Сенсей

8. Връзки

Кланът Бърк изглежда се е пръкнал от много плитък басейн от гени — ние всички страшно си приличаме. Когато спрях пред дома на Мики в Саут Шор, над палисадата надникнаха цяла редица от неразличими детски личица.

— Здрасти, чичо Конър! — изкрещяха те и се сринаха обратно сред кикот и кискания.

— Здравейте, маймунчета — извиках им аз.

Томас, едно от хлапетата на Мики и рожденикът, се затича към мен и се вкопчи в крака ми.

— Къде ми е играчката? Къде ми е играчката? — безцеремонно завика той.

— Играчка ли? Каква играчка? — престорих се на изненадан. — Ама кой си ти, момченце? — Това го накара да спре да ме дърпа и да ме погледне объркано.

— Чичо Конър! — настоя той. — Знаеш кой съм! — Томас беше почти сигурен в това, но хлапетата отлично знаят, че възрастните са странни и непредсказуеми същества. При тях е възможно всичко.

Съпругата на Мики, Диърдри, беше видяла отворената врата на градината и изскочи навън, за да го прибере обратно в заграждението.

— Томас! — каза тя с онзи тон, който използват всички майки по света. — Дръж се прилично!

Това вече ме накара да се засмея:

— Окей, млади господине. Трофеят е в колата. — На лицето му видях облекчение, че все пак не съм си изгубил ума, после се втурна да си прибере подаръка. — Здрасти, Ди — поздравих я аз.

Ди имаше овално, открито лице. Усмихна ми се, от което очите й се свиха в цепки.

— Стълпотворението е отзад — съобщи ми тя. Като външен член на семейството, Ди имаше малко по-обективен поглед върху него от мен. Освен това разполагаше и с цяло десетилетие общуване с нас. Ди беше свястна, но имаше недостатъка да преминава директно към същността на нещата. Вината не беше нейна — животът с Мики определено не е приключение в света на изискаността.

Появи се Томас, понесъл увит в хартия за подаръци кашон, голям колкото него. Ди и аз го последвахме и затворихме вратата.

Макар още да не беше чак толкова топло, Мики бе предприел смелия ход да напълни басейна за децата. През лятото Лонг Айлънд е като делтата на Меконг: горещо и влажно, но с повече бетон наоколо. Летните месеци на нашето детство бяха белязани с поредица къпания в басейна в градината, така че Мики само бе повторил за децата си онова, с което бе свикнал.

Във водата се боричкаха поне дванайсет тела. Знаех, че трябва да има червенокоси, брюнети, че дори и руси Бъркчета там вътре, но с мокри глави всички ми изглеждаха еднакви. От време на време някое от по-слабичките деца излизаше навън, за да бъде подсушено, с посинели устни и треперещо от студ, после скачаше веднага обратно с писък за нов танц с хипотермията. По-дебелите Бъркчета излизаха само за да ядат.

Повечето от гостите бяха край барбекюто. Видях двамата ми по-големи братя, Том и Джими. Тук беше, естествено, и Арт. Забелязах жена му, Мари, до плъзгащата се врата за кухнята и й махнах с ръка. Сестра ми Пеги се бе нагърбила с ролята на спасител до басейна. Другата ми сестра, Айрийн, вероятно бе в кухнята, затънала до гуша в изпълнението на рецепти с големи количества майонеза.

Зетьовете ми бяха приятни млади мъже, по чиито лица с течение на времето се затвърждаваше изражението, че животът с моите сестри им е донесъл повече, отколкото се бяха надявали да получат. Двете семейства имаха общо девет деца, все на възраст под десет години. Ясно беше, че барбекюто им носеше удоволствие: в крайна сметка това им даваше възможност да поговорят с възрастни, да разкажат вицовете от последните няколко седмици и тайничко да пийнат повече, отколкото им бе разрешено. И двамата бяха започнали да оплешивяват.

Имаше музика и истории, различни дребни произшествия с децата и нормалното общуване на хора, които се познават добре и въпреки това общо взето се понасят. Казано с две думи, остатъкът от следобеда мина под формата на заплашващ да излезе извън контрол хаос, който при моите роднини е известен под името „семейна сбирка“.

