Рагтайм в Симла

Глава пета

След като и последният тон заглъхна, певицата се усмихна печално и мигом напусна сцената. Очевидно и най-плахото ръкопляскане би било неуместно в случая и Джо забеляза как трогнатите зрители останаха цяла минута на местата си със сведени очи.

— За бога, Джордж — подшушна Джо нетърпеливо, — ама коя е тази млада дама? Искам да се запозная с нея!

Джордж завъртя очи.

— Не мисля, че дори Джеймс би могъл да го уреди. Опасявам се, че ще трябва да се наредиш на опашката. Няма смисъл да се опитваш да пробиеш зад кулисите след изпълнението на мисис Шарп. Знам го от собствен опит. Изобщо не можеш да припариш от купищата букети и стълпотворението от донжуановци, които копнеят да паднат в нозете й.

— Мисис Шарп, значи?

— Съпругата на Реджиналд Шарп. И двамата са в борда на Дружеството на театралните любители. И той е още една пречка, тъй като има навика да дебне като някой цербер зад кулисите.

— Виж, Джордж, интересът ми е изцяло от професионално естество — категорично заяви Джо. — Искам да разбера доколко е познавала Фьодор Корсовски и защо е тъй покъртена от смъртта му.

— Хайде, де! Недей да се поддаваш на романтичните си фантазии. Нали видя, че всичко живо лееше сълзи, включително ние двамата с теб? Но разбирам накъде биеш. Джеймс! Гостът ни има едно желание. Помогни ни да се доберем до гримьорната на мисис Шарп, ако обичаш.

Както парата се разпръсва при нахлулия вятър, тъй и тълпата се раздели и отстъпи пред величествената поява на сър Джордж. Джо го следваше из коридорите, покрай множество сбутани стаички зад театъра — характерното задкулисно пространство за повечето провинциални театри — където актьори и певци приглушено си вземаха довиждане и хлопваха врати. Някакъв висок, слабоват мъж в официален костюм ги пресрещна с въпросителна усмивка.

— Реджи! — сърдечно възкликна сър Джордж. — Страхотна програма, не ще и дума! Искам да те запозная с един човек — Джо Сандиландс, който ще ми гостува няколко седмици. Джо работи в Скотланд Ярд. Сякаш Господ ни го праща в такъв момент. Ще имаш ли нещо против да го представиш на съпругата си? Мисля, че се налага да й зададе два-три въпроса.

Реджиналд Шарп измери Джо със смесица от раздразнение, неприязън и подозрение, които обаче мигом се разсеяха под властния поглед и вирнатия аристократичен нос на сър Джордж.

— Разбира се, сър Джордж — отвърна той с възкисела усмивка. — Драго ми е да се запознаем, Сандиландс. Само че вижте, жена ми е доста изморена, тъй че ако може да ограничите събеседването си, тъй да се каже, в рамките на няколко минути. Нали разбирате?

Джо изобщо не разбра, но все пак измърмори учтиво в отговор. Реджиналд Шарп почука на вратата и подвикна:

— Скъпа, имаш посетител. От самия Скотланд Ярд! Ще го приемеш ли?

След миг вратата се отвори със замах. Тя не бе имала време да се преоблече или да изтрие грима си, но все пак бе избърсала сълзите. Посрещна ги усмихнато и шеговито рече:

— Скотланд Ярд ли? Мили боже! Нима тазвечерното ми изпълнение бе тъй престъпно бездарно? И кой от двама ви е пратен да ме арестува? Със сигурност не сте вие, сър Джордж. Много се радвам отново да ви видя.

На този етап се намеси Шарп, който навъсено представи госта.

— Скъпа, позволи ми да те запозная с мистър Сандиландс, който е отседнал при губернатора. Мистър Сандиландс, това е съпругата ми Алис Кониърс-Шарп.

В много добро настроение, без следа от споменатата умора, Алис Кониърс-Шарп взе нещата в свои ръце, като любезно разкара сър Джордж, Джеймс и съпруга си и остана насаме с Джо, който за пръв път в живота си изгуби дар слово в присъствието на младата дама.

