Село във въздуха

XVI. Негово величество Мсело-Тала-Тала

Денят 15 април като че ли щеше да внесе известно разнообразие и оживление в обикновено спокойното съществувание на жителите на Нгала. Бяха изминали повече от три седмици, откогато Джон Корт и другарите му попаднаха всред тези странни същества, представляващи съединителното звено между атропоидите и човека. През това време младият американец можа подробно да изучи характера им, техните нрави и обичаи, и да си вземе много бележки от най-интересно естество; обаче за да бъде от полза всичко това за науката, трябваше да се върнат в Конго, а оттам да достигнат до Либревил.

През деня на 15 април времето беше великолепно. Яркото слънце обливаше с топлина и със светлина всичките улици и площади на въздушното село. До този ден Джон Корт и Макс Юбер се срещаха редовно със семейството на Ли-Маи. Не минаваше ден, без това мило семейство да дойде на гости при чужденците, или пък последните да не отидат в колибата на Ли-Маи. От своя страна Ли-Маи и Лланга изобщо бяха неразделни.

За съжаление непознаването на вагдийския език лишаваше приятелите от взаимното удоволствие да споделят мислите си. Езикът на домакините беше твърде труден, макар че се състоеше само от твърде ограничен брой думи, които служеха за изразяването на също такъв брой ограничени представи. Джон Корт можа да усвои няколко думи, но все пак още нямаше възможност да води свободен разговор с вагдите. Най-чудното беше, че вагдийският език съдържаше много думи, характерни за местните туземски наречия из Конго. Това обстоятелство като че ли подсказваше, че вагдите са имали известни сношения с племената на Убанги, впрочем може би само с няколко туземци от Конго, на които повече не е било съдено да се върнат в родината си. Освен това бащата на Ли-Маи често употребяваше при разговора и немски думи, изопачени до невъзможност, но все пак думи от немски произход. Когато едрият вагди произнасяше името на Мсело-Тала-Тала, винаги навеждаше глава, в знак на най-дълбоко уважение и почит към своя монарх. При разходките, когато Макс Юбер се опитваше да приближи до жилището на краля, бащата на Ли-Маи винаги го задържаше, като се стараеше да му обясни, че никой няма право да пристъпи прага на свещената колиба.

На 15 април, към три часът след обед, цялото семейство на Ли-Маи дойде при чужденците, които веднага забелязаха, че всички са нагиздени празнично: бащата беше си направил висока прическа, украсена с пера, а върху плещите му лежеше плащ от дървесинна кора; майката беше с къса рокличка, от особена тъкан вагдийско производство, с огърлица от стъклени маниста, а малкият Ли-Маи беше препасан с пояс от изкусно преплетени треви.

— Какво ли означава това парадно посещение? Дали не са решили да ни направят официална визита? — промълви Макс Юбер.

— Не, сигурно днес имат някакъв празник — възрази Джон Корт. — Може би, празникът е в чест на някакво божество? О, това би било твърде интересно, понеже по този начин ще се изясни въпросът за тяхното религиозно чувство.

Сякаш в отговор на това предположение, бащата на Ли-Маи произнесе:

— Мсело-Тала-Тала…

— О, най-после — възкликна Макс Юбер и отърча навън, напълно уверен, че в този момент кралят на вагди минава, или по-право, шествува покрай тяхната колиба.

Уви, младият французин не зърна дори и сянка от негово величество. Обаче цялото селище беше изпаднало в силно вълнение: от всички страни прииждаха вагди, празнично облечени; някои се движеха по улицата като шествие право към източната част на селото, други се държеха за ръце, сякаш играят хоро, трети се прехвърляха от дърво на дърво, като маймуни.

— Явно е, че днес става нещо необикновено! — извика Макс Юбер, застанал пред прага на колибата, без да сваля поглед от движението по улицата.

— Ще видим, какво ще стане! Мсело-Тала-Тала? — обърна се Джон Корт към бащата на Ли-Маи.

