин ги създаде специално за мен при едно лятно слънцестоене… отдавна.

Той запристъпя от крак на крак и отговори несвързано, наранен и обиден, че не е приела думите му сериозно. Искаше му се да стане невидим и дори си помисли да направи заклинание, само и само да изчезне веднага.

Накрая се изправи и каза:

— Моля, извини ни, Аря Свит-кона, но е късно и трябва да се върнем на нашето дърво.

Усмивката й стана още по-широка.

— Разбира се, Ерагон. Разбирам.

Тя ги заведе до главния вход, отвори вратите и каза:

— Лека нощ, Сапфира. Лека нощ, Ерагон.

— Лека нощ — отвърна Сапфира.

Въпреки неудобството си, момчето не можа да не попита:

— Ще се видим ли утре?

Аря наклони глава.

— Мисля, че утре съм заета.

После вратите се затвориха, скривайки я от погледите им.

Сапфира приклекна ниско на пътеката и побутна Ерагон по рамото.

— Стига си мечтал. Качвай се на гърба ми. — Той стъпи върху левия й преден крак и зае обичайното си място, а после стисна един от шиповете на врата й, когато тя се издигна в целия си ръст. След няколко стъпки чу гласа й в главата си: — Уж критикуваш държанието ми с Глаедр, а после какво правиш? Какво си мислеше?

— Знаеш какво изпитвам към нея — измърмори той.

— Ха! Ако ти си моя съвест, а аз твоя, значи е мой дълг да ти казвам, когато се държиш като влюбено глупаче. Не мислиш логично, както ти каза Оромис. Какво очакваш всъщност да се случи между теб и Аря? Та тя е принцеса!

— А аз съм Ездач.

— Тя е елф. Ти си човек!

— Аз заприличвам на елф все повече и повече с всеки изминал ден.

— Ерагон, тя е на над сто години!

— Аз ще живея също толкова дълго, колкото нея или който и да било друг елф.

— Да, но не си елф и точно това е проблемът. Не можеш да превъзмогнеш такава необятна разлика. Тя е голяма жена с цял век опит зад гърба си, а ти…

— Какво? Какво съм аз? — изръмжа той. — Дете? Това ли искаш да кажеш?

— Не, не си дете. Не и след всичко, което си видял и направил, откак се събрахме. Но ти си млад дори според представите на собствената си мимолетна раса, а какво остава за представите на джуджетата, драконите и елфите.

— Ти също.

Това я накара да замълчи за кратко. После каза:

— Просто се опитвам да те защитя, Ерагон. Това е всичко. Искам да бъдеш щастлив, а се боя, че ако продължаваш да хлътваш по Аря, това няма да стане.

Точно щяха да си лягат, когато вратата във вестибюла се отвори с трясък, двамата дочуха дрънчене на ризница, докато някой се качваше в стаята. Стиснал Зар’рок в ръка, Ерагон се изправи, готов да изненада натрапника.

Видя Орик и свали меча. Джуджето отпи сериозна глътка от бутилката, която стискаше в лявата си ръка, и примижа към Ерагон.

— Тухли и кости, къде си? А, ето те там. Чудех се къде може да си. Не можех да те намеря, така че реших, гледай каква прекрасна нощ, може пък да отида да те намеря… и ето те тук! За какво ще си говорим аз и ти сега, когато сме заедно в това великолепно птиче гнездо?

Ерагон пое свободната ръка на джуджето и го изправи на крака, изненадан както винаги от тежестта му. Приятелят му започна да залита, сякаш ще се строполи на пода всеки миг.

— Хайде, влез — каза накрая Ерагон на собствения си език. Отиде и затвори вратата на пода. — Тук ще замръзнеш.

Джуджето примигна бавно.

— Не шъм те мяткал напоследък, откак съм в това листато изгнание, не, не съм. Изоставил си ме на компанията на елфите… а тя е мизерна, скучна компания, наиштина е такава.

Ерагон усети лека вина, но я прикри с неловка усмивка. Той наистина бе забравил за джуджето.

— Съжалявам, че не съм те посещавал, Орик, но обучението поглъща всичкото ми време. Ето, дай ми наметалото си. — Той помогна на приятеля си да свали кафявата си пелерина и запита: — Какво пиеш?

— Фаелнирв — обяви Орик. — Невероятно чудешна и гъделичкаща отвара. Най-доброто и велико от хитрите измишльотини на елфите — дава ти дара на крашнорешието! От устата ти се ношят думи като пасажи от риби, като ята штремителни колибрита, като реки от гърчещи се змии.

Той спря, очевидно впечатлен от уникалното великолепие на сравненията си. Когато Ерагон го побутна към спалнята, Орик размаха към Сапфира бутилката и се провикна:

— Поздравления, о, Стоманенозъба! Нека люспите ти сияят ярки като въглищата на ковачницата на Морготал.

