Рагтайм в Симла

Глава шеста

Щом се озова на улицата, Джо махна на една рикша и се разпореди да го откарат „в дома на сахиб Картър“. Както му бе споменал Картър, това упътване бе предостатъчно и рикшата се понесе из усуканата сърцевина на жилищната част в Симла. По стръмния склон бяха накацали безброй къщички и като се ориентира по картата, предоставена му от сър Джордж, Джо реши, че това навярно бе Елисейският хълм. Някои домове бяха укрепени със стълбове, а други — с подозрително рехави подпорни конзоли. Около всяка къща се виждаха кипри бухлати градинки, от които, прецени Джо, се откриваше шеметно красива панорамна гледка.

Тукашните улици бяха възтесни и на няколко пъти рикшата трябваше да отбие встрани, за да отвори път на друга в насрещната посока. На снажния Джо му беше доста неловко да бъде разнасян от дребничките водачи на рикшата, поради което ги възнагради с щедър бакшиш. За негова изненада жестът му бе посрещнат с крайно сервилни физиономии.

Домът на Картър бе олицетворение на местната жилищна архитектура. Червен покрив от вълниста ламарина, две-три открити веранди, изобилие от увивни растения и две дечица, които си играеха в пясъчника под надзора на бавачката. Те плахо отвърнаха на поздрава на Джо, а съпругата на Картър излезе да го посрещне.

Тя изглеждаше тъй типично по английски, че Джо едва сподави усмивката си. Пясъчноруса коса, светли вежди, малки яркосини очи, луничаво лице и дружелюбен английски глас. Спря за малко и подвикна през рамо нещо на хинди, после протегна ръка към Джо.

— Много ми е драго да се запознаем, капитане! Чарли толкова ми говори за вас! Да знаете, че много се радва на присъствието ви тук. Вярно, че той командва парада, но май за пръв и последен път има на разположение полицай от вашия ранг, от Скотланд Ярд! Е, сигурно ви е доста горещо. Да ви донеса едно питие? Ще обядваме след половин час, съгласен ли сте? Ще се опитам да не си пъхам носа в работите ви, макар че имам толкова въпроси. Понякога си мисля, че съм омъжена за риба. Вие семеен ли сте?

— Не — отвърна Джо. — И слава богу, защото не съм от тези, дето мълчат „като риба“.

— О, чудесно! — възкликна Мег Картър. — Заповядайте насам.

Тя го въведе в малък офис с познатото вече на Джо стандартно оборудване — сума опърпани папки на лавиците, шумен електрически вентилатор, студена вода в термос, няколко групови фотографии на стената.

— Влизай, влизай — възкликна Чарли Картър. — Извинявай, че не те посрещнах, ама не чух кога си пристигнал. Сядай и разправяй какво научи. — Побутна кутията с цигари към Джо. — Аз пратих телеграма на импресариото и подготвих съобщение за пресата. Следобед ще излезе докладът от аутопсията, патологът също си знае работата. Само че има един проблем — няма кой да идентифицира трупа. Кой го е познавал тук? Уредих да го снимат и огледах тялото на покойника, ама няма отличителни белези. Сигурно има някакви роднини… — той се умълча и притеснено потърка лицето си.

— Аз пък прегледах багажа му — рече на свой ред Джо. — Открих ей тия неща. — Той извади кожения калъф. — Вътре има снимки на евентуални роднини — по-малък брат и едно пеленаче. Агентът му навярно знае къде се намират.

— Е, това е добре като за начало. А какво ще правим с погребението? Не може вечно да лежи в моргата, нито да го закопаем в земята на две на три. Та той е звезда от международен мащаб!

— Вярно — съгласи се Джо. — Полагат му се църковен хор и купища цветя — смотолеви той.

— Тук не разполагаме с кой знае каква охладителна техника. Трябва да говоря със сър Джордж. Това е пряко силите на редови провинциален полицай.

— А аз какво да кажа? Дори не съм официално зачислен в разследването. И да ти призная, позволих си да разпитам Шарп тази сутрин. Дано не съм нагазил в твои води? — Загърбил угризенията си, Джо разказа за срещата си, като ведно с фактите добави и личните си впечатления. Когато приключи, Картър се изправи и закрачи из стаята.

— Браво на теб! Добра работа си свършил, като си установил несъответствието между двете писма. Явно някой е насочил горкия Корсовски да пътува с тонга. Който е подменил писмото, е подписал смъртната присъда.

— Следобед имам среща с Алис Кониърс — оповести Джо. — Може пък да изкопча още нещичко от нея. От съпруга й разбрах, че всъщност тя дърпа конците в театъра. Може и тя да си има своите подозрения.

Продължиха да разговарят, докато кхитмутгарят13 ги покани на масата.

