Село във въздуха

X. „Нгора“

На сутринта небето се проясни и гората пак започна да примамва със своята приятна зеленина, със своята прохладна свежест. Но, разбира се, никой от пътниците не помисли да заменят плуването на сала със сухопътно пътуване, още повече, че реката Йохаузен имаше все същата югозападна посока. Камис почти не се съмняваше, че подир две седмици ще достигнат басейна на Убанги.

Бурята престана към три часът след полунощ. Но преди това, когато първата мълния прогони нападащите маймуни, течението изблъска сала към брега точно пред един грамаден боабаб, чиято сърцевина беше съвсем изгнила. Само дебелата кора поддържаше исполинското дърво. Тук, в тази обширна хралупа, довлякоха сандъка с патроните, пък и сами побързаха да се скрият от бурята.

— Наистина, мълнията удари точно навреме! — каза Джон Корт, като си спомни за събитията от изтеклия ден.

Докато двамата младежи усърдно чистеха пушките, Камис се зае да приготви утринната закуска, а Лланга отърча да подири яйца из крайбрежните храсталаци.

Макс Юбер кимна с глава и потвърди:

— Да, мълнията удари точно навреме! Обаче дано не им хрумне на тези чудовища да дойдат пак, след като премине бурята… За всеки случай, трябва да бъдем на щрек!

И Камис се опасяваше от същото, но започна да се успокоява, понеже из гората не долиташе никакъв звук, не се виждаше никакво движение.

— Това е добър знак — пошегува се Джон Корт, — понеже бях започнал да вярвам, че ще изстреляме всичките си куршуми по маймуните, а доктор Йохаузен едва ли се е сетил да ни остави и друг запас!

— Като си помислим само, че бедният доктор е искал да създаде приятелски връзки с този четирирък народ!… Колкото пък за думите, които употребяват, когато желаят да си предложат обед, или да си кажат: „добър ден“, „здравейте“, „как сте“ или „сбогом“ — само такива налудничави като професор Харнер биха се опитали да ги проучат и да ги определят… Впрочем подобни чудаци като Харнер и доктор Йохаузен навярно се срещат и из другите страни по света… Колкото за себе си мога да кажа, че никога не бих се съгласил да се заема с третирането на въпроса около прословутия маймунски език! — заключи Макс Юбер и добави: — Обаче все пак ще съжалявам, ако се върнем в Либревил, без да открием още нещо във връзка с бедния доктор Йохаузен!…

— Ще бъде жалко, наистина — отговори Джон Корт, — но за нас е по-важно да се измъкнем от тази проклета гора!

Пътуването изобщо не беше трудно, но Камис не преставаше да се тревожи за следното: дали четириръките чудовища няма да подновят нападенията си, дали по реката няма да се натъкнат на опасни прагове и водопади?…

Лланга се завърна и донесе десетина патешки яйца. Камис покани другарите си да закусят. Изведнъж, Джон Корт се обърна към спътниците си:

— Знаете ли какво ми хрумна: защо да не си похапнем на обед от тези убити горили и шимпанзета?

— Ах, що за канибалство! — възкликна Макс Юбер. — При това в страната, където има толкова разнообразен дивеч!… Не, аз се отказвам от маймунско месо — все едно, че бих ял човешко месо!…

— Но туземците твърде често си хапват маймунско месо и казват, че е много вкусно — обади се Камис.

Все пак решиха, че няма да ядат маймунско месо, а ще си набавят някакъв дивеч за обед.

Като си послужиха с дълги върлини, пътешествениците не без труд отделиха заседналия сал от брега.

Денят обещаваше да бъде ясен. Ако не беше твърде силният северен вятър, горещината щеше да е непоносима. Сега реката ставаше все по-широка и по-широка; маймуните бяха изчезнали, но затова пък цели облаци водни птици прелитаха над брега: диви патици, пеликани, рибари и др.

За да не губят излишно време, пътешествениците решиха да не спират по пладне, а да приготвят обеда си върху сала.

Първата половина от деня измина благополучно, но след обед се случи нещо, което не нашега разтревожи нашите приятели.

Беше към четири часът след пладне, когато форлоперът помоли Джон Корт да го замести при кормилото, а сам пристъпи към носа на сала и започна да се взира пред себе си.

