Рагтайм в Симла

Глава четиринадесета

След това разкритие се възцари мълчание. Тримата останаха вторачени в напечатания текст, сякаш там се криеше разковничето на проблема.

— Има и още нещо — добави Картър, като вдигна вестника срещу светлината. — Виждате ли това? До името на Изабел Нютън има доста избледняло знакче, сякаш да привлече вниманието на Корсовски.

— Кой е тоя Корсовски, когото все споменавате? — попита Симпсън.

Джо го осветли за смъртта на руснака и подозренията за евентуалната връзка между него и Алис Шарп, или жената, която им се представя за нея. Не пропусна и елемента с девичия почерк върху програмата от операта в Ница. Симпсън веднага реагира.

— Изабел дьо Ньовил пътуваше към Ница. Изглежда, добре познаваше този град. Дали има някаква връзка?

— Разбира се. Знаем със сигурност, че онова лято Корсовски е изнасял концерти в Южна Франция — ето, има го на вътрешната страница. Щял да пее в античните театри в Прованс. Не е далеч от Ница, нали? Може Изабел да се е канела да се срещне с него там?

— Звучи ми малко отвлечено — делово заяви Картър. — Не бива да забравяме, че ако през 1914-та е имало връзка между Корсовски и английската Изабел, която впоследствие става френската Изабел, която пък сега се прави на английската Алис, става въпрос за гореща любовна афера между английска девойка на седемнайсет-осемнайсет години и руска оперна звезда на трийсет и пет! Хрисима англичанка, възпитана в пуританската среда на английската образователна система и любителка на „Шумът на върбите“! Изобщо не си го представям.

— Има начин да разберем със сигурност — предложи Симпсън. — Достатъчно е да погледна тукашната Алис Шарп. Мисля, че добре съм ги запомнил и двечките.

— Само че има два проблема — отвърна Джо. — Първо, никой няма да повярва на думите ви — простете, Симпсън, не искам да ви засегна, но сте били зле ранен…

— То и аз сам не си вярвам!

— И второ, двама от някогашните познати на Алис-Изабел вече гният в земята, преди да са успели да я зърнат. Ако си въобразявате, че ще рискуваме да ви види, много грешите!

— Мили боже! — възкликна Картър стреснато. — Ами да! Слушай, Симпсън, някой в Симла знае ли кой си? Някой знае ли как се казваш? Помисли си добре, друже!

Симпсън се позамисли.

— Само вие двамата. Дойдох тук направо от гарата. Още не съм се регистрирал в хотела.

— Хубаво, тогаз! Аз направих резервацията на мое име — заяви Картър. — Значи как можем да те доближим максимално до нея, без тя да те види? А ти си много колоритна личност, Симпсън. Ако нямаш нищо против, може да изчакаш в пощата и да я видиш на излизане от офиса й за обедната почивка в един часа. Тя си има служебна рикша. Нейните хора си личат отдалеч със синьо-златните си униформи и сини тюрбани. Ако си сложиш широкопола шапка, тъй че да скриеш лицето си, може да се помотаеш наоколо и хубаво да я разгледаш.

Симпсън погледна часовника си.

— Вече е един без петнайсет. Ще смогнем ли да заемем позиция? Аз не съм от най-пъргавите.

— Няма страшно, пощата е на две крачки. Хайде, вземи моята шапка и я нахлупи добре. Е, не е кой знае какво, ама ако не види бастуна ти, ще те помисли за поредния турист със слънчеви очила. По това време тук гъмжи от пришълци, и повечето са с очила заради силното слънце.

След десетина минути Симпсън стоеше до прозореца на пощата и трескаво надписваше илюстровани картички, докато Джо и Картър се размотаваха и си бъбреха на Главната. Щом часовникът удари един часа, откъм ъгъла зави една рикша, понесена към главния вход на ИКТК. След пет минути се върна по същия път с Алис Шарп. Джо и Картър тозчас пристъпиха към нея и радостно я поздравиха. Тя нареди на носачите да спрат и отвърна на поздрава им, обръщайки се първо към Картър, сетне към Джо. След като си размениха кратки любезности, тя отново изкомандва и рикшата полетя напред.

— Е? — въодушевено запитаха двамата, след като се озоваха отново в управлението по заобиколен маршрут.

Симпсън ги изгледа дълбоко развълнуван, после отвърна:

— Почти съм сигурен, че тази жена е Изабел дьо Ньовил.

— Почти ли? Не можеш ли да ни кажеш със сигурност?