— Мистър Сандиландс? Моля, настанете се удобно и ми кажете за какво искате да говорите с мен. Нещо ми подсказва, че не сте дошли зад кулисите, за да ми правите комплимент за ужасното ми пеене.

— Ами всъщност точно затова дойдох — заяви Джо. — Останах трогнат от любовната балада, която изпълнихте. Както и всички останали зрители. Но аз специално съм особено пристрастен, тъй като Фьодор Корсовски загина пред очите ми.

Алис кимна и той разбра, че новината за ролята му в инцидента вече се бе разчула. Тя се приведе напред и доскорошната усмивка бе заменена от израз на дълбока загриженост.

— Какъв ужас сте преживели! Направо ме побиват тръпки, като си помисля, че докато са гърмели по вас, докато Корсовски е умирал, аз репетирах негърския танц със „Звънчетата“. — Джо забеляза, че единствено тя сложи него и Корсовски под един знаменател като участник, макар и останал невредим, в потресаващата случка. И това го предразположи да разкрие душата си.

— Наистина останах като попарен, мисис Шарп. Познавах Корсовски едва от няколко часа, но те бяха достатъчни, за да се сприятелим. Дойдох да прекарам отпуската си в Симла, но с позволението на сър Джордж — по-скоро по негова молба — ще се постарая да разкрия извършителя. А съдейки по реакцията ви на сцената тази вечер, се запитах дали пък не сте познавали Корсовски лично? Пяхте толкова сърцераздирателно, при това на перфектен руски, според скромната ми преценка…

Алис кимна, дръпна една завеска под тоалетката си и извади две чаши. След това измъкна бутилка малцово уиски и безмълвно наля порядъчно количество и на двамата. Подаде едното питие на Джо, а другото вдигна за тост, при което той забеляза, че огромните й теменужено сини очи все още блестяха от сълзите. Отпи от уискито си, преди да му отговори.

— Въпросът ви никак не ме изненадва, мистър Сандиландс. И аз имам набито око за хората. От пръв поглед разбирам дали някой ми е симпатичен или дали вдъхва респект и доверие. И вие сте много наблюдателен. Тази песен винаги ме просълзява. Навява ми скъпи спомени. Научих я от първия си учител по пеене — бях образована по старовремската система — който бе млад руски емигрант, побягнал от революцията. Нямаше пукнат грош, беше син на някакъв грузински граф. — Тя се позасмя. — Не че е кой знае какво — по моему всички грузинци все се правят на някакви величия, при това без пукнат грош. Спестяваше, за да отпътува за Америка. Първият истински мъж, когото срещнах. Тогава бях на влюбчивата възраст петнайсет години. И наистина се влюбих в него, а той замина за Америка. Така свърши всичко. Остана ми само тази балада, от която все ме избива на плач.

Докато разказваше тази история, тя гледаше вперено Джо, който накрая отклони погледа си.

— Значи учителят по пеене? — колебливо рече Джо. — Да не би случайно да се е казвал Фьодор Корсовски?

Тя отново се засмя и поклати глава.

— Не, учителят ми беше тенор. Но не бих имала нищо против да се запозная и с Фьодор Корсовски. Може би той… Е, знам, че звучи нагло от устата на една омъжена дама, но все пак може да е подочул нещичко за моя тенор, може би щеше да ми донесе новини. Самият Корсовски е обиколил доста свят и доколкото знам, е живял известно време в Америка. Мистър Сандиландс… — отново я обхвана предишното вълнение, — аз очаквах с голямо нетърпение да се запозная с него. Останах поразена, че гласът на този велик талант е замлъкнал навеки. Ще сторя всичко по силите си, за да ви помогна да заловите убиеца му.

— А също и убиеца на брат ви — подхвърли Джо. — Мисис Шарп, простете, че слагам пръст в прясната ви рана, но имаме основание да подозираме, че двете убийства са дело на един и същи човек. Чакали са ги в засада на едно и също място и са били застреляни с куршуми еднакъв калибър. Хрумва ли ви някаква връзка, колкото и да е абсурдна, между брат ви Лайънъл и Корсовски?

Тя се извърна към огледалото и разсеяно потърка дългия белег, който обрамчваше дясната страна на лицето й.

