Рагтайм в Симла

Глава единадесета

Още беше съвсем ранно утро в сряда, а Картър имаше вид на човек, прекарал часове наред на бюрото си, готов да избълва куп новини.

— Има сума ти новости! Сядай да ти разправям, Джо! Моля, донесете ни чай. А също и от ония гръцки бисквитки.

Сърдечното посрещане на Картър за пореден път изненада Джо, който се запита дали в даден момент все пак полицейският началник нямаше да постави под въпрос намесата му. Шеметната му кариера към сегашния висок пост бе станала повод за подозрения и ревност от страна на лондонските му колеги, на чиято реакция той можеше да противопостави единствено кадърността си. Служебното му досие доказваше това. А този провинциален полицай, който и хабер си нямаше от досегашните му успехи, военните му отличия и знатния му произход, го приемаше абсолютно безрезервно, просто като колега, с когото се бяха нагърбили да разплетат загадъчните убийства, без да му мъти водата или да се съревновава с него.

Джо се настани, готов да изслуша потока от информация.

— Първо лошите новини, тъй казвам винаги. А такива има за жалост. — И той подаде една телеграма на Джо. — Агентът на Корсовски — Г. М., се намира извън страната. Пратихме телеграмата до офиса му в Париж, ама той в момента пътувал за Прага. Дали там са се обзавели с телеграф, как смяташ? Дори не знам къде се намира.

— В Чехословакия. Градът е важен културен център, тъй че със сигурност разполагат с телеграф. Само че сигурно ще отнеме ден-два. Хиляди дяволи!

— Уф, по моему Корсовски не може да чака и ден повече. Уредих погребението за утре, в християнската църква. Дано не се окаже мюсюлманин или евреин.

— А докъде стигнаха нещата с пушките?

— Има напредък. Произведохме проверовъчните изстрели, взехме проби за сравнителен анализ с куршумите, които извадихме от колата на губернатора и вече са на път към Калкута. Снехме и отпечатъци. Двете карабини от стъклената витрина, ония, дето ги спомена Трууп, са доста поомацани. Най-вероятно от неговите ръце. Пратих човек у мадам Флора да вземе отпечатъци от пръстите му. А третата, дето беше увита в мазната кърпа, буди известно подозрение. Лъсната е до блясък, няма и помен от пръстови отпечатъци. Има ли вероятност това да е нашето оръжие?

Картър наля асамски чай, който бе добре дошъл и за двамата, и шумно хрупна една бисквитка.

— Сега идва ред на добрата новина — и той подаде на Джо друга телеграма. — Помниш ли, че издирвахме Симпсън? Е, попаднахме на следа! От бившия му полк ми телеграфираха, че го демобилизирали още преди три години, но той решил да остане в Индия. Работи във вестник „Делхи Адвъртайзър“. Заместник-редактор. Начаса се свързах с вестника и рекох, че желая да говоря с него за катастрофата край Бьон. Останах като гръмнат! След пет минути човекът цъфна на телефона, много нахъсан да си побъбрим по темата! Май капитан Симпсън отдавна не си е ползвал годишния отпуск, тъй че ще се метне на първия влак и ще довтаса в Симла! Спомена, че има доста да ни каже за злополуката. Аз, естествено, се съгласих. Резервирах му стая в „Сесил“. Утре ще бъде тук.

Джо го изгледа тревожно.

— Няма страшно, предупредих го да се качи на теснолинейката и в никакъв случай да не взема тонга! А ти, Джо, какво прави? Разкарваш се насам-натам из Симла, зяпаш по витрините…

— Прав си — усмихна се Джо. — И аз като местните пройдохи се размотавам из Главната. И като споменах „пройдохи“, нямахме ли уговорка да се срещнем с един-двама от тях тази сутрин?

Картър се ухили въодушевено.

— Точно тъй! Само че не е уговорка, тъй като не съм ги предупредил, че се каним да ги посетим. Прословутите „съквартиранти“ Джони, Бърти, Джаки и компания, които си живуркат като чергари в оная бърлога! Давай да вървим.

Двамата отминаха хотел „Сесил“ и свърнаха по Маунт Плезънт, на чийто ъгъл се намираше голяма белезникава къща. В нея, според твърденията на Едгар Трууп, той и аверите му бяха играли снукър в следобеда на убийството.

Макар с внушителни размери и претенциозна фасада, къщата бе в плачевно състояние. Джо неволно я сравни с резиденцията на сър Джордж и спретнатата по английски къщичка на Мег и Чарли Картър. А тази сграда сякаш принадлежеше към отминала епоха. Беше като реликва от времето, преди да се установи гражданската власт в Индия, когато мнозина английски търгаши се навъртали насам с цял харем индийски любовници, които криели от света, докато богатеели като почтени бизнесмени. Такава, помисли си Джо, е била Индия преди откриването на Суецкия канал, когато хората са пийвали разредено бренди и чота хазри, последвани от кана бордо за десерт.

Вдясно на ронещата се фасада се намираше двойна порта, която водеше към конюшня и навес за автомобил. Джо дочу подрънкване на кофи и тихо чаткане на конски копита.

