Ръката на пророка

50.

Катлийн натисна електрическия ключ. Светна само единият ред лампи на тавана и лабораторната зала й се стори студена и мрачна.

Тя остана за миг на прага и се опита да преглътне сълзите си, но не успя и за кой ли път ги избърса с ръкава на пуловера си. Вълната одраска зачервената й кожа, раздразнена от часове плач, и археоложката потрепери.

Отиде до работната маса, включи лампата на микроскопа и поклати глава. На какво се дължеше обзелото я сутринта непреодолимо желание да отиде в Тобърмори? Видя къде е израснал Джейми, срещна се е баща му… може би така този вълшебен човек ставаше някак по-реален… Защото с всеки изтекъл час той все повече й се струваше само сън…

Тя въздъхна тежко и постави книгата под микроскопа.

Истинската причина за отиването й в Тобърмори навярно се криеше в стремежа й да го задържи при себе си още малко. Да удължи още живота на онова, което съществуваше между тях…

По дяволите! Катлийн рязко дръпна стола и седна.

Не беше планирала неговата поява в живота й! Не се бе надявала, нито я очакваше!

Гневно стартира компютъра.

Просто се беше случило. Дори не знаеше как.

Постави длан върху мишката, премести курсора върху иконката на интернет и я кликна.

Сутринта след смъртта на Джейми, след като я разпитаха в полицията, Дейвид напусна Йона. В писмото, което й остави на рецепцията в хотела, пишеше, че заминава за Лондон. Подписът гласеше просто… Дейвид.

Вятърът засвири в пролуките на прозореца и привлече вниманието й към бурята навън, но след малко тя отново погледна книгата на монаха.

За да облекчи нервното напрежение в гърдите си, реши да си направи чай.

Докато пълнеше чашата си с вода и я слагаше в микровълновата фурна, си спомни първото си впечатление от фамилния дом на Камерън, високо над Мълския залив.

Беше си го представяла като обикновена селска къща, ала…

Дълга, изключително добре поддържана морава с брези, в края на която се издигаше тъмно тухлено имение с три грамадни каменни комина и огромна дървена врата с витраж.

„След всичко, което се случи…“

Микровълновата фурна изпиука.

„Ти не преставаш да ме изумяващ, Джейми Камерън…“

Катлийн се опита да преглътне мъчителната буца в гърлото си, занесе чашата чай на работната маса и седна зад микроскопа. В мислите й нахлу споменът за срещата й с баща му, за смайването й от приликата между двамата. Сякаш Джейми продължаваше да живее и я гледаше от бъдещето.

— Момчето имаше право — каза й старият Камерън. — Ти си извънредно красива жена. — На устните му грейна топла, нежна усмивка — усмивката на Джейми. Сребристата му коса отразяваше светлината на огъня като ореол около лицето му. — Знаеш ли — прошепна той, като че ли това бе тяхна тайна, — когато ми се обади от Йона. Джейми приказваше само за тебе.

Повече не го видя. Г-н Камерън почина след няколко часа. Според Кенет старецът просто пожелал да последва момчето си.

Силен повей на вятъра разтърси прозореца и тя се сепна. Отново погледна книгата и я полазиха тръпки. Катлийн се извърна и плъзна очи по пустата стая. Студентите вече бяха напуснали острова, както и повечето преподаватели. Находките бяха опаковани и щяха да заминат за Глазгоу, Единбург и Лондон. Всички, освен книгата на монаха и…

Археоложката бръкна в джоба на мъхестия си елек и извади златния кръст, който беше намерила под лявата длан на обезглавения монах. Почистен и лъснат, той направо сияеше.

Тя го обърна и преведе наум загадъчния хиберно-латински надпис:

— „Задето се от теб отрече: Отец Бог, Син и Дух Свети тоз негов грях не ще допуснат, задето той видял е туй, що Нечестивият е сторил, що нивга не ще бъде. Бог да прости клетия Броихан“.

Дали тези думи се отнасяха за предсказанието за 2056-а година, когато щяха да открият тялото на Христос? Или надписът имаше нещо общо с последното пророчество на монаха?

Очите й отново се върнаха към книгата. Освен Дейвид и Кенет никой не знаеше, че кодексът е у нея, дори Том. Всички бяха повярвали на лъжата й, че Тренкавел го е заровил някъде из тресавищата и е отнесъл тайната за местонахождението му в гроба си.

Полицаите направиха оглед на местопрестъплението при паметника на Бийтън и заключиха, че най-после са открили убиеца, на когото приписаха и клането на остров Скай. И тъй като не подозираха за съдържанието на книгата, не ги интересуваше какво се е случило с нея.

Катлийн си сложи латексови ръкавици. И точно преди да премести рамото на микроскопа над кодекса, прошепна:

— Страх ме е да прочета последните думи на монаха, любов моя…

Вятърът надигна вой сред клоните на дърветата и донесе отговора:

„Обещанието си е обещание, Кат…“

Археоложката се усмихна тъжно, поклати глава и внимателно запрелиства древните страници.

След като прочете последното предсказание на Броихан, Катлийн имаше нужда от нещо много по-силно от чай. Плати на бармана, изнесе чашата си във фоайето на „Сейнтс Ландинг“, някогашната дневна на внушителното старо имение, и се настани на малко оръфания морскозелен диван пред камината.

Загледана в пламъците, отпи глътка уиски. След онова последно пророчество монахът сигурно с радост беше посрещнал меча на викинга.

Вихрушката отново разтърси прозорците и тя погледна пелените от дъжд над сивия залив. Почти хипнотизирана от събудените от бурята мъгливи привидения, носещи се над тъмните води, чу, че някой влиза в хотела.

