Рагтайм в Симла

Глава двадесета

Джо и Картър се настаниха на балкона, вдигнаха крака връз балюстрадата и се наканиха да чакат.

— Най-сетне! — възкликна Картър. — Разполагаме с логично обяснение, което няма нищо общо с възкръсването на мъртъвци, разни магии и абракадабра! Не си падам много по тия работи.

— Уф, знам ли и аз — отвърна Джо. — Нещата даже се влошиха. И на мен ми настръхна косата! Нищо чудно, че Алис Кониърс изгуби ума и дума.

— Не смяташ ли, че бяхме длъжни да предвидим този момент? — замислено рече Картър. — Искам да кажа, все пак имахме известни доказателства.

— Не, не смятам. Нищо лошо не сме сторили. Доказателствата ни бяха крайно оскъдни. И не забравяй, че самата Алис нищо не подозираше. Забелязах как идеята просветна в съзнанието й, но нямах представа какво си е наумила. Само си рекох, че не е нормално да питае такъв интерес към списъка с жертвите. Пък и е логично: щом не е била провокирана от нечие име, защо тогава се е притеснила толкова? Очевидно тъкмо защото не е открила някого, който е трябвало да бъде споменат. Но да чуем и мнението на Симпсън, когато се появи. Той ще прецени най-добре.

След половин час една полицейска тонга стовари Симпсън пред управлението и Картър му подвикна:

— Качвай се да видиш какво сме ти приготвили!

Тримата влязоха заедно вътре и Картър бодро продължи:

— Между другото, поздравявам те за снощното ти изпълнение. Елате в кабинета ми. Заранта излязох, преди да се събудиш, тъй че не си информиран за събитията от последния час. С две думи — подозренията ни за фалшива самоличност се оправдаха. Сър Джордж е в течение, но засега реши да задържи топката и да не арестува нашата малка авантюристка. И ние сме съгласни с мнението му, че ако оставим Алис да я кара постарому, имаме повече шансове да хванем дирите на изнудвача и евентуалния убиец.

— Изнудвач ли казахте? — замисли се Симпсън. — Каква е тая работа?

— Има много за разправяне! Не че крием нещо от теб, просто събитията в Симла се развиват с главоломна скорост. По-добре му разкажи, Джо.

Джо му разправи вкратце за среднощния си разговор с Изабел Нютън и докато слушаше, Симпсън видимо си отдъхна и дори се усмихна.

— Радвам се, че излязох прав — заяви той накрая. — Добре, че не изплаших напразно ония клетници на сеанса! Само да знаете каква олелия се вдигна, след като Джо побягна, а Картър също изчезна и ни оставихте да се справяме двамата с Минерва Фриймантъл. Направо луднаха! Всъщност всичко остана на плещите на Минерва, тъй като, щом взех акъла на присъстващите, както беше според плана, се оттеглих в килера с фалшивата стена, дето извежда към коридора. И аз бях гипсиран и потресен от номера, който скроихме… Чувах крясъците и виковете им. Съдейки по гюрултията, беше настанала страхотна суматоха. Накрая всичко утихна. Минерва дойде и ме изкара от скривалището. И тя беше бясна! Не знам дали се смееше, или плачеше! Май че и тя се бе подала на всеобщата истерия. Натоварила мис Тролъп с неколцина приятели да я отведат у дома, сетне взела да баламосва народа как станалото било плод на недоразумение. Някой прескочил от отвъдното на погрешен адрес, тъй да се каже… Отмъстителният дух се озовал на неправилния сеанс и трябвало да бъде пренасочен! И за да не стават друг път такива работи, тя обещала да засили началната молитва за предпазване от злосторни духове.

— О, небеса! — възкликна Джо. — Май дължа извинение на старата Мейси!

— Сега чуй още една наша идея — каза Картър и Симпсън кимна. — Искам да ни разкажеш още веднъж най-подробно за събитията от онзи ден… знам, че вече го направи, но, изглежда, нещо ни е убягнало. Тоест, убягнало е на теб. Би ли започнал от момента, в който си видял Изабел Нютън? Кажи ни всичко, което си спомняш — къде е стояла, какво е говорела, какво е правила? Всичко.

