Рагтайм в Симла

Глава осма

— Според мен няма смисъл да кроим планове за разпита — каза Джо. — Всичко зависи от моментната реакция. Но съм сигурен, че разбираш колко оскъдни са обвиненията ни по отношение на Трууп. Смятам да го караме по-ларж. Съгласен ли си? Може пък да ахне от изтънчения подход на полицията, а?

— Доколкото познавам Едгар Трууп, той няма да ахне дори пред цял батальон от английската кавалерия — рече Чарли двусмислено.

Докато вървяха към заведението на мадам Флора, Джо се опитваше да си представи какво ги очаква. Дали ще отекват веселите синкопи на кабаретна музика, подрънквана на пиано? Или пък малък струнен оркестър ще свири някое популярно парче от Офенбах? Дали ще има редица от девойки, заподскачали в канкан, излагайки на показ краката си в черни чорапи при вдигането на многокатните фусти?

Свърнаха встрани от Главната, понастоящем със запалени лампи и грейнали витрини, които изглеждаха още по-съблазнително, отколкото на дневна светлина. Изключение правеше единствено заведението на мадам Флора, осветено само от невзрачна лампа над входната врата. В сумрака Джо различи силуетите на двама индийски пазачи с тюрбани, мълчаливи и бдителни. При появата на Джо и Картър те дискретно се приближиха с явното намерение да им препречат пътя.

— Просто им кажи — предложи Джо, — че искаме да купим букет ранни минзухари.

Ала бодигардовете разпознаха Чарли и го пропуснаха безмълвно. Вратата се отвори като с магическа пръчка.

Иззад бюрото в малкото фоайе изникна друг силует, този път в европейско облекло, и ги поздрави на английски със силен акцент. Дали беше французин? Или пък италианец? Джо не можа да реши със сигурност.

— Добър вечер, господа. Бихте ли изчакали тук… С удоволствие ще ви донеса питие, стига да ми кажете какво предпочитате. Тази вечер няма голям наплив. Няма изобщо да се наложи да чакате.

Чарли Картър го сряза:

— Би ли казал на мистър Трууп, че сме тук? Полицейски началник Картър и капитан Сандиландс.

Преди да дочакат отговора, от балкон над тях се разнесе нечий гръмовен глас.

— Чарли! Каква приятна изненада! И капитан Сандиландс, тъй ли?

Джо различи едър мъж в бял костюм, лилав пояс и черно-бели обувки, със запалена цигара в ръка.

— Стойте на място — ей сегичка идвам.

На слизане по стълбите той хвърли поглед през едно миниатюрно прозорче и зърна двамата полицаи.

— Не си наминал за раздумка, а? Нищо, пак си добре дошъл. Елате в кабинета ми да ударим по едно питиенце. Или пък да си дръпнем яко, а?

И той даде нареждания на рецепциониста.

Кабинетът му беше като изваден от приказките на Шехерезада. Трудно бе в такава обстановка да се правят на професионалисти сред всички тия възглавнички и диванчета. Щом влязоха, се отвори друга врата и някъде откъм задните помещения долетя мелодичният звън на индийска музика.

Едва седнали, на вратата тихо се почука. Внесоха поднос с бутилка шампанско и три чаши.

— Дай сега да видим какво ви води насам, ама докато ми обяснявате, ще си сръбнем по едно, нали? — рече той и свойски се обърна към Джо. — Не знам доколко познавате живота в Индия, капитане — сигурно е много различен от Скотланд Ярд — ама тука на всяка крачка те черпят с бонбони и питиета, и макар това заведение да е по европейски тертип, и ние не правим изключение в туй отношение.

Докато говореше, вратата се отвори и пропусна слабичка фигура в розово сари, понесла сребърна табла. След нея влезе друга девойка в зелено сари. И двете момичета, според преценката на Джо, бяха към осемнайсет-деветнайсет години. Въпреки сходните дрехи и изобилието от евтини бижута, едната бе с азиатски черти, а другата — абаносово черна. Поставиха подноса на ниска масичка и с отработено смирено изражение, преплетени ръце и сведен поглед нелепо останаха край вратата, докато Едгар Трууп им махна с косматата си лапа да си вървят. С многократни теманета девойките се изнизаха навън.

— Сигурни ли сте, че не желаете още нещо? — попита Едгар Трууп и ги изгледа фамилиарно, ухилен до уши. — Да ви нагостя с още нещо?

— С информация — студено отвърна Картър.

Трууп ги погледна дружелюбно.

— Моля, питайте на воля и да видим дали ще мога да ви отговоря.

— Един простичък въпрос — поде Картър. — Къде беше вчера между дванайсет и четири часа следобед?

Трууп въздъхна с облекчение.

