Ръката на пророка

Епилог

Единствено шибащата прозореца на ресторанта суграшица нарушаваше тишината. Катлийн откъсна очи от пламтящия огън и погледна навън към старите дъбове, които се издигаха край каменната стена.

Викингите вярвали, спомни си тя, че чукът на Тор е направен от дъб, а според друидите в могъщите дъбови клони вибрирала енергията на боговете. Келтите смятали, че дъбът притежава способността да помага…

Вторачена в тъмните клони, Катлийн треперливо си пое дъх. Келтите смятали, че дъбът помага при безплодие.

Погледна чашата уиски, отмести я настрани и продължи да наблюдава люлеещите се от бурята клони. В следващия миг видя как вихърът понася към сивото небе последните листа, лъскави и черни от дъжда. Заприличаха й на ято гарвани.

Стана й студено. Тя доближи стола си към огъня и погледна Том, който седеше на масата срещу нея.

Тримата с Ема, която се беше качила в стаята си, бяха единствените гости в „Сейнтс Ландинг“. Последните преподаватели и студенти вече бяха напуснали Йона. Джон Майкълсън бе заминал за Единбургския университет, където щеше да чете публична лекция, но в края на седмицата щеше да се върне с неколцина свои докторанти и да организира опаковането на останалия им багаж.

От известно време двамата с Том мълчаливо седяха край камината, всеки потънал в собствените си мисли.

Накрая О’Брайън наруши тишината.

— Няма ли да го допиеш? — И посочи все още пълната й чаша. — „Макалан“, осемнайсет годишно. Реших, че това великолепно уиски е подходящо за деня, в който погребахме такъв прекрасен човек.

Том вдигна чашата си.

— За Джейми Камерън, човек на храбростта и духа! — Отпи голяма глътка и тресна чашата на масата. — Божествен нектар!

— За Джейми — почти прошепна тя, близна съвсем мъничко и тихо остави чашата си.

О’Брайън я погледна учудено.

— Да не си станала въздържателка след всичко това?

Катлийн сви рамене и отново се вторачи в прозореца.

— Кат, преди да откраднат кодекса на Броихан, аз преведох част от текста — каза той. — В цялата суматоха нямахме възможност да поговорим за това, но сега…

— Том, аз те излъгах за книгата. Тъй де, за това, че е изчезнала. — Катлийн посегна през масата и стисна ръката му. — С Джейми успяхме да я върнем.

О’Брайън като че ли изобщо не се изненада.

— Къде е сега?

— Долу в сейфа.

Той си отдръпна ръката, пресуши чашата си и се втренчи в огъня.

— Защо, Кат? Защо излъга най-добрия си приятел?

— Погледни ме. Том.

О’Брайън се обърна и впери очи в нея. На устните му играеше странна усмивка и той едва забележимо кимаше — явно веднага се беше досетил.

Тя се наведе напред.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. Знаеш го.

— Тогава защо ме излъга, по дяволите?

— Защото трябваше да направя нещо… нещо с книгата. Не бях сигурна, че ще се съгласиш с това, което смятах за нужно…

— Нали не се каниш да я унищожиш?

— Ех, да беше толкова лесно!

— Има ли нещо общо с онзи тип, който сутринта те пресрещна на кея? Кой е той, между другото?

— Лош човек — отвърна Катлийн. — Пратен от Ватикана. Струва ми се, че е от мафията. Можеш ли да повярваш?

— Мога, естествено — въздъхна Том. — Защото са ужасени от предсказанието за две хиляди петдесет и шеста. Ужасени и отчаяни.

— Предсказанието за Христос. Значи си го прочел.

— Това беше последният откъс, който успях да преведа, преди да ме ранят. Но да се върнем към онзи на кея. Къде е сега той?

— Реши да поплува.

О’Брайън се поизправи на стола си.

— Блъснала си го във водата?!

Катлийн сви рамене.

— Нещо такова.

Тя пак погледна през прозореца. Щеше да помоли баща си да я свърже с кардинал Фицсимънс, бостънския архиепископ. Бяха стари приятели и чрез него Катлийн щеше да установи пряка връзка с Ватикана. Щеше да съобщи на папата онова, което се беше опитала да каже на сицилианеца. Ако понтификът научеше какви мерки е взела, за да се защити, и го чуеше лично от нея, Църквата със сигурност щеше да я остави на мира. Имаха ли друг избор?

— Джейми беше прав — без да откъсва очи от дъбовете, продължи Катлийн. — Тази книга може би наистина е нашият билет…

— За едно безопасно бъдеще ли?

— Да — промълви тя. — За едно безопасно бъдеще. — След като известно време продължи да се взира в люшканите от бурята грамадни дървета, археоложката отново се обърна към своя приятел. — Не си чел последното предсказание на Броихан, нали?

