Рагтайм в Симла

Глава двадесет и пета

— Не са като за полицейски парад — кимна Трууп към двата коня, придържани от търпеливия коняр. — Не като оная конна гвардия, дето се кипри на рождения ден на Негово височество. И ти сигурно не си навикнал на тая порода.

Конете, силни и жилави, хвърляха сърдити къчове и тръскаха гриви, за да прогонят мухите. Джо си рече, че са на съвсем прилично дередже.

— Чувствам се като сина на лейтенанта — заяви Джо, като се метна връз седлото. — Помниш ли?

— Все тоя Киплинг ти е в главата — отбеляза Трууп, докато чаткаха от двора към шосето за Налдера. — Изоставаме с двайсет минути — добави той, докато яздеха редом. — Но не е фатално. Няма да вървим по шосето. Съмнявам се, че Реджа познава тая местност по-добре от мен. Знам всяка педя — по тия места развеждам туристи на лов, на пикник, на спортна стрелба. Тук ми е работното място. Щом трябва да им пресечем пътя към прохода Залори, ще свърнем по преките пътеки.

Едгар Трууп беше в стихията си. Нямаше и помен от предишния оклюмал и умислен човек. Като погледна внезапно светналото лице и бдителния поглед на спътника си, Джо си помисли, че вероятно имаше и друга причина за хъса на Трууп да се впусне в преследването. По-точно първичната причина. „Този човек, помисли си Джо, е ловец до мозъка на костите си! Как беше оная ужасна фраза? Тръпката от преследването! Направо е вманиачен.“ А сега се бе впуснал по петите на умно и опасно човешко същество из горските пущинаци, което бе далеч по-вълнуващо от преследването на тигър или леопард. Човешка гонка. Поне в този случай Едгар Трууп щеше да е на страната на добрите.

— Кажи ми, Трууп, защо е толкова важен тоя проход Залори?

— А, все забравям, че не си тукашен и не си наясно с местната политика. Проходът е крайната южна точка от владенията на клана на Реджа Кхан. Негово височество принцът — май такъв се пада — открай време мъти водата на британците. Техният раджа, бащата на Реджа, е амбициозен човек. Ужким прави мили очи на наш’те управници, подписа разни спогодби, играе поло с военното началство, а жените му се имат с вицекралицата и тем подобни. Синът му пък се прави на изпечен британец — дипломка от „Ръгби“, костюмчета от „Севил Роу“, един такъв зализаничък — ама под тая лъскава фасада ври и кипи! Преди няколко години старият раджа си показа рогата и замалко не се наложи да се намеси армията. Случи се току след събитията в Амритсар, тъй че го възприеха като изблик на справедливо възмущение и просто забраниха на него и на хората му да се мяркат на юг от Залори, с изключение на официалните визити. Мен ако питаш, леко се отърваха. Трябваше хубавичко да им натрият носовете, та да не забравят услугата на британците.

— И каква е тая услуга, та им дължат лоялност?

— Ами то се знае! По тия места върлуваше насилие, когато британците решиха да се заселят в Симла. Сигурно си чувал за войната на гурките? Когато тия напористи синковци се спуснаха от северозапад, за да завземат празните пространства, британците им дадоха картбланш — подписаха договори и прочее.

— А ние какво спечелихме от цялата работа? — попита Джо.

— „Разделяй и владей“, разбира се. Другите местни племена са индуси, а хората на Реджа са мюсюлмани. Идеята беше, че ще бъдат твърде заети с ежби помежду си, за да създават главоболия на британците. И май точно тъй стана. Докато си кротуват на север от Залори, всичко е наред.

— Значи ще трябва да заловим нашите бегълци, преди да се срещнат с очакващия ги ескорт?

— Аха. А пък ако не успеем, Сандиландс, ще трябва начаса да се откажем от преследването. Защото сто на сто посрещачите им ще са въоръжени до зъби и хич няма да ни се зарадват.

— Как тъй въоръжени до зъби? — Джо започна да схваща грозната картинка, очертала се капка по капка от обясненията на Трууп.

— Последен модел карабини. Най-добрата стока, предлагана на европейския пазар. Цели тонове.

— Ще ми кажеш ли как това оръжие се е озовало в техните ръце?

Трууп изсумтя.

— Ами като си воглаве на най-голямата търговска компания и имаш достъп до всичките й логистични направления, то е фасулска работа. Дистрибуторите на ИКТК са под път и над път. Разнасят какви ли не стоки: килими, изделия от месинг, подправки, чуждоземски нещица, ала има и таквиз, дето отиват на север, натоварени с пушкала, най-вече карабини калибър 303.