— Какво гледате, Камис? — попита Макс Юбер.

— Ето какво! — отговори форлоперът, и посочи с ръка към едно място, където реката силно се вълнуваше.

— Пак ли е водовъртеж?

— Не, не е водовъртеж!

— Ами, какво е?

Сякаш отговор над повърхността на водата се издигна фонтан висок 3–4 метра.

— Нима из тези реки има китове?! — смаяно възкликна Макс Юбер.

— Не китове, а хипопотами!…

Изведнъж се раздаде шумно сумтене и над речната повърхност се появи безобразната глава на водното чудовище, с две грамадни челюсти, обсипани с едри остри зъби. Вътрешната част на гърлото наподобява купчина насечени парчета сурово месо, а очите му приличат на „кръгли прозорчета на холандска колиба“, както се изразяват някои пътешественици.

Тези грамадни животни се срещат от нос Добра Надежда до 23-я градус северна ширина, почти из всички реки, езера и по-дълбоки блата. Измежду реките, които се вливат в Средиземно море, хипопотами се въдят само из горното течение на Нил.

Въпреки своя кротък характер хипопотамът е страшно животно — когато е раздразнен, особено под влиянието на физическа болка, не се спира пред нищо, нищо не щади, и силата му е такава, че с един удар на мощните си челюсти, може и най-голямата лодка да раздроби на трески.

Разбира се, никой от нашите приятели не помисли да дразни хипопотама, но дали чудовището от своя страна нямаше лоши намерения спрямо тях? Достатъчно би било само да блъсне сала с тежестта на тялото си, която понякога надвишава 2000 килограма, и с пътешествениците ще бъде свършено веднъж завинаги!

— Трябва да се постараем да минем незабелязано! Може би хипопотамът ще помисли, че салът е някакво плуващо дърво. Ако сега се втурнем да бягаме към брега, там по-лесно ще се защитим от водното чудовище, което на суша е твърде неподвижно, вследствие на своите къси крака; обаче ще трябва да изоставим сала, а тогава хипопотамът с един удар ще му види сметката!…

Пътешествениците решиха да легнат по очи и да чакат, и само в краен случай да се спуснат към брега.

Речено — сторено. Всички легнаха и зачакаха, а течението все по-близо и по-близо влечеше сала към чудовището. Скоро ги лъхна неговото топло влажно дишане. Лежеха без да мърдат. Ами ако салът се блъсне о главата на хипопотама и се преобърне?… Изминаха още няколко мъчителни минути и салът пак заплува спокойно, без онези тласъци, които се чувстваха, докато минаваше по водата, силно развълнувана от мощните движения на хипопотама. Пътешествениците се приповдигнаха и видяха как водното чудовище отново се гмурна в реката, без да им причини ни най-малка вреда.

Надвечер Камис и другарите му слязоха на брега. Точно тук едно бистро поточе се вливаше в реката Йохаузен, а над него се издигаше грамадно бананово дърво, чиито клони бяха се прекършили под тежестта на едри узрели плодове. Наистина дивите банани не са толкова вкусни, но техният сок, смесен с изворна вода, дава чудесно освежително питие.

— Всичко би било прекрасно — избъбра Макс Юбер, като се готвеше да легне, — ако не бяха тези проклети москити, които едва ли ще ни позволят да мигнем през нощта!

В този момент младежът чу гласа на Лланга и побърза да отиде при него. Момчето му показа цели купища изсъхнала тор от антилопи, елени, биволи и други животни, които навярно бяха идвали тук, за да пият вода. Това беше единственото и най-добро средство, за да се избавят от насекомите. Ако върху огъня се хвърли известно количество животинска тор, веднага към небето се издигат облаци лютив дим, който прогонва всички насекоми. Това средство е известно на туземците и те постоянно се ползват от него.

Нашите пътешественици не закъсняха да сторят същото и прекрасно спаха през нощта. На сутринта с нови сили продължиха надолу по реката.

Нищо не е така променливо, както времето из тази част на Африка. Днес небето беше покрито с облаци и скоро започна да вали дъжд, или по-право — дребна мокра прах. Съобразителният Камис с помощта на тънки и здрави лиани от десетина големи бананови листа беше ушил съвсем непромокаемо платнище, което сега метна и прикрепи към четири върлини, забити по средата на сала; под този навес, пътниците намериха прекрасно прикритие от дъжда.