Вагди притисна ръце към гърдите си, почтително наведе глава и отговори:

— Мсело-Тала-Тала!

Джон Корт и Макс Юбер заключиха, че днес вагдите навярно ще поздравят краля си, който най-после ще се яви пред тях в целия блясък на своето величие.

Понеже нашите пътешественици нямаха други, празнични дрехи, не можеха да се приготвят за срещата с негово величество. Ето защо, когато семейството на Ли-Маи излезе на улицата, те го последваха така, както бяха облечени с всекидневните си дрехи.

Само Камис остана в колибата, понеже не желаеше да има никакъв допир с този презрян, маймунски род. Форлоперът започна да чисти оръжието, за да бъде готово, когато настъпи решителният момент.

През това време, семейството на Ли-Маи, Джон Корт, Макс Юбер и Лланга, вървяха по оживените улици на Нгала. Навсякъде се тълпеше народ. Повече от хиляда вагди отиваха към онази част на селото, където беше дворецът на краля.

— Трудно би се намерило по-голямо сходство с човешка тълпа — забеляза Джон Корт. — Същите движения, същите жестове за изразяване на радост, същите весели викове!

— Придружени от отвратителни гримаси, които подчертават сходството им с маймуните! — отговори Макс Юбер.

Действително, вагдите обикновено бяха спокойни и въздържани, и проявяваха поразително равнодушие към чужденците, на които не обръщаха почти никакво внимание. Обаче днес не приличаха на себе си: бяха възбудени до крайност, скачаха и правеха най-уморителни гримаси.

Най-после, подир дълго скитане по улиците на Нгала, нашите пътешественици и техните туземни приятели стигнаха до главния площад на селото, който се намираше на края на източната страна на пода, пред двореца на Мсело-Тала-Тала. Най-напред в правилни редици стояха войниците, наметнати с антилопови кожи, прикачени към раменете им с тънки лиани; на главите си имаха черепи от скалисти овни, чиито рога, поради големия си брой, им придаваше вид на стадо. Техният началник „полковник Рагги“, с череп на грамаден бивол върху главата си, с лък на гърба, с брадва в пояса и с късо копие в ръка, произвеждаше наистина силно впечатление, и горделиво парадираше пред вагдийската армия.

— Негово величество сигурно ще направи преглед на войската си! — промълви Джон Корт.

— Ако не се яви и днес, значи, неговите верноподаници никога нямат щастието да се радват на лицето на своя повелител!… Невидимият монарх се ползува с непостижим престиж. Допускам, че и този монарх…

Но изведнъж се прекъсна, обърна се към бащата на Ли-Маи и и го попита със знаци:

— Мсело-Тала-Тала ще излезе ли пред народа?

Вагди утвърдително кимна с глава и с жест обясни, че ще се появи не сега, а малко по-късно.

— Няма значение — заяви Макс Юбер, — само веднъж да можем да зърнем неговата свещена особа!

— А дотогава нека да се задоволим с това любопитно зрелище — каза Джон Корт и посочи с ръка към тълпата.

Целият обширен площад беше изпълнен с народ, който желаеше да вземе участие в празненството. Дали тълпата само ще се поклони или ще падне по очи, когато негово величество се появи на прага на двореца си?

— Впрочем този поклон едва ли ще има религиозно значение, понеже ще се отнася към човек — избъбра Джон Корт.

— Да, ако този човек не е направен от камък или от дърво — забеляза Макс Юбер. — Може би великият монарх е най-обикновен идол, подобен на онези идоли, на които се покланят полинезийците…

— В такъв случай жителите на Нгала ще имат честта да бъдат причислени към човешкия род, понеже тогава напълно ще подчертаят сходството си с човека: ако притежават идоли, на които се покланят, смело могат да бъдат наречени хора, наравно с Полинезия!

Благодарение на старанията на бащата на Ли-Маи нашите пътешественици застанаха на място, откъдето можеха всичко да виждат.