— Добре де, как си ги набавят?

— Проследих ги до източника. Попаднах на някакъв тип, на име Мърфи. Сержант-оръжейник и главен интендант. Продажник и половина! Завежда еди-колко си пушки в графа „Дефектни“ и ги отделя за бракуване. По документи всичко е наред. Само дето пушките са си съвсем читави. И вместо за бракуване, се озовават на конвоя от мулета на ИКТК. Може да има още неколцина като тоя Мърфи.

— Значи са използвали Алис за фасада. Дали тя е разбрала?

Трууп сви рамене.

— То с Алис никога не се знае.

— За Реджа Кхан сигурно е било голям удар да научи за появата на Лайънъл Кониърс и намерението му да пристигне в Симла, за да поеме бизнеса — бавно промълви Джо. — Едва ли е щял на драго сърце да изчезне от сцената. Тъкмо е завъртял далаверата и хоп! — цъфва новият шеф и почва да се рови из сметки и документи. Лайънъл е бил по-зрял, бивш фронтовак, имал е и по-голям жизнен опит. Най-вероятно (сигурно и Реджа Кхан е съобразил това) нямаше да се остави да го забаламосат така лесно. Не. Реджа Кхан е имал солиден мотив да му попречи да се добере до Симла.

— Тъй си е — съгласи се Трууп и кротко добави: — Човекът пуши „Черната котка“, да знаеш. Подочух, че си разпитвал на тая тема.

Докато си говореха, Трууп с уверена бодра крачка започна изкачването, провирайки се през все по-гъстите дървета. Понякога следваше течението на гръмогласен планински поток, друг път свиваше по някоя горска просека по стръмния склон или пък поспираше и поглеждаше към Симла, за да се ориентира.

— Пътят свършва отвъд оня хълм, пада ни се отдясно — уведоми го Трууп, след като бяха яздили близо час. — Прави доста голям завой. Можем да свърнем напряко. По тия места казват: „Следвай тетивата на лъка, а не самия лък.“ Тъкмо това ще сторим и ние. Пък и трябва да щадим конете. Представяш ли си какви леваци ще се окажем, ако закъсаме с някое от добичетата?

Докато говореше, той се спусна в главозамайваща пролука сред хълма, обрасла с пищна тропическа растителност. Клисурата се простираше на около петстотин ярда. Джо последва Трууп по горска пътека, образувана от стадо елени, които се мяркаха тук-там в непосредствена близост. Джо като че ли зърна и тайфа лангури сред клоните, огласяни от пролетни птичи трели. Времето в закътаната долина беше съвсем различно. Разположена връз склон с южно изложение, тя все още излъчваше дневна топлина и Джо с наслада вдъхна свежото ухание на звездовидните бели цветове на жасмина. В края на долината се чуваше плисък на водопад. Конят му наостри уши и подрипна няколко стъпки встрани.

Погледът на Трууп шареше както по земята, тъй и към далечния хоризонт пред тях. Направи тихомълком знак на Джо да спре и се приведе на седлото си, взрян в пресни вражески следи по калта отстрани на просеката. Все тъй безмълвно той преметна ремъка на пушката си и я хвана крепко в обятията си.

— Леопард — съобщи той. — Днес има късмет — наточили сме се за по-едра плячка.

На пътеката пред тях се мярна задницата на една чита, която се обърна към тях и нададе тревожен крясък. Сигналът бе подет от цял хор горски обитатели.

— Спипаха ни! — възкликна Джо.

— Не — отвърна Трууп. — Просто ни предупреждават! Съобщават ни, че напред има леопард. Я чуй!

Читата поднови крясъка си, само че в различна тоналност. Трууп се усмихна самодоволно.

— Сега пък дава сигнал „Внимание, човек!“, тъй че и леопардът да знае, че сме тук. Хубаво! Не ми се ще да налетя изневиделица на този стар познайник. Леопардът не е страшен денем, щото тогаз само се излежава, а излиза да ловува по тъмна доба.

Продължиха да вървят, а конете току душеха тревожно околните миризми. Най-сетне пристигнаха до водопада. Из една скала отгоре извираше поток, който буйно се стичаше в каменна котловина непосредствено под краката им, където се бе образувало голямо стоманеносиньо езеро. При гледката на прозрачната като джин вода, непрекъснато обновявана от мощния водопад, Джо си помисли, че никога не е бил тъй изкушаван от водната шир. Щом се наведе да пийне и да разхлади горещото си чело, той мярна отражението на Едгар Трууп зад лявото си рамо. Мигом припна на крак, за да е лице в лице с него, и му махна да дойде при водата. Изненада се от собствената си немарливост. Как тъй остави тила си непокрит от човек, който като нищо можеше да се окаже вражески настроен? Само да го тупне отзад и да потопи главата му с яките си лапи, и тая червендалеста муцуна ще е последното нещо, което би видял приживе.