— Не, само до две хиляди петдесет и шеста.

— Аз го прочетох — каза тя и долови умора… а може би и страх в собствения си глас.

— И? Какво гласи то?

Катлийн се наведе към него и каза тихо:

— Това неслучайно е последното предсказание на Броихан.

— Заради викингите, нали? Те са ги нападнали и…

Катлийн поклати глава.

О’Брайън пребледня.

— Тогава?

Катлийн бръкна в чантата си и извади малък бележник.

— Това е преводът ми. Искаш ли да го чуеш?

Том й вдигна показалец, за да почака. Допи нейното уиски и подвикна на сервитьорката:

— Още два макалана, ако обичате.

Катлийн го докосна по ръката.

— Аз не искам повече, Том.

— Изобщо не поръчвам за теб. — О’Брайън отново се обърна към сервитьорката. — И нека са големи, скъпа. Имам чувството, че ми предстои да чуя нещо апокалиптично.

Катлийн кимна.

— Нямаш си представа колко си прав.

Сервитьорката донесе двете чаши и Том изпи първата на екс. После погледна приятелката си и каза:

— Добре, готов съм. Давай.

Катлийн извъртя бележника към светлината на огъня и дълбоко си пое дъх.

— „Хиляда триста осемдесет и едно лета, след като перото на тоз монах пергамента докосва, през месеца, когато се агнят овцете, не ще проговори веч устата човешка. Ще помръкнат очите ни и жива душа не ще остане. Ще загине нашият свят от съзвездието, що някой ден Колъмкиле ще назоват, Ноев гълъб. Ще падне крилото му, голямо колкото северния остров, що е три хиляди и седемстотин хайда голям, огнен ужас смъртен удар ще нанесе на аварската земя в планината, где река Алута извира, и няма веч слово човешко да се чуе, ни глад, ни война да ни мори, понеже не ще има веч люде. През дверите небесни Пастирът и паството Негово трябва да минат и ще посрещне всички Бог, каквато и вяра те да изповядват“.

Затвори бележника и го пъхна в чантата си. В пустия ресторант се чуваше само съскането на горящия торф и воят на вятъра навън.

Накрая Том наруши мълчанието.

— Астероид?…

— Може би комета.

— Северен остров, голям три хиляди и седемстотин хайда?

Катлийн посочи старинната карта на Шотландия, която висеше над камината.

— Той говори за Скай. Вторият по големина остров в Хебридите. Староанглийската мярка за площ хайде четиристотин осемдесет и пет декара. Площта на Скай е хиляда осемстотин и тринайсет квадратни километра. Получава се същата цифра, каквато дава Броихан — три хиляди и седемстотин. Трябва да е Скай.

— Скай е дълъг над деветдесет и пет километра! — О’Брайън се облещи. — И на места е широк трийсет.

— Според мен това със сигурност може да се определи като унищожителна катастрофа. — Катлийн се отпусна назад и скръсти ръце. — Ти как смяташ?

Том избърса челото си с ръка.

— Господи, това небесно тяло трябва да е осем пъти по-голямо от астероида, който е унищожил динозаврите.

Катлийн само въздъхна и се загледа в огъня.

— А „месецът, когато се агнят овцете“? — попита той. — Февруари ли е?

— Да. Келтите наричали този празник Имболк.

— А съзвездието Колъмкиле? Староирландското име на Колумба, нали?

— Странно, монах, който е живял в манастира на свети Колумба, предсказва, че астероид от небесния район, носещ името на светеца, съзвездието Гълъб, ще унищожи земята. — Катлийн поклати глава. — Направо не е за вярване.

— Аварската земя трябва да е Източна Европа, нали така? — попита О’Брайън. — А река Алута?

— Съвременното й име е Олт и тече през Румъния — без да откъсва очи от танцуващите около разжарените късове торф пламъци, отвърна археоложката. Обърна се и го погледна. — Бъдещата Кота нула.

— Ами ако монахът е написал само какво би могло да се случи? — Том се вторачи в камината. Изглеждаше наистина уплашен. — Или Броихан всъщност е виждал неизбежното бъдеще? — попита напрегнато. — И съдбата ни наистина е описана точно в тази проклета книга? Нали всички предсказания от осемстотин и шеста година насам са верни!

Катлийн се усмихна.

— Но кодексът е лежал под земята през цялото това време, Том. Сега излезе на бял свят и не забелязах никъде в него да пише да не го използваме. Ако ми позволиш да перифразирам Чарлз Дикенс, сигурно „пътищата човешки подсказват какъв може да им бъде краят“31, но ако тези пътища се отклонят от… — тя почука по масата, — ще се промени и самият край.

— Да се надяваме — въздъхна О’Брайън и отпи голяма глътка от втората чаша уиски. — Е, какви са плановете ти?

