Село във въздуха

VII. Празната клетка

Наистина форлоперът беше направил твърде щастливо откритие, като намери тази малка пещера, чието дъно беше посипано с дребен, мек пясък, и не се чувствуваше никаква влага. Тук нашите пътешественици бяха напълно запазени от проливния дъжд, който се изля през първата половина на нощта; освен това, пещерата им обещаваше сигурно убежище през цялото време, необходимо за постройката на сала.

При зазоряване духна силен вятър и съвсем очисти небето; денят обещаваше да бъде топъл. Джон Корт и Макс Юбер бяха в прекрасно разположение на духа: тази река щеше да им помогне да изминат 400-те километри, а след това, като се спуснат по Убанги, скоро ще стигнат до Либревил.

Реката течеше почти по права линия към югозапад, а подир три километри се губеше между зеленината на надвисналите по бреговете й дървета. По-нататък, реката правеше остър завой към юг, и от това място гората пак ставаше гъста и непроходима, като по-рано.

Както казахме, отначало левият бряг представляваше блатиста ливада, а десният бряг беше покрит с гъста растителност, така че изглеждаше, като че ли цялата местност е гориста до края на видимия хоризонт.

Бързите вълни на реката влачеха грамадни дънери на изтръгнати из корен дървета и цели грамадни крайбрежни треви.

Джон Корт си спомни за жалния глас през нощта, който сякаш се разнасяше недалече от пещерата. Може би наблизо имаше туземци, макар че беше трудно да се допусне, че тази гора е населена с чергарски или със заседнали туземни племена.

Американецът обиколи наоколо, но нищо не откри, и си каза:

— Навярно ми се е сторило!

Нищо не съобщи на другарите си.

В този момент, Макс Юбер възкликна:

— Приятели, ето желаната река!… Нали искахте да построим сал? Хайде, на работа!…

— Да, г-н Макс, още днес ще се заема с тази постройка, като се надявам, че и вие ще ми помогнете.

— Разбира се, Камис! — извика Джон Корт. — С построяването на сала ще се заемем ние двамата, а Макс Юбер ще се грижи за нашата прехрана и за нашата безопасност!

— Да, драги Джон, трябва незабавно да се погрижа за прехраната, понеже нямаме нищичко за ядене. Този лакомец Лланга е излапал всичко!

— Аз ли?! — обидено възкликна момчето. — О, г-н Макс!…

— Ха-ха-ха! Шегувам се, Лланга! Ела с мене, да подирим нещо покрай реката. Може би ще успеем да наловим риба!

— Пазете се от крокодили и от хипопотами! — предупреди ги форлоперът.

— От хипопотами? От тези кротки, смирени, пресноводни свини, чието месо е толкова вкусно, а характерът им е толкова мил?

— Охо, мил характер! Внимавайте да не ги разсърдите, защото в гнева си хипопотамът е ужасен!

— Не се безпокойте! Хайде, Лланга!

— Върви, Лланга, и не забравяй, че под твоите грижи поставяме нашия приятел Макс!

— Пестете патроните, г-н Макс — добави форлоперът.

— Да, твърде жалко е, че из тези гори не растат патрони по дърветата, както, например, хлебното дърво, което ни дава готов хляб!

Макс Юбер и Лланга тръгнаха надолу по брега на реката, а Камис и Джон Корт започнаха да дирят дърво, подходящо за постройката на сал. Преди всичко, трябваше да се снабдят с нужния материал. Разполагаха само с ножове и с малки брадви, затова изобщо не поглеждаха към гигантите на африканската гора. Камис реши да се възползват от падналите клони — да ги преплетат със здрави лиани, а после да поставят двоен пласт от пръст и трева.

Тук имаше в изобилие такива клони. Още вечерта Камис беше забелязал на едно място подходящ материал и сега предложи на американеца да отидат и да го съберат.

Джон Корт го последва. Едва изминаха стотина крачки, и се натъкнаха на цял куп отличен материал, обаче как да го отнесат до брега? Решиха да дочакат връщането на ловците и тогава всички заедно да дотътрят грамадата клони, толкова удобни за постройката на сала.

В този момент чуха гърмеж и веднага предположиха че ловците няма да се върнат с празни ръце.

Обаче след минута дочуха силен вик.

— Това е гласът на Макс! — промълви Джон Корт. — Дали не са в опасност?

— Да отидем при тях! — предложи Камис и двамата се втурнаха нататък, откъдето дочуха вика.

Скоро достигнаха крайбрежния храсталак, над който се намираше тяхната пещера, и оттам зърнаха младия французин и Лланга, които със знаци ги канеха при себе си.

Когато отидоха по-наблизо, Макс Юбер весело се провикна:

— Камис, няма нужда да строите сал!

— Защо?

— Защото намерихме готов: наистина в твърде плачевен вид, но отделните му части са добри, според мене!