— Мога да го твърдя и със сигурност, ако ще ви се понрави, ама нали разбирате, двете много си приличаха, само че Алис Кониърс имаше едно такова пухкаво личице, докато тази жена е с по-остри скули. Но пък нали е минало доста време, та е напълно вероятно момичето да е загубило детинската си закръгленост, а и е логично при тукашния климат лицето й да изглежда по-мургаво и по-изпито. Съжалявам, май само ви обърках, но се опитвам да бъда честен.

— Да, разбираме — каза Джо. — И все пак имаш ли основание да подозираш размяната?

— Да, напълно е възможно. Е, не мога да се закълна на сто процента…

— Жената, с която се запознах, няма да изтърве и дума за станалото — отбеляза Джо. — Никога! Тя е умна, корава и обожава риска. Само като си помисля как ме забаламоса с приказките за английския почерк в оная брошурка! Даже ми го демонстрира собственоръчно! Такава жена няма да трепне пред подобно обвинение — най-много да се изсмее в лицето ни!

— Освен това да не забравяме — вметна Картър, — особено аз, който ще продължа и след този случай да битувам в Симла, че Алис Кониърс-Шарп се радва на всеобща симпатия и добри връзки. Достатъчно е да каже две думи на приятелката си вицекралицата, и Сандиландс и Симпсън за нула време ще бъдат изпратени по живо, по здраво с първия влак за Калка, а изкукуригалият полицейски началник Картър ще бъде натирен в пущинака да гони маймуни!

— Сигурно има и друг начин да я разобличим, без да поставяме на карта професионалния си авторитет. Не разполагаме с доказателства, тъй че ще трябва да прибегнем до някоя хитринка. Налага се да подлъжем тая госпожичка Изабел, та сама да се издаде.

— Джо, какви ги приказваш? — подозрително попита Картър. — Пак си си наумил нещо, нали?

— Да, един мъничък кроеж! От сферата на черната магия. И ако не успея, никой няма да пострада. И косъм няма да падне от главите ни! Ще ви обясня, но се опасявам, че за целта ми Симпсън ще трябва отново да умре!

— … а от теб, Картър, искам да ми дадеш адреса — каза Джо. — Някоя си Минерва Фриймантъл.

— Мисис Фриймантъл? — възкликна Картър изненадан. — И защо пък точно нея си нацелил? Да не би да се нуждаеш от информация свише? Малко ала-бала, а? Дано знаеш в какво се забъркваш, Джо! Живее в апартамент над континенталната бакалия на Главната. Разполага с чудесен изглед към клюкарницата. Много удобно местенце. И си опичай акъла — тя също има дебели връзки!

Като се сбогува с Картър и Симпсън, който взе отделна рикша, за да отиде на обяд у Картърови, Джо се отправи пешком по Главната. Намери въпросната бакалия и се шмугна по стълбището между два магазина. Апартаментът се намираше на първия етаж. Почука на вратата и подаде визитката си на индийския слуга, който му отвори.

— Предай на мисис Фриймантъл, че един полицай от Скотланд Ярд желае да разговаря с нея незабавно!

След малко слугата се върна, отвори вратата широко и го покани с поклон, сетне се оттегли през друга вратичка в края на дългата стая, в която се озова Джо.

Помещението представляваше удобен салон. Големите прозорци с изглед към Главната внасяха свежест в стаята, макар че тъмночервените завеси, които ги обрамчваха, навярно създаваха загадъчна викторианска атмосфера, когато бяха спуснати, помисли си той. Полуизгорелите цепеници в камината излъчваха лек билков аромат. Дали беше хвойна? Върху масички в ъглите се кипреха пищни растения в лъскави медни саксии, а по средата имаше огромна, полирана до блясък орехова маса. В едно от креслата до камината се бе настанила бяла котка, която се протегна и изгледа пришълеца лениво, но крайно подозрително.

Стопанката, снажна дама на около трийсет и две-три години, бе застанала до прозореца. Подходяща наблюдателница, както бе отбелязал Картър, към невралгичната точка на Главната, където повечето граждани спираха да разменят по някоя клюка. През широкия една педя процеп странната акустика донасяше откъслечен смях и разговори, доловими за всеки, който се навърташе край прозореца.

Минерва Фриймантъл бе прихванала с два пръста визитката на Джо. И тя като котката го измери с подозрителен и студен поглед. Беше голяма красавица, отломка от епохата на крал Едуард, когато на мода са били снажните дами. Правият й гръб достойно се справяше със задачата да крепи пищната й гръд. Блестящата й тъмна коса бе навита на кок, разделена на път точно по средата.

Домакинята изгледа Джо високомерно.