— Храним се на терасата. Надявам се, че нямате нищо против? — каза Мег Картър. — Обожавам околния пейзаж, а и въздухът е тъй свеж! И бездруго трапезарията е доста мрачна, а обзавеждането — пълна скръб!

— Не е вярно — възпротиви се Картър.

— О, Чарли! Мебелите бяха овехтели дори когато ги взехме от бригадния командир Робинсън, а в шестте години оттогава децата съвсем им видяха сметката — и тя посочи двете момиченца, които чинно седяха на столовете с бели лигавничета около вратлетата си. Тази типично английска атмосфера се допълваше и от традиционното английско меню: овчарски пай, ябълкова торта и крем карамел.

— Чарли ми каза, че сте останали очарован от Алис Кониърс, тъй ли е? Тя винаги действа така на хората, включително на мъжа ми, че даже и на децата — добави тя, имайки предвид явно дъщерите си.

— Признавам си, че останах с много добри впечатления — тя е практична, разумна, енергична. Всъщност не — рекох си, че няма равна на себе си!

— И аз мисля тъй. Има късмет, че е останала жива.

— Как така?

— Ами отървала си е кожата в оная ужасна катастрофа със Синия влак! Нима не сте чули? Това е първото нещо, което хората казват по адрес на Алис.

Картър също се намеси.

— Вярно е. Преди да се появи тук преди три години, пътувала с влак от Париж до Марсилия, където възнамерявала да прекара една-две седмици и след това да се качи на кораба за Бомбай. Само че на моста край Бьон влакът излязъл извън релси и политнал в пропастта. Ужасна катастрофа, сигурно най-тежката в историята на Франция.

— Ах, да, спомням си! — възкликна Джо. — Чух за това — беше непосредствено след войната. Но не направих асоциацията.

— Напълно нормално. Алис е била единствената оцеляла, доколкото знам, сред двеста загинали. И компаньонката й починала, тъй че Алис се събудила сам-самичка в някаква френска болница, на мили от дома си.

— Ама че работа — каза Джо. — А после какво е станало?

— Ами според завещанието на дядо й трябвало да наследи контролния пакет акции на ИКТК, затова я чакали да пристигне със следващия кораб. Алис се съвзела за нула време — напълно в стила й — и телеграфирала на попечителите си в Лондон, че била добре и възнамерявала да продължи пътуването според първоначалния график. Двете седмици, предвидени за разходка из крайбрежието, тя прекарала в болницата, тъй като била доста поожулена.

— И аз забелязах белега на бузата й.

— Аха, освен това имала няколко пукнати ребра и била поизкълчена тук-там. И макар да била в окаяно състояние, тя проявила прословутата си инициативност и завързала близко приятелство с медсестрата, която се грижела за нея в болницата. Взела я със себе си като лична болногледачка, камериерка, компаньонка — наречете го, както щете. След като издирили багажа й, двете взели кораба и пристигнали в Индия, както било запланувано. Оная жена още е тука, в Симла. Казва се Мари-Жан Питьо. Алис й помогна да си отвори магазинче на Главната. Как се казва, Мег?

— „Ла Бел Епок“ — отвърна Мег. — Много е шик, тоест — адски скъп. Аз само пътьом хвърлям поглед на витрината и бързам да отмина, та да не ме таксуват, задето съм надзърнала — тузарски бутик, нали се сещате? Всички от хайлайфа пазаруват там, даже са видели и Н.П.

— Какво е това Н.П.?

— Нейно превъзходителство лейди Рединг. И тя е приятелка на Алис.

— А чия собственост е магазинът? — полюбопитства Джо.

Мистър и мисис Картър се спогледаха.

— Мисля, че се води на името на Мари-Жан — отвърна Картър.

— Но Алис плаща за стоката, разбира се — добави Мег. — Това е само една от многото й дейности. Пък и бизнесът процъфтява — Мари-Жан отвори бутик и в Бомбай, а чувам, че догодина се кани да стори същото и в Делхи.

— Значи все пак някой се е облажил от катастрофата — замислено отбеляза Джо. — Бих искал да поговоря с мадмоазел Питьо.

— Е, Алис явно е била много благодарна на Мари-Жан и двете все още са добри приятелки. Алис е много щедра, да знаете.

— Пък и доста по-богата — подхвърли Картър. — Всички се възхищават на размаха, с който върти бизнеса. ИКТК си беше компания от старата генерация, която тиктакаше като идеално смазан механизъм и носеше добри печалби, тъй че хората бяха донякъде притеснени от перспективата да попадне в ръцете на някаква си госпожичка, току-що навършила пълнолетие.

— Май бяха по-притеснени, че Реджи Шарп държи четиридесет и деветте процента — изсумтя Мег.

