Село във въздуха

XIII. Село във въздуха

Щом се пробудиха на сутринта, Джон Корт и другарите му бяха силно учудени, че около тях цари същият непрогледен мрак. Нима нощта още продължава? И после факелът не светеше, както през последните дни; щат нещат, колкото да бъде, трябваше да чакат, кога пак ще блесне пътеводната светлина.

Освен това Джон Корт забеляза, че сега никой не беше запалил огън, никой не беше им донесъл храна.

— Много печално — промълви Макс Юбер, — понеже нищичко не е останало от вчера.

— Може би, това означава, че сме достигнали определеното място? — предположи форлоперът.

— О! Но къде се намира това определено място? — възкликна Макс Юбер.

— Тук, където ни доведоха, драги Макс!

Междувременно Камис направи твърде любопитно наблюдение. Наистина тук гората беше по-тъмна, но по-оживена: долиташе някакво бръмчене сякаш от рояк пчели, чуваха се някакви необикновени звуци, сякаш гласове из високите клони на дърветата. Тримата другари погледнаха нагоре и след дълго взиране забелязаха някакво подобие на грамаден покрив, на височина около петнадесет метра над земята.

Тази беше причината за непрогледния мрак наоколо: пътешествениците се намираха под грамаден плътен покрив от клони, листа и треви, който наподобяваше покривите на селските колиби.

Освен това тук почвата беше по-друга: вместо висока остра трева, вместо трънливи храсти, през които минаването е почти невъзможно, вместо влажен мъх, тук се разстилаше равномерно дебел килим от съвсем суха ниска трева, под която не се чувстваше никаква влага. За да си съставите вярна представа, въобразете си широка ливада, която не се напоява нито от река, нито от дъждове, която никога не е виждала образа на слънцето.

Тук дърветата бяха пръснати на разстояние 8–10 метра едно от друго, сякаш грамадни колони, които поддържат някаква великанска постройка. Несъмнено, площта от клоните им достигаше няколко хиляди квадратни метра.

Тук се срещаха африкански сикомори, чиито дънери се състоят от много корени, сплетени помежду си, а същинските корени са грамадни и силно разклонени; и боабаби, чиято характерност е, че при основата дънерите им се издуват, като буре, с окръжност 20–30 метра; и дум-палми, с вилообразно раздвоени стълба, и палми-делеб, с възловати дънери; и памучни дървета, чийто дънери в основата са издълбани от много хралупи, във всяка една от които свободно може да влезе човек; и акажу, чийто дънер в диаметър достига два, два и половина метра, и от един акажу може да се издълбае малък кораб, дълъг 20–25 метра, с вместимост 3–4 тона; и исполински драконови дървета, и още много други.

Измина около един час. Камис напрягаше очите си, за да зърне пътеводния огън, но напразно. Докато го следваха, те вървяха все на изток, а тази не беше посоката, по която биха стигнали до Убанги, за да се върнат у дома. Какво трябваше да сторят сега? Да се махнат оттук? А после? Къде да отидат? Как да пътуват, с какво да се хранят? В момента и тримата чувстваха силен глад и остра жажда.

— Дявол да го вземе, не сме пуснали корени на това място! — извика Макс Юбер. — Защо стоим тук? Хайде, да тръгваме!

— Добре, но към каква посока?

— Няма значение. Сега не е трудно да вървим между дърветата: почвата е удобна, нищо не преграждаше пътя ни, пък и към тъмнината ще привикнем!

— Щом е така, тогава — напред! — заяви Камис.

Тримата станаха, за да направят малко разузнаване на около половин километър пред себе си. Навсякъде се виждаше същият килим от суха трева, над главите им висеше същият плътен покрив, до ушите им долиташе същият шум от тайнствени гласове.

Нима долу наистина нямаше нито едно живо същество? Не. На Камис се стори, че между дърветата се мяркат някакви сенки. Най-после, подир половинчасово ходене, съвсем обезкуражените пътешественици решиха да отдъхнат под едно дебело дърво.