И Макс Юбер отведе форлопера и приятеля си при едно малко заливче, където наистина стоеше сал, построен от греди и съединен с дъски. Полуизгнило въже придържаше сала към кол, забит в крайбрежния пясък.

— Сал! — смаяно възкликна Джон Корт.

— Да, истински сал — потвърди Камис и се спусна да го прегледа, но в този миг отдясно долетя гласът на Лланга. Хлапакът дотърча и подаде на американеца някакъв предмет.

Това беше стар ръждясал железен катинар, но без ключа.

Сега беше напълно ясно, че салът не е построен от туземци. Железарското изкуство, разбира се, не беше познато нито на диваците от Конго, нито на жителите на Убанги, и очевидно салът принадлежеше на някакви бели хора, които никога по-късно не са се връщали из същите места.

Ако се съди по състоянието на сала и на катинара, навярно и единият, и другият бяха пролежали тук няколко години.

От всичко това следваше, че някакви бели пътешественици са достигнали със сала до тази ливада, като са идвали отгоре или пък са пътували надолу по течението на реката; очевидно, отишли са да изследват гората и повече не се върнали, като изоставили сала си. Значи и по-рано тук са идвали изследователи, макар че нито Джон Корт, нито Макс Юбер, нито Камис, през цялото си престояване в Конго, никога не бяха чули за някаква експедиция, организирана за проучване на тези области.

— Този катинар е ясно доказателство, че тук преди нас са идвали бели хора! — заяви Джон Корт.

— Ако подирим, може би ще намерим и други следи от тяхното присъствие, например мястото където е бил лагерът им, понеже нашата пещера едва ли е могла да им послужи за тази цел — каза Макс Юбер и усмихнато добави: — Изключително на нас принадлежи честта за откриването на тази симпатична пещера!

— Да, Макс! Хайде да отидем по брега до завоя на реката: може би ще открием и други следи от тези непознати… Камис, какво правите там?

— Разглеждам сала, г-н Джон! Напълно запазен, макар малко да е пострадал от водата и от лошото време. Но ще го поправим и ще си послужим с него. Ей сега ще се заема с това!

— Почакайте малко, драги приятелю. Елате да отидем до завоя на реката: може би ще намерим някакво обяснение на нашето откритие!

И тримата тръгнаха напред, придружени от момчето, което както винаги започна да тича ту пред тях, ту отдясно, ту отляво.

По брега срещнаха много блатни птици и дрофи, но не им обърнаха внимание, понеже Макс вече беше застрелял две тлъсти патици.

Обаче колкото и внимателно да гледаха под краката си, пътешествениците нищо друго не можаха да открият; никъде не се виждаха никакви следи от някогашен лагер, нито пък белези, по които да се заключи, че оттук са преминали бели хора.

Най-после близо до завоя на реката се натъкнаха на стадо кресливи маймуни, които шумно подскачаха по надвисналите над водата дървета. Очевидно, присъствието на пътешествениците никак не ги учуди; но преди последните да приближат, маймуните изведнъж изчезнаха в гъстата гора.

— Може би те са построили сала! — пошегува се Джон Корт.

— Може би те са построили и тази клетка! — добави Макс Юбер.

— Клетка? Каква клетка?

— Вижте там, в гъсталака, на двадесет крачки оттук… Някаква странна постройка, колиба или клетка, наречете я така, както искате.

— Да, г-н Макс има право — обади се Камис. — Там под онези мимози действително има някаква колиба и решетъчни стени…

— Да видим, какво има в нея! — извика Джон Корт и се приготви да отърчи напред.

— Нека да бъдем по-предпазливи — спря го форлоперът. — Да се промъкнем под прикритието на тези дървета.

Впрочем тази предпазливост сякаш беше излишна, понеже наоколо не се чуваше нищо, освен крясъци на маймуни и птичи викове; двата бряга като че ли бяха съвсем пусти. Ето и колибата, построена между две грамадни мимози, със силно полегат покрив от дебел пласт пожълтяла и изсъхнала трева. Наоколо цареше абсолютен пустош. Колибата имаше известно сходство с клетка, понеже предната й стена представляваше решетка, като онези, които се употребяват в зоологическите градини, за да отделят животните от публиката. По средата на решетката имаше вратичка, отворена в този момент. Самата клетка беше празна.

Макс Юбер влезе пръв и скоро направи твърде ценни открития: някаква тенджерка или тиганче, в пълна изправност, металическа чашка, три-четири счупени шишета, вехто вълнено одеало, парче от някаква материя, калъфче за очила, голяма ръждясала брадва, а в ъгъла върху пода — една медна кутия със силно притиснат капак. Младежът се опита да я отвори, но окисляването беше споило капака към кутията, така че трябваше да прибегне до помощта на джобното си ножче. Капакът се подаде и отскочи, а в кутията се оказа добре запазен бележник, върху чиято подвързия с едри букви бяха напечатани две думи, които Макс Юбер високо прочете:

„Доктор Йохаузен“.