Рагтайм в Симла

Глава втора

Северна Индия, пролетта на 1922 г.

Джо Сандиландс усети как влакът потрепери под напора на спирачките. Отегчен от дългото пътуване, той с облекчение се изправи и понечи да вземе багажа си от решетката. Действието му провокира верижна реакция сред спътниците му от купето. Двете офицерски съпруги събудиха четирите дечурлига, които, изпотени и намусени, започнаха сънено да се препират.

Джо се притече на помощ при свалянето и нареждането на кошници за пикник, играчки, моливи и спални чували, като междувременно подхвърляше шеговити закачки към децата, с което си спечели изобилни благодарности и дружелюбни усмивки от майките им. Отговори учтиво на поканите им за пикник, вечерни партита, благотворителни мероприятия и театрални представления в Симла.

— Стигнахме ли вече? Това там хълмовете ли са?

— Не още, миличко. Остават още петдесет мили. А това е Калка. От тук ще се качим на теснолинейката, а с нея — чу-чууу, ще се изкачим по хълма сред завои и тунели, нагоре, нагоре, чак до небето. Ще видиш сняг по планините и огромни дървета, и даже истински маймунки! В Симла много ще ти хареса, Робин!

— А вие, сър, ще се качите ли с нас на теснолинейката? — обърна се Робин към Джо.

— Не, Робин. Съжалявам, че ще пропусна веселбата, но един приятел ще изпрати кола да ме вземе от гарата. Но пък може да се надбягваме, нали? Да видим кой ще пристигне пръв в Симла.

— Кола ли? — изненадано вдигна вежди майката на момчето, мисис Греъм. — Значи имате приятели по високите места, тоест не само на хълма, а и в социалната йерархия. Доколкото знам, само на двама-трима души е позволено да ползват кола в Симла…

— Лейтенант-губернаторът на Бенгал — отвърна Джо на тактично сподавения й въпрос, — сър Джордж Джардайн, любезно остави на мое разположение лятната си вила за едномесечния ми отпуск. — При тези думи той зачака с любопитство реакцията на присъстващите. В обществото на Индия, подвластно на снобски и консервативни порядки, беше жизненоважно всеки нов посетител да бъде подобаващо класифициран. Макар и с насмешка, Джо си даваше сметка, че и той подлежи на оценка според негласната разпоредба. Полицай? Една-единствена точка. Евентуални нашивки носеха нови три точки. Представителна външност, благодумство — вероятно още три. Ама щом лично губернаторът му бе предоставил бунгалото си и на гарата щеше да го чака кола — о, това го изстрелваше право в десетката! Добрата стара Индия, мислено въздъхна Джо, схванал красноречивите погледи, които си размениха двете госпожи. Стана му смешно от мигновената промяна на отношението им към него — в доскорошната им фамилиарност се прокрадна нотка на страхопочитание.

Децата обаче, в блажено неведение за новия социален нюанс, много се зарадваха и го засипаха с въпроси.

— Ами губернаторът има ли слон?

— В Калкута, където времето е студено, има четири, но на хълмовете — нито един — обясни му Джо.

— А трябва ли да носиш медалите си през цялото време, щом си отседнал при губернатора? — попита най-голямото момче.

— О, да, Били — на закуска, на обяд, на вечеря. Даже… — Джо се наведе и поверително прошепна, — даже ще се наложи да ги сложа и на пижамата си.

Дечурлигата се ококориха, сетне избухнаха в дружен смях. Все още се кикотеха, когато Джо със замах ги свали от вагона и ги повери на бавачките и носачите, които се завтекоха да настанят семействата за следващата отсечка от пътуването.

Влакът от Умбала до Калка бе претъпкан с английски семейства, втурнали се от жежките равнини към прохладния климат на Хималайските възвишения. Още в началото на април непоносимите температури в Делхи погнаха цивилни и военни държавни служители към лятната столица на Индия. Симла. Джо проточи врат над тълпата суетящи се пътници, с надеждата да зърне, макар и отдалеч сгушения в планинските пазви град. Оттук обаче все още не се виждаше, но затова пък на далечния хоризонт се очертаха снежните върхове, увенчали тъмни гористи склонове и заблестели на слънцето подобно на театрален декор, който плавно се разгръщаше напред и нагоре, чак до Кашмир и далечния Тибет.