— Ама тя се оказа много печена. Още с пристигането се омъжи за Реджи и стана мисис Кониърс-Шарп. После пък пенсионира неколцина далечни роднини, които години наред стояли начело на компанията, и прояви голяма дързост, като назначи на тяхно място двама азиатци и един индиец. Заедно с Реджи запретнаха ръкави да управляват бизнеса, което също беше много далновидно решение. И двамата имаха полза парите им да са в един кюп.

— Разговарях с Реджи тази сутрин — каза Джо. — Не ми се понрави особено.

— Не съм изненадана! — гръмко възкликна Мег. — Аз изобщо не го понасям! Чарли, нали си е добра душа, все се мъчи да го оправдае, ама ако трябва да си признае с ръка на сърцето, и той ще го провъзгласи за негодяй! Тоя човек е пълна противоположност на Алис — тя открай време се бъхти за бизнеса, а той е един развейпрах, само се фука и пие като смок…

— Мег! — рязко я прекъсна Картър. — Не знаеш това със сигурност.

— Как не! Всички го знаят. Само да чуеш Дулси Петигрю!

— Хич не желая да слушам тая усойница Дулси Петигрю! — заяви Картър. — Няма да се хвана и на една нейна дума. Е, вярно, че обича да се шляе без работа. В Симла има една порода безделници, отдадени на лов, пиячка, танци и хазарт. Повечето са бивши военни, които си развяват байрака на воля, и Реджи Шарп не остава по-назад! Джони Бристоу, Бърти Хърн-Робинсън, Джаки Карлайл, Едгар Трууп — всичките са от един дол дренки. Щях да кажа, че не бих поканил никой от тях на гости, но пък и те едва ли ще се затърчат към скромния ни дом. Принадлежат на подземния свят — нямат шанс да припарят до нейно превъзходителство, а се съмнявам, че и сър Джордж би ги приел в резиденцията си. Зарибяват туристите, развеждат ги насам-натам и им предлагат забавления в стила на „добрата стара Индия“. Чувам какви ли не приказки по техен адрес! А най-тежък случай е Едгар Трууп. Той е доста по-възрастен от другите и определено е тарторът на тая разпасана команда. Не мога да го понасям, но май са много гъсти с Реджи.

— Най-чудно е, че Алис се примирява с това положение — рече Мег. — Но пък всеки от двамата отдавна си е хванал пътя! Алис се е нагърбила със сума ти работи, а Реджи надига бутилка след бутилка.

С тази последна фраза Мег прецени, че двете ококорени момиченца са чули достатъчно от приказките на възрастните. Стана от масата и плесна, за да извика бавачката, с чиято помощ отпрати децата за следобеден сън.

След като трите изчезнаха, Картър прошепна поверително на Джо:

— Не обръщай внимание на Мег. Стане ли дума за Реджи Шарп, всички почтени жени в Симла сякаш са се наговорили! Мъжете го изтрайват някак, ама явно лази по нервите на дамите. Понякога чак ми става жал за него. Е, то всички знаят, че…

— Че какво?

Картър се вслуша неловко в долитащия смях от другия край на бунгалото, после продължи:

— Ами, в духа на „лов, пиячка, хазарт“, може да се добави и…

— Гонене на фусти? — бодро довърши Джо.

— Аха. Тия синковци може и да са недолюбвани от нейно превъзходителство, ама при мадам Флора ги посрещат с отворени обятия.

— Мадам Флора ли? Звучи ми много тежкарско.

— О, да. От най-висока класа. А самата мадам е французойка. Изглежда, бърлогата е стопанисвана съвместно от нея и английския й покровител — кой друг, ако не самият Едгар Трууп! Ах, тоя Трууп! Пълно олицетворение на категорията „простак“. Представя се за „капитан Трууп“, ама знае ли някой какво капитанства? Не е бил нито в британската, нито в индийската армия. Твърди, че служел в Императорската руска армия, и може да е истина. Доста разбира от военни работи. И много се има с местните племена.

— Има ли някакви доходи? — попита Джо. — Тоест извън дажбата си от мадам Флора? Не можеш ли да го притиснеш за незаконни печалби?

— Не и според Индийския наказателен кодекс. Тоест, не можеш да го приложиш със сила. Ще изглежда абсурдно в страна, където професията „храмова проститутка“ се приема за нещо напълно естествено. Пък и Едгар Трууп си докарва приходи, като води туристите на екскурзии със стрелба. Сума народ си пада по тия работи. Наистина си разбира от занаята. Веднъж излязох с него, за да се уверя, че всичко е наред. Не искам някой аматьор да оплеска нещата с такава рискована дейност. И останах приятно изненадан. При него всичко е тип-топ. Освен това няколкото ревизии, които поръчах да му направят, показаха, че финансите му са изрядни — въздъхна той накрая.

— Значи не възнамеряваш да наложиш запор на мадам Флора?