След тортата и подаръците, с приближаването на вечерта, аз се дръпнах встрани и седнах сред моравата на един от пластмасовите столове. Във въздуха се носеше миризма на дървени въглища. Един от съседите беше пуснал бейзболен мач по телевизора и далечният шум от стадиона се размиваше във фона като прибоя на море. Няколко от най-малките деца се търкаляха в хартията от опаковките на подаръците.

Помнех тази атмосфера от нашето детство. Като се замисля, помнех най-добре събиранията — на деца и възрастни — за Коледа, рождени дни, барбекюта. Дръпнах крака си от пътя на едно от тичащите деца на Айрийн, хукнало да лови светулка. Пазех спомена за моите експедиции, когато тълпи малки деца излизахме на прясно окосените ливади. И помнех задъханите преследвания във влажната синева на лятната нощ.

Майка ми беше в Мериленд на гости при сестра си. Иначе вероятно щяхме да сме у дома й и да унищожаваме нейната морава. Баща ми, царят на барбекюто, беше починал преди пет години от рак. Не че се предаде без бой. Но накрая от него не беше останало много. Само непокорният блясък в очите му. Такива мисли би трябвала да ме разчувстват, но аз само се усмихнах и огледах задния двор. В подобни моменти си го спомнях точно какъвто си беше. Толкова живо, сякаш чувах гласа му сред другите. Предполагам, това бе една от причините да продължавам да идвам на „семейните сбирки“.

През целия ден Мики ми бе хвърлял погледи, многозначително бе присвивал очи в дима на барбекюто и този на свещите от тортата. Когато най-сетне всички се нахраниха и всички подаръци бяха разопаковани и внимателно разгледани, дойде моментът за срещата в семейната всекидневна. Арт се вмъкна след мен и дръпна зад себе си плъзгащите се врати към двора.

Всекидневната изглеждаше като място, където старите мебели отиват да умрат.

— Какво има, Мик?

— Арт се опитва да проследи онзи, за когото ни разказа Шедел от Ел Ей. Събира подробности, за да установи има ли изобщо някаква връзка между двете убийства.

— И?… — обърнах се аз към Арт.

— Момчета, пред вас е Дик Трейси12 на киберпространството — съобщи той с широка усмивка.

— Добре, поне изглеждаш достатъчно комично — изкоментира Мики под носа си.

Арт го погледна укорително и продължи:

— Оказва се, че през изтеклата седмица е имало поне още две убийства със същия почерк.

— Не може да бъде! — възкликнах. — Вестниците щяха да полудеят.

— Да — съгласи се Арт, — само че не са станали в един и същи район. По правило убийството е местна сензация, а нашите са извършени в различни щати. И ако човек не ги търси специално, спокойно може да ги пропусне.

— Освен това методът е леко различен в различните случаи — уточни Мики.

— Основната схема е една и съща — сви рамене Арт.

— И по-конкретно? — можех и сам да се досетя, но ми трябваха подробностите.

— И другите две жертви са били изтъкнати специалисти по бойни изкуства — започна да отброява, свивайки пръсти Арт: — Били са примерни граждани. Не са имали проблеми нито с наркотици, нито с банди. Не е установено да е имало недоволни ученици.

— Нито пък недоволни любовници — добави Мики.

— И двамата са убити по донякъде екзотичен начин. — Повдигнах вежди и Арт побърза да отговори на неизречения ми въпрос: — Първата жертва, човекът в Ел Ей, е бил смъртоносно промушен със счупен прът. Два дни по-късно е бил убит японски гражданин във Финикс на име Кубата.

— Санджиро Кубата? — не можех да повярвам на ушите си.

— Познаваше ли го?

Кимнах замислено. Кубата беше истински майстор. Шампион по кендо, изградил увенчана с успехи кариера в Япония, след което се бе преместил да живее в Щатите с намерението да пропагандира тук ценностите на кендо. Не се познавахме лично, но бях чувал за него, че е талантлив и с чар. От пресата знаех допълнително, че е изключителен техник, опитен учител и че умее да печели популярност с уменията си. Японците го обожаваха. Наричаха го Перлата на Будокан и когато бе напуснал завинаги знаменитата си тренировъчна зала в Киото, почитателите му бяха останали покрусени.

Не можех да повярвам, че Ямашита не бе споменал за смъртта му. Всъщност бях неспособен да си представя, че човек като него може да е мъртъв.

