Село във въздуха

XV. Три седмици между горските жители

Сега целият въпрос се свеждаше към това, колко време е съдено на нашите пътешественици да останат тук? Дали няма да се случи нещо ново, което да измени тяхното твърде незавидно положение? Надзорът над тях беше особено внимателен и всеки опит за бягство едва ли би имал успех. Пък и къде да избягат? Как да стигнат до края на тази гора, или поне до реката Йохаузен?

Въпреки любовта си към необикновеното Макс Юбер започна да идва до заключението, че това „необикновено“ много ще изгуби от своята прелест, щом продължи повече отколкото трябва и едва подчиняваше у себе си желанието, час по-скоро да се върне във факторията Либревил.

От своя страна, Камис просто побесняваше като се виждаше пленник на тези маймунски изроди, както обикновено ги наричаше и влагаше в думите си преголямо презрение. Беше готов на всичко, само по-скоро да се махне от селото Нгала.

Джон Корт беше по-търпелив от другарите си; с особен интерес изучаваше нравите, обичаите, начина на мислене и вътрешния живот на тези вагди; за да проучи всичко това, имаше нужда само от няколко седмици. Но перспективата да останат тук дълги години и на него не се харесваше.

Наистина как ли ще се свърши всичко това?

Във всеки случай и тримата бяха уверени, че не ги заплашва никаква опасност; очевидно горските жители признаваха тяхното умствено превъзходство и колкото да изглеждаше чудно, като че ли съвсем не бяха поразени от срещата си с представителите на бялата раса, които всъщност би трябвало да представляват невиждано чудо за тях.

Абсолютно невъзможно е да избягат оттук; оставаше им само, да започнат преговори с краля и да получат от него свободата си.

— Да, но дори да бъдем удостоени с тази аудиенция, дори да ни се позволи да се представим пред свещената особа на негово величество Мсело-Тала-Тала, ако изобщо това е разрешено за чужденците, как трябва да постъпим тогава, как ще се обясним с него, щом не знаем и не разбираме туземния език? — попита Джон Корт.

Впрочем престояването в Нгала имаше и своите добри страни за нашите пътешественици, понеже те се явяваха като откриватели на нова раса полухора, полумаймуни и щяха да допринесат твърде много за сравнителната антропология пред учения свят.

При влизането в колибата си, пътешествениците бяха твърде приятно изненадани. Един млад вагди се занимаваше с почистване на стаята. Постла върху пода прясна трева, донесе някакви съдове, гърнета и глинени чаши местно производство, нареди върху полиците плодове и сладки корени, внимателно измете и окачи на стената цяла четвърт от току що убит брикс11, за да го изпече по късно в пещта, построена пред колибата. Огънят вече весело пламтеше, накладен от сухи съчки. Известно е, че само животните се хранят със сурово месо, а хората, които познават употребата на огъня, винаги варят или пекат месото, предназначено за храна. Естествено, също и вагдите не се хранеха със сурово месо.

Когато пътешествениците влязоха в колибата, младият вагди прекъсна работата си. Той беше пъргав, строен, двадесетгодишен младеж, с умно и симпатично лице.

Посочи с ръка разните предмети, неотдавна донесени в колибата. Между тях нашите приятели с особено удоволствие видяха оръжията си, леко ръждясали, но все пак в пълна изправност.

— Това е чудесно. — възкликна Джон Корт.

— Жалко е само, че нямаме патрони!

— Ето ги! — отговори форлоперът, като посочи патронния сандък, поставен наляво от вратата.

Както си спомнят читателите, Камис беше изхвърлил и пушките и патронния сандък върху една голяма скала, където вълните не можеха да ги достигнат; техните спасители — вагди бяха донесли всичките вещи и сега ги предадоха на законните им собственици.

— Щом са ни върнали пушките и патроните, това доказва, че не познават употреблението им, — забеляза Макс Юбер.

— А според мене, това доказва преди всичко, че знаят да уважават чуждата собственост, следователно, притежават известно нравствено чувство!

— Колло! Колло! — изведнъж ясно и отчетливо произнесе младият вагди и се удари по гърдите. Очевидно, искаше да обясни, че се казва Колло. Когато Джон Корт и Макс Юбер се обърнаха към него с това име, младежът кимна с глава и весело се изсмя.