Джо се радваше на компанията на малките бърборковци в купето, дори нямаше нищо против словесните схватки с майчиците им, ала предстоящото съприкосновение с лелеяната Симла бе твърде драгоценно, за да го споделя с други хора. Джо копнееше да се наслади на красотата в спокойна обстановка и когато множеството се набута в теснолинейката, той се озова сам-самичък на перона. Всъщност не съвсем. Някакъв висок, едър и представителен господин също като него гледаше в прехласнато забвение околния пейзаж.

По всичко личеше, че не се бе разбързал. Явно не възнамеряваше да се качи на теснолинейката. И той като Джо се наслаждаваше на вълшебния миг. Джо се опита да го класифицира според йерархията на Индия. Лененият костюм очевидно бе луксозна изработка. Не беше английско производство, нито пък индийско. Дали беше френски? Едва ли. Американски, реши Джо. А самият мъж имаше вид на англичанин, но само на пръв поглед — никой лондонски бръснар нямаше да си рискува реномето с дългата подстрижка на посребрената му коса. Наперен господин. Много му отиваше да гледа тъй унесено красотата наоколо. Непознатият улови погледа на Джо и се усмихна.

Джо реши да го подложи на тест.

— „Земя прекрасна — най-прелестна е Индия, а земята на петте реки на себе си равна няма“ — изрецитира той.

— „Виж, Хаджи, там тъдява дали е град, на име Симла? Аллах всемогъщи, каква красота!“ — довърши на свой ред мъжът и двамата се спогледаха въодушевено. — Значи вие също сте почитател на „Ким“6, тъй ли? Но как се досетихте, че и аз…

— Не съм се сетил — отвърна Джо. — Просто забелязах екземпляра от книгата, който стърчи от джоба ви.

Непознатият извади малкото кожено томче, което от само себе си се отвори на оръфана от четене страница.

— Има ли нужда да споменавам, че това е сцената с пристигането на Ким в Симла?

— И аз съм отбелязал същото място — каза Джо и извади от чантата си подобна книжка, за да илюстрира думите си. Зачуди се дали събеседникът му забеляза окаяното състояние на неговото копие. Страниците бяха избелели и омърляни с фламандска пръст, накапани от свещ и обгорени от цигари. На места дори се виждаха петна от собствената му кръв. Цели четири години туй книжле с отракания, горд и находчив главен образ Ким бе негов неизменен спътник в ада на френските окопи. Никога не му омръзна да я препрочита. Духът на безстрашния Ким му бе вдъхвал кураж и даже живец в мигове на отчаяние. Уханията, звуците и гледките на непознатата гореща страна, която дори не бе мечтал, че някога ще посети, го отвеждаха далеч от околната пустош и лепкавата кал на бойните полета.

Огледа изпитателно мъжа. Стори му се познат. Глождеше го смътното усещане, че го бе срещал, но със сигурност не са били представени един на друг. Чуждоземският му акцент, макар и едва доловим, потвърди догадката на Джо, че не бе англичанин. Нито пък французин или италианец. Дали пък не беше германец? Надали. В масивната му наперена осанка имаше нещо театрално. Човекът се изсмя гръмко при вида на опърпаното книжле и смехът му отприщи забравен спомен. Ах, вярно, мислено възкликна Джо. Представлението на „Фауст“ в Ковънт Гардън, с което Кралската опера повторно отвори врати след края на войната. Ролята на Мефистофел се изпълняваше от някакъв руски баритон. Той яростно се зарови в паметта си.

— Ако не греша, имам честта да разговарям с Фьодор Корсовски — рече той. — Казвам се Сандиландс. Джоузеф Сандиландс. Детектив от Лондон.

Думите му бяха посрещнати с нов изблик на смях.

— Детектив! Изобщо не съм изненадан! Сигурно ще ми кажете какво съм закусил и къде са ушити дрехите ми?

— Елементарно, сър — отвърна Джо. — Пътувахте във влака от Умбала, значи сте яли чапати7, къри със зеленчуци и чаша чай. А що се касае за дрехите ви, смятам, че са американско производство, макар че не съм много наясно с модата. Но се обзалагам, че знам какви мисли се въртят в главата ви… Чудите се как да стигнете до Симла — дали да се качите на теснолинейката, която върви по заобиколния маршрут със сто и седем тунела, или пък да изберете по-краткия, но стръмен коларски път, понесен в друсаща тонга8, влачена от някоя изтормозена кранта, която кой знае кога ще ви довлече догоре.