— В Симла сте вече четири дни, капитане. Би следвало да знаете, че не приемам без предварителна уговорка. А полицаи изобщо не допускам — заяви тя с хладна учтивост.

Стъписан и крайно заинтригуван от неочакваната среща, Джо сподави смеха си и протегна ръка, за да се здрависа с нея.

— Мейси! Мейси Фрийман! Не ме ли позна?

Минерва Фриймантъл зяпна изумена, а брадичката й увисна към гърдите.

— Млади момко, хванахте ме натясно! Да разбирам ли, че съм имала честта да се познавам с ваша милост?

— Дали се познаваме? Как не! — възкликна Джо радостно. — И то от памтивека! Спомни си преди четири години, Мейси, зад кулисите на „Емпайър“. Загряваш ли? „Мерлин Магьосникът и Мейси“! Джебчийската история, дето изчезна златният часовник на един наивник от публиката, помниш ли? Човечецът на майтап решил да даде часовника си за фокуса на Мерлин, който го млати с чук, пали го с огън и го пусна в аквариум със златна рибка, а накрая под гръмовния туш на барабаните ти с ловък жест го измъкна от корсета си и го върна невредим на възрадвания собственик. Само че оня мигом се спаружи, щом се върна на мястото си и осъзна, че часовникът беше изчезнал яко дим от джоба му. Не те арестувах аз — тогава бях още млад и зелен детектив сержант, който се учеше на занаят.

След моментната изненада Мейси се засмя от сърце.

— Ха сега де! Е, познах те, ама нали по онуй време беше пуснал мустак! Голям хубавец беше! И сега си същият… Боже всемогъщи! Изстреляха те направо в капитан, а? И що щеш в това забутано местенце? Нали не си хукнал да ни гониш двамцата с Мерл? Какво, да не си като ония копои от граничната полиция, които не мирясват, дордето не докопат човека? Е, нямаш късмет, щото Мерл гушна букета преди две години, а надали ще рачиш да го последваш в отвъдното. Пък и ние не сме сгазили лука, умнико!

— Съжалявам за Мерлин, но ти май добре я караш и без него, а? — и Джо огледа стаята. — Добре си си постлала в тая уютна хралупа! Чувам, че си взела акъла на тукашните хора, Мейси. Големците чакали на опашка да се вредят за сеансите ти в петък вечер. Предполагам, че опитът ти като асистентка на магьосник ти е много полезен при разните шмекерии — потропвания, видения, ектоплазма и разните там номера, с които омайваш народа. Но не се притеснявай, Мейси… — заплашително рече Джо, — аз няма да обеля и дума за това!

И той замълча.

— При условие, че…? Хайде, изплюй камъчето — знам, че няма да се отърва току-тъй. Казвай накъде биеш?

— Е, има едно нещичко, което може да сториш за мен. Няма да те затрудни и е тъкмо по твоята част.

Джо й обясни замисъла си, без да споменава Алис Кониърс. Заяви, че искал да стресне един от присъстващите на сеанса, за да се издаде неволно. Тя го изслуша внимателно и кимна в знак на разбирателство.

— Е, Мейси, какво ще кажеш? Можеш ли да го направиш?

— Ъхъ. То е фасулска работа. Само че няма да го сторя!

Джо остана стъписан.

— Как тъй няма да го сториш?

— Ами ей тъй, просто няма!

— И мога ли да попитам защо?

— Да, може да попиташ защо — отвърна тя иронично, имитирайки изискания му говор. — Ела да седнем и да пийнем, докато ти обясня картинката. Да ударим по едно за доброто старо време.

Тя избута котката от креслото и покани Джо да седне. След малко му даде уиски със сода, като пътьом попита:

— Или май едно време по ти се нравеше бренди с „Бейби Поли“, а? — После придърпа друго кресло срещу него. — Преди да се разбъбрим, дай да си изясним две неща като стари кримки. Първо, това с часовника беше мръсен номер — оня уж наивен човечец от публиката се оказа колега от бранша, който искаше да ни злепостави и да ни елиминира. И успя! Макар да нямахте улики срещу нас, ни погнахте тъй яко, че кариерата ни отиде по дяволите! И трябваше да се простим с магиите! Ама Мерл имаше нюх за тия работи и веднага надуши, че след войната доста народ жалеше за умрелите си близки. Пардон, трябваше да кажа за „блаженопочившите“. Всички луднаха по медиумите! Мерл реши да отидем в Брайтън, понеже там бизнесът много вървял и носел добри пари.

Джо я прекъсна.

— Хубаво е, че ми разправяш биографията си, Мейси, ама не може ли по-накратичко?

