Ръката на пророка

48.

Катлийн вдигна яката на вълнената си жилетка, за да се предпази от пронизващия северноатлантически вятър. Слънцето изглеждаше замръзнало в мъртвешки сивото небе. Бледата светлина убиваше багрите на острова и го превръщаше в черно-бял пейзаж. Тя потрепери и още по-плътно се уви в жилетката. В такъв следобед оставаше жив само вятърът.

Поредният леден повей я накара да се обърне към съпруга си. Колкото и да беше мразовито, времето й се струваше направо меко в сравнение със спусналия се между двамата студ.

Тя се обгърна с ръце, за да се постопли, и последва Дейвид на кея. Погледна си часовника, после се вторачи в отсрещния бряг на залива с надеждата да зърне ферибота. Трябваше вече да пристига.

Искаше й се да каже нещо, но не знаеше какво. Като че ли от години чакаха така. Просто чакаха… В очакване бракът им някак си да стане по-щастлив. Днес обаче… През последните няколко часа животът им се беше разпаднал и късовете му лежаха пръснати сред онова, което някога бяха изпитвали един към друг.

Около тях като тъмни призраци витаеха подозрения.

Някои бяха стари… Изневярата на Дейвид…

Други бяха нови… Джейми…

Тя напрегна очи на слабата светлина и видя ферибота да потегля от Финъфорт и да се отправя на краткото си пътешествие през залива. Докато корабът пореше бурното море с обливания си в пяна нос, денят изведнъж я връхлетя като неочаквана вълна.

Пристигна на Йона предобед и оттогава се чувстваше като сомнамбул. За нейно облекчение се оказа, че Том оздравява и Ема не се отделя от леглото му. За нейно огорчение, роящите се наоколо репортери разпитваха за убития докторант и изчезналите Мари Лорне и Иън Макгрегър. И за нейна изненада, полицията повярва на лъжата й за принудителното кацане на хидроплана заради излязъл извън строя двигател и прекъсната радиовръзка. Дори колегите й като че ли бяха приели тази версия.

Когато се срещнаха с Дейвид на стъпалата на хотела, се прегърнаха и си казаха нужните думи. Ала й беше трудно да го погледне в очите.

Двамата се оттеглиха в нейната стая и тя му разказа за нощното преследване с хидроплана, за прехода на Мъл и замъка на Касиди на остров Скай, но не му призна всичко. Остави го да вярва в същото, в каквото вярваха и всички други — че крадецът се е измъкнал с книгата на монаха. Когато мъжът й я попита за пилота на хидроплана, Катлийн можеше само да забие поглед в пода. Когато накрая вдигна глава, в неговите кафяви очи вече тъмнееше подозрение.

Всичките му евентуални съмнения, че между нея и Джейми се е случило нещо, се превърнаха в увереност, когато Дейвид влезе в банята. Тя тъкмо беше взела гореща вана. И досега Катлийн не знаеше защо мисълта, че е гола пред съпруга си, я е накарала да грабне един от пешкирите и да се увие в него.

Никога нямаше да забрави изражението му. Той просто стоеше на прага и примигваше озадачено, после лицето му постепенно помръкна. Дейвид стисна зъби, заотстъпва назад и затръшна вратата.

И сега стоеше в отсрещния край на кея с гръб към нея. Искаше й се фериботът да пристигне по-бързо и да го откара. И това желание й разбиваше сърцето, стягаше гърлото й.

В този момент над пристана прелетяха два рибояда и кацнаха в морето край нос Кариг Фада — Дългата скала. Потопиха кремавожълтите си глави под водата и доволно разрошиха пера. Едната птица побутна другата с човка и Катлийн усети, че по бузата й се търкулва сълза, която вледени кожата й.

Тръгна към Дейвид, после спря и се обърна назад към двете морски птици. Бяха отлетели…

Тренкавел отпи глътка цейлонски чай с мед, за да промие последната хапка от пълнозърнестата си кифличка, и отново насочи вниманието си към двойката на кея, няма и на шейсетина метра от него. През последните десет минути ги наблюдаваше от масата си до прозореца в почти празния „Китиуейк Ин“.

Макар и отдалече. Раймон усещаше студенината помежду им. Професор Филипс за пореден път понечи да се приближи до мъжа, после се върна обратно.

С периферното си зрение забеляза, че сервитьорката го зяпа. Французинът се поизправи и надигна чашата си с чай. Въпреки че носеше дрехите на пилота, може би все пак се отличаваше. Той разтвори якето си и предпазливо опипа гръдния си кош. В тоалетната се беше опитал да почисти раната, но…

Отпусна ръка. По дяволите! Още кървеше.

Хрумна му, че тялото му се е превърнало в пясъчен часовник. Ако скоро не докопаше онази книга, физически щеше да отпадне от играта.

Разтърка очи, наведе се напред и се опита да се съсредоточи върху мъжа с Катлийн Филипс. Колега? Съпругът й? Явно означаваше нещо за нея.

Когато вече си мислеше, че черно-белият ферибот на „Каледониън Макбрейн“ неизбежно ще се блъсне в бетонния кей, капитанът включи на заден ход. Водата зад кърмата закипя от кавитиращите витла и правоъгълният плавателен съд плавно долепи нос до пристана. Спуснаха рампата и по нея слезе трактор, последван от неколцина пешеходци: журналисти, ако се съдеше по телевизионните им камери, и трима мъже с вид на цивилни полицаи.