Този смях имаше грамадно значение от гледището на антропологията. Както се знае, само хората са надарени със способността да се смеят; нито едно животно, дори най-умното и най-развитото, например кучето, не може да се смее с глас, макар че понякога може да се долови смях в очите или в ъглите на муцуната. А тези вагди се смееха и с очи, и с уста, и техният смях по нищо не се различаваше от смеха на обикновения човек. Освен това както забеляза американецът, те нямаха навика, свойствен на всички животни, предварително да обмирисват храната и най-напред да избират най-вкусните парчета.

Сега на пътешествениците стана ясно, че определената им колиба съвсем няма да служи, като затвор; само стълбата, по която биха могли да слязат, постоянно се пазеше от двама едри вагди, за да не им позволят да напуснат Нгала, без специално разрешение.

И така по неволя трябваше да се подчинят и да поживеят известно време във въздушното село на тези горски жители.

Впрочем справедливо е да добавим, че вагдите бяха миролюбив и спокоен народ, много по-малко любопитни и досадни, отколкото са другите племена из централна Африка. Когато видяха белите хора и двамата туземци от Конго — Камиса и Лланга, тези горски жители проявиха по-малко учудване, отколкото биха проявили диваците от централна Африка или Австралия. Напротив отнесоха се почти равнодушно, без да зяпат с широко отворени уста. И после по отношение на ловкостта дори най-опитният акробат не би могъл да се сравни с който и да е измежду вагдите, а същото може да се каже и относително точността на окото: със своите малки стрели вагдите почти винаги улучваха птица, която лети. Те отиваха на лов не само за птици, но и за елени, за антилопи, за биволи и дори за носорози, и всякога действат със своите прости оръжия — дървени брадви и къси стрели.

Макс Юбер имаше желание да отиде с тях на лов, за да се полюбува на ловкостта им и да проучи евентуалните възможности за сполучливо бягство. Но такъв случай не му се удаваше. На няколко пъти щеше да се подаде на изкушението да стреля върху птиците, които на цели ята прелитаха из клоните на дърветата, но първо: Колло всякога се грижеше да имат неизчерпаем запас от птици и друго месо, и всеки ден им носеше прясна вода и съчки за огъня; а второ — според мнението на всички, беше неразумно да употреби пушката, като оръжие за лов, защото по този начин ще издаде пред вагдите нейната сила, която би могла да им послужи при самозащита.

Услужливият Колло не само ги снабдяваше с месо, с вода, с плодове и с топливо, но пое върху себе си и длъжността готвач, подпомогнат от Лланга. Печеше, а понякога и вареше в глинено гърне от местна фабрикация месо и корени, при което, за най-голяма радост на Макс Юбер, винаги имаше достатъчно сол. Разбира се, не беше същата сол, същият хлорист натрий, който се съдържа в морската вода, а каменна сол, много разпространена из Африка, Азия и Америка; очевидно такава сол имаше в изобилие из околностите на Нгала. Вероятно простият инстинкт беше научил дивите вагли да употребяват необходимата за човешкия стомах подправка, както би могло да се случи с всяко животно. Интересно е да се знае, по какъв начин тези горски жители добиваха огън, дали чрез силно триене на две сухи дървени парчета? Оказа се, че си служат с кремък, а с получените искри запалват влакната на един особен палмов орех, които притежават всичките свойства на праханта.

Освен с месо, вагдите се хранеха с корени, които варяха или печеха, и с най-разнообразни плодове: от дървото „адансония“, известни под името „маймунски хляб“, с кестени, които съдържат особено тлъсто вещество, което напълно може да замени маслото, с плодовете на дървото „киелия“ — дълго до 60 сантиметра, извънредно хранителни, с банани, с фурми и др. Освен това вагдите се хранят и с мед, какъвто лесно намират, като проследяват „медната кукувица“, размесват го с вода, прибавят сокове от други растения и приготовляват твърде силно спиртно питие. Впрочем в това нямаше нищо чудно, понеже и африканските мандрили, най-обикновени маймуни, извънредно много обичат спиртните напитки.

