Рагтайм в Симла

Глава тридесета

Джаз квартетът продължаваше с репетицията си, като набираше темпо и привличаше все повече слушатели. Всички шезлонги на палубата в непосредствена близост до балната зала бяха заети, а стюардите в бели униформи пъргаво сервираха високи чаши със студени напитки — зелена мента, огненочервен нар, жълта цитронада. Бендът засвири ритмичното парче „Бродуейска роза“.

— Мейси — рече Джо, — погледни ония двете монахини ей там. Кажи ми какво виждаш.

Мейси ги огледа.

— Ама че са смотани! Целите врят под тия катове дрехи! И защо всички монахини са очилати? Дали е риск на монашеското поприще, или поначало трябва да си кьорав, че да те приемат в манастир? Поне са имали достатъчно акъл да си поръчат питиета. Оная, едрата, май пие газирана минерална вода, а пък по-дребната се облажва с нещо, за което игуменката строго би я смъмрила. Каква е тая розова бълвоч?

— Прилича ми на кампари сода. Определено опияняваща напитка — произнесе се Джо.

— Дали да не й кажем? Може би келнерът е объркал поръчката й, а тя е твърде задръстена, за да се усети! Представяш ли си монахиня с омекнали нозе?

— Няма страшно, тази няма да падне под масата!

— Да ти кажа ли още нещо, Джо? — продължи Мейси, внезапно развълнувана и подозрителна. — Погледни десния й крак!

— Крака ли? Какво му е на крака й?

— Само погледни! От известно време тактува в ритъма на джаза. Да си виждал някога монахиня да си потропва с крак?

— Аха, ясно! Хайде, Мейси — да се впуснем в атака! Да идем да подновим едно старо познанство.

Те се запътиха под ръка по палубата и спряха пред двете жени в сиви униформи. Едната кротко прехвърляше броеница и редеше на френски ежедневната молитва. Щом Джо се обърна към тях и понечи да ги заговори, те го погледнаха спокойно и дружелюбно.

— Dieu soit lou! — свойски рече по-дребничката. — Mais c’est le Commandant Sandilands et madame Freemantle!27 — Тя се наведе по-близо и прошепна на английски: — Чудех се кога ще благоволите да забележите присъствието ни! Чакайте, ще отгатна — двамата сте избягали заедно! Колко романтично! Не се безпокойте — ние ще опазим тайната ви!

— Де да можех и аз да кажа същото, сестра Алис — приятелски рече Джо. — Драго ми е, Мари-Жан.

— Тъкмо си говорехме, че тук стана доста пренаселено и доста понапечено — заяви Алис, уж невъзмутимо. — Защо не идем долу? В салон „Ришельо“ може би няма да има толкова народ. Сигурна съм, че двамата с мисис Фриймантъл имате да си говорите на четири очи.

— Всъщност ние се надявахме да чуем вашата изповед — отвърна Джо. — Но добре — вървете напред, а ние ще ви последваме след малко. Няма как да ни се измъкнете — все пак сме насред океана.

Те се настаниха върху тапицираните столове около закътана масичка сред палмови саксии. Щом стюардът се появи, Алис словоохотливо подхвана:

— Всичко по реда си! Първо да си поръчаме питиета. За мен кампари сода, а за Мари-Жан — минерална вода „Перие“. Вие какво ще желаете? Портвайн с лимон за обиграната актриса? И уиски със сода за ченгето? Пишете всичко на мойта сметка! Че защо не? Второто нещо, което не бива да забравяш, Джо, е фактът, че се намираме на френски кораб. Е, надали е нужно да ти напомням това! Нали тъкмо от желание за дискретност двамата с мисис Фриймантъл сте избрали този маршрут? Представяте ли си ония зли сплетници на някой от лайнерите на „Р&О“? За нас този избор е от съществено значение. Тук командва капитанът и макар да не ви се вярва, Скотланд Ярд изобщо няма думата на тази миниатюрна територийка на френската република. Двете с Мари-Жан имаме напълно валидни документи за самоличност, които ще издържат проверката и на най-щателния juge d’instruction28. Ние сме точно тези, за които се представяме — сестри от Ордена на кармелитките, които се връщат от Индия към… е, да кажем, някъде отвъд Суецкия канал. Само да си посмял да ни създаваш главоболия, и тозчас ще се оплача на капитана.

Джо нямаше подобни намерения, нито пък желаеше да си навлича гнева на някой французин, втурнал се на помощ на хубавичката монахиня, задиряна от англичанин.