Трууп му се ухили свойски и се наведе да пие.

Този инцидент накара Джо да се замисли за сегашното си положение. Намираше се далеч от цивилизацията, в компанията на човек, който по собствените си думи беше „пушка под наем“ и сега бе в стихията си, пък и познаваше терена на пръсти, с всичките му скрити рискове. Джо започна да си представя по колко различни начина Трууп можеше да му свети маслото и да се отърве от трупа му. И може би единствената пречка траперът да постъпи точно тъй бе набързо надрасканата бележка, която на тръгване Джо прати на Картър по един от хората му. Пък и Трууп се нуждаеше някой да му пази тила, когато в крайна сметка намереха Алис и спътника й. Джо стигна до заключението, че не бе изложен на опасност до момента на развръзката, когато щяха да поведат Алис и бижутата по обратния път.

Щом конете си отпочинаха, двамата възобновиха пътешествието си, все пряко на наклона на местността, както му се стори на Джо. Вече бе в състояние да оцени по достойнство неуморните яки нозе на конете, докато, набирайки височина, криволичеха ту нагоре, ту надолу по склона. Джо погледна припряно слънцето. Долината зад гърба им тънеше в сумрак, но възвишението, към което се бяха запътили, щеше да бъде огряно поне още три часа, прецени той. Както и да се развиеше тази безумна планинска гонка, сто на сто щяха да нощуват под открито небе.

Пред погледа им се ширна дълбока долина, отвъд която се издигаше скалиста стръмнина.

— Ето тук — заяви Едгар Трууп — пътищата се пресичат. Ние ще поемем надолу по долината и после ще се изкачим по скалите, а отдясно ни се пада шосето. По моите сметки сигурно ще спрат да прекарат нощта тука, а в ранни зори ще поемат към прохода Залори. Въпросът е кой ще стигне първи — Сандиландс и Трууп или Реджа и Алис. И дали Реджа и Алис са сами?

Джо напрегна очи, за да разгледа хоризонта пред тях.

— Онова там сред скалите някаква постройка ли е?

— Беше — отвърна Трууп. — Отдавна е разнебитена. Някога на онова място е имало форт. Няма име. Викат му Червения форт. Хубава работа върши — хората се ориентират по него и понякога пренощуват. Често го навестяват ловци и търговци, ама само толкоз.

Той подкара полека коня си по скалистото дефиле.

— Ако беше по-рано напролет, нямаше как да минем — от топенето на снега тука се стичат водопади, ама по туй време на годината е хубава просека.

Конете пристъпяха предпазливо сред камънаците по посока на буйния поток в дъното на урвата, през който бе прехвърлен скален отломък. В края пътеката извиваше отново нагоре, докато най-сетне се озоваха до Червения форт. Едгар Трууп рязко дръпна юздата и даде знак на Джо да стори същото.

— Ехо? — тихичко подвикна той. — Чудна работа — някой май е постегнал това местенце.

— Защо мислиш така? — попита Джо.

— Заради вратата. Поправили са я. Доколкото си спомням, преди си беше просто една арка, а сега мяза на чисто нова порта. Кой ли е инициаторът? Сигурно Реджа го е сторил на своя глава или по заповед на Алис. Май се натъкнахме на склад на ИКТК. И няма нищо лошо — не е противозаконно. Дали има някой?

Той разгледа постройката с бинокъла си и докладва:

— Мачтата или пилона, или както там се нарича го нямаше миналия път… Каква ли е тая работа?

— Има само един начин да разберем — рече Джо.

Прокраднаха се крадешком напред. Трууп, наострил уши, вървеше първи и сегиз-тогиз подушваше въздуха.

Сградата пред тях, с миниатюрни прозорци, назъбен парапет, висока наблюдателна кула и нова порта, имаше вид на добре укрепено място. Залязващото слънце обагри древните стени и те заблестяха, оправдавайки името Червения форт.

— Много хитро измислено — отбеляза Джо. — Околността се вижда като на длан!

— Ами да — съгласи се Трууп. — Тия планински крепости винаги са разположени много стратегически, за да няма неприятни изненади. Когато британците превзеха тази… ще да е било преди петдесетина години… не искаха да оставят тая хижичка на злосторниците зад тила си.

— Да, ама не! — изкоментира Джо. — „Хижичката“ си е на много прилично дередже. Май британците рушат, а злосторниците строят, а?