— Тук винаги се навъртат по няколко кончета — уведоми го Картър. — Въртят алъш-вериш с тия животинки, ама съвсем законен. Рано или късно всяка тукашна кранта минава през обора им.

Градината тънеше в занемара. На алеята небрежно бе паркирана кола с отворени врати. Някои от капаците на прозорците зееха отворени, други бяха затворени, трети висяха на една панта. Отвътре долиташе мелодия от грамофон. Наоколо се мотаеха доста слуги, които обаче изобщо не проявиха благолепието и сервилността, с които Джо бе свикнал от страна на персонала.

Той се помая нерешително, а Картър го потупа по рамото.

— Хайде, няма какво да умуваме. Да си поприказваме със съквартирантите! Май е по-добре направо да влизаме — надали ще ни посрещнат с официалности. Слугите са като господарите си.

На вратата ги пресрещна някакъв длъгнест тип в омачкан бял костюм и накривена слънчева шапка. Подпираше се на бастун със сребриста дръжка, тъй като куцаше с единия крак.

— Да? — попита той, без да ги поздрави.

Картър го измери от глава до пети.

— Джони Бристоу! — възкликна той. — Как я караш, друже? Тук ли са Джаки Карлайл и Бърти Хърн-Робинсън?

— Може и да са тук. Ама хич не знам дали ще рачат да се срещнат с теб. Или с другарчето ти. Кой е тоя? — и той погледна Джо подозрително.

— Може ли да ти представя капитан Джоузеф Сандиландс от Скотланд Ярд?

Хората обикновено се шашкаха при тези думи, ала Джони Бристоу само въздъхна сприхаво и рече:

— Влизайте тогаз, макар че не ми е ясно какво ли пък можем да ви кажем? Не е ли по-добре да вардите маймуните, а?

Интериорът затвърди първоначалното впечатление на Джо за отминали времена. Мебелите бяха европейски, но доста опърпани и износени. На лавицата над камината в безпорядък се мъдреха куп сметки и покани, някои отпреди година. На стената неизбежно висеше „Среднощна гонка“19, редом с леопардова кожа и някакъв ловен трофей. Една захвърлена фехтовъчна маска и две рапири внасяха спортен дух в атмосферата, ведно с ботуши, камшици, боксови ръкавици, кутии с амуниции, незаключени шкафове за пушки, нови и разпечатани кутии с цигари, останки от обилна закуска, сред които се кипреше бутилка джин и битер ангостура.

— Едно питие? — попита Джони Бристоу. — По туй време сръбвам розов джин. А вие? Не желаете? Е, да ви отведа при другите. — И той даде нареждания на доста добър хинди на един от слугите. — Джаки и Бърти ей сега ще дойдат. Дано да са станали. А, Джаки — Картър е тука, и мистър… тоест, капитан Сандиландс.

Джаки, току-що надигнал се от постелята, присви зачервените си очи като късоглед човек. И той бе облечен в омачкан бял костюм, който, изглежда, беше униформата на пансиона.

— Сигурно са дошли да разпитват за смъртта на оня руски клетник. Не знам к’во си мислят, че можем да им кажем — услужливо добави Джони.

— Може да ми кажете — рече Картър — къде сте се намирали по време на убийството?

В стаята се появи и трети образ, предполагаемият Бърти Хърн-Робинсън.

— Много тъп въпрос — заяви той. — Питаш къде сте били? Ние казваме. А попиташ ли как знаем, че е било еди-колко си часът, и щрак! — ей ни в белезници.

— Може да ви улесним — кротко отбеляза Джо. — Вече разговаряхме надълго и нашироко с Едгар Трууп, който предостави солидно алиби, а ние, в качеството си на полицаи, сме длъжни да проверим казаното от него.

Тримцата осезаемо си отдъхнаха и заговориха вкупом.

— Чакай да си разчовъркам мозъка… Какъв ден беше?… Май че понеделник, а? Тогава ходих на зъболекар.

— Не бе, онуй беше във вторник.

— А, когато оная пикла Моди Смитсън дойде и вдигна данданията?

— Боже мили, та това беше преди две седмици!

— Да бе, как не!

— Чакай малко, дайте да се разберем. Беше в деня… или поне тъй си мисля, в който пробвахме новата ти кола, а, Джаки?

— Вярно, бе! Точно тъй беше! И всички вкупом се метнахме… не, не всички, нали Реджи трябваше да ходи до Анандейл същия ден?

Джо слушаше, в еднаква степен раздразнен и развеселен. Нормална реакция на хора, които закусваха с джин! Дните им се сливаха в непрекъснат гуляй! Не можеше да очаква единодушно мнение. Обаче въпреки това тъкмо неразборията им като че ли потвърждаваше описанието на Едгар Трууп за дейността им оня следобед. Ако имаше нещо да крие, ако тия хубостници тук бяха част от някакъв предварителен сценарий, щяха да са по-обиграни. Но пък само да им шътнеше Трууп, и всеки един от тримата щеше бързичко да си спомни едно или да отрече друго. Джо потръпна, като си представи що за свидетели биха били пред съда.

