Село във въздуха

VIII. Доктор Йохаузен

Джон Корт, Макс Юбер и Камис не можаха да издадат нито звук: просто бяха замръзнали от смайване.

Разбира се, мнозина помнят или са слушали за опитите на американеца Харнер, да изучи езика на маймуните. За да придаде на своята теория по-голяма тежест и по-голямо значение, този учен решил да провери практически нейното потвърждение. Името на учения, твърде известно в Европа и Америка, беше добре познато и в Конго, и в Камерун.

Дълго преди пътуването си из Африка, този янки се запознал с маймунското общество, обаче с обществото на опитомените, цивилизовани маймуни. След дълговременни и внимателни наблюдения, той излязъл със смелото твърдение, че маймуните разговарят и се разбират помежду си, че употребяват членоразделни звуци, за да определят думите: храна, вода и пр. Професор Харнер поставил фонографи във Вашингтонската зоологическа градина, за да снемат точно думите на маймунския език. Освен това, професорът забелязал, че маймуните никога не разговарят без нужда, както хората.

„Онова опознаване на животинския мир, което можах да постигна, ме доведе до твърдата увереност, че всички млекопитаещи притежават способност да разговарят до такава степен, каквато съответствува на техните потребности и на тяхното развитие“, — това са собствените думи на професора.

Но още преди изследванията на американския професор било известно, че гърлено-гласовите органи на много млекопитаещи имат същото устройство, както у човека, и че притежават способността да издават членоразделни звуци. Но заедно с това всички знаели, че мисълта предшествува думите, а пък изобщо животните са лишени от способността да мислят. Папагалът говори, но не разбира нито дума от своята реч. Тези положения са безспорни. Обаче Харнер не бил съгласен с тях.

И в желанието си да докаже правотата на своите твърдения, американският професор решил да замине за тропична Африка, и там съвършено да изучи езика на горилите и на шимпанзетата, а после, като се върне в Америка, да издаде пълен речник и граматика по маймунски език. Тогава, разбира се, всички по неволя щели да се преклонят пред подобна очевидност.

През 1892 година Харнер напуснал Америка, а на 12 октомври същата година пристигнал в Либревил и се настанил във факторията на Джон Холтанц и Ко, където останал до февруари 1894 година.

Едва тогава, като избрал най-благоприятно време, професорът решил да пристъпи към своите научни наблюдения и експерименти. С малък кораб потеглил нагоре по река Охуе, и на 22 април пристигнал в католическата мисия Фернанд-Вац.

Мисионерите го посрещнали твърде радушно в своето общежитие, построено на брега на великолепното езеро Фернанд-Вац. Освен това любезните домакини по всякакъв начин се стараели да облекчат трудната задача на естественика.

Непосредствено зад мисията започвала грамадната гора, изпълнена с маймуни от най-разнообразни породи. Това положение, разбира се, било добре дошло за професора, но той скоро дошъл до заключението, че трябва да се засели всред тези четириръки хора, за да се сближи повече с тях.

За тази цел, професор Харнер си набавил специална желязна клетка, която поръчал да откарат всред гората. Ако може да се вярва на думите му, там той прекарал цели три месеца, съвършено сам, и безпогрешно изучил езика на горилите. Обаче, други твърдят, че предпазливият американец поставил клетката си на 20 минути разстояние от мисията до един дълбок кладенец и нарекъл това място „Крепост на Горилите“. Дотук водела прекрасна сенчеста алея, по която водоносците от мисията по два пъти на ден — сутрин и надвечер, идвали за вода. Казват още, че той дори прекарал в клетката две-три нощи, но силно безпокоен от насекомите решил да се откаже от по-нататъшно живеене в гората, разглобил клетката и се върнал при мисионерите, където с удоволствие се настанил. Най-после, на 18 юни, Харнер окончателно напуснал мисията и заминал за Англия, а оттам — в Америка, и като единствен спомен от пребиваването си в Африка, донесъл две малки шимпанзета, които обаче упорито отказвали да беседват с него.

Такива били резултатите от научните изследвания на професор Харнер. Изобщо свеждат се към това, че маймунският език, ако наистина съществува такъв, трябва по-подробно да се открие и проучи, макар че професорът твърди, че сполучил да определи няколко думи с неизменно, определено значение. Например, „вув“ или „вуув“, по маймунски означава „храна“, „шени“ — „вода“, „йехк“ — „пази се“, и т. н. По-късно чрез фонографи, поставени във Вашингтонската зоологическа градина, професорът успял да отбележи още няколко думи, изразяващи дори родови понятия. Според нас обаче този мним маймунски език не е нищо друго освен характерни звуци, каквито издават всички животни: кучетата, конете, овцете, гъските, лястовиците, пчелите и др., — звуци, които съвсем не изразяват мисли, а просто — силни впечатления или чувства, като радост, страх и пр.