Към обед, по десния бряг на реката, пак се появиха около 20 грамадни маймуни; очевидно, имаха намерение да възобновят атаката си, но пътешествениците се придържаха по-близо до левия бряг и, понеже на това място реката беше много широка, нямаше никаква опасност от страна на четириръките злодейци.

Нашите приятели пак обядваха на сала. След обед реката изведнъж остро изви към югоизток. Това силно огорчи форлопера. Впрочем подир час — час и половина, реката описа нова дъга и пак зае първоначалната си посока.

Към шест часът вечерта Камис и другарите му спряха в едно малко заливче и скоро се разположиха под широката корона на красив акажу5. Тук не намериха нито патешки яйца, нито раци, нито миди, но затова пък имаше купища животинска тор, която щеше да им осигури спокойно прекарване на нощта. Запалиха огън, за да приготвят вечерята. Лланга неуморно припкаше по брега и надничаше из всички храсталаци, като същевременно не забравяше да следи с поглед и падналите в реката дървета и клони, които течението влачеше напред.

Ето, зададе се дънер на средно дебело дърво, запазило още зелени клоните и листата си. Очевидно, дървото беше повалено от бурята през изтеклата нощ, паднало в реката и течението го понесло със себе си.

Изведнъж Лланга забеляза, че между клоните към върха, шава някакво живо същество. Хлапакът реши да отърчи при приятеля си Макс, за да му съобщи откритието си, но в този момент течението обърна дървото към заливчето, и до ушите на момчето долетя отчаян вик за помощ, сякаш човешки вик.

И ето, когато дървото премина покрай заливчето, малкото живо същество се хвърли във водата, с явното намерение да плува към брега.

За миг на Лланга се стори, че живото същество е малко дете. Навярно е било между клоните, когато дървото паднало във водата. Изведнъж друг въпрос развълнува хлапака: дали детето може да плува? Бедното навярно зле беше пресметнало силите си, понеже отчаяно започна да пляска и да се блъска по водата, като отвреме навреме жално и пронизително крещеше.

Без да повика някого от по-възрастните на помощ, за да не губи време, Лланга смело се хвърли във водата и заплува към мястото, където за последен път зърна малкото същество.

В този момент, Джон Корт и Макс Юбер, които също бяха чули жалния вик, дотърчаха и видяха Лланга във водата, с някакъв товар на гърба си. Хлапакът скоро достигна брега, а Макс Юбер протегна ръка, за да му помогне, и попита:

— Лланга, какво е това? Какво си измъкнал из водата?

— Детенце, приятелю Макс, детенце щеше да се удави!

— Детенце! — учудено възкликна Джон Корт.

— Да, да, детенце! — Лланга се отпусна на колене пред малкото същество и започна да го гали с ръка.

— Това не е никакво детенце, а малка маймунка, потомък на тази отвратителна маймунска порода, която ни преследва!

— Не, не, детенце е, детенце! — настояваше Лланга.

— Нищо подобно! Съветвам те да го хвърлиш в гората, където неговото благородно семейство сигурно ще го намери!

Обаче Лланга упорито продължаваше да мисли, че малкото същество, което можа да спаси от удавяне, не е маймуна, а детенце. Понеже не пожела да се раздели от него, притисна към гърдите си безчувственото телце на малкия удавник, който още беше в безсъзнание, и отърча заедно с него към огъня, за да го сгрее. После, като се убеди, че дребосъчето още диша, хлапакът започна да разтрива крачката и ръчичките му, покри го със суха трева, настани го близо до огъня и се приготви да чака, когато спасеното същество ще отвори очите си.

След вечеря двамата младежи легнаха да спят, а Камис остана да дежури. Но Лланга не отиде да спи; не сваляше поглед от своя храненик, притискаше ръчичките му към гърдите си и напрегнато се вслушваше в дишането му. Какво беше неговото учудване, когато към единадесет часът през нощта, Лланга дочу тих гласец, които ясно произнесе два пъти думата: „Нгора, нгора!“, като че ли малкото същество викаше майка си!