— Поне засега не. По-добре да са ми пред очите тия мизерници! Сума гуляйджии се навъртат на моя територия. И младоци, и дъртаци пощръкляват, като дойдат в Симла.

— Ако направим неочаквана полицейска проверка, май на някои ще им изстинат креслата в Законодателния съвет?

— Уф! И още как!

— Щом има такива важни клечки, мястото трябва да е добре уредено?

— Ела с мен на полицейска акция, ако искаш. Ще се увериш с очите си. Изобщо не са щадили средства. Управляват го като луксозен хотел, и точно тъй изглежда — пищна украса, червен плюш, позлатени огледала и дискретно осветление. Даже и картини има — от ония, вулгарните.

— Ами момичетата?

— Има за всекиго по нещо — европейки, азиатки, местни девойки от хълмовете. Всички са много красиви, пълнолетни и в цветущо здраве. Според мен никоя не са докарали насила. Ясно им е, че няма да им се размине, ако надуша нещо такова. Ако искаш да завъртиш успешен бизнес в тоя район, трябва да предлагаш и млади момчета за по-ексцентричните.

— Мили Боже! — възкликна Джо. — Значи има безброй възможности за изнудване.

— Аха. Няма официални оплаквания, но в момента се сещам за най-малко шестима местни баровци, чиято репутация виси на косъм.

— А подкупи? Трууп правил ли е опити да…

— Още в самото начало. Много дискретно, тъй че нямаше в какво да го улича, но съм сигурен, че ми направи намеци в това отношение. Но аз му дадох да се разбере! Инак е широко разпространена практика.

— И къде се намира бордеят?

— Много хитро е замаскиран. Намира се близо до Долния пазар, на крачка от Главната, сврян в една уличка между двата най-популярни търговски района. Ако някоя дама види съпруга си да се навърта там, изобщо няма да го заподозре. Ще си помисли, че се е запътил към „Стефанатос Емпориум“ да си вземе пури или към железария „Латиф“, за да купи най-сетне месинговите кранчета, за които му опява от сума ти време. Или в най-лошия случай, слушай внимателно — ухилено рече Картър, — дамата би си помислила, че се кани да й купи букет рози.

— Рози ли?

— Да! Можеш ли да повярваш колко са нагли! Фасадата на въпросното заведение всъщност е магазин за цветя! „Мадам Флора“, загряваш ли? Влизаш си най-невинно в цветарницата и ако желаеш нещо по така, хоп! — отвеждат те нагоре по задната стълбица.

— Ами тая Флора? Какво знаеш за нея?

— Почти нищо. Загадъчна жена. Никога не се появява на обществени места. Пък и не биха я допуснали, естествено. Французойка е, или поне на такава се прави. Не съм голям спец по езиците, но акцентът й ми се струва доста напевен. Наближава трийсетте, много е красива и с безупречни маниери. Появи се най-ненадейно в Симла. Протеже на Едгар Трууп. Подхвана бизнеса и веднага пожъна успех. Инвестициите за подобно начинание — а то ще да е излязло доста солено — вероятно са били нейни. Финансово Трууп не е замесен в тази афера.

Джо въздъхна.

— Е, много пикантна история, но какво общо има с нашето търсене на убийците?

— Бизнесът на мадам Флора процъфтяваше шест месеца преди да убият Лайънъл Кониърс, тъй че едва ли има някаква връзка, освен Реджи Шарп, който е редовен клиент на заведението и е от тайфата на Едгар Трууп. Той е имал основание да желае смъртта на Лайънъл. Да не би пък Трууп да си е разширил бизнеса и с поръчкови убийства?

— Ами руснакът? Него защо са забъркали?

Картър сви рамене.

— Все още не съм убеден, че той е част от схемата. От всяка гледна точка ти, Сандиландс, все още изглеждаш по-вероятната мишена от Корсовски. Някой може да е подочул, че сър Джордж се кани да пусне дим в един крайно гнусен лисичарник в Симла.

В този миг Картър красноречиво му даде знак, че жена му се връща, и забързано прошепна:

— Слушай, Сандиландс, хич да не си тръгнал на своя глава в оная цветарница! Не ти гарантирам, че ще се измъкнеш невредим. Ако се налага, ще отидем двамата, със солидно подкрепление.

Мег нахлу обратно на терасата и охотно поднови речта си за Реджи Шарп. Джо веднага влезе в тона й.

— Кажи ми, Мег — рече той, — Реджи Шарп работи ли нещо?

— Ами! Но нали е член на борда на ИКТК, пък и е вторият основен акционер. Всички знаят, че Алис взема решенията. А той върши само малка част от търговската дейност, доколкото знам. Преди донякъде помагаше на Алис в благотворителната дейност, но сега дори това не прави. Аз работя по малко в болницата, основана от лейди Рединг, и тъкмо там се запознах с Алис. Тя е много ревностна в благотворителността. Откак е в Симла, веднъж седмично работи по цял ден в болницата. Много ми е симпатична.