Постепенно тълпата започна да се групира по краищата на площада, като остави в средата широко свободно пространство. Тук бързо нахлуха младежи от двата пола и започнаха да танцуват и да подскачат; в същото време по-възрастните се гощаваха със спиртни напитки, които очевидно бяха твърде силни, понеже всички пийнали вагди започнаха да проявяват признаци на пиянство.

Танците и игрите не спираха. Но в тях имаше повече гримаси, отколкото движения, и повече приличаха на маймунски подскачания, отколкото на човешки танци, макар и такива на най-дивите племена.

Танците се играеха не под звуците на музика или под такта на дружно пляскане с ръце, а под звуците на истинска какафония от свирки и пищялки, направени от тръстика, и барабани, издълбани от кратуни, с обтегната тънка кожа върху отвора.

— Дявол да ги вземе, тези вагди страдат от пълната липса на представа за размер или на такт! — изръмжа Джон Корт.

— А също и от пълна липса на слух! — добави Макс Юбер.

— Не, Макс, те все пак разбират нещичко от музика — възрази американецът.

— И животните разбират от музика! Музиката е нисше изкуство, достъпно и за по-нисши същества. Художеството, скулптурата и поезията — това са съвсем други неща: нито едно животно не чувствува наслаждение, дори пред най-съвършените произведения на поети, на скулптори или на художници!

Изминаха около два часа, а негово величество крал Мсело-Тала-Тала все още не благоволяваше да приеме приветствията на своите верноподаници.

Празникът продължаваше в същия ред: танци, викове и някакви дивашки звуци, които се сливаха в една невъобразима какафония. Пиянството ставаше все по-незабележимо; шумът нарастваше с всяка минута. Изведнъж, сякаш подчинено на вълшебна пръчица, всичко затихна. Присъствуващите замръзнаха на местата си, оглушителните звуци на първобитните барабани и на пищялките замлъкнаха — и настъпи пълна тишина. Вратата на двореца се отвори, войниците се построиха в шпалир.

— Е, най-после ще видим вагдийския монарх! — възкликна Макс Юбер.

Обаче постигна го разочарование: вместо да излезе монархът Мсело-Тала-Тала, както се надяваха, из колибата изнесоха някакъв предмет, сякаш сандък, покрит с покривка, изплетена от треви, и го поставиха всред площада. Какво беше учудването на нашите приятели, когато се убедиха, че този сандък е най-обикновена латерна!… Очевидно свещеният инструмент се появяваше само при най-важни и тържествени случаи и вагдите с особено благоговение се наслаждаваха на неговите разнообразни мелодии.

— Но това е латерната на доктор Йохаузен! — извика Джон Корт.

— Несъмнено! — съгласи се Макс Юбер. — Сега разбирам, защо през онази нощ, когато бяхме под покрива на селото Нгала, дълго време чувах позната валсова мелодия от Вебер!

— Как! И нищо не ни казахте?!… — възкликна Джон Корт.

— Да, понеже мислех, че така ми се струва!

— Вагдите са взели тази латерна от клетката на доктор Йохаузен!

— Разбира се, като предварително са сторили нещо с бедния старец! — добави Макс Юбер.

Един едър и представителен вагди, навярно загдийският капелмайстор, пристъпи към латерната и започна да върти дръжката — и звуците на споменатия валс, в който липсваха няколко ноти, дружно се пръснаха един след друг, за най-голямо удоволствие на всички присъствуващи. Вагдите пазеха абсолютно мълчание и поклащаха глави, но не в такт на валса; очевидно, не го разбираха. Едрият вагди въртеше дръжката съсредоточено, дори с известна тържественост, сякаш съзнаваше цялата важност на извършваната от него работа.

Сега изникна въпросът, дали жителите на Нгала знаят, че латерната съдържа и други мелодии, освен прочутия валс на Вебер?

Валсът продължи около половин час. Изведнъж, „капелмайсторът“ завъртя лоста, сякаш истински уличен музикант, и латерната засвири някаква лека, немска песничка.

— О-о-о! — не можа да се сдържи Макс Юбер, когато видя стореното от вагди.