— Изглежда, точно тъй стоят нещата — заяви Трууп, заслушан в Джо с половин ухо. Имаше замислен вид. — Бая време мина, откак съм бил тук за последно. Беше миналата пролет. Явно доста са пошетали през изминалата година.

— Как тъй са пошетали? — попита Джо.

— Ами знам ли, вече не изглежда запустяло като преди. Ако едно място е безлюдно, тревата избуява нависоко, а тая тука е изпомачкана от хорски нозе. И виж онова там — прилича на конски тор, ама всъщност е от муле. Не ме питай как ги различавам. Ако си тръгнал да се поразходиш из тия скали, нивгаж няма да яхнеш муле. А тука са минали доста мулета. И то съвсем наскоро. Според мен сме изпреварили Реджа Кхан и Алис, ама и хабер си нямам с колко време. Ако някой ще остане като гръмнат от таз среща, по-добре да са те. Първом да покрием някъде конете. Не можем да им запушим муцуните — макар да ми се щеше — ама поне можем да ги скрием от поглед.

— Има ли къде да потулим конете в тоз измъчен кервансарай?

— Омар Хаям! — възкликна Джо изненадан.

— Щом казваш — разсеяно отвърна Трууп, докато шареше с бинокъла си по крепостта. — Стой тук и ме прикривай, Джо, докато отида да огледам отблизо.

Той изчезна надолу по едни тесни стълби, откъдето долетяха пуфтенето и възклицанията му. Доста се позабави. Джо започна да се тревожи. „Та аз почти не познавам този човек, помисли си той, а се оставих изцяло в ръцете му. Пък и се намирам насред тоя пущинак. Хм, ще броя до сто и после ще ида да видя какво става“, реши той накрая.

Щом стигна до деветдесет, Трууп отново изникна на хоризонта, целият прашасал и запотен.

— Брей, да му се не види! — възкликна той.

— Защо? Какво има?

— Ами, първо на първо, вътре има едни широки изби, които някой съвсем наскоро здравата е лъснал. Второ, вратата на мазето е щракната с якичък катинар. Хубаво са се сетили, ама защо тоя умник (със сигурност не е Реджа Кхан) е окачил ключа, също тъй якичък, на един пирон досами вратата? Тая проклета дупка е натъпкана с някакви сандъци, всичките надписани „ИКТК“. И, както се сещаш, хич не са пълни с разни индийски сувенирчета, ами с европейски пушкалца!

— Изненадан ли си?

— Дали съм изненадан? Ни най-малко! Ето потвърждението за системата „Мърфи“, дето ти я обяснявах преди. Според мен това е последната пратка от Бог знае колко, които са прехвърлени отвъд Залори. Изненадан съм обаче, че са оставили нещата без надзор. Та кой нормален човек ще стовари цяла камара пушки и ще ги зареже насред пътя? Освен ако не са се разбрали съвсем скоро някой да дойде да ги прибере. Не ще да е минало много време, откак керванът с мулета си е тръгнал, по всяка вероятност в западна посока, към железницата, от дето ще си подхване законния бизнес, а пък Реджа Кхан сигурно ще се появи всеки момент да поеме стоката. И навярно ония разбойници, братовчедите му, ще цъфнат утре да я откарат с отпочинали мулета. Ама поне засега мястото е на наше разположение. Вятърът духа в правилна посока — добави той. — Ще сме в безопасност, докато си направим по чаша чай.

Двамата поведоха конете по наклона, през портата и зад гърба на постройката, където ги завързаха на скрито сред върбите, пуснали хилави корени в ронливата тухлена стена. Трууп метна пушка през рамо, после откопча дисагите от седлото си и ги метна връз другото си рамо.

— Зад ъгъла има малко стълбище. Да идем да съживим старата бойница. — И той се заизкачва по напечената от слънцето зидария. — Гледай къде стъпваш, да не се наложи да те нося на гръб у дома.

Настаниха се край сводестата амбразура, издигаща се на десет фута от земята, откъдето се откриваше панорамна гледка към околността.

— Стой на пост, ако обичаш, докато аз кулинарствам. — При тези думи той измъкна от единия си джоб калъп зелен чай, а от другия — ножче. Посочи му печка с въглища и комплект от месингово котле и чашка в една ниша в стената. — Някой скоро се е гостил тук и много предвидливо ни е оставил посудата за чая.

Сипна вода от една лейка в котлето и го сложи на печката. Извади прахан от дисагите си, запали огън и изчака водата да кипне. После хвана дръжката с носна кърпа, постави котлето на земята и захвана да лющи тресчици от калъпа зелен чай. Джо наблюдаваше с възхищение отработените движения на Трууп и си мислеше, че никога в живота си не бе копнял толкова за чаша чай. Щом напълни месинговата чашка с ароматната гореща напитка, Трууп я донесе до амбразурата, където Джо стоеше на пост.