Джо се усмихна.

— Да, вече се досетих.

— Ами тя е много общителна — отбранително добави Мег. — Разбира се с хората. И колкото повече работи тя, толкова по-безполезен изглежда Реджи Шарп.

— Може би той питае неприязън към нея? — предположи Джо. — Често се случва жената да е умна и оправна, а мъжът да се шляе безцелно. Едва ли е рецепта за семейно щастие.

— Знам ли? — отвърна Картър. — При нас двамата се получава.

Джо излезе от бунгалото на Картърови с намерението да измине пеш краткия път до центъра на града, ала за негова изненада, четиримата мъже с рикшата, с която бе пристигнал, изникнаха изневиделица. Скътаха набързо заровете, с които си бяха уплътнили времето, и ухилено си предложиха услугите. Джо си напомни да не забравя, че тукашните „таксита“ не са като лондонските, сетне се качи и рече:

— Към офиса на мисис Шарп. Намира се близо до Главната — услужливо добави той, но мъжете си бяха плюли на петите още при споменаването на името й.

След десетина минути остри завои, се озоваха повторно сред тълпата в центъра и се заеха да си пробиват път сред многото пешеходци. Елегантно облечени дами се разхождаха на групички и възклицаваха при вида на витрините, които по нищо не отстъпваха на бутиците в Париж. Мъже във военни униформи крачеха делово към градския съвет, телеграфната станция или главната щабквартира, която се намираше в близост до църквата „Сейнт Майкъл“. Индийски бавачки влачеха подире си върволица от малчугани, прилични на гъбки с широкополите слънчеви шапки. Джо за пореден път се ухили на английския полъх в модата за малките дами, чиито шапчици бяха украсени с типична британска бродерия.

На фона на строго облечените англичани ярко изпъкваха местните разносвачи с тюрбани и алени сака, всеки понесъл с важен вид някаква кутия или подпъхнал под мишница папка с документи. Те се придвижваха пъргаво с островърхите си сандали от една административна сграда в друга и Джо осъзна, че пред погледа му се разкриваше имперската машина в действие. Невзрачната тясна улица, тъй неуместно наречена Главната, представляваше мозъка на Британска Индия, а пощальоните в алени униформи бяха нервните окончания, по които течеше информацията.

Като мярна табела „Стефанатос — най-добрите цигари в Симла“, Джо импулсивно подвикна на носачите да спрат, за да си купи цигари. Те изпълниха нареждането му и зачакаха да си направи покупката. Джо се загледа прехласнато в елегантната фасада с изложението на лули, купчинки екзотичен тютюн, пури с най-разнообразни размери и нечувани от него марки цигари. После влезе в прохладния сумрак на уханния магазин като развълнувано дете, озовало се в сладкарница. Продавачът индиец се втурна угоднически към непознатия клиент и едва успя да прикрие разочарованието си, когато той пожела кутия цигари „Черната котка“.

— Как върви тая марка? — словоохотливо попита Джо.

— О, много добре, сахиб. Не е от луксозните, но господата много я купуват. „Крейвън Ей“, „Черната котка“, „Отминаващият облак“, „Голд Флейк“ — от тези марки продаваме най-големи количества.

Джо кимна.

— Ще взема и голям пакет „Фрайбург енд Трейер“.

— А, да, сахиб — много удачен избор.

На излизане Джо хвърли поглед вляво по уличката. В дъното зърна блесналите на светлината месингови изделия в дюкяна „Латиф“. По средата се виждаше дискретна табела с ръчно изрисувани лилии, сред които имаше надпис: „Мадам Флора. Цветарски магазин. Париж и Симла“. Джо се приближи и погледна изложените на витрината китки. Под наслов „Пролет в Симла“ умело бяха аранжирани всякакви познати и непознати за Джо цветя, най-вече жълти нарциси и лилави ириси.

Пристъпи вътре, където го обгърна вълна от аромати и ромон на бликащ фонтан в задната част на магазина. Насреща му се появиха красив младеж и девойка, азиатци, еднакви като две капки вода, и го попитаха с какво могат да му услужат. Той им отвърна, че желае да купи букет за една дама.

— Специална дама? — попита момчето с едва доловим намек.

— Да, една приятелка — заяви Джо безцеремонно. — Не, нямах предвид рози, а нещо по-семпло. Например ей от ония пролетни цветя. Белите нарциси са прекрасни, и няколко от тези лилави цветя… Дива перуника, тъй ли? Да, прибавете и от тях.

За броени секунди девойката чевръсто стъкми букета и го завърза с разкошна златиста панделка.

Доволен от покупките си, Джо се метна отново на рикшата и продължи по Главната. Подминаха някаква толкова нелепа сграда, че той неволно се засмя.