Навярно туристи, изостанали на острова. Усмихна се, макар да я прониза и болка, като си спомни, че най-смело се разхождат в бурята влюбените, защото сърцата им се топлят едно друго.

Въздъхна, изгълта остатъка от уискито и впери очи в празната си чаша. Уф, какво пък, по дяволите! Защо да не изпие още едно? Може би щеше да…

— Катлийн?

Тя рязко се завъртя.

— Дейвид!

Мокър до кости и треперещ от студ, на прага на фоайето стоеше мъжът й.

Още преди да се усети, Катлийн се хвърли към него и го прегърна.

— Какво правиш тук? Нали замина за Лондон?

Дейвид изви устни в усмивка, по-скоро по навик, отколкото с топло чувство. Сви рамене, отиде при дивана и седна, безмълвно вторачен в огъня.

— Дейвид, дай да ти сваля този шлифер — тихо каза Катлийн след малко. — Целият е подгизнал.

Тя понечи да му помогне, ала съпругът й леко отблъсна й ръката и бавно, почти машинално, се съблече, после продължи да се взира в камината.

Катлийн стисна ръката му.

— В писмото ти пишеше, че заминаваш за…

— Пренощувах на Мъл и днес пак отидох с колата до паметника на Бийтън.

— Защо? — смая се тя. — Защо си ходил там, за бога?

Дейвид я погледна с ужасяващо тъжни очи, след това се извърна и отново се втренчи в синьо-жълтите пламъци, които подскачаха около черните късове торф.

Той напълно разбираше силата на чувствата й към Джейми и това разбиваше сърцето му. Когато мъжът й най-после заговори, Катлийн вече усещаше стичащите се по бузите й сълзи.

— Днес дълго стоях до каменния кръст — с безизразен, далечен глас каза Дейвид. — Безброй пъти преживявах момента, когато Джейми загина, за да ме спаси… Умря в ръцете ти… за да спаси мен.

Прозорците задрънчаха от поредния яростен повей на вятъра.

— Дейвид, аз… аз не исках да… — Катлийн отново стисна ръката му и фактът, че той не я отблъсна, я изпълни с облекчение. — Ужасно съжалявам, че те нараних — прошепна тя.

Съпругът й я погледна и кимна. Кафявите му очи излъчваха дълбока скръб, но не и гняв. После бавно се обърна и пак се взря в огъня.

След малко отново се извърна към нея.

— Не става въпрос за теб и Джейми, нито даже за мен — тихо каза той. — А какво е изгубено и какво е нужно. Става въпрос за онова, Катлийн, което трябваше винаги да съществува.

Дейвид замислено потърка ръце, сякаш за да се стопли.

— Отидох при паметника на Бийтън, за да разбера от следите от онзи ужасен момент какво си открила в Джейми, а не си намирала в мен.

— Недей, Дейвид. Не е…

— Тогава осъзнах, че отговорът не е сред останките от онази страшна нощ. — Той поклати глава. — Отговорът е тук. Между нас. — Дейвид я хвана за ръцете и я притегли към себе си. — Обичам те, Катлийн. Обичам те от мига, в който за пръв път те видях да пресичаш кампуса. — Усмихна се тъжно. — Носеше бял пуловер и слънцето блестеше в косата ти… Приличаше на… ангел. — Обхвана лицето й в шепи. — Ти няма за какво да съжаляваш. За разлика от мен.

Катлийн поклати глава.

— Напротив, по дяволите! Дейвид…

— Аз пропуснах… — Той потръпна, сякаш този факт му причиняваше физическа болка. — Или избягвах всички онези възможности да разпалвам страстта, която винаги е тлеела в теб. Държах те на разстояние. Държах и двама ни на разстояние. — Очите му се напълниха със сълзи. — Може би защото така и не можах да ти дам бебе. Знам, че повече от всичко на света искаше дете, но не можах…

— О, Дейвид, моля те, недей!

Съпругът й избърса една сълза от окото си, прокашля се и нежно я целуна по бузата. После се изправи и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Джейми е мъртъв, Катлийн — прошепна той. — И знаеш ли, завиждам му на това копеле.

Взе шлифера си и тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Уговорих се с един рибар да ме закара на Мъл. Ще взема ферибота за Оубън и оттам ще замина за Лондон.

И се усмихна — по-скоро мимика, отколкото чувство.

— Този път наистина заминавам. Ще отседна в „Ройъл Кингстън“, ако имаш нужда от мен.

Дълго се взира в нея, после излезе и тихо затвори вратата.

Катлийн остана за момент неподвижна, но сякаш времето прескочи напред и изведнъж тя осъзна, че тича по калдъръмената алея под дъжда.

— Дейвид — промълви археоложката, когато го настигна в началото на кея. — Случиха се невероятно много неща, объркана съм. Трябва ми време. — Думите й се извисиха над вятъра. — Аз все още те обичам.

Той плъзна показалец по мократа й буза.

— Минаха толкова години, а трябваше Джейми да умре, за да ме накара да проумея нещата… да видя нас с теб такива, каквито сме наистина. Животът ми без теб е лишен от смисъл. Имам нужда от тебе, Катлийн. Ще направя всичко, за да те върна при себе си. — Дейвид се наведе, леко я целуна, продължи до края на кея и се качи на очакващата го лодка.

Старият рибар запали извънбордовия двигател и плоскодънната лодка запори бялата пяна на вълните. Започваше поредната океанска буря. Когато стигнаха до средата на залива. Дейвид се обърна, махна й за довиждане и изчезна в дъжда.