Във всеки случай далеч непълните изследвания и наблюдения от не съвсем експериментален характер на американския професор не били достатъчни да разрешат много съмнения по този въпрос. И ето две години след пребиваването на професор Харнер на Черния материк с цел да изучи маймунския език, на един немски доктор хрумнало на ума да повтори опита на американеца, като отиде да живее дълбоко в дивите гори, в центъра на маймунското царство, а не на двадесетина минути път от човешките жилища. С риск дори да бъде изяден от кръвожадните комари и москити, които толкова много изплашили знаменития симиолог Харнер, упоритият немец решил да започне своите наблюдения.

Доктор Йохаузен от дълги години живял в Малинба, в Камерун. Макар и лекар по професия той повече се интересувал от зоологията и от ботаниката. Щом узнал за безплодните усилия на професор Харнер, доктор Йохаузен решил да постигне успех там, където американецът претърпял фиаско, въпреки че бил на твърде преклонна възраст.

Понеже петдесетгодишният доктор Йохаузен често идвал в Либревил, младите Джон Корт и Макс Юбер го познавали, и при среща винаги разговаряли с него. Макар и доста възрастен, докторът притежавал отлично здраве, бил твърде добър човек, пъргав, предприемчив, превъзходно познавал английски и френски езици, и разбирал много местни туземни наречия, които усвоил при изпълнение на своите лекарски задължения. Твърде състоятелен и независим, докторът обикновено не приемал хонорар за прегледите. Нямал нито семейство, нито роднини; независим и свободен в пълния смисъл на тези думи, твърде самоуверен, упорит и страшен оригинал, дори маниак, доктор Йохаузен, според мнението на някои, бил „малко чукнат по мозъка“.

Докторът имал слуга, когото много обичал. Щом узнал за намерението на господаря си да отиде да живее в гората, верният слуга веднага пожелал да го последва, макар че едва ли схващал важността на предприятието. Слугата, някакъв туземец, намерил подслон при доктора, и оттогава му бил предан с цялата си душа.

Доктор Йохаузен поръчал да построят желязна клетка, подобна на клетката на Харнер, но много по-удобна и по-широка. След това взел грамадни запаси консерви, домашни съдове и старата си латерна и поръчал известно число никелови ордени, върху които били изгравирани неговия лик и името му. Навярно, ордените били предназначени за по-важните представители на маймунската колония, каквато докторът искал да основе в централна Африка.

На 13 февруари 1896 година доктор Йохаузен и слугата му, заедно с клетката и с всички необходими оръдия и съоръжения, се качили на малък платноход и отплували нагоре по река Нбарри, но точно накъде, никой не знаел. Снабден с достатъчно продукти, докторът пожелал да се отърве от излишни любопитни въпроси, а същевременно да избави четириръките си приятели от присъствието на чужди лица, които само биха ги смущавали и стеснявали. С една реч докторът искал напълно свободно да се наслаждава от прелестта на маймунските беседи, и да открие тайната на техния език.

Едва по-късно станало известно, че платноходът на изследователя, като изминал около 400 км. нагоре по течението на Нбарри, хвърлил котва пред селцето Нила, откъдето докторът наел 20 туземци, за да носят вещите; след това, целият керван тръгнал към изток. Оттогава, никой нищо не узнал за доктор Йохаузен, и дори туземните носачи, след като се върнали в селото си, не могли точно да определят мястото, където се разделили с добрия доктор. Изминали две години, но въпреки старателните издирвания нищичко не могло да се открие или узнае за доктор Йохаузен и за неговия слуга.

Сега Джон Корт и Макс Юбер можеха да предположат до известна степен, какво е станало с изследователя. Очевидно след като освободил носачите близо до реката, минаваща покрай северозападната част на гората Убанги, доктор Йохаузен решил да построи сал, понеже разполагал с всички необходими материали и инструменти. Щом го построил, той и слугата му отплували по непознатата река до това място, където сега стояха нашите пътешественици, и тук поставил своята клетка-колиба, сполучливо скрита между разлистените грамадни дървета.

Да, но защо сега клетката е празна? Какво е принудило хората, настанили се в нея, да я напуснат? Колко време са живели в клетката? Дали са я напуснали доброволно или насила? Дали не са отвлечени?… Но, от кого? От туземци?… Обаче, нали горите на Убанги са необитаеми?… Може би нападението на някакви хищни зверове е причина за тяхното безследно изчезване?… На всички тези въпроси нашите пътешественици не намираха никакви отговори, и неволно ги облада мисълта: — живи ли са още доктор Йохаузен и неговият верен слуга?

— Трябва да видим, какво е написано в бележника — каза Джон Корт, след късо мълчание.