— Много мислих за това. Нямам готов отговор. Какво би могло да ги свързва, освен факта, че са се движили по един и същи път? Имайте предвид, мистър Сандиландс, че дори в тази част на Индия се навъртат бандити. Преди три години препречиха пътя на железницата с огромен камък, търкулнат върху релсите. Петима главорези прекосиха вагоните, стреляха по пътниците и задигаха ценностите им. Картър ги излови и оттогава не е имало проблеми, но кой знае? Може пак да се опитат, този път по шосето за тонги.

И понеже той замълча, тя поклати глава в знак на съгласие със скептицизма му.

— Не, едва ли се е касаело за обир. За всички е ясно, че не са се опитали да им вземат парите. Е, според моята теория може би става въпрос за политически убийства. Сигурно сте чули за Амритсар?

Джо кимна. Преди три години в град Амритсар британските войски бяха избили повече от триста индийци, излезли на мирна демонстрация. Случаят намери бурен отзвук както на местна почва, тъй и в цяла Великобритания.

— Амритсар е на две крачки от тук. Някой може би се опитва да отмъсти на британците. Русокосият ми брат имаше типично английска осанка, а и Корсовски донякъде приличаше на англичанин. А пък миналия месец… — поде тя колебливо, тъй като не знаеше доколко Джо бе в течение на събитията — миналия месец осъдиха Махатма Ганди на шест години затвор. Според мнозина по скалъпено обвинение. В Симла той има много привърженици, мистър Сандиландс, за които той е от ранга на краля, на лейди и лорд Рединг. Присъдата може да провокира и индийци, и британци да изразят несъгласието си по доста категоричен начин.

— Но Ганди се ужасява от насилието и го заклеймява, не е ли тъй? — възрази Джо.

— Той самият — да, но едва ли е в състояние да контролира действията на поддръжниците си. А доста хора в Индия се мъчат всячески да стъжнят живота на британците. Дори сред тия гористи хълмове може би дреме вулкан от подривна дейност. Лятно време населението на Симла достига четиридесет хиляди души. И знаете ли колко от тях са европейци?

Джо кимна отрицателно.

— Четири хиляди. Такова е съотношението в цяла Индия. Милиони индийци дори не са виждали бял човек през живота си. Присъствието ни едва бръсва повърхността на континента, като жужаща муха, която може да бъде отпъдена с един замах на местните хора.

Сега остава да подхване темата за Индийското въстание, мислено си рече Джо, а на глас заяви:

— Ще имам това предвид, мисис Шарп. Но засега ще се въздържа от каквито и да било изводи, докато не излязат резултатите от лабораторните изследвания на уликите, макар и оскъдни, на които се натъкнахме при огледа на местопрестъплението. Ще обсъдим това утре с Картър.

— Предполагам, че ще искате отново да ме разпитате? — с готовност попита тя.

Джо остана крайно изненадан от кокетния нюанс на тона й. За пръв път някой от свидетелите се натягаше за повторен разпит.

Тя се засмя за пореден път, явно отгатнала мислите му.

— Сигурна съм, че ще трябва да ме попитате дали не съм отговорна за смъртта на брат си… къде съм била по време на убийството му… какво съм спечелила от кончината му и прочее. Когато изкопчите всичко от Картър, защо не ми дойдете на гости в офиса, който е на една крачка от Главната?

— Офиса ви?

— Ами да, аз съм работеща жена, мистър Сандиландс. Бачкам много здраво. Директор съм на голяма — всъщност огромна — международна компания. Седалището й е в Бомбай, но лятно време предпочитам да я ръководя от Симла. Тъй като вече разполагаме с телефон и телеграф, няма никакви проблеми. За бога! Цяла Индия се управлява оттук седем месеца в годината, та какво остава за някаква си фирма! Вземете рикша и елате — всеки ще ви каже пътя.

При тези думи с ослепителна усмивка и недвусмислен жест тя ненатрапчиво, ала категорично даде знак, че визитата е приключила.

Крайно объркан, Джо се върна в залата, все още пълна с хора, които не бързаха да се разотидат. Сър Джордж, в компанията на Джеймс, продължаваше да играе ролята на любезно величие. Нейде над хорските глави Джо зърна Картър, който дискретно бдеше, и се отправи към него.