— Утре отлитам за Лондон и ще занеса кодекса в американското посолство. Вече разговарях с посланика и го помолих да се свърже с британския външен министър. Ще се срещна с тях там. Правителствата ни може да направят нещо… да започнат някаква подготовка. Ще знаят какво ни очаква и горе-долу къде ще се случи, имат сто осемдесет и две години…

— Денят на Страшния съд?

Спогледаха се за миг, после Том допи уискито.

— Според теб ще повярват ли, че някакъв монах през девети век наистина е описал точно какво ще се случи в бъдещето? — попита О’Брайън след малко.

— Ще им занеса всичките ни потвърждения и доказателства. Като се имат предвид някои предсказания, например това, че тъкмо ние ще открием книгата… А и предречените от Броихан съвсем скорошни събития… — Катлийн си помисли за смъртта на папа Инокентий идния януари. — Постепенно ще повярват, Томи. Ние също накрая се убедихме.

И двамата потънаха в собствените си мисли. Бяха толкова близки, че последвалото мълчание изобщо не беше неловко.

След няколко минути Катлийн се наведе напред и хвана приятеля си за ръката.

— Извинявай, че те излъгах за изчезването на книгата. Беше ме страх, че няма да се съгласиш да я предам на американското и британското правителство. Просто още не бях готова… преди погребението на Джейми. Прощаваш ли ми?

— Разбира се. И приемам твоето решение. По дяволите, ти нямаш друг избор. Не можеш да носиш съдбата на света в себе си, за бога!

Тя поклати глава.

— Аз не… Не! Няма да повярвам, че краят на света е предопределен. Да приемем, че произходът на тази книга наистина е божествен. Защо тогава ни беше позволено да я открием, ако всичко е безнадеждно? — Потупа го по ръката. — Не се бой, Томи. Бъдещето е такова, каквото го направим ние.

— В момента не ме вълнува бъдещето. — О’Брайън стисна ръката й. — Повече се безпокоя за теб.

— Защо да се…

— Катлийн Филипс да не докосне осемнайсет годишен макалан?!

Тя не знаеше какво да отговори. Навярно трябваше да му каже, че просто не й се пие, но…

А може би трябваше просто да признае на своя най-скъп приятел…

— Томи, струва ми се, че… Не, убедена съм, че съм бременна.

Той отскочи назад като ударен с юмрук.

— Не казвай на никого, Том. Даже на Ема. Засега.

О’Брайън отвори уста, затвори я и поклати глава. Изтекоха няколко секунди, докато си върне дар слово.

— Но… но нали с Дейвид не можехте…

— Не е от Дейвид, Томи.

Той я изгледа така, като че ли се е побъркала. После попита:

— От Джейми ли е?

Катлийн кимна, измъкна ръката си от неговата и сведе очи.

— Боже мой, Кат, минали са само… Няма как да си сигурна.

— Не мога да го обясня, Том, но го усещам. Просто знам. Пък и нека си го признаем, ти всъщност не си специалист по тези въпроси.

— Кога… Тъй де…

— Бяхме заедно само веднъж. — По бузите й потекоха сълзи. — Но ми се струваше, че сме заедно от памтивека. В онзи прекрасен миг… почувствах… усетих… Обаче си помислих, че съм си въобразила. Нали знаеш, винаги съм мечтала да… — Тя избърса очите си с носната си кърпичка. — Не бях сигурна до погребението на Джейми. Но когато го спуснаха в земята и гайдарят засвири „Целувка нежна“ на Робърт Бърнс, изведнъж осъзнах, че ще имам син от него. Колкото и шантаво да ти звучи, просто го знам.

— Кат, това може да е просто реакция след смъртта на Джейми. Емоционална…

— По дяволите, Том! Никога през живота си не съм била по-сигурна в нещо!

— Добре, Кат, добре. Господи. — О’Брайън се усмихна и нежно избърса сълзата от бузата й. — Ами Дейвид?

Тя впери очи в огъня и прошепна:

— Още го обичам.

— Разбира се, че го обичаш.

Катлийн отново се обърна към своя най-добър приятел.

— Но… но сърцето ми се къса за Джейми. — Тя се опита да преглътне сълзите си. — И нося неговото дете. Боже мой, какво ще правя, Томи? — Скри лицето си в шепи и се разрида. — Обичам Дейвид заради онова, което е било помежду ни. А Джейми… заради онова, което можехме да имаме.

— Трябва ли да угасиш една светлина, за да запалиш друга?

— Моля? — Катлийн го погледна и избърса сълзите си с ръкав, после пак посегна към кърпичката си. — Какво искаше да кажеш?

— Трябва ли да престанеш да обичаш Дейвид, защото обичаш Джейми?