Очите им свикнаха с тъмнината и на разстояние до двадесет крачки можеха да различават предметите, макар и твърде смътно.

Изведнъж форлоперът тихо пошепна:

— Там нещо шава!

— Човек или животно? — попита Джон Корт.

— Струва ми се, че е дете: твърде малко е на ръст.

— Маймуна! — промълви Макс Юбер.

Решиха да чакат, какво ще стане по-нататък. Ако е маймуна, биха могли да си хапнат от месото й. Наистина нямаха готов огън, но щяха да запалят.

През това време, малкото животно внимателно пристъпваше напред, изправено на задните си лапи, и като че ли никак не се страхуваше от хората. Направи още няколко крачки, и се спря.

Джон Корт и Макс Юбер изведнъж познаха, че това е малкият храненик на Лланга, и едновременно възкликнаха:

— Да, той е, той е!

След миг, Макс Юбер добави:

— Щом той е тук, тогава и Лланга трябва да бъде наблизо!

— Уверен ли сте, че не се лъжете? — попита форлоперът.

— О, напълно съм уверен, че това е същото дребосъче!

— И аз съм уверен! — потвърди Джон Корт. — Впрочем, ей сега окончателно ще се убедим! Джон Корт извади от джоба си ордена на доктор Йохаузен, свален от врата на дребосъчето в деня на неговото спасение, и го показа на малкото същество.

Дребосъчето радостно извика и с един скок дойде при пътешествениците. Сега беше съвсем здраво, весело и подвижно, сякаш истинска маймуна.

Камис го хвана, обаче дребосъчето пронизително извика, но не „Нгора“, а „Ли-Маи… Нгала… нгала!“ Никой от тримата не разбра какво означаваха тези думи, дори и форлоперът, който познаваше много туземни наречия. Изведнъж, сякаш изпод земята се появиха някакви същества, високи не по-малко от метър и половина.

Камис, Джон Корт и Макс Юбер не успяха дори да мигнат, когато тези същества, нито хора, нито маймуни, се хвърлиха върху тях, хванаха им ръцете и ги повлякоха със себе си.

Като изминаха по този начин около един километър, нашите пътешественици и странната им свита се спряха най-после на едно място, където два грамадни клона на две съседни дървета, твърде близо разположени едно до друго, се спускаха до земята, а към тях бяха прикрепени къси, здрави дръвчета, като стъпалата на подвижна дървена стълба. Пет-шест от странните същества, които конвоираха пътешествениците, започнаха бавно да се изкачват нагоре по стълбата. Останалите, без да проявяват никакво насилие, с жестове показаха на тримата другари, че трябва да сторят същото.

Колкото повече се изкачваха, толкова ставаше по-светло: между клоните на дърветата се виждаха широки процепи, през които нахлуваха ярките слънчеви лъчи. Сега и Макс Юбер се видя принуден да признае, че всичко това не е твърде обикновено.

Когато достигнаха приблизително на тридесет метра от земята, пътешествениците видяха пред себе си грамадна площадка, обляна от слънцето, над която зеленееха красивите върхове на грамадни дървета. Под сянката им, правилно наредени, се издигаха колиби от жълта глина и с покриви от листа, а между тях минаваха улиците на голямото село, пръснато на твърде обширно пространство.

Навсякъде се разхождаха много същества, подобни на онези, които придружаваха пътешествениците. Вървяха изправени, като хора, а не на четири крака. Поради това, смело биха могли да бъдат причислени към типа „erectus“6 според както доктор Еужен Дюбоа е нарекъл питекантропите, открити от него в горите на Ява, и за които той твърди, че са преходно звено между човека и маймуната.

Антрополозите доказват, че четириръките, които дори заемат най-висша степен между своите сродници и подчертават по-голямо сходство с човека в много отношения, все пак се отличават от него по това, че при опасност започват да бягат на четири крака, както всички животни. Обаче по отношение на новите познати на нашите пътешественици, това с положителност не би могло да се допусне.