— Е? — рекоха двамата в един глас.

— Има едно-две нещица, които ми се ще да обсъдим — каза Джо. — Кога може да стане това?

— И аз имах това наум. Защо не се срещнем утре? Ще поумуваме над уликите. И за да скъсим дистанцията, защо не дойдеш у нас за обяд? Искам да те запозная с жена си.

— Ще ми е драго да се запознаем. Дадено тогава.

— Просто се метни на някоя рикша — всички знаят къде живея.

— Тъкмо щях да кажа — поде сър Джордж, когато се качиха отново в каретата, — че май е време да си стъкмите едно събранийце с Картър, но както подочух, май вече сте го уредили, а?

Щом се озоваха отново в резиденцията на сър Джордж, стана ясно, че двамата с Джо имат известни разногласия по въпроса как да уплътнят остатъка от вечерта. Експанзивен и гостоприемен, домакинът смяташе, че няма нищо лошо да обсъдят изминалия ден в компанията на бутилка портвайн. Джо, който едва се държеше на крака от умора, не знаеше дали ще има сили дори да се добере до постелята си, и му костваше доста да убеди сър Джордж в това. Накрая все пак му позволиха да се оттегли в прословутото бунгало за гости.

— Беше много дълъг ден — промърмори той извинително. Наистина му бе трудно да повярва, че пътуването и смъртта на Корсовски се бяха случили в рамките на един ден. Но пък луксозното бунгало предлагаше всякакви удобства, за които човек можеше да мечтае. Багажът му бе разопакован, а леглото бе готово за сън, с предвидливо метнат юрган предвид тукашния хладен климат. Имаше даже електрическа лампа. Джо се стовари в кревата и потъна в неспокоен сън. Неведнъж го спохождаха кошмарите на двата изстрела, от които се сепваше и скачаше сънено, сякаш все още се намираше на местопрестъплението. Мяркаше му се и лицето на Алис Кониърс-Шарп, която го фиксираше със сините си очи и надвесена над него, шептеше: „Намери го! Трябва да го намериш!“ После пък отнякъде се пръкна Картър и двамата се закатериха по някакво стръмно било, от което някакви скали с гръм се строполиха в пропастта. „Намери го!“, прошепна и Картър.

На два пъти ставаше от леглото и отиваше до прозореца, за да погледа огряната от луната Симла, простряла се в южна посока. Тишината бе нарушавана единствено от далечен кучешки лай и от по-близък конски тропот. От градината на сър Джордж се носеше ухание на жасмин и момина сълза. Пресуши гарафата с ледена вода, която много му се услади, и се строполи обратно в постелята, благодарен за липсата на комари.

Кошмарната нощ обаче бе компенсирана от великолепната закуска, приготвена от готвача на сър Джордж: купа овесена каша, препечен хляб, четири къса бекон и две пържени яйца, както и неизбежния мармалад „Купър’с Оксфърд“. Всичко това бе сервирано с огромна кана кафе, достатъчно за дневната дажба на цял полк. Насърчен от вкусната храна и благодарен за чистия кат дрехи, които му бяха приготвили, Джо се канеше да предприеме изследователско пътешествие из Симла, когато зърна бележка с почерка на сър Джордж.

Джо остана много впечатлен. Една от точките в мисления му списък бе да издири багажа на Корсовски и както винаги, сър Джордж беше с едни гърди напред. Погледна часовника си. Девет часът. Кога ли започваше работният ден в Симла?

Двата големи куфара бяха луксозни, отбеляза Джо, с етикети от Париж. Повечето дрехи бяха френско производство, с изключение на фрака с етикет от Ню Йорк. Ризите бяха купени в Лондон, а обущата ръчна изработка изглеждаха почти нови. Сред тоалетните му принадлежности имаше и одеколон от магазина „Сейнт Джеймс“ на Дюк Стрийт. Комплектът носни кърпи от луксозен лен бяха от галантерия в Милано, а в една черна метална кутия се мъдреха самобръсначка и комплект ножчета, маркирани с образа на Карл С. Жилет, който претендираше за патента над тях. Типичен багаж на често пътуващ човек. Само че вещите бяха някак анонимни и не даваха кой знае каква представа за собственика им.