Трууп все повече се издигаше в очите на Джо.

— Кажи ми — поде той, без да откъсва поглед от околността, — къде си учил творбите на Омар Хаям?

— Чудиш се как такъв хайлазин като мен може да прояви познание, а? Произхождам от семейство на балтийски търговци. Ходех в английското училище в Рига. Тъй де, преди войната. Служил съм в руската армия. Не със сегашните ахмаци, а в Императорската руска армия. Хората ме знаят като „капитан Трууп“. Само че моя милост беше къде-къде по-издигнат! По-право е да ми викат „майор Трууп“.

Порови се в дисагите и извади две пакетчета.

— Ела да поседнеш. Аз ще поема поста, а ти вземи да хапнеш. Човешко е да си огладнял.

„Хапването“ се състоеше от походен шоколад „Кейли“ и сухарени бисквити „Хънтли енд Палмър“. Двамата се редуваха да наглеждат околността през бинокъла, докато дружно помляскваха. Джо си спомни, че не бе обядвал, и мимоходом се запита дали ще хапне поне на вечеря? То си беше време за вечеря. Сухата бисквита, пушката в дланите му и войнишката бодрост на случайния му спътник му навяха горестни спомени за войната. Ех, да беше сега със Себастиян! Сигурно беше луд, че споделя безусловно риска с този непознат! Щеше да се наложи взаимно да си пазят тила. Трууп изобщо не се съмняваше в опита на Джо. Даваше му съвсем пестеливи инструкции. За него Джо бе обигран боец, който не се нуждаеше от много приказки и комуто можеше да се има доверие. Джо си даваше сметка, че той самият навярно не представлява никаква загадка за Трууп, който въпреки словоохотливостта си оставаше един загадъчен субект. Възползвайки се от дружеската атмосфера на момента, Джо подпита:

— Е, и как тъй от руската армия се озова в Симла? Доста голям скок си направил.

— Ами то нали знаеш, че в 1916-а в Русия настана един ад, в който човек гледаше единствено да си спаси кожата. На мен не ми пукаше кой ще спечели, макар че по ми беше на сърце Императорската армия, ама в оня момент си мислех, че Едгар Трууп няма да се остави да пукне! Дезертирах. Поех на юг. Дори за някое време се подвизавах в Червената армия, докато се усетят, че съм англичанин. Болшевиките все гледаха на кръв чужденците, дето са служили в Императорската армия. Даже веднъж бяха пратили потеря да ме ликвидира! Представяш ли си?! Ама аз нали си попушвах хашиш, та свих двайсетина папироски и ги раздадох на стражата, едни хлапетии московчета. Те взеха да се кикотят тъпо и съвсем се замотаха, а аз се изнизах бързешката.

— Нали не си сложил нещо и в тоя чай, а? — попита Джо.

— Няма страшно! Ресторантско обслужване, молим! Та, както ти рекох, зарибих ония нещастници с доста скъпичко хоби и си хванах пътя. Накрая стигнах Кашмир. Длъжко пътешествие. Почти цяла година. Станах изпечен ловец и също тъй печен лингвист. В Кашмир се озовах в сърцето на Британската империя, и по-специално в ръцете на един свестен, стабилен, обигран и компетентен британски проконсул. Имаше достатъчно акъл да прецени, че ще има полза от английски поданик с перфектен руски, при това бивш военен от Императорската армия. Направи ми оферта. Аз я приех. Оттогава неизменно държа връзка с него. И от мен да знаеш, че информационна агенция „Трууп“ е принесла значителна полза на Негово височество! — Трууп се ухили и добави: — Сигурно не си забравил, че кадърният, но разхайтен капитан Трууп минава за главен акционер в проспериращ бордей?

— Да, чух за това.

— И е самата истина. От гледна точка на военното разузнаване подобно заведение е ключово място за получаване на информация! Дори потайните индийци обичат да се фукат сегиз-тогиз! Доста ценни данни, докладвани на началството, са тръгнали от креватно шушу-мушу.

— А какво стана с този еталон на съвършенство, който те е наел на работа? — попита Джо, макар отчасти да се бе догадил за отговора.

— А, той много се издигна. Голяма кариера направи. И много го уважават. Даже му дадоха рицарско звание. Казва се Джордж Джардайн. — Той замлъкна, застанал на единия край на амбразурата, и насочи бинокъла повторно в южна посока. Изруга под сурдинка. — Имаме си гости! — самодоволно заяви той.