— Разбирам деликатното ви положение, Алис. Не се кахъри — ще се държим на максимално разстояние от вас, доколкото е възможно на кораб от такъв мащаб. Докато стигнем Марсилия. А после, щом като ние се отправим на север към Лондон, очаквам двете с дружката ти да се качите на… да се досетя ли? Трансатлантически лайнер за Ню Йорк? Или Ню Орлиънс?

Присмехулният поглед зад очилата му подсказа, че бе отгатнал правилно. Беше му донякъде неловко да разговаря с Алис, която познаваше почти интимно, понастоящем преобразена със забрадка и монашеско расо. Липсваше му пищната й медена коса. Запита се дали не я бе отрязала, за да се преобрази по-добре в новата си роля? От друга страна, Мари-Жан изглеждаше родена за подобно призвание — много добре й пасваше изражението на свита набожна женица.

— Щях да попитам как успяхте да се измъкнете от Симла, но май се досещам — поде Джо. — Списъкът с пътниците за влака. Как беше? „… четири френски монахини, трима вагабонти, двама ефрейтори…“ Явно сър Джордж не се е шегувал, когато ни го четеше. Вие ли бяхте сред монахините?

— Е, двете бяхме ние. Другите две бяха продавачки от бутика на Мари-Жан, които толкова се прехласнаха в представлението, че чак се изплаших, да не би да ни заподозрат заради тях. Но всичко мина добре. ИКТК беше докарала одежди за метоха, от които все още имахме известни запаси. Вашите хора издирваха самотна англичанка. Хич и не обърнаха внимание на карето от френски монахини! Навикнали са да ги виждат по гарата — те често пътуват с влака.

— Ами плячката, Алис? Незаконните печалби? Да не си ги набутала в някоя фалшива Библия в багажа си?

— Нещо такова, Джо — усмихна се тя. — Ама това е професионална тайна, тъй че не ме питай.

— А как успя да се добереш до Симла? — Спомените му го върнаха в непрогледната нощ. — Всички мислехме, че си загинала. Косата ми настръхна, като си мислех за теб.

— Благодаря, Джо. Високо оценявам загрижеността ти. Реших да заложа на сигурно и се върнах по пътя, по който бяхме дошли. Не беше лесно в оная тъмница, всъщност си беше цял ужас! Вървях безспирно — бавно-бавно, яхнала онуй хрисимо конче. Най-лошото беше, когато се натъкнах на спасителния отряд, с разните му фенери и тупурдия. Не че имаше опасност да ме спипат — зърнах ги от цяла миля — но само да знаеш как ми се щеше да се изтъпанча пред тях и да ги помоля за помощ. Толкова хора! Излъчваха такава сигурност. И бяха едни веселяци! Стана ми много болно, когато човешката гълчава утихна и отново ме обгърна мрак и тишина. Останах сам-сама, цялата треперех — завърши тя с драматична нотка.

Мейси изпъшка и ритна Джо по глезена.

— Всичко е добре, когато свършва добре — бодро заяви Джо. — А нещата май са се развили благоприятно за теб, Алис. Разкажи ни къде се беше покрила в Симла. Изчезна безследно. А по дирите ти бяха цяла сюрия професионалисти от хората на Чарли и от самодейците на Джордж. Даже тихомълком бяха обявили доста апетитно възнаграждение.

— Приютиха ме в манастира, естествено. Игуменката много се трогна, когато й обясних как са ме погнали и ме заплашват заради нелепи измислици. Правила съм щедри дарения на манастира, нали схващаш, Джо? И тя ми се отблагодари отчасти за приноса ми. При това доста охотно. Все още имам приятели, макар и да не ти се вярва.

— А след това и мадмоазел Питьо се е присъединила към теб, под предлог, че пътува за Бомбай за отдавна уговорена делова среща. — Той насочи вниманието си към Мари-Жан. — С някой продавач на ръкавици, предполагам? От ония, дето изчезват яко дим, преди да могат да потвърдят нечие алиби. Като господина, с когото си обядвала в деня на убийството на Корсовски?

— Не — безметежно отвърна тя, — не беше продавач на ръкавици, а купувачът и новият собственик на „Ла Бел Епок“. Бяхме сключили сделката преди известно време. Няма никаква загадка! — И Мари-Жан продължи небрежно да прехвърля броеницата си.