Джо ги изваждаше внимателно и грижливо ги подреждаше на пода. На дъното на първия куфар имаше няколко книги и един разгърнат вестник. Джо разлисти книгите и ги изтръска, да не би сред страниците да има нещо пъхнато. Ала трите книжки — „Война и мир“ на руски, „Тримата мускетари“ на френски и английската „Приказки от хълмовете“, не криеха никакви тайни. Джо прилежно се вгледа и във вестника. Беше френски ежедневник, „Льо Мате“, брой от 1919 година. По всяка вероятност служеше само за покриване на дъното на куфара.

В полето на френски беше написано: „Фьодор — както ти обещах. Безкрайно съжалявам.“ Следваха инициали, засукани като някой фамилен герб. Г.М.? Джо се размисли за пътуването с бъбривия мосю Корсовски. Май бе споменал и импресариото си… някой си Грегъри… Монтфийо, като че ли. За какво ли съжаляваше мосю Г.М.? Погледна заглавията. Френският министър на финансите оповестил строги мерки за ограничаване на инфлацията. Жестоките студове съсипали лозята в долината на Рона. Бебе оцелява като по чудо: шестмесечният Жул Мартен, кръгъл сирак, се намирал отново в прегръдките на баба си.

Като се пребори с изкушението да се задълбочи в новините отпреди три години, Джо отгърна на вътрешната страница, където знаеше, че се намира рубриката „Дневник на изкуството“. Да, ето — статия за Корсовски. Прочете я набързо. След феноменалния успех в Ню Йорк и Ню Орлиънс певецът щеше да се върне в Европа, където се предвиждало да участва в програмата за повторното отваряне на Ковънт Гардън през есента. А като специален жест към френската публика, която първа бе признала таланта му, щял да изнесе три рецитала в античните театри на Прованс.

Дали затова му се извиняваше агентът? Защото го бе затрупал с ангажименти? Джо постави обратно вестника и продължи с огледа.

Като се вгледа отблизо в куфарите, забеляза, че в тапицерията на втория имаше тънка преградка. Пъхна ръка и извади кожен комплект с принадлежности за писане. Беше надписан на руски и украсен с герб. Единствено този старовремски луксозен калъф изглеждаше поизносен. Наистина бе доста захабен. На малка верижка висеше ключе, с което отвори писарският комплект, отнесе го до прозореца и захвана да преглежда съдържанието му.

Имаше няколко скорошни писма, все още в пликовете си. Също и семейна фотография — някакъв брадат мъж, усмихната жена с широкопола слънчева капела и момченце в моряшко костюмче, което, с известно въображение, можеше да мине за малкия Фьодор. Имаше и групова снимка, дело на професионален фотограф, заснел екипа на оперна постановка. „Риголето“, реши Джо, след като огледа костюмите. А на другата семейна снимка, освен Корсовски се виждаше и по-малко момченце, плюс друго бебе в ръцете на майка му.

Джо заизважда писмата едно по едно от пликовете им. Почти всички бяха от агента му, написани небрежно на смесица от руски и френски и подписани с характерното „Г.М.“. Но имаше и едно писмо с марка от Симла. На хартия с логото на театър „Гейъти“ бе написано официално и безлично потвърждение на ангажимента за рецитала му. Отнасяше се до условията, обсъждани в предходната кореспонденция, и учтиво споменаваше колко нетърпеливо очаквали посещението му, което било голяма чест за града. Накрая пишеше: „Най-добре е да пътувате с влака от Калка и след това да вземете тонга. Теснолинейката не е за препоръчване, тъй като в този сезон е ужасно претъпкана. С уважение…“. Следваше неразгадаем подпис.

Какво беше казал Корсовски? „Инструктираха ме да взема тонга.“ Ето това е инструкцията. Която го е повела към смъртта му.

Кой, по дяволите, е подписал това, запита се Джо?