— Ама какво, по дяволите, е това? — възкликна реторично при вида на триетажната полудървена сграда, която с островърхите си кулички и капандури приличаше по-скоро на хижа в Швейцарските Алпи.

— Поща, сахиб — изпуфтя един от задните носачи.

Завиха зад пощата и се затътриха по друга уличка между Главната и „Ридж“, после спряха пред сграда в стила на гротескната поща, не толкова помпозна, но определено полудървена и островърха. Над входа, охраняван от двама бодигардове с тюрбани, имаше табела: „Имперска и колониална търговска корпорация. Симла и Бомбай“. Джо слезе и даде поредния щедър бакшиш на водачите на рикшата, като този път не забрави да ги освободи.

Индийски служител в представителна синьо-златиста униформа се приближи и пое визитката, която Джо предвидливо бе извадил.

— Капитан Сандиландс? Добър ден, сър. Мисис Шарп ви очаква. Насам, моля.

Джо го последва по широкия коридор, украсен с индийски тъкани и мебелиран в индийски стил, след което бе въведен в приветлива слънчева стая. Алис Шарп, застанала до прозореца, се извърна и го поздрави със сърдечна усмивка. Тъкмо разговаряше с някакъв индиец — висок, смугъл и издокаран в добре скроен английски костюм и вратовръзка в зелено, бяло и синьо. Емблематичните цветове на колежа „Ръгби“. Джо предположи, че мъжът навярно бе дясната ръка на Алис, прословутият индиец, когото бе назначила наместо английските си братовчеди. Джо го измери изпитателно. Освен типичната индийска хубост на лицето му с влажни тъмни очи, гъсти мигли и гладка кожа, то излъчваше и буден ум, който безпогрешно снемаше мерките на Джо. Той усети критичния му поглед по прашния си спортен костюм, петното от крем карамел върху синята си полицейска вратовръзка и непохватно стиснатия букет.

Алис посочи към грамофона, откъдето долиташе популярен диксиленд, при което индиецът се приближи и го изключи. Сетне се поклони и зачака. Алис поздрави Джо и попита дали желае чай или кафе. Той избра кафе. Индиецът отново се поклони и се оттегли.

Джо изпита облекчение, че вече не бе разглеждан под лупа, и поднесе букета на Алис.

— За най-красивото сопрано на изток от Кавказ — артистично заяви той.

Алис Шарп, трогната и развеселена, зарови нос в цветята, вдъхвайки свежото им ухание.

— Ммм, прекрасни са, но и донякъде печални! — заяви тя. — Напомнят ми за дома.

— За дома ли?

— Имам предвид Англия.

— Аха! И вас ви спохождат „мистериозни приказни гласове от простора“, тъй ли?

Алис се сепна, после се усмихна, схванала намека за „Шумът на върбите“14.

— Да, и аз се чувствам като Къртичко. Само че си нямам Плъхчо, който да ме ободрява по пътя. И аз подобно на Къртичко се опасявам, че бих останала разочарована, ако някой ден се завърна под родната стряха.

Тя се обърна да постави цветята върху една масичка. Настъпилата пауза даде възможност на Джо да огледа обстановката, в която се управляваше един от най-големите в света търговски концерни. Остана изненадан от атмосферата. Тук нямаше и помен от характерните за офисите в Лондон масивна едуардинска мебелировка и книжни рафтове по стените. Стаята бе просторна и практично оборудвана с бюра, шкафове и подвижни стоянки с папки. Въпреки олекотения интериор обаче личеше, че тук кипи усилена делова дейност. Белите стени бяха украсени с картини, които напомняха на Джо за френската импресионистична школа. Подът бе застлан с дебел килим в тъмни синьо-червени тонове, в унисон с трите лампи „Тифани“, заблестели като бижута в ъглите на офиса. Ала Джо забеляза, че несъмнено гордостта на мебелировката бе грамофонът, марка „Дека“. Последен модел, рече си той, с орехов обков и елегантна фуния. Отстрани бяха струпани плочи, издадени от нюйоркска фирма.

— Моля ви, не спирайте музиката заради мен — каза Джо. — Това е „Тайгър раг“, нали? Чух го на концерт на джазовата формация „Ориджинъл Диксиленд“ в Хамърсмит Палас. Обичам джаз!

Признанието му бе посрещнато с очарователна усмивка.

— Били ли сте някога в Америка, мистър Сандиландс? — Джо кимна отрицателно.

— Ах, как мечтая да отида там! Особено в Ню Йорк и Ню Орлиънс. Може пък някой ден да ми се удаде шанс да послушам джаз на живо, на Бейсин Стрийт. В Симла минавам за голяма особнячка, задето си падам по тая „дяволска музика“, както я наричат тук. Е, повечето от тукашните хора биха се престрашили да се подрусат в ритъма на Скот Джоплин и смятат негърския танц за много кръшно забавление, ама ако старчоците в Лондон знаят, че печалбите им валят на фона на джазова музика, ще получат инфаркт!