След немската песничка латерната засвири твърде популярната френска песен: „La grace de Diew“.

— Ах, подлец! Ах, мерзавец! — гневно извика Макс Юбер и неговото възклицание предизвика ропот от негодуване всред тълпата благоговейни слушатели.

— Кой е мерзавец! Който върти дръжката ли? — попита Джон Корт.

— Не! Който е направил латерната! Всичките тонове лъжат! Не чувате ли, няма никакви полутонове! Този припев е в ла-мажор, а латерната го свири в до-мажор!… Ах, варварин! А диваците слушат и нищо не забелязват!… Впрочем, само поради тази причина спокойно могат да бъдат причислени към котките, а не към хората… Погледнете, Джон, те дори слушат с умиление!…

Подир половин час, латерната започна нов валс от Вебер, който продължи също около половин час. След това латерната престана да свири и пак започнаха игрите, крясъците и виковете; спиртните напитки отново се появиха на сцената. Тук-там светнаха факли, понеже слънцето беше пред залез, и скоро, подир няколко минутен здрач, целият площад би потънал в мрак, ако не беше светлината на запалените факли.

Макс Юбер и Джон Корт решиха да се върнат в колибата си, когато бащата на Ли-Маи, застанал до тях, изведнъж произнесе името на Мсело-Тала-Тала.

— Нима негово величество най-после ще благоволи да се яви пред народа си и да приеме неговите поздравления? Нима ще наруши най-после своята свещена невидимост и ще позволи на поданиците си да го видят?

Двамата младежи останаха на местата си. Наистина откъм царската колиба се забеляза някакво движение, в отговор на което избухна глух говор всред тълпата. Ето, вратата се отвори и се появиха войници, начело с Рагги. След тях, изнесоха и трона — стара кушетка, покрита с някаква избеляла материя, със зеленина и с цветя; а върху нея, носен от четирима едри, здрави вагди, лежеше негово величество Мсело-Тала-Тала.

Това беше около шестдесетгодишен човек, обкичен със зеленина и с цветя, побелял, с дълга, бяла брада, снажен, твърде пълен и доста тежък, понеже четиримата вагди едва го носеха върху плещите си.

Шествието потегли с очевидната цел да заобиколи целия площад.

Тълпата се кланяше до земята, в благоговейно, трепетно мълчание, сякаш хипнотизирана от височайшето присъствие на Мсело-Тала-Тала.

Но монархът проявяваше пълно равнодушие към поклонението на своите поданици, към което очевидно беше отдавна свикнал и го приемаше, като напълно редно. Едва изразяваше благословението си със слабо кимване на глава, а ръката си повдигаше само, за да почеше носа си — дълъг, остър нос, върху който бяха кацнали големи очила, оправдаващи напълно прозвището му „Баща Огледало“.

Докато шествието минаваше бавно, Джон Корт и Макс Юбер внимателно се взираха в лежащата фигура на горския владетел.

— Но той… той е човек! — прошепна Джон Корт.

— Да, дори бял човек! — добави Макс Юбер.

— Бял!… Да, да… Също като нас!

Наистина човекът, когото диваците тържествено носеха върху плещите си, не беше вагди, не беше дори туземец от племената, които живееха по горното течение на Убанги… Беше чисто и просто бял човек!

— Чудно — промълви Макс Юбер, — нашето присъствие не му прави никакво впечатление; като че ли изобщо не ни забелязва!… Дявол да го вземе! Нима наистина приличаме на тези полумаймуни? Или пък сме изгубили всякакво човешко подобие, след като преживяхме тук повече от три седмици! — И в порива на своето справедливо негодуване младият човек беше готов да се провикне: „Хей, милостиви господарю, или какъв сте там! Благоволете да ни ощастливите със своето внимание!“

Изведнъж Джон Корт го хвана здраво за ръката и промълви с глас, силно изменен от дълбоко учудване:

— Познавам го, Макс!

— Познавате? Кого познавате?

— Познах, кой е този Мсело-Тала-Тала… Това е доктор Йохаузен!…