Овехтялата програма с лекета от вино изглеждаше тъй невзрачна, че Джо щеше да я подмине с лека ръка и да я пъхне обратно в кожения калъф. Но професионалният навик се оказа по-силен и той я разгледа внимателно. Представление на „Севилският бръснар“ от Росини, в операта на Ница през март 1914 година. Джо се почуди защо ли пък Корсовски си е дал труда да разнася цели осем години тая опърпана листовка, една от многото с неговото име в главната роля. Разгърна я. Както и очакваше, срещу ролята на Фигаро бе написано „Корсовски“. Ролята на Росина бе поверена на неизвестна по онова време певица, която обаче понастоящем се радваше на бляскава кариера както в Лондон, тъй и в чужбина. Ала не печатният текст привлече вниманието му, а написаното на ръка посвещение в горното поле. С разлат момичешки почерк бе изписан цитат от операта. Първите шест строфи на прочутата ария на Росина „Уна воче поко фа“ бяха преписани на италиански, с една малка поправчица. Джо преведе:

„Линдоро“ бе зачеркнат и на негово място бе написано „Феодоро“.

„Феодоро ще покоря“, замисли се Джо заинтригуван. Отпусна се върху петите си и започна да разсъждава. Анонимно послание. Хм, чудна работа! Практиката му показваше, че девойките подписваха подобни писания поне с инициали. Или с прякор. Младежката свежест на едрия почерк не се връзваше с подобна проява на дискретност. Какво ли се криеше зад това? Някоя потайна авантюра? Много вероятно. Явно означаваше много за човек, който е кътал брошурката в продължение на осем години. Коя ли е била дамата? Щом преди осем години е била млада девойка, значи сега е на около двайсет и девет — трийсет години. Самият Корсовски бе някъде около четиридесетте. Може би точните данни бяха в паспорта, който Картър сто на сто бе прибрал при огледа на трупа.

Осъзнал, че случаят явно щеше да се окаже доста по-заплетен, Джо се изправи и прибра програмата, снимките и писмото от „Гейъти“ в кожения калъф, който пъхна в джоба на спортния си костюм. Реши да намине първо към театъра, но беше по-добре да не се набива на очи, затова отказа да пътува с рикшата на губернатора и се отправи пешком към града.

Спря пред „Гейъти“ и мислено отбеляза как на дневна светлина всички театри изглеждаха някак опърпани и долнопробни. Плакатите за гостуването на Корсовски бяха смъкнати. Неколцина индийски чистачи мъкнеха варелите с отпадъчна хартия, а други метяха тротоарите от цигарени и пурени угарки. В тази атмосфера на махмурлук вратата зееше отворена към оскъдно осветения интериор. Тъй като нямаше нито звънец, нито чукче, Джо се вмъкна и подвикна:

— Ехо, има ли някой тук?

От гишето за билети изникна някакъв мъж по риза и нетърпеливо се приближи. Джо разпозна Реджи Шарп.

— Добрутро! — поздрави го дружески.

Реджи Шарп ги измери от глава до пети.

— Моля? — После се усети. — О, това сте вие… ъъ… Сандерсън? Мога ли да ви помогна?

— Да — отвърна Джо. — По всяка вероятност можете. Запознахме се снощи. Аз съм капитан Джоузеф Сандиландс от Скотланд Ярд…

Реджи Шарп го изгледа с отявлена неприязън.

— Не мога да ви отделя много време — заяви той. — Тъй че бъдете кратък. За какво става въпрос?

— Ами — отвърна Джо също тъй надменно — въпросът е поверителен, затова не смятам, че това фоайе и компанията на половин дузина метачи са подходящ мизансцен за разговора ни.

— Да влезем вътре — неохотно предложи Реджи Шарп и намусено отвори вратата на стаичката за билети. Погледна демонстративно часовника си и се настани на единствения стол, като посочи на Джо малка табуретка.

— Е, каква е тая работа?

— Може би знаете… — поде Джо.

— Почакайте — пресече го събеседникът му. — Нека да ви спестя част от приказките, като ви кажа какво знам. Знам, че сте полицай, макар че хабер си нямам какво дирите в Симла! Доколкото схващам, сте под крилото на сър Джордж, макар че не ми е ясно по каква линия, и сте се сдушили с Картър да разследвате убийството на оня нещастник Корсовски. Ама все още не проумявам защо си мислите, че мога да ви кажа нещо по въпроса?