— Най-добре ще е да повярваш — настоя Арт. — По тялото му са открити множество тежки рани от някакво оръжие, но фактическата причина за смъртта му е удушаване.

— Не с въже — пак се намеси, за да уточни, Мики. — Белезите могат да се интерпретират като причинени от особена задушаваща хватка.

— Окей, зловеща история — признах аз, все още неспособен да преодолея изненадата. — Но не разбирам какво е особеното в почерка.

Мики обмисли въпроса ми. Зад него на стената старият плакат на киностудио „Рипъблик Пикчърс“ за филма „Пясъците на Иводжима“ беше започнал да се отлепя от скоч-лентата, която го бе придържала досега за ламперията.

— Много убийства попадат в категорията на рутинните що се отнася до почерка, защото става дума за револвери, ножове и разни тъпи инструменти.

— При пребиванията — продължи анализа Арт — жертвата обикновено е бита навсякъде. По цялото тяло. Когато има смъртен случай, причината най-често е вътрешен кръвоизлив и това отнема известно време.

— Когато опираме до удушаванията — намеси се Мики, — налице са въжета, жици и така нататък. Има задушавания с нещо или с голи ръце. При убийствата от любов по предната част на шията остават следи от палците — нали разбираш, тези хора държат жертвите им да ги гледат до последния момент. — Двамата с Арт вземаха темата присърце.

— Но в нашите случаи е по-различно.

— В смисъл? — попитах аз Арт.

— Дело е на професионалист — започна той. — Жертвите и в Ел Ей, и във Финикс не са бити от изгубил контрол над себе си човек, което е типичният случай. Убийства от ярост. В нашите случаи хората са били смачкани, и то още как, но онзи, който го е направил, е знаел отлично къде да удря. Така е и при задушаването — фокусирано и без емоции.

— Нали разбираш, че е трудна работа да пребиеш някого до смърт — замислено каза Мики, сякаш току-що му бе хрумнало, че това не е проста работа. — В повечето случаи отнема известно време. Обикновено се налага да бъдат ограничени движенията на жертвата. Но не и тук. Убийствата са извършени с хирургическа прецизност. Синините ни разкриват степента на професионализма на убиеца.

— Нека ви задам един въпрос — прекъснах ги аз. — Вие все ми говорите за някакви синини. На мен пък ми се струва, че за да се образува оток или синина, е необходимо време. Знам, че се получава известно обезцветяване на тялото след смъртта…

— Livor mortis — прецизира Арт.

— Именно. Но това е свързано с начина, по който кръвта се стича в най-ниските части на кръвоносните съдове. Какво отношение има това към синините, за които не спирате да ми говорите? Особено ако жертвата е била убита относително бързо след нараняването?

Мики вдигна вежди:

— Умно, Конър — похвали ме той.

— Ти сигурен ли си, че между двама ви има родствена връзка? — изгледа го Арт.

Мики се засмя. Направи ни знак да почакаме. Стъклената врата се плъзна и през нея проникна част от празничния шум в останалата част от къщата. След малко той се върна с няколко бири от големия оранжев хладилен сандък на верандата, изтръска от тях ледените люспи и ни подаде по една. След това дръпна преградата към веселието и продължи:

— Когато погледнеш с просто око трупа, не виждаш никакви синини — обясни ми брат ми. — Само че патоанатомът го набутва за една нощ във фризера. — Той дръпна капачето на кутията и с наслаждение отпи мощна глътка. Мики беше престанал да бъде гнуслив още преди време.

— И тогава наяве излизат синините и отоците — отбеляза Арт. — Като проявяването на снимка.

— Аха, схващам — казах.

— Та ако се върнем на онова, за което говорехме — продължи Мики, — и двете жертви изглежда са били убити призори. И…

— И… — не пропусна да повтори Арт.

— Някой е написал „Ронин“ на стената и в двата случая.

— Не може да бъде! — ахнах и се облегнах на стола си.

— О, може, може — отговори ми Арт и допълни: — Но самите послания малко се различават.

— И как по-точно?

— При убийството в Ел Ей имаме само „Ронин“ — поясни Мики. — Но във Финикс убиецът е добавил още нещо, а именно: „Идвам“. Самият подпис е същият.

