Село във въздуха

VI. Все по същата югозападна посока

На другия ден, т.е. 11 март, добре отпочинали и поспали през нощта, Джон Корт, Макс Юбер, Камис и Лланга бяха готови да продължат пътуването.

Преди тръгване, пътниците запалиха огън, за да закусят пак с антилопово месо и с прясна вода от близкия извор.

Очевидно, тази част на гората, по която вървяха нашите пътешественици, беше често посещавана от едри четирикраки, понеже из разни посоки водеха широки, утъпкани пътеки. Впрочем, през сутринта пътниците не веднъж виждаха грамадни биволи и дори зърнаха два едри носорога, които за щастие минаха твърде далече.

До обед пътниците извървяха около 12 километра, и Камис предложи да спрат, за да се нахранят. Докато форлоперът палеше огъня, Джон Корт застреля чифт дрофи, чието месо високо се цени от туземците, а сега допадна по вкус и на французина, и на американеца.

След като се наобядваха добре, Камис и другарите му продължиха по-нататък, но сега все по-трудно успяваха да си пробиват път. От няколко часа валеше дъжд и това още повече би влошило положението, ако не бяха гъстите корони на дърветата, които отвреме-навреме пропускаха по някоя капка.

Обаче казаното обстоятелство създаваше известно неудобство: нямаше вода. Камис напразно диреше по пътя някакъв извор, — из тази част на гората, през която вървяха все по същата посока, т.е. към югозапад, нямаше изобщо вода, и поради тази причина не се срещаха пътеки, прокарани от животни.

— Очевидно онзи поток, който минаваше покрай лагера при тамариндите, завива остро към запад — каза Джон Корт. — Ако се съди по белезите наоколо, наблизо не протича никакъв поток!

— Ако този поток се е отклонил от нашата посока, това не значи, че няма да срещнем друг поток — възрази Камис.

През тази нощ пътниците прекараха под прекрасно стройно и не по-малко високо дърво от памучника, който им послужи за покрив през изтеклата нощ. Това беше един бомбакс, който до тридесет метра издигаше право нагоре своето гладко равно стъбло, а после се разклоняваше на всички страни като гъста зелена шатра.

Пътешествениците пак наредиха поредно дежурство. Нощта премина спокойно, само понякога долиташе далечен рев на биволи и на носорози. Но лъвски рев изобщо не се чуваше, понеже този мощен цар на животните не живее из африканските гори; среща се по другата страна на Конго, малко по на юг из Судан или в областите, близо до Сахара. Не напразно го наричат и „цар на пустинята“; той не обича тъмните и тесни гори, а предпочита широкия простор на равнините, нажежени от слънчевите лъчи.

Обаче освен лъвски рев не се чуваше и сумтене на хипопотам, а последното беше твърде печално, понеже присъствието на това животно всякога означава, че наблизо има вода.

Рано на другата сутрин преди да продължат пътя си, Макс Юбер с един изстрел повали твърде едра антилопа, подобна на зебра, нещо средно между кон и магаре. Това беше орикс, със симетрично нашарена кожа. Широка, черна ивица минава по целия гръбнак, краката и бедрата са изпъстрени с черни петна върху бял фон, опашката е съвсем черна и дълга до земята, под гърлото си има голям кичур дълги косми: красивите рога, дълги един метър, му служат за прекрасно оръжие при самозащита; из южната и северна части на Африка, ориксът успешно се брани с рогата си дори от лъвове и пантери.

Но сега и рогата не помогнаха на бедното животно; смъртно ударен от куршума на Макс Юбер, ориксът моментално издъхна. Този сполучлив изстрел достави на ловеца и на другарите му храна за няколко дни.

До днес нашите пътешественици стреляха само за да набавят храна; но през този ден им беше съдено да прибягнат към оръжието и за самозащита.

След като се нахраниха, пътниците бодро тръгнаха напред по широката пътека, която водеше право на югозапад, т.е. точно според желанието на Камис и на другарите му. На разстояние повече от километър, цяло стадо маймуни ги придружаваше ту по едната, ту по другата страна на пътеката. С кривения и крясъци, като правеха невероятни скокове и увисваха низко над главите на пътешествениците, тези маймуни като че ли умишлено ги дразнеха.