— Все пак не беше невъзможно да издирим онзи твой посетител. Само че не счетохме за необходимо. Вместо това разговарях със салонния управител на хотел „Гранд“. Проверих графика им и всичко беше тип-топ: резервация за един часа на името на мадмоазел Питьо. Управителят, който те познава много добре, си спомни как си пристигнала и той те е придружил до маса номер десет, за която изрично си настояла. Според твърденията му обядът приключил някъде след два и половина, което е напълно нормално. Убийството се е случило на пет мили сред пустошта, точно в три без петнайсет.

Мари-Жан продължи да го гледа с трогателна невинност.

— Точно така ви казах и аз, капитане. Поздравявам ви за щателната проверка, защото тя само доказва правотата на думите ми.

— Щателна? Да, Мари-Жан, наистина проявих завидна щателност, само че със задна дата. Преди да отпътувам от Симла, отидох повторно в „Гранд“. Настоях да ми покажат маса номер десет и да разговарям лично с келнера, който ви е обслужвал по време на обяда.

— Тъй ли? — равнодушно подхвърли Мари-Жан.

— Въпросната маса се намира в периферията на залата, закътана сред растения в саксии — нещо като малка пещеричка, много удобно разположена в близост до задния вход. Гостът ти навярно е останал леко изненадан, когато си напуснала трапезата. Но едва ли се е впрегнал. Погълнат от мисълта за вкуснотиите, предлагани от заведението, навярно не е схванал веднага, че хубавицата, която е седнала насреща му, не е закоравялата бизнес дама, а млада и сговорчива женичка. Някоя от асистентките ти? Облечена в същия тоалет? Човекът нямал нищо против. Келнерът се изрази със суперлативи за нея. Добави още, че размяната била много дискретна и изобщо не го изненадала. Не за пръв път обслужвал потайни срещи от романтично естество и очевидно случаят бил точно такъв, съдейки по щедрия бакшиш, който му оставили впоследствие. Очевидно обядът много се усладил на двамцата и те се изнизали през задната врата, обилно полели гозбите с две бутилки бургундско. Според келнера наближавало три часът и ако ти си била там, Мари-Жан, е нямало да смогнеш да изтърчиш до Тара Деви навреме, за да гръмнеш Корсовски. Само че ти не си била там, нали? По онова време вече си била изминала с кон петте мили сред хълмовете и си спретнала засадата. Изпушила си набързо две цигари „Черната котка“ и бум! — пратила си два куршума в сърцето на приятеля ми.

Последва дълго мълчание, нарушено в крайна сметка от Алис.

— Всичко това няма повече значение, Джо — заяви тя. — На никой вече не му пука за тая история, дори на Джордж Джардайн. Защо просто не признаем, че ти си голям умник? Сигурна съм, че точно това желаеш да чуеш. И защо да не оставим тая тема?

Тя понечи да стане, внезапно обхваната от неудобство и от желание да сложи край на разговора.

— Е, аз искам да чуя! — гневно възкликна Мейси. — Целият свят трябва да чуе! То е върла срамота такива двулични хитруши да се измъкнат безнаказано и благодарение на тоя маскарад да изчезнат отвъд океана! Джо, нима ще ги пуснеш ей тъй? Направо ми се повдига, като си помисля как тия двечките ще си свият някъде гнезденце и ще си живуркат с плячкосаните жълтици! Ако бяха задигнали златен часовник, щеше да ги попилееш! — жлъчно завърши тя.

— Нямам избор. При дадените обстоятелства съм безсилен. От Индия до САЩ — опасявам се, че обсегът е твърде голям за британската юрисдикция.

Двете монахини го гледаха с ехидно задоволство. Изведнъж го обзе гняв и покруса заради Корсовски.

— Само че Фьодор беше любимец на цяла Америка — рече той. — Няма да е трудно да се насочат по вярна следа онези, които са заинтересувани да изправят на съд убийците му. Защо, по дяволите, трябваше да го убиваш, Алис? Можеше просто да се махнеш от Симла, за да не се засечете.

Алис седеше като на тръни, затова Мари-Жан й се притече на помощ, като майчински погали ръката й.

— Миналия ноември Алис ми каза, че този мъж щял да пристигне в Симла. Не знам доколко сте запознат с житието й, капитане… Може би не сте наясно, че този бляскав и възхваляван руснак, толкова мазен, сантиментален и самовлюбен — като повечето руснаци, ако ме питате… — Тя позамълча и накрая гневно възкликна: — Мерзавец! Запознал се с Алис в Южна Франция, където тя била на гости с познати, и успял да я прелъсти. А тя е била ученичка! Той, естествено, обещал да се ожени за нея. Спестил й факта, че вече бил женен за рускиня, която живеела в Ню Йорк. При първия признак за надвисналата война офейкал за Щатите, откъдето пратил писмо на Алис с обяснение за станалото. Виждала съм писмото. Знам, че е било истина.