— И какво ви говори това? — поинтересувах се аз.

— Обстоятелствата около убийствата, подписани с „Ронин“, не са били направени достояние на пресата след смъртта на Икаги. Това изключва евентуален подражател. — След това Мики изброи няколко други подробности: — Убийствата са разпръснати в географско отношение, но са извършени по сходна схема.

— Поискахме ДНК експертиза от убийството в Ел Ей — каза ми Арт. — Ще сравним резултатите с тези от убийствата на Кубата и на Райли. Вярно, ще ни отнеме няколко дни, но поне ще знаем има ли някакво съвпадение.

— Много добре знаеш, че ще има, Арт — обади се Мики.

— Окей — съгласих се аз, — да допуснем, че съвпадат, какво би означавало това тогава?

— Би означавало — започна Мики, — че имаме луд, който си е избрал ролята на звезда в своя собствен филм а ла Джеки Чан.

— Добре, но облекчава ли това вашето разследване, да кажем… стеснява ли кръга на заподозрените лица? — настоявах да разбера. — Нали схващаш, дава ли ви някакви указания, къде да търсите убиеца и как изглежда той?

— Знаем, че вероятно е мъж — започна Мики. — Не че това е сериозно ограничение. Статистически погледнато, повечето убийци са мъже. Висок е около метър седемдесет и пет-седемдесет и осем, и вероятно е десняк.

— Господи, Шерлок, това сам ли го измисли? — не се сдържа Арт. После ме погледна и се усмихна заговорнически: — Да не се впечатлиш, Конър. — Премести поглед върху партньора си: — И аз прочетох анализа на лабораторията по криминалистика, Мик. — Брат ми изглеждаше смутен. — Те правят подробен анализ в подобни случаи — обясни ми Арт. — Направо можеш да се смаеш: използват пръските кръв, точното положение на тялото…

— Разположението на звездите, фазите на луната, пръстените в дънерите… — допълни Мики.

— … и създават на тази база профил на убиеца. Вероятен пол, възраст, габарити. Нямам представа как го правят.

— И аз — съгласи се Мики, — но трябва да призная, че не е лишено от смисъл. Познавам много от старите детективи, които твърдят, че стените на местопрестъплението им казват различни неща — и той ме погледна, за да провери доколко му вярвам. — Но това вече са глупости. — Арт кимна в съгласие и Мики продължи: — От друга страна, криминалистите изглеждат много печени.

— Това е ясно, бедата е само, че не разполагаме с нищо повече. Сравнението на ДНК анализите може да ни помогне едва когато арестуваме заподозрян — изтъкна Арт.

Мики примижа, загледан в далечния двор, и каза:

— Сега-засега, Конър, допускаме, че става дума за азиатец. По всяка вероятност японец. Който и да е той, несъмнено е, че е отлично трениран. Това е ясно и от двата случая. Методът му издава, че е специалист по бойни изкуства. Жертвите му също са свързани по тази линия. — Изречено на глас, това не изглеждаше особено обещаващо. Той обаче продължи: — А тези умения не се овладяват къде да е.

— Значи? — попитах.

— Това стеснява значително обхвата. Поне теоретично.

— Помага ли ни? — исках да разбера аз.

— Може би — каза Арт. Той вдигна празната си бирена кутия и я изгледа сякаш подозираше, че съдържанието й се е изпарило. Без подкана Мики раздаде по следваща. — От една страна, ние вероятно не разполагаме с отпечатъците му в базата данни. Може би ще трябва да се обърнем към Интерпол. От друга, ако той е японец по националност, но живее тук, данъчната администрация би трябвало да има нещо за него.

— През лятото в града… — замислено отбеляза Мики. — Обзалагам се, че в момента тук има десетки хиляди японски туристи.

— Как ще го заловите? — попитах.

Мики злобничко се усмихна:

— Това, брат ми, е работата на детективите от новото поколение.

— Повечето японски туристи се придвижват групово — напомних им. — Вашият човек едва ли е от тях.

— Ето, виждаш ли? Шансовете непрекъснато се подобряват. А ние стеснихме кръга още повече. — Той направи къса пауза и погледна многозначително Арт. Не казаха нищо, но аз физически усетих размяната на послания във въздуха. Послания, непредназначени за моите уши.