Индиецът се върна с поднос с кафе и бонбони, които постави на масата. После изгледа Джо с изпитателен и враждебен поглед, поклони се и излезе.

— Това е моят асистент Реджа Кхан — рече Алис. — Не бива да го бъркате с някой прислужник — поднесе ни кафето, защото отчасти отговаря и за личната ми безопасност. Той е истинско съкровище. Като мой секретар е запознат с всички тънкости на бизнеса не по-зле от мен.

— Дори е по-информиран от съпруга ви?

Алис вдигна вежди.

— Нима клюките вече стигнаха до слуха ви? Така ли прекарахте утрото? В ровичкане из кирливи ризи? Дори сте успели да се отбиете у мадам Флора?

Въпреки шеговития й тон Джо долови, че тя бе по-наясно с „цветарския бизнес“, отколкото бъбривата Мег Картър. Ядоса се, като усети как неволно се изчерви.

— Това е част от работата на полицая, мисис Шарп — забъркваш се с какви ли не образи. В един миг говориш с куртизанка, а в следващия — с бизнес дама.

Тя го изгледа изпитателно, преди да отговори на въпроса му.

— Да, имате право. Реджи не проявява голям интерес към ежедневния аспект на бизнеса. Оставил е на мен тази работа. От година на година печалбите ни нарастват, а той се включва най-вече с експертни съвети относно марките уиски, които внасяме. — При тези думи тя хвърли заговорнически поглед на Джо, придружен с обезоръжаваща усмивка. Подаде му чаша кафе и го покани да седне на дивана.

Джо реши, че ще устои на комбинацията от красота, чар, интелигентност и добродушие, която представляваше Алис Кониърс-Шарп. Ееех, каква идеална жена стоеше пред него! Самото съвършенство в английски образ — спретната и свежолика, с прилежно прибрана на тила коса, в тъмносин костюм с бяла якичка, скромен като ученическа униформа. И все пак тази благовидна фасада не му вдъхваше доверие. Изглеждаше някак преднамерено невинна. Сякаш се опитваше да прикрие истинската си същност. Една изтървана от нея дума го бе поставила нащрек, а неподправената й скръб по повод кончината на Корсовски все го навеждаше на мисълта, че бе познавала певеца приживе.

Алис си наля кафе и седна до него. Лъхна го чувствен тежък парфюм с ориенталски аромат. Остана изненадан. Ароматът не се връзваше с ангелското излъчване на мисис Шарп.

— А как стоят нещата с клетия баритон, мистър Сандиландс? Намерихте ли кой да го идентифицира? Някой от роднините му?

— Картър се занимава с това. Свързал се е с импресариото на Корсовски и вероятно скоро въпросът ще се уреди — отвърна Джо сковано, тъй като се чувстваше неловко от близостта й, която бе в разрез със служебния етикет. Рамото й докосна неговото, когато тя се наведе да постави чашката си върху масата, и за един кратък миг той се стресна при мисълта, че се кани да плъзне ръка по коляното му. Джо се изправи, отиде до прозореца и погледна навън, а после ужким заразглежда купчината грамофонни плочи. Тя го наблюдаваше безмълвно, със спотаена усмивка. Той реши да наруши спокойствието й.

— Един въпрос, мисис Шарп. Къде се намирахте в седем часа вечерта на четвърти март 1914 година?

Тя го изгледа стъписана. Наклони глава и затвори очи, като си придаде вид на дълбоко замислена. После погледна Джо с дружелюбна усмивка.

— Нали правилно чух, че казахте 1914-та? Ами седях на последния чин в класната стая и копнеех звънецът да оповести края на часа в подготвителен клас. Ходех в училището в Уайкоум Аби. Бях на петнайсет години. Най-добрата ми приятелка Джойс Карстеърс сигурно е седяла от дясната ми страна, но по моему трудно ще я заставите да потвърди думите ми, тъй като проспа повечето часове в подготвителния клас.

Алис се наведе напред и добави:

— Е, ще ми кажете ли защо ми задавате такива въпроси? Да не би някой да е убил директорката? О, небеса! Мис Мърчисън наистина приличаше на мумифицирана от памтивека, но това е първото официално потвърждение на подозренията ми.

Джо се почувства кръгъл глупак и даже се ядоса. Извади овехтялата програма с петна от вино и й я показа, като зорко следеше реакцията й. Тя остана смълчана доста време, докато изучаваше съдържанието на брошурката. Накрая взе една ленена кърпа и попи набъбналите в очите си сълзи. Погледна го прямо.

— Колко покъртително! Не мислите ли?

— Със сигурност е означавало много за Корсовски. Оказа се почти единствената сантиментална вещ в багажа му. Какво мислите за това?