Чарли, който до този миг бе стоял безмълвно на заден план, се намеси.

— Вие сте страшно забавна компания и аз нямам нищо против полицейските разпити да приличат на седянка, само че за тая работа си има правила, затова се налага да разговаряме с всекиго от вас поотделно. Има две възможности: да ви помолим да ни придружите до полицейския участък, или пък, ако не искате да се вдига шум, да ни отделите една стая тук, където да ви разпитаме.

Последва многогласен отговор:

— Ама разбира се, естествено… То може и да не помним всичко, ама ще се постараем… Абе имате ли цигари?

Накрая се извиси гласът на Джаки Карлайл.

— При мене е бая разхвърляно, ама заповядайте — и той ги поведе към съседната стая, в която един слуга тъкмо бе оправил криво-ляво кревата и замиташе отгоре-отгоре, като лисица с опашка. Имаше три плетени стола, ниска масичка и изтормозено бюро. На тавана бръмчеше вентилатор, а наоколо се мяркаха полупълни бутилки с алкохол и неотворени кутии с цигари.

— Сядайте, молим — рече стопанинът.

Картър разтвори тефтера върху коляното си.

— Казвай сега, Джаки. Засекли сте се тук във въпросния ден, кажи-речи, случайно, без да сте се уговаряли.

— Ъхъ — вяло отвърна Джаки Карлайл.

— И сте обядвали, тъй ли?

— Тъй.

— По кое време обикновено ви сервират обяда?

— Ами към един часа.

— След това заедно с Джони, Едгар и Реджи Шарп сте излезли с колата?

— Тъй, тъй. Той и Бърти беше тука, ама трябваше да се връща на работа. Е, взех си нова кола. — Той махна пояснително към прозореца. — Не че е нова, ами сега я купих, инак е втора употреба — един деладж.

— Да, зърнахме го — подхвърли Картър. — На видно място е, макар и неправилно паркиран. Ще се наложи…

— А, ще го махна аз! Ама първом да го постегна — добави той с неприязън. — Както и да е, отпрашихме по шосето за Машобра. Пътьом оставихме Реджи на коневръза, да си свърши сделката.

— И бяхте всички заедно, докато Реджи не слезе?

— Да.

— През цялото време ли?

— Ами май да. Едгар слезе да се изпикае, ако това има значение.

— Някой от другите да е слизал по някое време, по каквато и да било причина?

— Не помня да е имало таквоз нещо. Бяхме се разпищолили — нали знаете как е след хапване? Пък и на мен акълът ми беше само в колата.

И продължи да бъбри все в тоя дух — „май тъй беше“ или „не помня, питайте другите“. После продължи по същество.

— И тъй, оставихме Реджи и подкарахме още малко към Машобра, ама то нататък пътят става един — не питай! Не исках да лангъркам новата количка, та дадох заден — голям зор видях, додето я обърна на оня баир! Сетне си дойдохме и поиграхме снукър.

— Кой по-точно?

— Ами аз, също и Едгар. И Бърти се навърташе, ама не през цялото време. По-добре питайте него. С една дума, прибрахме се някъде към три часа и изиграхме два-три рунда.

— Два или три?

— Май бяха три. Или пък четири. Повече от два, по-малко от пет — така става ли?

Чарли Картър слушаше внимателно и сегиз-тогиз си записваше нещо в тефтера. Двамата с Джо се спогледаха многозначително — губеха си времето! Според показанията му четиримата (дали пък не бяхме петима?) се събрали за обяд, после четиримата (дали и петият беше с нас?) отишли да се разходят с колата, после двама (или имаше и трети?) се върнали да играят снукър, който се проточил докъм пет (или по-скоро шест) часа.

— Благодаря ти, Джаки — рече Картър накрая. — Много ни помогна. Би ли извикал Джони, моля те? Нали не възразяваш да използваме още малко стаята ти?

— Не, не, разполагайте се на воля. Искате ли пура или питие?

— Е, на това му казвам свидетел мечта! — възкликна Чарли Картър, когато Джаки се изниза навън. — Лаконичен, благонадежден, паметлив! Божке! Няма смисъл — с тия хубостници доникъде няма да я докараме. От дванайсет нататък най-редовно са къркани. Помнят от ден до пладне! Джо, само си губим времето, нали виждаш?

— Да, виждам — отвърна Джо. — И все пак може много хитроумно да са аранжирали неразборията си — с недомлъвки, неясноти, противоречия, кавги, тъй че да не можем да хванем дирите на Трууп.

— Възможно е, ама според мен нямат акъл за подобна постановка!

Двамата се умълчаха отчаяни, заслушани в скърцането на вентилатора, който носеше повей от вчерашно къри, застоял дим от пури и наслоен от памтивека прахоляк.

— Има ли смисъл да продължаваме? — попита Джо.

Картър го изгледа извинително.

— Налага се, друже. Няма мърдане от правилника.

— Тъкмо това очаквах да чуя! — възкликна Джо. — Ами хубаво… А, ето го и следващия. Джони, старче, сядай, сядай!