Арт седна по-напред на стола си и започна да ми говори бавно и добре артикулирано:

— Помисли за тези неща, Конър. Връзката, каквато и да е тя, минава през Япония. И бойните изкуства. — Не казах нищо, само отпих от бирата си и продължих да го слушам. — Значи става дума за трима известни майстори на бойните изкуства. А нашият човек… не знам, може би ги е издирвал.

— Сигурен ли си?

— О, да — сви рамене той, — последователността е пределно ясна. — Той започна да свива пръсти един след друг: — Ел Ей… Финикс… сега тук. През няколко дни. Убиецът пътува. Всичките му послания на практика се свеждат до едно и също: „Идвам“.

— Истинска драма — отбеляза брат ми.

Но на мен нещо не ми беше ясно.

— Знаете ли, аз някак не виждам Райли в категорията на Икаги и Кубата. Той изобщо не е от тяхната класа.

Арт кимна:

— Има още някаква връзка, която ни убягва.

— Тръгваш по някаква следа, защото тя някъде те води — обясни Мики. — Тази следа води тук. Калиграфията го потвърждава. В Ел Ей беше само подпис — така да се каже, най-общо послание. Във Финикс имаме и предупреждение. При нас посланието е „Тук съм“.

— Въпросът е — продължи Арт — за кого е предназначено посланието?

— Има нещо, което ни е неизвестно и което става под носовете ни — раздразнено отбеляза Мики. — Някой тук чете тези послания и знае отлично за какво става дума.

— Какво! — не можех да повярвам на хипотезата аз.

Изражението на лицата им ми подсказа, че съм ги разочаровал. Брат ми реши, че е време да се изрази в прав текст:

— Има нещо, което твоят приятел — сенсеят, крие от нас.

— Я оставете тези работи — намръщих се. — Това са само съмнения. Нищо не ни е известно със сигурност.

— На мен пък ми се струва, че доста добре пасва на случилото се — отсече брат ми. После погледна въпросително Арт.

— И моето вътрешно чувство ми казва „да“ — потвърди партньорът му. После двамата зачакаха дали ще си направя изводите.

— А може би този, който го прави, е просто луд — възразих. — И жертвите не са свързани по никакъв начин.

— Тогава защо ще ги убива? — контрира ме брат ми.

— Знам нещо за Икаги — въздъхнах. — Бил е много известен инструктор по карате. От старата школа. Уважаван човек. Същото се отнася и до Кубата. Мога да поровя насам-натам и да видя какво мога да науча. Ясно е само, че и двамата са знаменитости.

— Знаменитости? — недоверчиво ме погледна Мики.

— Ами… — свих рамене аз, — поне за света на бойните изкуства.

— Конър — намеси се Арт, — да не искаш да кажеш, че Икаги и Кубата са били убити само защото този Ронин е смятал, че те са покрити със слава? — В гласа му звучеше нескривано съмнение. — Ще имаме това предвид. Но как се вписва Райли тогава?

Свих рамене.

— Продължавам да смятам, че има връзка — твърдо заяви Мики.

И на това свих рамене.

— Аз пък си мисля колко забавно може да стане — злорадо се обади Арт. — Знаменитост.

— Убит от засада — допълни Мики с онзи блясък в очите.

— Убиец от засада на знаменитости — уточни Арт, в случай че още не бях схванал.

— Недейте — помолих ги аз. Но вече беше прекалено късно.

— Самурай, убиец на знаменитости от засада — не се уморяваше Мики.

Арт посочи триумфално към тавана:

— Психар самурай, убиец на знаменитости от засада.

Което май резюмираше ситуацията достатъчно изчерпателно.

Задържахме се още малко, пихме още по бира, сгушени един до друг като вещици, варящи любовно биле. Когато излязох навън, Мики набираше някакъв телефон. Имаше новопоявили се неща, които трябваше да бъдат проверени.

— Конър — обади се той, когато след малко пак се върнах в стаята.

— Да, Мик?

— Искам да съм сигурен, че ни разбра. В тези неща… ние знаем какво правим. Повярвай ми. Така че поговори с Ямашита от наше име.

Кимнах в знак, че ще го направя, но предстоящият разговор ме изпълваше с тягостно чувство.