Впрочем Макс Юбер, Джон Корт и Камис сега нямаха време да обсъждат, към кой род същества принадлежат техните нови познайници: последните от своя страна като разговаряха на някакъв съвсем неизвестен език, леко блъскаха пленниците си към една колиба, всред прииждащата отвсякъде тълпа, която не изразяваше никакво учудване при вида на тези непознати, бели хора. След минута — и тримата бяха в колибата, а вратата се затвори зад тях.

— Ето ни в плен! Интересно е да се знае, дали изобщо хранят своите затворници! — забеляза Джон Корт.

— Може би предпочитат да се хранят с тях — пошегува се Макс Юбер.

Наистина, нима мунбутту и другите африкански племена не са канибали? Защо и тези диваци да не са свикнали със същото — да изяждат себеподобните си?

Във всеки случай нямаше съмнение, че тези антропоиди7 принадлежаха към много по-висш род, отколкото най-близките до човека орангутани в Борнео, шимпанзета в Гвинея или горили в Хабон, понеже можеха да си служат с огън. Докато стигнат дотук, пътешествениците следваха пътеводния горящ факел, а освен това техният тайнствен водач на няколко пъти беше им приготвил огън. Сега тримата другари с голямо основание предположиха, че и блуждаещите огньове, появили се преди няколко дена в началото на гората, бяха запалени от тези странни горски жители.

Впрочем, преди известно време Емин-Паша излезе с твърдението, че през тъмни летни нощи, гората Мсокхони се изпълва с цели стада шимпанзета, които отиват да крадат из плантациите, като осветяват пътя си със запалени факли; и тези шимпанзета обикновено ходят на задните си лапи, т.е. в изправено положение.

— Трябва да отбележа — каза Джон Корт, — че тези горски жители, повече от всички други четириръки, заслужават прозвището „орангутанг“, което в превод означава „горски човек“.

— А освен това, могат да говорят — добави Макс Юбер, — и навярно имат такива думи, които означават, че чувствуваш глад. Много бих дал, за да мога да им кажа сега, че положително умирам от глад!

От тримата най-поразен от случилото се беше Камис. Незапознат с никакви антропологични данни, той никак не можеше да се съгласи, че тези същества са нещо друго, освен маймуни. Според убеждението му, те бяха такива животни, както всички четириръки. Нека да ходят като хора, нека да говорят, нека да живеят в построени колиби, все пак това са само маймуни!

Някои затворници лесно се примиряват с положението си, а други, напротив, изобщо не могат да се примирят. Към последните спадаха и Джон Корт, и Камис, а особено нетърпеливият по своята природа Макс Юбер. Към неприятното положение да бъдат затворени в тази колиба, без прозорци и без отвори, през които да могат да виждат, какво става наоколо, без да знаят, каква участ им се готви, — се присъединяваше и мъчителното чувство на силен глад.

Пътешествениците биха изгубили всяка надежда, ако не ги подкрепяше обстоятелството, че малкият храненик на Лланга е един от жителите на това село. А щом дребосъчето се е спасило при разбиването на сала, сигурно и Лланга е успял да се спаси от него. Когато Лланга узнае, че тримата пленници са затворени в тази колиба, непременно ще разбере, че те са неговите другари.

— Всъщност досега не са ни причинили никакво зло — забеляза Джон Корт, — а сигурно и на Лланга не са направили нищо лошо. Навярно хлапакът е жив и здрав…

— Че неговият отвратителен храненик е жив и здрав, това е вярно — съгласи се Макс Юбер, — но колкото за Лланга, още нищо не знаем. Ами ако се е удавил в реката?!

В този момент вратата на колибата, пазена от трима едри горски жители, се отвори и на прага застана този, за когото току що говореха.

— Лланга… Лланга!… Ти ли си? — едновременно извикаха тримата другари.

— Аз съм, аз съм, приятелю Макс! Аз съм, приятелю Джон! — и момчето се хвърли в прегръдките на своите покровители.

— Отдавна ли си тук? — попита форлоперът.

— От вчера… Тези хора ме носеха на ръце през целия път.

— Кой те е носил?

— Един от тези хора, които ме спасиха от реката… Също и вас спасиха…

— Хора?