— Ще ви помогна да се сетите. Корсовски не се е запътил за Симла просто на екскурзийка. Посещението му е било предварително уговорено. Сигурно театърът е поддържал кореспонденция с него или с агента му. По отношение на смъртта му има две версии — първата е, че е стреляно напосоки, без каквато и да било връзка с убийството на Кониърс, а според втората му е била устроена засада от някой, който е бил добре запознат с графика му. В този смисъл ми е нужна информация, която, поне отчасти, може да получа от архивите на театъра. Какво ще кажете?

Шарп ядно посегна към тънка папчица с документи.

— Ето, това са писмата, които сме си разменили с Корсовски. Може да ги разгледате.

— Може ли да взема папката със себе си? — попита Джо.

— Предпочитам да не я вземате.

— Е, няма да е нужно, просто исках да ви спестя висенето, докато чета писмата. Но щом така предпочитате…

И той се задълбочи в четене. Писмата бяха около половин дузина и датирани отпреди около година, като първото беше от самия Корсовски, който пишеше, че открай време имал желание да посети Симла и това можело да бъде уредено с предварителна уговорка. Писмото бе маркирано с „Прието“ и съответната дата. Следваше писмо от агента на Корсовски, който предлагаше подходящо време и първоначални условия за посещението.

— Предложеният хонорар е доста скромен за звезда от неговия ранг — отбеляза Джо.

— И ние тъй си помислихме. Театърът ни не може да си позволи да наеме такова величие, ала по някакви си негови съображения човекът явно много е искал да дойде в Симла и бе готов да го стори срещу минимално заплащане.

— Има си обяснение — каза Джо. — Той бе много запален по „Ким“, даже носеше книжката в джоба си. Копнееше да види с очите си описаното в нея място.

— Хм! Поредният запалянко — презрително изсумтя Шарп. — Лятос човек няма къде да стъпи от феновете на Киплинг!

— Според вас има ли някаква друга причина?

— Отде да знам? — отвърна Шарп. — Не ми е работа да се бъркам в капризите на разни оперни големци.

— Не ви е работа? А вие какво работите? Тоест до каква степен сте ангажиран в управлението на театъра?

— Вицепрезидент съм. От мен се очаква да върша всичката работа. Само че на практика жена ми Алис дърпа конците. Много обича театъра и се е нагърбила с резервациите, писмата, чековете. Аз почти не се свъртам тук.

Джо се опитваше да долови нюанс на неприязън или пък гордост от постиженията на съпругата му, но напразно — това бе едно безпристрастно и делово изявление.

— Съпругата ви, изглежда, е доста заета жена…

— Театърът е само малка част от дейността й. Инак носи много дини под една мишница. Бива си я моята жена — всеки го знае.

— Писмата печатате ли ги, или ги пишете на ръка?

— Зависи. Ако е нещо важно — печатаме, инак си пишем на ръка.

— Значи вие или някой друг е писал на Корсовски, за да финализирате уговорката — каза Джо. — Имате ли копие от това писмо, или не е сред напечатаните?

— Напротив. Доколкото си спомням, го напечатах собственоръчно. Трябва да е тук някъде.

Той взе папката от Джо и разрови листовете.

— Да, ето го.

Джо прочете откопирано на индиго писмо, в което се потвърждаваха подробностите за пътуването и хотелската резервация на Корсовски, а последният параграф гласеше: „Отново ви благодарим, че се съгласихте да изнесете представление в Симла, което очакваме с огромно нетърпение.“ Следваше отчетлив подпис: Р. Шарп.

Джо извади писмото от кожения калъф и го показа на Шарп.

— Мили Боже! — възкликна той и посочи края на писмото.

— Нали виждате, че двете писма се различават в една съществена подробност? Ако вие сте написали това писмо, защо сте посъветвали Корсовски да пътува с тонга, а не с влак?

Шарп изглеждаше искрено слисан, изгубил ума и дума.