Очевидно широката пътека беше дълга няколко десетки километри. Пътешествениците бодро крачеха напред, без да се натъкват на прегради или на неочаквани задръжки, но изведнъж Камис се спря и напрегна слуха си. Да, не беше се излъгал: до уши те му долетя гневно сумтене на носорози.

— Отвратително животно е носорогът! Не можеш лесно да се справиш с него! — избъбра форлоперът.

— Какво да правим, Камис? — попита Джон Корт.

— Да се постараем да минем незабелязано. За всеки случай бъдете готови с пушките си!

Сумтенето и тежкото дишане на дебелокожите се чуваха все по-ясно и по-близо. Грамадните животни бясно летяха насам, навярно раздразнени от нещо. Знае се, че в подобно състояние тези силни животни стават ужасно опасни.

Още минута и една отвратителна двойка застана на незначително разстояние от пътешествениците. Нямаше съмнение, че носорозите са ги видели, макар че нашите приятели побързаха да се хвърлят в гъстия храсталак, настрана от пътеката. Не след дълго, един от носорозите пристъпи напред, провря чудовищната си глава и дълбоко пое въздух.

Три гърмежа екнаха един след друг, но без полза: куршумите не бяха в състояние да пробият дебелата, белезникава и лишена от косми кожа на носорозите. Гърмежите не ги смутиха, а само ги раздразниха повече, и чудовищата бясно се втурнаха върху преградата, закриваща пътешествениците.

Какво да се прави?… Наистина на няколко крачки се издигаше грамаден боабаб и ако се покатерят на него, ще бъдат в пълна безопасност. За съжаление, първите клони на дървото бяха на височина около петнадесет метра, а освен това самият дънер имаше дебелина не по-малко от 6 метра и липсваше каквато и да е възможност да се покатерят по него. Форлоперът прецени положението с един поглед, но все пак извика:

— Нека да си послужим с този боабаб, като защита!

Гъсто преплетените храсти и лианите вече пращяха и се чупеха под тежките стъпки на носорозите. Пътешествениците бързо отърчаха зад дървото. Разяреното животно долови това движение и след миг грамадният боабаб получи такъв удар, като че ли щеше да бъде изтръгнат из корен. Озлобеният носорог с всичка сила заби страшния си рог в гладкото стъбло. Но след това никакви усилия не му помогнаха да се освободи. Вторият носорог застана до другаря си, глупаво се взираше с късогледите си очи, без да може да забележи какво е станало и ревеше повече от недоумение, отколкото от гняв.

— Да използуваме момента! По-скоро! Бягайте, по скоро! — извика форлоперът и като излязоха иззад боабаба, пътешествениците се втурнаха напред по пътеката, без да се обръщат.

Спряха се едва, когато се убедиха, че никаква опасност не ги заплашва от страна на носорозите.

— За щастие отървахме се, макар че напразно изразходвахме четири куршума! Все пак съжалявам: казват, че месото на носорога е твърде вкусно — промълви Макс Юбер.

— Разбира се — потвърди Камис, — въпреки че има твърде силна мускусна миризма.

Пътешествениците си отдъхнаха свободно и продължиха пътуването до шест часът вечерта, когато се разположиха да нощуват под прикритието на една голяма каменна плоча.

Следващият ден измина без приключения и пътниците можаха да вземат около тридесет километра по същата посока към югозапад. Все още не бяха срещнали по-голяма река, освен няколко бистри поточета, които ги снабдяваха с прекрасна вода за пиене.

Пак се разположиха, за да пренощуват. Но сега, цели облаци прилепи, малки и по-големи, не им позволиха нито за момент да затворят очи, и се пръснаха едва при разсъмване.

— Отвратителни гадини! Откъде се довлече тази паплач! — ръмжеше Макс Юбер.