— Ами, първото ми впечатление от Изабел дьо Ньовил… Може ли да я наричам тъй? Запомнил съм я като французойка. Та си рекох, че е голяма нахалница! Аз, хром човек, се мъчех да вляза в първокласното купе, където имах запазено място, а тя се беше изтъпанчила точно на прага и четеше конско на камериерката си. Говореше на изискан френски, ала крещеше като уличница. Това ми се стори доста странно, някак неадекватно…

— Разкажи ни за камериерката. Беше ли… хм… изискана или донякъде елегантна?

— За бога, не!

— Достатъчно добре ли знаеш френски, за да направиш разликата? Не се засягай, старче, но аз не бих могъл да различа отделните нюанси — добродушно заяви Картър.

— Аз пък мога. По време на войната се възстановявах в дома на граф и графиня дьо Лозан. Често играех шах със стопанина и доста подобрих френския си. Ето защо смятам, че съм наясно с различните диалекти. Питате ме за слугинята — о, тя беше в съвсем друга категория. Не ме разбирайте погрешно. И тя беше хубавка, но изобщо не можеше да се мери с класата на господарката си. Говореше простовато и с изявен диалект.

— Малко напевен ли? — подметна Джо и хвърли поглед на Картър.

— О, да — много напевен, звучеше направо като италиански. Псуваше като хамалин, ама беше момичка и половина! Тъмнокоса красавица на около двайсет и три години. Човек ставаше разноглед — господарката ли да гледа или прислужницата!

— А помниш ли за какво се препираха?

— Разбира се! Макар да се преструвах, че не слушам, цветистата кавга нахлуваше в ушите ми. Изабел й подаде някакъв плик, който се оказа ябълката на раздора. Камериерката го отвори и погледна вътре. Вдигна шум до бога, че не й била дала заплатата. Твърдеше, че не й е плащано месеци наред и това нямало да се размине на Изабел. После погледна билета и нададе нов вой. Трета класа! Изабел я бе снабдила с третокласен билет, което бе истинска обида за нея! И имаше право, бедничката. Съчувствах й в това отношение.

— И как свърши всичко?

— Ами никак! Изабел нямаше да се трогне, а на камериерката в крайна сметка й писна. Врътна се насред думата и закрачи към третокласните вагони. А аз накрая успях да се промъкна в купето и да си седна на мястото. — Той се позамисли. — Горката девойка! Надали последното в живота й пътуване е било много комфортно. От трета класа нямаше оцелели.

— А сега си помисли много внимателно, Симпсън — Изабел назова ли прислужницата си по име?

— Да, сигурен съм, че го каза — и той се напрегна да си спомни събитията от онази сутрин на Лионската гара. — Спомена го няколко пъти, всъщност направо го излая укоризнено… Едно много популярно френско име… ммм… Флоранс! Точно така беше — Флоранс!

Джо написа името в бележника пред себе си и погледна Картър, който стана и донесе френския вестник. Разпериха го на масата.

— Намери ли името, Джо? Има ли някоя Флоранс?

Тримата припряно зашариха по списъка с третокласните пътници. Нямаше жертва на име Флоранс.

— Всички пасажери от трета класа са били идентифицирани, с изключение на някакъв трийсетгодишен мъж — напомни им Джо.

— Какво значи това? — попита Симпсън. — Какво намеквате?

— Ами камериерката не е упомената в списъка поради простата причина, че изобщо не се е качила на влака.

— Мили боже! Ама разбира се! Ако е била там, е щяла да погине с останалите простосмъртни хорица. Никой не се е измъкнал. А ако е умряла, името й щеше да е в списъка — разсъждаваше Симпсън. — И тъй, след като се е запътила надолу по перона, е оставила впечатлението, че отива към третокласните вагони, а всъщност си е продължила по пътя и е излязла от гарата!

— Въпросът е къде се подвизава в момента същата тази камериерка? — заяви Картър.

Джо погледна написаното име. Флоранс. Взе писалката си и зачеркна последните две букви. Флора. Нарисува едно цвете край името и го показа на другите.

— Подвизава се в Симла — рече той. — И ни гледа сеира.