— Чакайте малко — рече той развълнувано. Взе един флумастер и лист хартия, върху който се подписа. Подаде листа на Джо. Подписът бе съвършено еднакъв с този на копието от индиго и нямаше нищо общо с подписа върху другото писмо. — Погледнете двете писма. Написани са на една и съща машина, с еднакво съдържание, освен в последната част, където се споменава за тонгата. Явно някой е искал да го накара да дойде по коларския път с тонга, но този някой не съм аз! И този някой е имал достъп до листовете с логото на театъра… Е, всеки може да се докопа до тях, тъй като не ги съхраняваме особено прилежно. Пък и защо ни е? Та кому би хрумнало, че ще се случи подобно нещо?

— Разгледайте този подпис — каза му Джо. — Съзирате ли нещо познато?

— Абсолютно неразгадаем — заяви Шарп и вдигна листа срещу светлината. — Явно това е била целта — Корсовски да не може да го разчете. — Умълча се замислено. — Мастиленосин флумастер с широк писец, също като моя — отбеляза след малко. — Обикновено го оставям на бюрото. Виж, Сандиландс, някой може да се е вмъкнал тук… кога се пада?… миналия ноември, преди да се изнесем обратно към Бомбай… Написал е второто писмо, а другото, предназначено за пощата, е покрил. Миналият ноември тук беше голяма навалица, както винаги в края на сезона. Сума народ се изниза през офиса.

— Майко мила! — възкликна след малко той. — Ама аз се набутвам в устата на лъва, а? Дали сам да не си нахлузя белезниците?

— Няма да е необходимо — усмихна се Джо. — Поне на този етап. Много ми помогнахте, мистър Шарп. Един последен въпрос на тръгване. Бихте ли ми казали къде бяхте вчера следобед?

— Да видим сега — въздъхна Реджи и разгърна дневника на бюрото си. — Обяд с приятели, на Маунт Плезънт, у Джони Бристоу. Имат добра конюшня, та държа там няколко кончета. А оттам ме закараха до Анандейл, за да огледам един кон, който смятах да купя от бригадния командир Калахън, а сетне да го препродам на Ефи Карстеърс и да изкарам някоя пара. Ама не го взех. Не беше наред с дробовете, пръхтеше като пожарна! Взех тонга и се върнах в театъра за репетицията в четири часа.

Джо записа в тефтерчето си споменатите имена и часове. Приведе се напред и измъкна писмото на Корсовски от пръстите на Шарп, след което го постави, ведно с индиговото копие, обратно в кожения калъф.

— Ще взема това, за да го покажа на Картър. Останалите не ми трябват, но за всеки случай нека да са на разположение. Пожелавам ви приятен ден, Шарп.

На прага се обърна и видя как Шарп улисано ровеше в папката.

— Между другото — подметна той с извинителна усмивка — дали имате някакви снимки на Корсовски? Може би агентът ви е изпратил фотографии за плакатите?

— Не, поне на мен не ми е известно. Пък и не можем да си позволим чак такава реклама. Тук не е Париж, където на всеки ъгъл има репродукции на Тулуз Лотрек.

— Значи според вас в Симла няма човек, който би могъл да помогне при идентифицирането на трупа? Никой ли не е знаел как изглежда?

— Ами май тъй излиза. Всички го знаят по име, нали беше толкова известен… То може да са го виждали на сцената в Лондон или Париж, ама никой не се е похвалил. Трябва да поразпитате, макар че… — позамисли се той. — На сцената ще да е бил маскиран с грим и костюм, нали? Не, по моему надали някоя жива душа тук го познава.

Но усмивчицата му изчезна, като осъзна колко нелепо прозвучаха словата му. В следващия миг очите му светнаха от внезапно просветление.

— Ами да! — провлачено поде той. — Очевидно никой няма мотив да застреля някакъв гостуващ певец, комуто даже лицето не познават… но един детектив… Лицето му е познато на доста от големците в Симла. Доколкото разбрах ти, Сандиландс, си бил непосредствено до оня клетник, когато са го гръмнали? На твое място щях да вадя душата на народа с въпроса кой е знаел за твоята визита! И първи в списъка щеше да е сър Джордж, не мислиш ли?

Джо се усмихна и излезе. Нямаше какво повече да изкопчи от Шарп.