— Не протестирайте! — прекъсна го форлоперът. — За предпочитане е да имаме работа с тях, отколкото с комарите, които до този момент са ни пощадили…

— Не бих желал да имам познанство нито с едните, нито с другите, дявол да го вземе! — пошегува се младият французин.

— О, не, г. Макс, все пак ще се запознаем с комарите, щом стигнем до реката, която минава през тази гора! — възрази Камис.

Макс Юбер отговори:

— Вече не вярвам, че ще срещнем такава река!

— Напразно, г. Макс! Убеден съм, че реката не е далече. Вижте: на няколко пъти срещнахме блатна трева. Тази сутрин убихте две блатни патици, а отпреди десетина минути, след като слънцето залезе, чувам далечно, но ясно жабешко крякане.

Макс Юбер и Джон Корт признаха, че форлоперът има право, но все още не виждаха желаната река. Впрочем, често започнаха да срещат по пътя си мътни локви, пълни с отвратителни пиявици и с черни хлъзгави стоноги. Освен тях цели ята разновидни гиздави пеперуди летяха над храстите.

По късно форлоперът забеляза не само мухи, бръмбарчета и оси, но и многобройни рояци мухи „цеце“. Впрочем, мухата „цеце“ е съвсем безвредна за човека и за дивите животни; нейното ужилване е смъртоносно само за конете, за воловете, за кучетата и за камилите3.

Малкият отряд вървя до шест и половина часът вечерта, въпреки силната умора, въпреки трудностите по пътя. Камис вече започна да дири подходящо място за нощуване, когато вниманието на Макс Юбер и на Джон Корт беше привлечено от виковете на малкия Лланга.

Както винаги, хлапакът беше отърчал напред сякаш ловджийско куче и сега крещеше с цялото си гърло. Младите хора помислиха, че го заплашва някаква опасност, и бързо отърчаха към него, като приготвиха пушките си. А Лланга, покатерил се върху грамадния дънер на паднало дърво, сочеше с ръка пред себе си и крещеше:

— Рио! Рио! Вода! Вода!…

Наистина приблизително на половин километър от тях, лъкатушеше широка бърза река, чиято повърхност отражаваше последните лъчи на залязващото слънце.

— Според мене там ще е по-добре да пренощуваме — предложи Джон Корт.

— Да — кимна с глава форлоперът и добави: — Бъдете уверени, че тази рио4 скоро ще ни отведе до бреговете на Убанги.

Разбира се, не беше трудно да построят сал, и тогава пътуването значително би се облекчило. Обаче за да достигнат до рио, трябваше да минат през твърде мочурлива местност, а понеже здрачаването из този край продължава само няколко минути, беше се вече стъмнило съвсем, когато пътниците достигнаха левия, доста висок бряг на реката. На това място реката имаше ширина около осем метра; левият бряг беше почти гол, а по десния се виждаше гъста растителност. Несъмнено това беше не малък поток, а истинска река със силно и бързо течение.

Все пак трябваше да дочакат утрото, за да уяснят напълно положението си. Засега най-важното беше да намерят уютно и сухо място, където да прекарат нощта. Камис скоро намери някаква малка пещера сред крайбрежните скали, в която и четиримата можеха да се настанят твърде удобно.

Решиха да вечерят с останалия от обед печен дивеч; не запалиха огън, за да не привлекат вниманието на опасни животни, като крокодили и хипопотами, с каквито са пълни всичките африкански реки.

Наистина от друга страна димящият огън пред входа на пещерата би прогонил милиардите комари, обаче трябваше да изберат по-малката от двете злини: ужилванията на комарите все пак бяха за предпочитане пред обсипаните с остри зъби челюсти на крокодилите.

Джон Корт остана на стража през първата половина на нощта, а през това време двамата му другари и хлапакът спяха дълбок сън, въпреки острите жужения на безбройните хапливи мухи и комари.

През своето дежурство американецът не забеляза нищо подозрително, но на няколко пъти му се стори, че чува жален човешки глас да повтаря все една и съща дума — „нгора“, която означава „майка“, на езика на туземците.