— Имате пълно право, мистър Сандиландс. — Той посочи към редицата оклюмали коне, които се редуваха да транспортират пътници до хълма. — Инструктираха ме да наема тонга, ала се опасявам, че съм доста тежичък. И все пак мисля, че цялата романтика от първичното общение с природата на Симла ще се изпари сред сюрията летовници във влака. — Кимна към многолюдната тълпа наоколо. — А вие какво ще ме посъветвате?

Джо се поколеба. Вълшебният миг! Обгърнат от самота сред царствените хълмове! Нима щеше да го наруши заради един непознат? Измери го с поглед, сетне отвърна на въпроса му:

— Откажете се и от тонгата, и от влака.

— Е, все пак не съм на петнайсет години като Ким, че да извървя пеш петдесет мили!

— Няма да се наложи. Предлагам ви да ми правите компания, тъй че взаимно да се отегчаваме с цитати от Киплинг по време на дългото пътуване.

— Ами! И как точно смятате да се доберем до града горе?

Джо беше забелязал униформения губернаторски лакей, който се озърташе припряно на входа на гарата. Даде му знак и той бързешком се приближи, като му подаде някакъв плик. Джо го отвори и прочете бележката, написана с разчекнатия почерк на Джардайн:

— С кола. Ще пътуваме с пакарда на губернатора. Къде е багажът ви?

Рикши и тонги им правеха път, докато напредваха с постоянна скорост от петнайсет мили в час. Според изчисленията на Джо при това темпо щяха да пристигнат в Симла в средата на следобеда. Спътникът му се разположи в губернаторското возило с вида на човек, свикнал на подобен лукс, и дори се усмихваше и махаше с ръка, когато подминаваха някоя красива жена. Сякаш бе излязъл да подиша въздух в Булонския лес, а не се подрусваше по третокласен път в изгарящата жега. Несъмнено бе светски лъв, макар че Джо остана трогнат и развеселен от наивното въодушевление, любопитство и радост, с които Корсовски попиваше околната красота.

Няколкото горещи пустинни мили от равнините до подстъпите на хълмовете минаха неусетно в компанията на руснака. Той се оказа забавен събеседник, който разведряваше обстановката с очебийната липса на скромност по отношение на собствената си персона. Макар да бе пропътувал голяма част от света, за него изкачването в индийските планини бе много специално, равносилно на своего рода поклонение.

— Нали знаете, че векове наред ние, британците, все чакаме руснаците да ни атакуват от север — рече Джо престорено сериозно. — Мислим си, че руснаците са завардили проходите на Хималаите и само чакат знак да се втурнат и да ни пометат от тази земя. А сега какво се оказва? Руснаците атакуват откъм юг! Излиза, че сме си направили криво сметките.

Думите му бяха посрещнати с нов изблик на отривист смях.

— Един руски баритон не е руски батальон! Пък и аз идвам тук на съвсем миролюбива мисия. Първо, поканен съм от Дружеството на театралните любители в Симла да изнеса представление в театър „Гейъти“. Това е голяма чест, като се има предвид колко изтъкнати творци са гостували на сцената му. И второ, останах запленен от романтичния образ на Индия на твърде крехка възраст. Бях тринайсетгодишен, син на дипломати и живеех със семейството си в Лондон, когато ми подариха „Ким“, която току-що бе излязла от печат. Още тогава се заклех, че някой ден ще предприема това пътешествие… Я чуйте! Това кукувица ли е? Наистина! И тия дървета!

В този миг двамата мъже с наслада вдишаха хладния, наситен с боров аромат планински въздух, който ги лъхна след поредния завой. Гюрукът на автомобила бе спуснат, тъй че пред погледа им от всички страни се откриваше прекрасна панорамна гледка от полегати възвишения, чийто облик се променяше ежеминутно. Докато кретаха нагоре, до слуха им достигна бълбукането на стотици поточета, втурнали се буйно по склона от пролетното снеготопене. Дърветата ставаха все по-разкошни, а оскъдната кактусова растителност на равнината бе отстъпила място на борове и рододендрони. Птиците чуруликаха гръмогласно и на Джо му се стори, че мярна силуета на маймуни, люшнали се сред китните клонаци.