Трябва да добавим, че бистрата и бързотечна река, която протичаше под селото Нгала, предостатъчно снабдяваше вагдите с всички видове риба, които се срещаха и в реката Йохаузен. Пътешествениците не знаеха само, дали тази река по-нататък става плавателна, и дали вагдите си служат с лодки или салове когато ловят риба. Нашите приятели трябваше на всяка цена да узнаят това, предвид на евентуално бягство.

Скоро узнаха, че вагдите могат да правят лодки, по-първобитни и от индианските пироги, наистина, но все пак лодки, издълбани от дебели дънери. Плуването с тях ставаше с помощта на малка, плоска лопата, а когато духаше попътен вятър, вагдите издигаха твърде прости платна, изплетени от тънки, жилави лиани.

От края на пода се виждаше част от реката, широка 10–12 метра, която правеше остър завой и изчезваше всред гъсталака.

По-късно Джон Корт узна, че вагдите не познават нито градинарството, нито земеделието и изобщо не могат да обработват земята. Впрочем това би могло да се дължи и на местните условия, които не бяха подходящи за земеделски работи.

Като проучи и изследва всичко, младият американец започна внимателно да наблюдава, дали вагдите се подчиняват на някакво нравствено или религиозно чувство.

— Е, докъде стигнахте със своите наблюдения? — попита го веднъж Макс Юбер.

— Да, несъмнено притежават известни чувства, известна представа за честност, за правото на собственост. Различават доброто от лошото. Наистина съзнанието за добра и лоша постъпка притежава и кучето, както и представата за правото на собственост, за „мое“ и за „твое“. Например завчера бях свидетел как заловиха едно момче, което откраднало чужди плодове; набиха го хубавичко и с презрение го изоставиха сам, а хлапето избяга, очевидно силно засрамено. Освен това, Макс, дали сте забелязал, че нашият Колло се изчервява? Тази особеност е чисто човешка; дали човек почервенява от срам, от смущение или от радост — няма значение, тези чувства свидетелствуват за присъствието на съзнание, на душа.

— Щом е така, Джон, защо все още упорито отказвате да ги причислите към човешкия род? — усмихна се Макс Юбер.

— Защото, драги Макс, те нямат представа за висшето същество, нямат никакво религиозно чувство; нямат нито храмове, нито идоли, нито жреци, нито дух или божество, на което да се кланят, и от което да се страхуват!

— Ако такова божество за тях не е свещеният Мсело-Тала-Тала, на когото още не сме видели дори крайчеца на носа!

— Разбира се, в този случай бихме могли да си послужим и с отровата атропин, чието действие за човека е ужасно, а върху животните изобщо не действува. Но откъде да вземем атропин?

Независимо от всичко до днес в селото не произлезе нито един смъртен случай, за да могат нашите приятели да видят, дали вагдите погребват своите покойници или ги изгарят, и изобщо дали у тях съществува някакъв култ към мъртвите.

Наистина, вагдите нямаха нито жреци, нито магьосници, но имаха войници, специално въоръжени с лъкове, стрели, брадви и копия — около стотина едри и здрави мъже. Джон Корт още не знаеше, дали техните задължения са, да пазят само свещената особа на краля, или пък представляват отбранителна и нападателна сила. Възможно е в голямата гора да живеят и други подобни племена, които непрестанно водят междуособни войни, както правят всичките африкански диваци.

Впрочем вагдите едва ли поддържаха някакви сношения с другите туземци из Убанги, Бахирми, Судан или Конго. Навярно не познаваха дори и джуджетата от племето бамбусти, трудолюбиви земеделци, за които говорят английският мисионер Алберт Лид и Стенли, иначе чрез тях би се знаело за съществуванието на племето вагди, и честта за тяхното откриване не би се паднала на Джон Корт и на Макс Юбер.

— Ако тези вагди се избиват помежду си, това ще бъде първото доказателство, че спадат към хората, а не към животните — забеляза Макс Юбер.

Трябва да се предполага, че в това отношение войниците-вагди не бездействуваха, понеже нашите пътешественици забелязаха, че подир отсъствия от два-три дена, много от тях се връщаха ранени и донасяха различни предмети, не от вагдийски произход: оръжия, домашни съдове и др.