Колкото по-скоро напуснеше това островче, толкова по-добре, каза си Раймон, и отново насочи вниманието си към професор Филипс и мъжа. След няколко минути червената светлина на носа на ферибота се смени със зелена. Мъжът вдигна сака си и тръгна към рампата.

След известно колебание археоложката го настигна, изправи се на пръсти и го целуна по бузата. Той вяло я прегърна и явно каза нещо, защото тя кимна и го погали по лицето. Мъжът отблъсна ръката й, мина по рампата и се качи на ферибота.

Тренкавел беше видял достатъчно. Хвърли две банкноти на масата и излезе от ресторанта. Вятърът се усилваше и благодарение на неговата резливост, силния чай и кифличката французинът се почувства много по-добре.

Тръгна по кея, но рязко спря и се обърна, когато от внезапно насъбралата се тълпа репортери се измъкна Катлийн Филипс. Археоложката го подмина и очевидно се насочи обратно към „Сейнтс Ландинг“. Още преди да се отдалечи от него, Раймон разбра, че не е нужно да се крие. Изглеждаше прекалено потънала в мислите си, за да го забележи.

Тренкавел тръгна по рампата, плати таксата и се качи по стълбичката на горната палуба.

Беше късна есен и въпреки полицията и медиите на ферибота почти нямаше пътници. Само две по-възрастни жени, една млада двойка и мъжът, когото изпращаше Катлийн Филипс.

Раймон отиде при него, усмихна се, кимна, опря ръце на парапета и загледа две хлапета, които хранеха чайките край кея.

— Йона е невероятно красив остров — произнесе с американски акцент.

— Моля? — Мъжът го погледна с малко замаяно изражение.

— Казах, че Йона е много красив остров.

Лицето на другия стана сурово.

— Аха.

— Жената, с която разговаряхте, не беше ли доктор Катлийн Филипс? Откривателката на онази древна книга, която са откраднали? Намерили ли са я?

— Тя е моя съпруга. Не, крадецът избягал с книгата. Ъъъ… бихте ли ме извинили…

— Разбира се. Приятен ден.

Мъжът кимна отсечено и се отдалечи към другия край на ферибота.

Докато корабът отплаваше, Тренкавел наблюдаваше Филипс, който отиде на кърмата, надвеси се над парапета и се вторачи в посоката на хотел „Сейнтс Ландинг“. Той казваше истината, поне доколкото я знаеше. Следователно кодексът бе или у професор Филипс, или у Камерън. А може и да го бяха скрили някъде. Беше сигурно само едно: тя знаеше къде е книгата.

Докато слизаше след мъжа от ферибота, Тренкавел вдигна поглед към небето. Вече не валеше и залезът обагряше облаците в цвят на излъскан бакър.

Французинът поизчака съпругът на Катлийн да пресече паркинга и да се насочи към джипа си „Воксхол Фронтера“. Когато вдигна капака на багажника да хвърли сака си вътре, Раймон ускори крачка.

— Извинете? — извика той и леко се затича към колата. — Господин Филипс?

Мъжът затръшна багажника, позна го от ферибота, намръщи се и измърмори нещо под нос.

— Бихте ли ме закарали до „Кинлох Ин“? — попита Тренкавел. — Щях да пътувам на стоп, обаче вече мръква. — Той се усмихна стеснително. — Май останах на Йона прекалено дълго.

— Съжалявам — поклати глава Филипс. — Никога не качвам…

— Направете едно изключение, само веднъж. — Раймон разтвори якето си и му показа револвера „Смит & Уесън“ под колана си. — Качвай се в колата. На волана.

— По дяволите, какво…

— Качвай се в колата!

Пребледнял, мъжът се подчини и Тренкавел заобиколи отпред, като не го изпускаше от очи.

— Имаш ли джиесем? — попита той, след като се вмъкна на задната седалка зад него.

— Не, съжалявам.

— Я не ме лъжи! — Раймон замахна и го удари с револвера по темето. Филипс извика от болка, политна напред, вкопчи се във волана и изпъшка, опитвайки се да дойде на себе си. Тренкавел го хвана за яката на ризата, завъртя главата му към себе си и опря дулото на оръжието си в бузата му. — А сега ме слушай внимателно! Аз съм човекът, когото издирва полицията. Аз раних приятеля на Катлийн, откраднах книгата, убих двама студенти и още много други хора, за които изобщо не си чувал. И с удоволствие бих пръснал и твоя череп, мамка му!

Ухили се, като се бореше с гъделичкането в областта на гръдния си кош, и преглътна, сподавяйки напушилия го смях.

Толкова го досмеша от ужасените очи на мъжа, че продължи да преглъща от страх да не избухне в истеричен кикот.

Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше защо се чувства така. Вече будуваше над петдесет часа. Подготовката му включваше лишаване от сън, но никога придружено от такова физическо напрежение. Отново задиша дълбоко и се заслуша за Елен… Тя идваше винаги, когато имаше нужда от нея…

„Още съвсем малко, любими Раймон — прошепна гласът й. — Ти си силен. Знам, че можеш да издържиш още поне малко“.