— Достатъчно, Мари-Жан. Той знае историята, аз му я разказах. Знае всичко необходимо. Трябва да вървим.

Думите на Алис прозвучаха рязко и Джо отново долови нотка на неувереност. Това просветление бе последвано от усещането за триумф, което човек изпитва, щом проумее, че опонентът му на карти блъфира. Алис отново се опитваше да прикрие нещо, което би навредило на репутацията й, ако станеше всеобщо достояние. А той като че ли вече се досещаше за ахилесовата й пета.

— Останете още мъничко, тъкмо ни носят питиетата — приветливо настоя Джо. — Мари-Жан, моля те, продължавай, само че имай предвид, че лично познавах Корсовски и останах с чудесни впечатления от него. Трудно ще ме убедиш, че е злоупотребил с такова невинно създание, каквато Алис несъмнено е била по онова време.

Алис го изгледа със сподавена неприязън, ала Мари-Жан охотно се впусна в приказки.

— Ще разберете, че сте се излъгали относно личността му, капитане! Алис не му казала, че в оня момент тя вече била бременна. Разрешила проблема дискретно в една френска клиника, но това оставило неизлечима емоционална и физическа травма, която с времето даже се задълбочила. Тя го възневидяла, и то с пълно основание. Алис бе изключително мила с мен и аз съм й безкрайно задължена, тъй че за мен бе дребна работа да й свърша тази услуга, сиреч да елиминирам причината за страданието й. От малка се научих да стрелям, даже имах по-точен мерник от братята си, но нали бях момиче — никой не ме похвали.

— Напротив, Мари-Жан — рече Джо. — Ти си наистина изпечен стрелец. Успя да заблудиш мнозина с класната си стрелба. Решихме, че убийството е дело на даровит снайперист.

При този комплимент тя се усмихна бавно и доволно.

— Ами имах си даровит учител. Горският на баща ми е бил войник. Сражавал се е в планината Ел Риф в Мароко и е оцелял. Имам набито око, пък и мишената не бе кой знае колко трудна — скромно додаде тя.

Мейси изсумтя неприязнено.

— „Мишената“, както го наричаш, е бил жив човек, а „дарбата“ ти, е разплискала кръвта и плътта му по Джо. И все още не проумявам причината. Хич не ми се вярва да е било заради бедничката Алис.

Мари-Жан отправи хладен поглед в простора, сякаш беше под достойнството й да бъде в компанията на Мейси, камо ли да слуша дръзкия й коментар.

Мейси обаче невъзмутимо продължи тирадата си, обзета от внезапно просветление.

— Ами да! Сторила си го заради самата себе си! До този момент си била на заден план. Знаела си, че оня руснак е бил голямата й любов… и ако се появи отново в живота й, кой знае какво е можело да последва? Казала ти е, че го ненавижда, ама ти не си вчерашна и знаеш, че от омразата до любовта има само една крачка. На мен ми се струва — сигурно и ти си го надушила — че тя е щяла като нищо да си събере партакешите и да се метне на първия кораб заедно с него! И да зареже дружката си Мари-Жан на произвола на съдбата. Ти я обичаш, нали, Мари-Жан? Тя е всичко за теб. Не би позволила отново да попадне под обаянието на Корсовски. Тя изобщо не те е карала да го убиеш — ти си го сторила на своя глава!

Мари-Жан запази презрителното си безмълвие, само леко се изчерви, което бе единственият признак, че Мейси бе улучила право в десетката. Мълчанието й допълнително подкокороса Мейси.

— Ах, тия мъже! На коя ли от нас не се е искало да ги нареди в редичка и да ги гръмне, нали, драга? Ти кого всъщност застреля? Кого видя през мерника, когато натискаше спусъка? Баща си? Братята си? — Тя замълча малко, после добави: — Или всички онези, които са те поглеждали и бързо са отвръщали погледа си? Представяш убийството като един вид услуга, като безкористен жест към тази зловредна уличница. Да, ама не! Постъпката ти не е била нито самоотвержена, нито доблестна. Просто си си направила кефа!