На няколко пъти форлоперът се опита да напусне селото, но войниците, които пазеха стълбата, не му позволяваха да слезе, и не всякога се отнасяха любезно към него. Веднъж дори Камис щеше да си изпати и не се знае как би завършил неговият необмислен опит, ако не беше се намесил навреме бащата на Ли-Маи. Поради застъпничеството му, между него и един едър вагди избухна остър спор. Този вагди се казваше Рагги; очевидно беше висш военен началник. Това ясно личеше от неговата самонадеяна горделива осанка, от поведението му и от властния глас, свикнал да дава заповеди.

Пътешествениците се надяваха, че поради опита за бягство, сигурно ще ги изправят за отговор пред ясните очи на негово величество Мсело-Тала-Тала; но очевидно Рагги притежаваше широки пълномощия и затова по-добре беше да не възбуждат гнева му, а търпеливо да дочакат по-удобен случай за бягство. Щом вагдите нападат своите едноплеменници, много вероятно беше, че и те рано или късно ще им отплатят със същото, и тогава, при общата суматоха, няма да е трудно да избягат. Добре, ще избягат, а после?…

За нещастие от този момент не произлязоха никакви нападения над селото Нгала, ако не се смятат нападенията на животните, каквито нашите пътешественици още не бяха видели.

Всички вагди живееха в селото; дори и онези, които през деня отиваха на лов или риболов, винаги се връщаха щом слънцето залезе. Обаче долу, на брега на реката, бяха построени много колиби, сякаш речно пристанище, където се събираха всички риболовни лодки, които намираха там защита срещу нападенията от хипопотами, от ламантини, т.е. тревоядни китове, и от крокодили, които се срещат в грамадни количества из всичките африкански реки.

Но на 9-и април изведнъж настъпи страшна суматоха. Откъм реката долетяха страшни викове. Дали не е нападение от неприятели-туземци; положението на Нгала е почти непристъпно, обаче ако на обсаждащите им хрумне да подпалят дърветата, нещастието е неминуемо!

При първите викове Рагги и около тридесет войници се втурнаха надолу по стълбата, а Ли-Маи отведе Джон Корт, Макс Юбер, Камиса и Лланга към онази страна на селото, откъдето се виждаше реката. По левия бряг на реката се носеше в кариер цяло стадо не хипопотами, а речни свини, които бурите наричат „bosck wark“, а англичаните — "bash-pigs, и унищожаваше всичко по пътя си; от колибите не остана нито следа, когато на местопроизшествието дотърчаха Рагги и неговите войници.

Тези диви свини са по-дребни от европейските, но много по-силни и по свирепи. Из Африка се срещат почти навсякъде; и из околностите на нос Добра Надежда, и в Гвиана, и в Конго, и в Камерун, и нанасят страшни опустошения. Четината им е мека, лъскава, сиво-червеникава, с оранжев оттенък; острите им уши завършват с пискюлчета; по гърба си имат наежена черна грива; муцуната е извънредно широка и силно наподобява муцуната на хипопотама; мъжките имат някакъв голям костен израстък на челото си между очите. Извънредно злобни и свирепи тези животни са много опасни, особено когато са на големи стада. Сега нападащото стадо наброяваше не по малко от сто глави, които представляваха сериозна опасност.

Джон Корт, Макс Юбер, Камис и Лланга видяха ясно цялата борба на вагдите с разяреното стадо. Борбата продължи малко, но със страшно ожесточение. Войниците-вагди проявиха особена храброст; без да си послужат със стрелите и с копията, просто се нахвърлиха върху бясно летящото стадо и започнаха да нанасят мощни удари с брадвите си по главите на дивите свини. Не след дълго стадото се пръсна в паническо бягство и отвсякъде потекоха кървави поточета към реката.

Макс Юбер пожела да вземе участие в борбата, като гръмне няколко пъти с пушката си, но благоразумният Джон Корт го задържа:

— Нека да запазим куршумите за по-важен случай, за решителния момент. Когато владееш гърма…

— Трябва да гърмиш навреме, нали, Джон? — прекъсна го Макс Юбер. — А понеже това време още не е настъпило, засега трябва да прикрием гърмежите си!…