Пътят бе доста оживен. Колата задмина върволица от тибетски търговци пешаци, местни мъже и жени, стъписано загледани във возилото, както и множество тонги, които се туткаха да им сторят път. Имаше също доста хамали и товарни мулета, понесли багажите, за които не бе останало място в теснолинейката. За пореден път Джо се развесели от гледката на двамина мъже, помъкнали на гръб огромно пиано, а по петите им вървеше трети, който носеше краката на музикалния инструмент. На местата, определени за разминаване, млади мъже, поели обратния път към долината, ги поздравяваха ведро и жаловито питаха: „Жега ли е долу?“, на което Джо неизменно отвръщаше: „Адска жега!“

Колкото повече се изкачваха, толкова по-свеж ставаше въздухът, а гледката — по-великолепна. На тази височина вече вирееха типичните за региона хималайски кедри, чиито изящни синкави клони се стелеха по склоновете. Носеха се по-осезаеми и разнообразни ухания, познати и непознати за обонянието на двамата пътници. Джо долови носталгичния полъх на английска градина с неизменните лилии, рози, див чесън и острия, но сладостен мирис на дива мащерка. Главите им се замаяха. След маранята и неудобствата на равнината сега се чувстваха ободрени, весели и въодушевени. Докато завиваха за пореден път, Фьодор скочи на крак и се олюля застрашително, като посочи напред.

— Ей го там! Шофьор, спри в онази отбивка за малко.

Шофьорът се извърна към тях усмихнато и оповести:

— Това е Тара Деви, сахиб, а там отвъд е самата Симла!

Разкрилата се гледка се запечата навеки в паметта на Джо: на близкия хоризонт се очертаха разлятите контури на града, кацнал връз стръмен планински склон и ограден отвсякъде с китни гористи хълмове в пазвите на Хималаите, побрали в себе си всички нюанси от зелено до тъмносиньо, обрамчени с блеснала снежна ивица.

Джо загуби ума и дума, за разлика от словоохотливия си спътник.

— Е, на тази величава сцена подобава да се изяви най-великият баритон в света! — заяви той и за радост на Джо остана все тъй изправен, изду гърди и напълни дробовете си с опияняващия планински въздух, след което с театрален жест отприщи гърло в „Кашмирска любовна песен“: „Тез бледи ръце аз обичах, накрай Шалимар…“ От мощния му глас, отекнал из тясната долина, гълъбите запърхаха подплашено, а елените и другите горски обитатели нададоха зов за опасност. Джо се опита да се присъедини към певеца, но го напуши смях, затова след няколко нискотонови строфи се отказа и се заслуша с възхищение в гласа на Фьодор, многократно препращан от скалното ехо с прочувствената му интерпретация на тази крайно сантиментална песен.

След продължителния последен тон Джо почти очакваше да чуе гръмовни аплаузи. Вместо това обаче се разнесе едновременно тупване и пукот, и басовата финална нотка неочаквано се извиси в неконтролируем потресаващ крясък. Вторият пукот пресече безвъзвратно гласа на певеца.

Под напора на войнишкия си инстинкт Джо светкавично бе залегнал на пода на колата. Сега той се извърна и с ужас съзря как Фьодор Корсовски, строполен върху тапицерията, бавничко се свлече от седалката.

— Карай! Карай! — троснато изкрещя на шофьора, който и бездруго нямаше нужда от подканяне. Едва заглъхнало ехото от изстрелите, той натисна яко газта и огромният автомобил се понесе напред сред пръски от чакъл по неравния път. Не след дълго рязко спря в едно заслонено от скалите място. Джо изпълзя и коленичи връз задната седалка, на която руснакът се бе проснал с разперени ръце. Джо начаса схвана, че бе мъртъв, и като разпори дрехите му, съзря двете прецизни дупки на куршумите, пронизали сърцето му от двете страни.

Тоя стрелец е голям майстор, механично си отбеляза наум, сетне се помъчи да примъкне нагоре Корсовски, при което дланите му плувнаха в кръв. Входните рани бяха малки, но изходните отверстия се бяха слели в кървава пихтия от разкъсани мускули и пречупени кости. Хм, сигурно е карабина, калибър 303. Несъмнено бяха използвали олекотени куршуми.

Пребледнял от уплаха, шофьорът се извърна към него и Джо с облекчение го чу да говори на английски.

— Накъде да карам, сахиб? Към резиденцията?

— Не — отвърна Джо, а мозъкът му щракаше на високи обороти. — Към полицейското управление. Ама първо хубаво се огледай и запомни къде се намираме. Този участък има ли си име?

— Сахиб, това място е зло — викат му Дяволското бърдо.

Без да се помайва, шофьорът подкара колата с шеметна скорост из завоите, които ги деляха от Симла. Надул до крайност клаксона, пакардът си проправи път и с предупредителен вой влетя в града.