— Не… аз…

— Може би сега ще видиш Катлийн Филипс малко по-ясно на тази двойна светлина. — Том я погледна в очите. — Винаги ще обичаш Джейми. Приеми това и го носи в себе си в бъдещето.

— Катлийн, веднъж ти ми каза, че си готова да се откажеш от всичките си научни степени, от абсолютно всичко, за да станеш майка. — Той се усмихна широко. — Е, миличка, сега е твоят шанс.

— А Дейвид?

— Не знам. Но ти често си ми повтаряла, че Дейвид много иска дете. По дяволите, та нали той настояваше да осиновите!

— Само че това ще е синът на Джейми. Как би могъл да обича…

О’Брайън сви рамене.

— Нямам представа. Обаче бебето ще има едно предимство.

— Какво?

— Баща му е спасил живота на Дейвид. Това означава нещо. Дай шанс на Дейвид, Кат. Той е чудесен човек.

Тя кимна и сведе очи.

О’Брайън подхвана брадичката й и повдигна лицето й. Погледите им отново се срещнаха.

— И не забравяй, че детето ще има още едно голямо предимство, за да спечели сърцето на Дейвид.

— Какво?

— Ще е наполовина твое.

Катлийн се усмихна и кимна.

— Ще ми се тази книга да предсказваше как ще завърши всичко това.

Том се засмя.

— Ще ти се, естествено.

Тя се изправи, избърса сълзите си с носната кърпичка и я прибра в джоба на жилетката си.

— По-късно пак ще ми потрябва. — Усмихна се през сълзи. — Искаш ли да ти помогна с количката до стълбището?

— Не — категорично поклати глава О’Брайън. — След всичко, което ми изтресе тази вечер… Унищожаващи света астероиди, бебета, тайнството на майчинството… Ще ударя още едно уиски. Или още две. После ще почакам своята прекрасна Ема. — Ухили се. — Която ще благодари на Господ, че може да прибере любимия си пияндурник с инвалидна количка.

Катлийн поклати глава и се усмихна. После се наведе и го целуна по бузата.

— Ти си побъркан, Томи. Какво щях да правя без теб?!

Той махна на бармана, след това вдигна поглед към нея и се ухили още по-широко.

— Цял съм твой, малката.

Катлийн се разсмя и това я накара да се почувства по-добре.

— Ще се видим на вечеря — каза тя. — Сега обаче трябва да направя нещо, което не съм правила от много отдавна. Ще отида до манастира и ще се помоля.

— За бъдещето на света ли?

Археоложката кимна и сложи длан върху корема си.

— И за нашето.

Том я изгледа над очилата си.

— А после?

— После ще се разходя по склоновете на Дун И.

— Но бурята се…

— Всичко ще е наред. — Катлийн с усилие преглътна.

— Няма да съм сама.

Този път със сълзи се напълниха очите на приятеля й.

— Да, няма да си сама.

Барманът донесе уискито и се върна на бара.

— А сега се махай и ме остави да се натряскам на спокойствие — каза О’Брайън.

Тя си облече дъждобрана и тръгна към изхода, но спря и погледна през прозореца. Валеше по-силно и вятърът се усилваше. Катлийн си сложи шотландската барета, уви шала с карето на Камерън на шията си и отвори вратата.

Нахлулият леден океански вихър я отблъсна, но археоложката закопча най-горното копче на дъждобрана и енергично излезе навън.

Докато вървеше през полето към манастира, се вторачи в извисяващия се в далечината Дун И. Над хълма се кълбяха буреносни облаци, дъждът безмилостно брулеше ниските убито сребристи храсталаци. Морето в залива вдигаше тъмнозелени вълни, които се разбиваха в скалистия бряг на Йона с мощни гейзери бяла пяна.

Катлийн пое в гърдите си студения солен въздух и се усмихна.

— Такъв ден щеше да се хареса на баща ти. — Стичащите се от очите й сълзи опариха бузите й. — Сега от него ми остана само ти. — Вятърът поде шепота й. — Обичах го с цялото си сърце. А той ме обичаше толкова много, че ми подари теб.

Стигна до върха на стръмния хълм и погледна към мрачните скали на Рос ъв Мъл на отсрещния бряг на залива. После се обърна и отправи очи към Северния Атлантик, чиито сиви води се сливаха с мъглите и буреносните облаци в далечината. Накрая се втренчи в развалините на манастира и параклиса „Сейнт Годрик“ в подножието на склона.

Сега разбираше какво е имал предвид Джейми в последните им мигове заедно, когато каза, че животът и любовта не са подвластни на времето и винаги се завръщат.

„И тогава…“

Катлийн видя искрящите му сини очи и веселата му усмивка.

„… пак ще ме зърваш.“

И това бъдеще наистина щеше да е прекрасно.