— Ама че си дръвник! — сряза го тя. — Потрай малко, това е важно за второто нещо. Слушай сега! И тъй, опънахме сергията. Аз бях медиумът, а той — задкулисният шарлатанин. Не че медиумите трябва да са задължително жени, ама нали го знаеш Мерл каква мутра имаше? Само щеше да наплаши клиентелата.

Мейси замълча, според Джо, по крайно драматичен начин, ала той прецени, че не бива да я пришпорва. Прие го като барабанен туш и зачака финалния трик, който толкова го беше впечатлил навремето.

— Получи се добре — бизнесът потръгна. Ама аз друго искам да ти река — повторно се умълча тя. — Започнах да импровизирам.

— Моля?!

— Да импровизирам, глухчо! Започнах да казвам думи, които не бяха в сценария. Просто ми идваха на езика, незнайно откъде. А пък участниците в сеанса ме разбираха идеално, докато аз самата хабер си нямах за какво се касаеше. То бяха неща, известни само на клиентите и близките им покойници. Чувах гласове в главата си — някои шепнеха, други викаха — всички предаваха някакво послание, най-вече за любов, надежда и успокоение. Понякога използваха моя глас, за да установят контакт. Отначало се изплаших и рекох на Мерл, че искам да престанем с тая работа. Ама вече се беше разчуло, та народът се юрна на пълчища! Удвоихме таксата, но те пак прииждаха. Мерл тъй и не схвана картинката — все си мислеше, че съм голяма хитруша и късметлийка. Вярно, че го имаше и тоя момент, само че нещата бяха далеч по-дълбоки. — Мейси го погледна настойчиво. — Разбираш ли, Джо, моето не е шмекерия. Аз наистина умея да върша това и трябва да го върша. Когато Мерл се спомина, престанах да вземам пари. Не беше редно. Щом хората искат да се утешат чрез контакт с покоен любим човек — съпруг, съпруга, баща — как можех да искам пари за подобно нещо? Не че богаташите не ме отрупваха с щедри дарения, но по принцип не вземам и петаче за услугите си.

— И как тъй се озова в Симла? — попита Джо.

— Няма никаква загадка. Един от клиентите ми, който живее в Индия, ме посети през отпуската си и като се върнал, разправил за мен. Получих покана да дойда в града на разноски на местните хора. Никога не бях пътувала, пък и без Мерл сама си бях господарка. А това място е заредено с много енергия, да знаеш, Джо. Носи му се славата, откак мадам Блавацка е живяла тук. Градът бъка от духове, при това не всички са от добричките. Откакто дойдох, съм отворила пътя на доста изгубени души към светлината. Гледам на това като на своя мисия.

— Всичко това е безкрайно интересно, Мейси — рече Джо с нотка на нетърпение, — но наистина не разбирам защо да не можеш да изпълниш молбата ми?

— Напротив! На теб ти сече пипето, тъй че не се налага да ти го обяснявам дума по дума.

Джо въздъхна.

— Искаш да кажеш, че ще се компрометираш, ако разиграеш този театър заради мен? Това ли е?

— Може и тъй да се каже. Би ли се изплюл някога в църква? Не, нали? Е, то ще е същото, ако ме заставиш да изопача истината. Съжалявам, Джо. Няма да стане.

Джо усети как кипва.

— Мейси, само се чуй какви ги плещиш! Ама ти съвсем се самозабрави! Голяма многознайка се извъди! Чуваш шушу-мушу в ушите си, вземаш акъла на неколцина лигльовци, които не са в състояние да приемат истината без спиритически залъгалки, и вече се имаш за Дева Мария! Да не си мислиш, че ми е мерак да стряскам невинни хора? Или да подплаша някоя прокълната душа? Далеч си от истината! Набий си го в главата, драга моя! Аз съм от добричките! Опитвам се единствено да сгащя убиец, който може отново да се развихри. Да поправя стореното зло и да наредя парченцата в пъзела! А ти тъй се вживя, сякаш те моля да извикаш духа на Чарли Пийс! — Той се изправи. — Е, опитах с добро. Щом такъв е отговорът ти, ще си понесеш последствията.

Стигна до вратата и понечи да я отвори, когато тя му подвикна:

— Последствия ли? Какво искаш да кажеш?

Той се вторачи в нея безмълвно.

— Голям мизерник си, Джо Сандиландс! Искаш да ме очерниш пред цяла Симла, нали? Само да подшушнеш за ония обвинения в Лондон, и с мен е свършено!

Тя стана и отиде до прозореца, застинала в неприязнена физиономия. След малко се обърна към него.

— Е, хубаво де! Ще изпълня молбата ти. Ела утре в четири следобед за репетиция. Сеансът започва точно в осем.