— Това е лесно — рече той. — Излязох оттук към дванайсет и отидох да обядвам с Джони Бристоу и Джаки Карлайл. И Бърти Хърн-Робинсън се мярна за кратко. Реджи Шарп също беше там, но трябваше да ходи до Анандейл.

— Къде живеят приятелите ти?

— Е, това едва ли е убягнало от вездесъщата полиция. Джони, Джаки и Бърти живеят под един покрив, в едно пансионче на Маунт Плезънт — намира се на самия ъгъл, току зад хотел „Сесил“.

— И те ще могат да потвърдят думите ти?

— Разбира се, че ще потвърдят.

— Значи си бил там малко след дванайсет?

— Да кажем дванайсет и десет.

— Имахте ли предварителна уговорка?

— Ами! Изобщо не се бяхме уговаряли. Просто наминах да видя как я карат. Да си кажа правичката, бях си наумил да ги замъкна да поиграем снукър. — Обърна се към Джо. — Играете ли снукър? Пробвали ли сте някога? Тук се е превърнало в мания! То е вид билярд.

— Чувал съм за него — каза Джо.

— Някой път трябва да поиграем.

— И тъй — намеси се Чарли Картър, — смятали сте да поиграете снукър, но доколкото схващам, плановете ви са били осуетени?

— Точно така. Щом повдигнах въпроса, решихме да поизлезем, понеже времето беше много хубаво. Джаки си беше купил нова кола и искаше да се изфука, тъй че тръгнахме с него.

— И четиримата ли?

— Не. Както рекох, Бърти обядва с нас, ама после замина по някаква си негова работа. Реджи пък трябваше да иде до Анандейл, за да огледа един жребец от тамошната конюшня, тъй че пътьом го откарахме, а после тримата с Джони и Джаки отпрашихме из баира, дордето пътят беше що-годе сносен. Минахме по шосето за Машобра.

— И кога се върнахте?

— Ами не знам точно. Някъде към три часа.

— А какво стана после?

Докато Картър задаваше рутинните въпроси, Джо разглеждаше обстановката. Картините по стените бяха в стила на вековната могулска традиция и изобразяваха мустакати, накичени с бижута раджи, безцеремонно обладаващи влажнооки моми в оскъдно облекло, които чрез някакъв трик на четката имаха крайно отнесен вид, сякаш бяха на друга планета. Май изобщо не забелязваха изкълчените и анатомично неправдоподобни пози, в които се бяха озовали. Но пък килимите на пода бяха истински шедьовър, помисли си Джо, както и някои от тибетските възглавнички и изящната месингова лампа, провесена от тавана. „Да идем в кабинета ми“, бе казал Едгар Трууп. Каквато и функция да изпълняваше това помещение, в никакъв случай нямаше вид на офис.

Джо се загледа в домакина, изтегнат сред гиздавите възглавнички. Беше доста висок, на ръст почти колкото Джо. Навремето сигурно е бил някой левент момък, но понастоящем бе изгубил добрата си форма, сигурно защото си сръбваше порядъчно, което личеше от петната по лицето и моравия му нос. Зейналата риза разкриваше космати гърди, най-горното копче на панталона му беше разкопчано, а тирантите бяха опънати до скъсване връз масивното му туловище.

Чарли Картър продължаваше да го залива с въпроси.

— И после какво стана? — повторно запита полицаят.

Преди да отговори, Едгар Трууп отново напълни чашата си.

— Да поръчаме ли още една бутилка, а? — попита той, като ги изгледа подред. И двамата кимнаха отрицателно. — Нещо ми е жадно — извинително добави домакинът. — Докторът все ми повтаря, че трябва да поглъщам много течности, и аз се старая. Та какво ме питаш…?

— Какво стана после?

— Ами двамцата с Джони най-накрая успяхме да поиграем снукър, а Джаки продължи да се развява с колата си. Изкарахме три игри, даже мога да ви кажа резултата, ако си напъна мозъка. Джони спечели първите две, а аз го бих на третата. Горе-долу винаги по толкова играем. Прибрах се някъде към пет.

— Значи между дванайсет и пет часа следобед непрекъснато си бил в компанията на други хора?

— Точно тъй.

— И те ще потвърдят казаното от теб?

— Не виждам защо да не го сторят. Ама чакайте сега — взе да ми писва! Не съм свикнал да ме въртят на шиш, и то в собствения ми кабинет, кажи-речи, пред очите на персонала. Смятам, че имам право да запитам какво, по дяволите, става тук? Явно разследвате смъртта на оня нещастен руснак. И какъв мотив може да има моя милост? Кажете ми с една дума, защото наистина взе да ме хваща нервата.

Чарли Картър изобщо не обърна внимание на въпроса му.

— Кажи ми, мистър Трууп, притежаваш ли карабина калибър 303?