— Здравей, Орик — отвърна Сапфира, полагайки глава на ръба на ложето си. — Какво те докара до това състояние? Не приличаш на себе си.

Ерагон повтори въпроса й.

— Какво ме е докарало до това шъштояние? — отвърна Орик. После се свлече в стола, подаден от Ерагон, и размаха крака на няколко сантиметра от пода, клатейки глава. — Червена шапка, зелена шапка. Елфи тук и елфи там. Давя се в елфическия им език и трижди проклетата им учтивост. Безкръвни са те. Необщителни са. Да, сър, не, шър, три чувала сър, но не мога да изкарам от уштите им и прашинка повече. — Той погледна Ерагон с тъга. — Какво да правя, докато ти се учиш? Трябва ли да седя и да си въртя палците, докато се превърна в камък и се присъединя към духовете на предшествениците си? Кажи ми, о, проницателни Ездачо.

— Нямаш ли умения или хобита, с които да се забавляваш? — попита Сапфира.

— Аха — отвърна Орик. — Достатъчно добър ковач съм според всеки, който би поискал да прецени. Но защо да правя ярки брони и оръжия за онези, които не ги ценят? Тук е безшмишлено. Също толкова, колкото и трикрак Фелдуност.

Ерагон протегна ръка към бутилката.

— Може ли?

Погледът на джуджето пробяга няколко пъти между него и питието, а после направи примирена гримаса и му го даде. Уж студен като лед, фаелнирвът ужили гърлото на Ерагон. Той примижа, а очите му се насълзиха. След като рискува с втора глътка, предаде бутилката обратно на Орик, който изглеждаше силно разочарован от малкото количество, останало вътре.

— И каква пакост успяхте да направите с Оромис из ония пасторални гори? — запита Орик.

Ерагон му описа тренировките си, погрешната си благословия във Фардън Дур, дървото Меноа, гърба си и всичко друго, изпълнило последните няколко дни. Джуджето редуваше кикот и болезнени стонове. Накрая младежът завърши с най-скъпата си в момента тема: Аря. Добил смелост от питието, той призна чувствата си към нея и описа как е отхвърлила опита му да я ухажва.

Орик размаха пръст и каза:

— Скалата под теб е пропукана, Ерагон. Не изкушавай съдбата. Аря… — той се спря, а после изръмжа и отпи още фаелнирв. — А, твърде е къшно за това. Кой шъм аз да казвам кое е мъдрост и кое не е?

Сапфира бе затворила очи преди малко и сега, без да ги отваря, запита:

— Ти женен ли си, Орик?

Въпросът изненада Ерагон. Той никога не се бе замислял за личния живот на приятеля си.

— Ета — каза Орик. — Макар че съм обещан на красивата Хведра, дъщерята на Торгерд, Едноокия и Химинглада. Трябваше да се женим тази пролет, но ургалите ни нападнаха, а Хротгар ме прати на туй прокълнато пътешествие.

— Тя Дургримст Ингетум ли е? — запита Ерагон.

— Ештештвено! — изрева Орик, удряйки с юмрук облегалката на стола. — Нима мислиш, че ще се оженя извън клана си? Тя е дъщерята на леля ми Вардрун, далечна братовчедка на Хротгар. Има бели, кръгли прасци — гладки като сатен, бузи — червени като ябълки… най-красивата джуджешка девица, съществувала някога.

— Без съмнение — вметна Сапфира.

— Сигурен съм, че няма да мине много време и ще я видиш отново — каза Ерагон.

— Хм — Орик отново примижа към него. — Вярваш ли в гигантите? Високи гиганти, силни гиганти, дебели и брадати гиганти с пръсти като лопати?

— Никога не съм ги чувал, нито срещал — отвърна младежът. — Само в историите. Ако съществуват, то не е в Алагезия.

— О, съществуват, съществуват! — възкликна Орик, размахвайки бутилката над главата си. — Кажи ми, о, Ездачо, ако един страховит гигант те срещне на пътеката в градината, как би те нарекъл, ако не вечеря?

— Ерагон, предполагам.

— Не, не. Ще те нарече джудже, защото това ще си ти за него — Орик се изсмя силно и сръчка момчето в ребрата с твърдия си лакът. — Виждаш ли сега? Хората и елфите са гигантите. Земята е пълна с тях тук, там и навсякъде, те се тътрят с големите си крака и ни потапят в безкрайни сенки.

Той продължи да се смее, клатейки се напред-назад в стола си, докато не го обърна и не падна на пода със силно тупване. Ерагон му помогна да се изправи и каза:

— Мисля, че е по-добре да останеш тук през нощта. Не си в състояние да слизаш по тия стълби в тъмното.

Орик прие поканата с весела незаинтересованост. Позволи на момчето да свали ризницата му и да го настани от едната страна на леглото. След това Ерагон въздъхна, изгаси светлините и легна от своята страна.

Заспа, заслушан в мърморенето на джуджето:

— Хведра… Хведра… Хведра…