Макс Юбер отвори бележника и не без труд прочете няколкото страници написани с молив; в тези страници се заключаваше цялото съдържание на бележника, понеже другите листа бяха празни. От прочетеното нашите пътешественици узнаха, че доктор Йохаузен пристигнал тук на 29 юни 1894 година, разположил лагера си на брега на реката и построил сала, после освободил носачите, а след това седем дена спокойно плувал нагоре по реката. По-късно спрял избора си върху тази полянка, и побързал да построи своята клетка-колиба. На 13 август всичко било готово и докторът се настанил в клетката. Според по-нататъшните му бележки цялата околна местност била съвсем безлюдна, но твърде богата с дивеч и с риба, а след два дена от водата излезли двойка хипопотами, които не проявили никаква враждебност. През нощта на 25 срещу 26 август, близо до колибата се появили някакви едри маймуни от неизвестна порода, чието държане било твърде миролюбиво… На разстояние от стотина крачки пламнал огън, „едно особено необикновено явление, което трябва да бъде проучено“ — пишело в бележника. Още по-чудно било, че маймуните разговаряли помежду си… Една малка маймунка на няколко пъти ясно повторила: „Нгора! Нгора! Нгора!“ — дума, с която туземците се обръщат към майка си.

Това беше всичко; по-нататък следваха празни листа.

— През изтеклата нощ и аз чух същата дума — „нгора“, няколко пъти повторена от жален слаб глас — каза Джон Корт. — Нима не е чудно това?

— Да, много чудно! — потвърди Макс Юбер.

Очевидно, само Камис не намираше нищо интересно в тези въпроси за способностите на маймуните и за съдбата, постигнала злополучния доктор и слугата му. За него, по-голямо значение имаха намереният сал и предметите в празната клетка, които можеха да им бъдат от полза. Форлоперът се опасяваше само от едно: да не хрумне на младите приятели да издирят изчезналия доктор и затова побърза да ги подкани:

— Хайде, да тръгваме! Времето е скъпо!

— Само Бог знае, какво е станало с бедния доктор! — замислено промълви Джон Корт. — Неговият дневник приключва на 25 август; значи оттогава изобщо не се е връщал тук.

— Изключено е да тръгнем да го дирим! — настойчиво каза Камис. — Когато се върнем в Либревил, бихме могли да организираме експедиция с тази цел, но сега — по-скоро да стигнем до Убанги!

Освен изброените по-горе предмети нищо друго не можаха да намерят в колибата. Обаче в момента, когато форлоперът излизаше навън, стори му се, че е стъпил върху нещо металическо. Наведе се и видя, че това е капак на доста голям сандък от бяло желязо, заровен пред вратата. Камис дръпна капака и извика от радост: сандъкът беше пълен с патрони, точно според калибъра на техните пушки! Наистина, това беше извънредно ценна находка! Но къде са леглата, столовете, масата, дрехите, оръжието, многобройните кутии с консерви? Очевидно, всичко е отвлечено. Обаче, от кого? Дали не от тези, които са отвлекли доктора и слугата му, сиреч от маймуноподобните диваци — туземци, които бедният доктор помислил, че са говорящи маймуни?…

— Във всеки случай — забеляза Джон Корт, — сега можем да допуснем, че из гората скитат диваци и трябва да се пазим от тях!

— Имате право, г-н Джон, ето защо да побързаме с поправката на сала — обади се Камис.

Когато пътешествениците се върнаха в пещерата, беше около 9 часът сутринта. Най-напред заеха се да приготвят закуската. Сега, понеже имаха чудесна тенджерка, можеха да се нагостят с варено месо. За обед щяха да си приготвят прекрасна супа: жалко, че нямаха сол и хляб. Докато Лланга наглеждаше супата, мъжете усърдно се заеха с поправката на сала. Камис намери в колибата няколко дълги дъски. Надвечер салът беше стегнат и приведен в пълна изправност.

Решиха да прекарат нощта в същата пещера, понеже започна да вали дъжд, който към осем часът се превърна в истински порой.

От предпазливост, пътешествениците пак наредиха дежурство; докато Джон Корт и форлоперът спяха дълбоко, Макс Юбер не можеше да се примири с мисълта, че на сутринта ще заминат, без да узнаят нищо за съдбата на доктор Йохаузен, който толкова дълго е прекарал в тази девствена гора. И ето пред погледа му започнаха да се мяркат приказни картини за звероподобни горски хора, които из гъсталака живеят в малки колибки, прилични на мравуняци; отново в ума му започна да оживява тази тайнствена гора, и когато на сутринта другарите му се пробудиха, младежът предложи да кръстят неизвестната река с името на доктор Йохаузен. Всички приеха предложението. Оттогава, върху картите на централна Африка започна да фигурира реката Йохаузен.

Нощта премина спокойно и никой от дежурящите — нито Джон Корт, нито Макс Юбер, нито Камис не чуха никакъв необикновен звук.