— Добре тогава — рече Джо и отново се настани в креслото. — Ще ти кажа как точно да направиш постановката.

— Да не си гъкнал! Аз съм професионалистка, по дяволите! Репутацията ми виси на косъм! Щом съм обещала, значи ще бъде перфектно — няма какво да ми даваш акъл.

Джо кимна хрисимо.

— Вярвам ти, Мейси. Ох, забравих да те питам нещо, а май тъкмо с него трябваше да започна — мога ли да видя списъка с гостите ти за утре? За да се уверя, че и моят човек ще присъства.

Мейси отиде до бюрото и извади лист от едно чекмедже.

Джо погледна списъка.

— Искам заедно да прегледаме имената и да ми кажеш по нещичко за всекиго от клиентите си. Нямам предвид клюките, които дочуваш от прозореца, а причините (ако са ги споменали), поради които идват при теб. С кого се опитват да се свържат в отвъдното?

Мейси знаеше списъка наизуст и започна с най-горното име.

— Списъкът се променя всяка седмица. Някои от посетителите са „редовно присъствие“, тъй да се каже, а други идват за разнообразие. Майор Фицджералд. Той е от редовните. Иска да се свърже с благоверната си — двамата били неразделни. Сигурно ще успее, защото тя се е споминала едва преди година.

— Това има ли някакво значение?

— О, да. Шансовете значително намаляват, ако става въпрос за покойник отпреди повече от четири-пет години. Губят интерес — имам предвид духовете. И те си имат работа в своите селения. И хич не им се нрави да ги викат час по час да уреждат проблемите на близките си. Особено разни глупости от рода на „Лельо Енид, какво стори с накитите на баба?“ За тях това е истинска досада.

— Разбирам. Мейси, що за чудесии са това? Кажи ми! Чувствам се като в небрано лозе.

— Твоя милост ли се чувства тъй? — възкликна Мейси саркастично. — А питаш ли на мен какво ми е? Чудесии, ама са факт! Само че ти си се заплеснал по твоите полицейски работи и си мислиш, че щом не схващаш нещо, значи изобщо не съществува! Докъде бяхме стигнали? Мистър и мисис Тили. Той е финансист. Трите им момчета загинали във Фландрия. Най-големият идва доста честичко, да ги утеши. После следва мис Тролъп. Тя ще дойде за пръв път. Иска да се свърже с Белоснежко — покойното й куче.

— Има ли някаква надежда? — попита Джо престорено сериозно.

— Да. Ако беше някой папагал или друга гадинка, няма шанс, ама кучетата откликват. Завират си муцуните в ръцете на човека, за да покажат, че са тук. После иде ред на лейтенант Дрейк и съпругата му. Двете им дъщери близначки починали от холера в долината преди три години. Още хранят надежда. А сетне е мисис Шарп от ИКТК. Съпругът й никога не я придружава. Тя се опитва да се свърже с майка си.

Джо отклони погледа си, за да не издаде любопитството си, но Минерва го усети.

— Аха! Ето коя е жертвата ти! Светицата Алис? Брей! — Тя се усмихна подигравателно и продължи със списъка. — А последният е Сесил Робъртсън, бижутерът. Според мен идва само за да ме изпита. Винаги има по някой любопитко. Но той е много вещ в разните религии и проявява отчасти научен интерес, тъй да се каже, към уменията ми. А, забравихме да прибавим името на един пришълец — Джо Сандиландс, полицай, изнудвач и скептик. Като вземе да се навърта наоколо, духовете мигом ще си плюят на петите! И много правилно! Хайде, нищо повече няма да изкопчиш от мен. Марш от тук! Хеката20 си иска мястото.

Джо се изправи и котката доволно се метна връз креслото.

— Няма да съжаляваш, че се съгласи, Мейси. Много ти благодаря за…

— Стига си плямпал, умнико! — скастри го тя. — На мен няма какво да ми се умилкваш. Щом съм рекла — ще го направя, тъй че стига приказки.

Джо направи честна хусарска физиономия и сложи ръка на сърцето си.

— Дала си ми дума и аз ти вярвам, Мейси. Де да ми вярваше и ти поне мъничко.

Мейси Фрийман се засмя гръмко, при което апетитният й бюст потрепна, а нефритената огърлица звънна около шията й.

— Защо си такава? Та нали тъкмо аз се постарах да изчистя онова обвинение от досието ти в Лондон? От четири години се радваш на безупречна репутация!

При тези думи той пъргаво отскочи и на косъм се отърва от чашата с уиски, която профуча край ухото му.