— Да, да… Не са маймуни… не, не, не са маймуни! — усилено уверяваше Лланга.

Наистина това не бяха маймуни, в сравнение с истинските четириръки, а същества от по-висш род, „почти хора“, последно звено между човека и животното, може би първобитен човек от отдавна изчезналия род антриопитеци.

Лланга започна подробно да разказва:

— Когато салът се блъсна о скалата, аз и Ли-Маи паднахме във водата…

— Ли-Маи? — възкликна Макс Юбер.

— Да, Ли-Маи… дребосъчето се казва така… името му е Ли-Маи… То на няколко пъти ми повтори Ли-Маи… и показваше себе си!

— Значи, има име? — учуди се Джон Корт.

— Разбира се, щом могат да говорят, много естествено е да имат имена или прозвища — обади се Макс Юбер.

— Ами племето изобщо има ли някакво име?

— Разбира се… Вагди! — отговори Лланга. — Ли-Маи ми обясни това!

Наистина езикът на Конго не съдържаше подобна дума. Впрочем независимо от това дали са вагди или не, но в момента, когато салът се блъснал о скалата; туземците били на левия бряг, близо до водопада. Бързо се хвърлили във водата и спасили Лланга и дребосъчето; Лланга помислил, че другарите му се удавили. После изпаднал в безсъзнание и не помни, какво се е случило. Когато се съвзел, видял, че се намира в прегръдките на едър вагди, бащата на Ли-Маи, а самият Ли-Маи бил в ръцете на своята „Нгора“, т.е. майка. Изглежда че Ли-Маи се изгубил преди няколко дена из гората, а родителите му, тръгнали да го търсят, случайно го намерили, когато се хвърлили да спасяват давещите се. През целия път, всички се отнасяли твърде ласкаво и внимателно към Лланга; Ли-Маи, който страдал само от изтощение, скоро се поправил, и грижите на майката бързо възстановили силите му.

Щом оздравял, Ли-Май на свой ред станал покровител на Лланга. Родителите били твърде признателни и благодарни за спасението на детето им; впрочем и животните могат да бъдат благодарни за сторено добро и всички в селото приели Лланга като свой.

Тази сутрин Ли-Маи довел Лланга пред колибата, без да му обясни нищо; но Лланга веднага чул и познал гласовете на Джон Корт и на Макс Юбер.

— Досега всичко е добре, Лланга, но ние просто умираме от глад — не можеш ли да донесеш нещичко за хапване?

Без да изслуша до край онова, което му казват, хлапакът изхвръкна из колибата и подир малко се върна с цял товар: голямо парче печено биволско месо, десетина плодове от акацията „адансония“, известни под името „маймунски хляб“, връзка банани и пълна кратуна със студена изворна вода, размесена с млечен сок от дървото „ландолфия“.

За известно време разговорите прекъснаха и затворниците лакомо се нахвърлиха върху храната. Когато от донесеното не остана почти нищо, Джон Корт отново започна да разпитва Лланга, като желаеше да узнае например голямо ли е числото на тези Вагди.

— О, много са, много! — отговори момчето.

— Колкото са жителите на селата Бурну и Бахирми?

— О, да… дори повече!…

— Никога ли не слизат долу?

— Слизат, отиват на лов, за корени, за плодове, за вода…

— И разговарят?

— Да, разговарят помежду си, но не ги разбирам… Зная само няколко думи, които чух от Ли-Маи.

— Какви са бащата и майката на твоя Ли-Маи?

— О, много добри! Те дадоха това, което ви донесох…

— С нетърпение чакам удобен случай, за да им изразя нашата искрена благодарност!

— Ами, как се казва това въздушно село? — попита Макс Юбер.

— Нгала.

— Имат ли свой главатар?

— Да, имат!

— Видя ли го?

— Още не, но зная, че го наричат Мсело-Тала-Тала.

— О, това са негърски думи — възкликна Камис. — Зная, какво означават!

— Какво?

— Баща-Огледало! — отговори форлоперът. — Туземците наричат така всеки, който носи очила!