При този въпрос Едгар Трууп за миг изгуби почва под краката си, но бързо се окопити.

— Всъщност имам две такива карабини. Едната е спортна, немска направа, а другата — бойна, английска, марка „Лий Енфийлд-3“.

— Ще ни ги дадеш ли на заем?

— На вас ли? Да ви ги заема? Че защо не? — отвърна Трууп. — Само че не проумявам защо са ви? Аз по принцип давам под наем спортно оръжие, нали знаете, за ловен туризъм. Нямам против да ви ги дам за един следобед. Ако наистина ги искате.

— Щом като сме се заели сериозно със случая „Корсовски“ — поде Чарли благодушно — и разнищваме евентуални заподозрени, се налага да подложим на балистична експертиза намерените куршуми (вече съм задвижил този въпрос), след което да направим пробен изстрел с твоите карабини и по същия начин да изследваме куршумите. Това е аналогично на снемане на пръстови отпечатъци.

— Е, хубаво, обадете ми се, щом решите да се заемете с това. А сега моля да ме извините, ама по това време ме искат на „парадния вход“, както се казва.

Джо долови с периферния си слух разни шумове отвъд вратата — гръмогласен смях на европейци, сърдито гълчене на индийка, трели от пиянска песен и леки забързани стъпки по стълбището край балкона.

Едгар Трууп се изправи.

— Извинете. Ще излезем оттук. Едва ли ще ви е приятно пак да минете през главния вход. Не се знае на кого може да налетите! Току-виж на някое началство му се е прищяло да купи китка посред нощ, а ние сме прочути с дискретността на услугите си. Последвайте Клаудио — той ще ви изведе напряко. Сбогом и на двама ви! Отбийте се пак, като ви скимне да погърмите.

Той плесна с ръце и елегантният европеец се появи начаса. Трууп им помаха веселяшки и се отправи към вратата. Но Клаудио заговори тихо:

— Извинете, сър, имам съобщение за господата.

— Съобщение ли? Че от кого? Знае ли някой, че се намирате тук?

Клаудио се усмихна леко.

— Съобщението е от мадам. Мадам Флора.

Трууп направи неприязнена физиономия.

— Какво, по дяволите…? И какво трябва да им съобщиш?

— Само да ги помоля да се отбият при мадам, преди да си тръгнат.

Чарли Картър погледна въпросително Джо.

— Няма проблем — отвърна той. — Ще е страхотно преживяване! За теб може да е рутинна проверка, ама на мен ми е много любопитна тая ориенталска атмосфера.

— Ами тогава по-добре побързайте — рече Трууп. — Флора не обича да чака. Клаудио ще ви отведе.

И той забързано се отдалечи.

Още една властна жена, помисли си Джо, като си спомни как се бе разправила Алис с бордея.

Клаудио ги подкани да го последват. Докато се изправяше, Джо позалитна, възкликна и се наведе напред.

— Капитан Трууп е изпуснал това — небрежно подхвърли той и подаде предмета на Клаудио. — Би ли му го върнал?

Клаудио погледна пакета „Черната котка“ и презрително изсумтя.

— Съжалявам, сър, но сте се объркали. Капитан Трууп пуши само пури от най-високо качество. Може би приятелят ви…?

— А, да, боя се, че са моите — и Картър услужливо прибра цигарите в джоба си.

Минаха по един коридор, после прекосиха покрита веранда, откъдето зърнаха живописна и китна вътрешна градина. Шуртенето на фонтан непреодолимо привлече Джо към резбованата балюстрада. Безброй малки цъфнали дръвчета бяха умело аранжирани, а запалените под тях лампи създаваха магическа атмосфера. Дневната горещина все още струеше от недрата на южния хълм и макар че много скоро щеше да повее вечерният хлад, в този миг на Джо му се струваше, че е попаднал в рая. Това впечатление се допълваше от присъствието на момичета, които на групички по две-три бъбреха и се смееха, седнали сред възглавниците. Пред погледа на Джо се мярнаха пъстри коприни, тъмни очи, насочени подканящо към него, бели зъби и дискретни помахвания с ръце. Сред аромата на екзотични цветя обонянието му долови и някакъв ефирен нюанс — дали не беше хашиш?

Клаудио ги погледна настойчиво, застанал до отворена врата в края на верандата. Джо и Картър минаха през нея и закрачиха по друг коридор.

— Ако се наложи да се ометем оттук скоропостижно — промърмори Джо, — ще намериш ли пътя? За себе си не съм сигурен.

Картър му се ухили свойски.

— Нямай грижа — знам това местенце наизуст.

Клаудио спря пред резбована дървена врата, ослуша се, отвори я и им даде знак да влязат. После затвори вратата след себе си и ги остави насаме с мадам Флора.