— Ами много е трогателно. Сигурно е бил много увлечен по тази англичанка, щом като е запазил посланието й толкова време.

— И защо да е англичанка, а не италианка или французойка?

— Ами то е ясно. Погледнете почерка — типичен за ученичка от частно училище. Съществено се различава от континенталния краснопис. Погледнете! — Тя взе лист и химикалка от бюрото и преписа първите два стиха. — Ето, виждате ли? Обучавана е по наръчника на Мария Планкет, издаден през 1905-а. Един такъв зелен, със златист надпис. Още ми е пред погледа. Уф! Макар че всеки почерк е различен, според мен аналогията е ясна, нали?

Това беше очевидно.

— Май наистина смятате, че премълчавам предишно запознанство с певеца, а? Хайде, признайте си! Една пикла на петнайсет години би останала крайно поласкана от подобен развой, само че той едва ли би се прехласнал по някоя ученичка с униформа и плитки. Пък и очевидно заварката е станала не в английската провинция, а в някоя френска опера.

Джо отново се почувства неловко от лекия сарказъм в тона й.

— Може ли сега да поговорим за смъртта на брат ви, мисис Шарп? Кажете ми, кога и как разбрахте, че не е загинал във войната?

— Той ми изпрати телеграма веднага щом се е върнал в Англия. Съобщението пристигна в Бомбай през ноември 1918-а. Все още бе доста немощен, затова се възстановяваше повече от година, през което време остави постарому семейните и фирмените дела. След това, през април 1921-а ми писа, че вече бил достатъчно добре, за да дойде в Индия да си уреди положението. Вече взел решение по някои въпроси. Бил съгласен с моите планове и методи. — При тези думи лицето й придоби сурово изражение. — Пък и защо да не е съгласен? Винаги съм била по-умна от Лайънъл, мистър Сандиландс. Да ви кажа право, наистина се опасявах, че ще разруши постигнатото от мен и че ще ме измести от управленското кресло.

— Как възнамеряваше да постъпи с вас?

— Беше готов да ме остави като изпълнителен директор, макар и с четиридесет и девет процента вместо сегашните петдесет и един. Не възнамеряваше да се засели тук поради крехкото си здраве. Тъй че аз щях да продължа да се бъхтя по осемнайсет часа на ден в тая жега, без да имам право да ръководя компанията по собствено усмотрение. — Тя изрече всичко това с огорчение и Джо разбра, че в думите й имаше резон.

— А мистър Шарп, за когото вече сте била омъжена…?

— Той щеше да остане без пукнат грош. И тази перспектива никак не му се нравеше. Беше готов да си търси правата в съда. — Тя потръпна. — Щеше да бъде ужасно за всички ни! Ама че скандал щеше да пламне! Вестниците само това чакат — някоя гнусна семейна разправия. Направо не ми се мисли!

— Значи и двамата със съпруга ви сте щели да спечелите във финансово отношение от смъртта на брат ви?

— Разбира се. И на мнозина това им мина през ума. Пък и мнозина навярно са забелязали, че не скърбях особено много поради кончината му.

— Нима не обичахте брат си?

— Останах направо потресена, че повторно загубих единствения си близък роднина. Съдбата си направи грозна шега. Но двамата с Лайънъл никога не сме били особено близки. Той беше доста по-голям от мен и като малка изобщо не ми обръщаше внимание. Пък и аз не му се възхищавах. Знаех си, че бях… — поколеба се коя дума да употреби — по-стойностна, макар че родителите ми набиваха в главата, че тъй като съм момиче, фамилното наследство ще бъде предадено на Лайънъл. Беше ми писнало да ме третират като парцал. После ни раздели училището, а по-късно — войната. Тъй и не се сближихме. Но не съм го убила.

— Разбрах, че сте били пред погледа на стотина свидетели по време на инцидента?

— Да, но това нищо не означава, както сам ще се уверите, мистър Сандиландс. Ако искам някого мъртъв, достатъчно е да кажа една дума на Реджа Кхан и той ще уреди работата. Истинският подбудител сто на сто е пратил поръчков убиец. А в Симла е пълно с бивши военни, които на драго сърце ще свършат подобна услуга срещу съответното заплащане. Имам неколцина наум… Някои дори са авери на мъжа ми. Но може да сте сигурен, че който и да е поръчителят, се е погрижил да си осигури очевидно алиби на някое обществено място във времето на убийството.

Джо остана смълчан за малко. Тя явно говореше с недомлъвки. Не желаеше да каже имена.

— И това важи и за съпруга ви, тъй ли?

Тя потрепери. Дали от страх?

— Реджи. Да, важи и за него. В момента на убийството той поднасяше сандвичи с краставица на нейно превъзходителство лейди Рединг. Не може и да се мечтае за по-добро алиби!