— Мейси! Мейси! — възкликна Джо, забелязал как Алис трепна при думата „уличница“. Значи беше прав — тя не бе разказала на Мари-Жан тази част от живота си. Не беше за вярване, че набожната французойка още се намираше в неведение за истинската същност на Алис Кониърс. Никога не би споделила с Джо разкритието си за зеленото бельо, ако знаеше истината, и след всички доскорошни перипетии все още тънеше в неведение. Ето какво Алис копнееше да скрие от Мари-Жан. Само да си беше отворил устата, и щеше навеки да унищожи единственото истинско и стойностно приятелство в живота й. Не искаше той да я разобличи пред Мари-Жан.

В миг на просветление Джо схвана какво свързваше тези две жени, на пръв поглед толкова различни. Проумя, че в очите на Мари-Жан Алис все още бе онази ранена и съсипана девойка, която бе спасила след Бьонската катастрофа. Беше й помогнала да се изправи на крака, и макар да бе станала здрава, красива и успяла бизнес дама, все пак имаше нужда да бъде закриляна от предишния си живот. Алис копнееше за своего рода убежище, което бе намерила в лицето на Мари-Жан, която никога не й задаваше излишни въпроси и безрезервно я приютяваше под крилото си, за разлика от наглите използвачи. Безусловната вяра на Мари-Жан бе най-свидното нещо за Алис. И тя негласно умоляваше Джо да не я издава.

Той се вгледа в сините й очи и си помисли, че навярно за пръв път прозря истинската й същност. Монашеското расо и очилата изобщо не го заблудиха. В погледа й се четеше молба, боязън и безмълвно послание. Мейси беше предвидила този момент. Как го каза? „Длъжник си й, Джо. И двамата го знаете.“ И сега Алис му го напомняше без думи. Изведнъж Джо се почувства безкрайно изморен. От изнудването, от измамите, от жегата. Прищя му се най-сетне да скъса веднъж завинаги с тази жена, да я изтръгне от живота си. Беше му втръснало от емоционалното и професионалното напрежение, на което бе подложен в Индия. Алис бе олицетворение на многопластовите заплетени интриги в екзотичната страна, от които той копнееше да се отърве. Искаше му се пак да си е в Лондон и да усеща студения вятър откъм Темза, да вижда димните кълба над гара „Лотс Роуд“, да го буди камбаната на „Сейнт Люк“ в Челси. Искаше да се гушне в кревата с Мейси.

Изправи се.

— Няма да ти се размине, Алис Кониърс — заяви той, като произнесе отчетливо фалшивото й име за нейно успокоение. По този начин й даде да разбере, че двамата бяха квит. — Лондонските ченгета не са изповедници и не опрощават грехове. За това е нужно да се обърнеш към по-висока инстанция. Засега си свободна. От мен. На този терен. — Той хвана Мейси под ръка и като кимна на двете монахини, се отдалечи.

На вратата Мейси, която изразяваше неодобрението си с демонстративно мълчание и здраво стискане на лакътя му, се смили над него.

— Разбирам защо постъпи така, Джо. Е, ясно е, че не можеш нищо да сториш — просъска тя в ухото му. — Само че ме гложди, дето тия хубостници ще се измъкнат безнаказано за убийство! Не може така!

Тя охлаби яката си хватка, наперено се върна към масата и се изтъпанчи пред двете монахини, които смълчано и ококорено чакаха какво ще им каже. Мейси се умълча, наклонила глава и заслушана във вътрешния си глас. Накрая проговори с плътен глас, който едва долиташе до Джо.

— В Симла тъй и не успях да ви предам посланието на един човек, който копнееше да установи контакт с вас, мисис Шарп, по причина на объркана идентичност — знаете какво имам предвид. Хана. Тъй се казва покойницата. Хана Нютън. Никой на сеансите нямаше такава фамилия, нали? Сигурно ви е някоя роднина. Стори ми се много разтревожена. Държеше да прати послание от отвъдното до една млада персона на нашата земя. Искаше да ви предупреди за нещо страховито! Брррр! Не ми се ще да съм на ваше място за всичкия асамски чай на света! — Мейси поклати глава и потръпна от ужасните си видения. Джо видя как устните на Алис неволно оформиха думичката „мама“, но се сдържа да я произнесе.

Щом се върнаха в каютата на Мейси, Джо попита:

— Хана Нютън ли? Как, по дяволите, се добра до тази информация? И какви са тия предупреждения за надвиснала орисия? Ти направо й разказа играта! Алис е дълбоко вярваща, нали знаеш? Вече място няма да си намери. Откъде знаеш всичко това, Мейси?

— Професионална тайна, Джо! Не ме питай!